Любовта на последния магнат

Подобно на мнозина младежи с блестящи дарби той бе станал емоционално съвършено студен. Още съвсем млад, може би не повече от дванадесетгодишен, изпита характерното за хората с изключителни умствени възможности тотално отрицание; каза си: "Ето виж, всичко това е погрешно... някаква страхотна бъркотия... лъжа... измама", и унищожи всички чувства в себе си - по примера на мъжете от неговия тип. Но след това, наместо да се превърне в негодник, както става с повечето от тях, той се огледа в получилата се празнота и си каза: "А, не, така не бива." И тогава се научи на толерантност, доброта, снизходителност и дори обич, сякаш бяха уроци.

"Последният магнат" беше една голяма изненада за мен. Не знам какво очаквах, но не и това, което получих. С Фицджералд винаги е така - успява да вземе най-странното решение за сюжетите си, да създаде герои с изключително объркани чувства и да те остави да се чудиш как, кога точно и защо всичко се разпада.
Книгата започва от първо лице - разказва Сесилия, дъщерята на един от продуцентите в Холивуд. Постепенно обаче става ясно, че тя е просто страничен наблюдател. Историята е за Мънро Стар, гръбнака, без който цялата киноиндустрия ще се срине. Първото лице се прекъсва, за да се покаже Стар, когато няма очевидци.

По криволичещия път надолу той се заслуша в себе си, сякаш очакваше да чуе някаква по-особена музика, някаква мощна и силно въздействаща пиеса от неизвестен композитор, която щеше да бъде изпълнена за първи път. Ей сега ще прозвучи темата, но тъй като композиторът не му е известен, няма да може веднага да я разпознае. Тя ще се появи предрешена, да речем, като песента на автомобилните клаксони от пъстрите градски булеварди или ще се чува едва-едва, като приглушен барабанен вой по повърхността на луната. Той напрегна слух, за да я долови; знаеше само едно - че започва да звучи музика, която му харесваше, но не разбираше. Трудно може да те развълнува нещо, което ти е познато от началото до край - докато тази музика сега бе нова и объркваща; ако я прекъснеш по средата, няма да успееш да си я довършиш по образеца на някоя стара партитура.

Холивуд през 30 години на ХХв. Кипящ от живот, пълен с впиянчени сценаристи без никакво вдъхновение и актьори, които се опитват да направят впечатление на всяка важна клечка, за да получат главната роля. Или поне да останат на работа. Всичко прилича на мравуняк, но с дезориентирани мравки, които не могат да си спомнят как се върши работа. Стар е онзи, който държи конците за всяка кукла. Той е незаменим, защото си разбира от работата и живее за киното. Има безкрайно много обожателки, но се влюбва само в една личност. Връзката му с Катлийн е като музика. И в тишината между нотите има много недоизречени неща.

Сюжетът доста напомня на "Великият Гетсби". Мога да се направя много асоциации, особено щом прочетох какви са били идеите на Фицджералд за завършека на романа*. Е, ако "Последният магнат" беше завършен, може би щеше да се мери с Гетсби. Но дори и близки в постройката на сюжета, те са различни в смисъла си и това ме спира да правя повече сравнения.

Героите в романа са образи, чиито чувства се долавят трудно. Ти си в периферията - гледаш напред, навътре в душата и виждаш проблясъци, но те изчезват след миг. Да видиш центъра е трудно, да направиш дори крачка в тази посока, също. 

"Последният магнат" не е роман, който може да се характеризира с няколко думи. А и не искам да слагам определения, защото условния край е една малка стъпка към неосъществени, просто планувани събития в бележки и спомени на приятели.

*"Последният магнат" е незавършен поради преждевременната смърт на автора. В изданието на Народна култура (1986) има бележка, която разказва предполагаемия край на романа. Взети са предвид бележките на автора и разказите на приятелите, с които е обсъждал книгата си.

Още за Фицджералд в блога:

Цитати от "Нежна е нощта" - тук.

Цитати от разказите и автобиографичната проза - тук.

Цитати от "Отсам рая" - тук.

Ревю за "Странният случай с Бенджамин Бътън" (разказ/филм) - тук.

Ревю за разказите и автобиографичната проза - тук.

Цитати от "Нежна е нощта" на Ф. С. Фицджералд

За пореден път Фицджералд се появява в блога. :) Този път заради цитати от книга, на която реших да не пиша ревю. И все пак горя от нетърпение да споделя какви цитати измъкнах.
Преводът е на Димитри Иванов, а книгата е издадена от Народна култура (1986).

По-късно тя си спомняше за щастливите часове на този следобед - един от онези празни откъм събития промеждутъци от време, които в момента изглеждат само свръзка между минали и бъдещи радости, а се оказва, че всъщност те са самата радост.

Дали хората, които могат да дадат толкова много на околните, не доказват с това, че вътрешният им пламък е отслабнал?

Има нещо респектиращо в човек, който е загубил всичките си задръжки, който е готов на всичко.

Човек никога не знае колко място заема в живота на другите.
Даде си сметка, че в заплетените му чувства все пак се таеше обич - най-хубавите връзки са ония, които желаем да запазим, макар да си даваме сметка за препятствията.

Приятелските чувства са като удавниците; когато потъват, ловят се и за сламка.

Или мислиш - или предоставяш на другите да мислят за теб и изпадаш в подчинение, те те оформят като тесто, пречупват естествените ти предпочитания, налагат ти определено държане и те стерилизират.

Но Щастливеца Дик не трябва да бъде само един от многото способни хора; той не трябва да бъде съвършено непокътнат, трябва дори да носи следи от ударите на живота. А ако животът не му ги нанесе, те не могат да се заменят с болест, разбито сърце или комплекс за малоценност - добре би било личността да бъде пречупена от някоя страна, за да се изгради след това още по-добре от първообраза.

Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло.

Още цитати от творчеството на Фицджералд може да видите за:

"Отсам рая"

Разкази и автобиографична проза

Цитати: разкази & автобиографична проза от Фицджералд

Срам, срам, че съм си запазила толкова малко цитати... Само последните два са от автобиографичната проза.
Изданието е на "Народна култура"; 1986. Преводът е на Пепа Дочева и Рада Шарланджиева.
Ако ви е любопитно, цитати от "Отсам рая" има тук.
А за разказите и автобиографичната проза - тук.

Хората над четирийсет години рядко могат да бъдат убедени в нещо завинаги. На осемнайсетгодишна възраст убежденията ни са като върхове, от които гледаме, а на четирийсет и пет са може би пещери, в които се крием.
- "Бърнис се подстригва"

Започнете с една отделна личност и преди да сте се усетили, ще се окаже, че сте създали типичен образ; започнете с типичен образ и ще се окаже, че не сте създали нищо.
- "Младият богаташ"

Зачуди се дали тя не умееше да води разговор, защото никой не й обръщаше внимание, или никой не й обръщаше внимание, защото не умееше да разговаря.
- "Бърнис се подстригва"

Веднъж стъпил на дългия покрит пристан, човек попада в някаква призрачна страна, която вече не е тук, но и все още не е там. Особено нощем. Мъглявият жълт свод е изпълнен с викове и отекващи гласове. Чуваш грохот на камиони и тракане на сандъци, оглушителното дрънчене на крановете и долавяш соления дъх на море. Преминаваш бързо, макар че имаш достатъчно време. Миналото, континентът остават зад гърба ти, бъдещето е онази ярко осветена паст в корпуса на парахода, а мрачната и шумна пътека е доста обърканото ти настояще.
- "Бурният рейс"

На нас не ни е съдено да усещаме онези редки моменти, когато хората са с отворени души и тогава и най-нежното докосване би могло да ги погуби или излекува. Само миг по-късно и вече никога няма да можем да ги достигнем- И най-ефикасните медикаменти не биха могли да ги излекуват, нито най-острите ни думи ще могат да ги убият.
- "Базил - най-големият хлапак"

Светът съществува само в твоите очи - и в твоето понятие за него. Можеш да го направиш толкова голям или малък, колкото поискаш. А ти насила се опитваш да станеш дребно хилаво човече. Боже мой, ако стигна някога до срива, ще направя тъй, че и светът да рухне с мен. Чакай! Светът съществува само в твоето възприятие за него, следователно далеч по-добре е да кажеш, че не ти, а той се е сгромолясал.
- "Крахът"

Сега мисля следното: естественото състояние на усещащия зрял човек е овладяното нещастие.
- "Крахът"

Цитати от "Отсам рая" на Ф. Скот Фицджералд

Слабост ми е да преписвам цитати от книги, но в тетрадката вдясно има също така и стихотворения. Общо взето - много неща, които искам да споделя с вас. :) Планирам още подобни постове - някои ще са изцяло посветени на цитатите от една книга, други ще комбинират няколко заглавия.
Този пост е свързан само с "Отсам рая" от Ф. Скот Фицджералд ("Народна Култура"; 1986)
Цитатите са в превод на Рада Шарланджиева.

Всеки човек с въображение изпитва страх.

- Лошото е, че мразя да постигам каквото и да е с труд. Това, нали разбираш, оставя белези.

Сложен е не животът, а борбата животът да бъде направляван и контролиран.

- Ти си роб, окован, безпомощен роб на едно-единствено нещо в този свят - твоето въображение.

Нощес ще заминем...
Безмълвна тълпа сме, вървим през площада безлюден -
мъртвешка колона - смутен
от глухия тропот, рой призрачни сенки се буди
по пътя безлунен, студен;
ехтят над заводи и пристани стъпките луди,
загърбили нощ и ден.

Блуждаем в безветрие, корабът не е заминал,
брегът се смрачава - виж
там сенки на хиляди дни, сиворебри руини...
Тогава защо да тъжиш
сред бялата шир

за онези безплодни години!

В раздрани мъгли горе пламва небето - разгръща
павирани с пясъчни блясъци пътища сини,
ревът на вълните отдолу кърмата обгръща,
в ноктюрно морето сега се издига, могъщо...

... Нощес ще заминем.

Тя
А ти не си сантиментален, така ли?

Той
Не, аз съм романтичен - сантименталният човек си въобразява, че любовта е вечна - романтикът се надява на чудото да не е така. Сантименталността е разчустване.

Розалинд
Предлагах ти да се престорим на влюбени.

Еймъри
Ако го направим, ще стане голяма история.

Розалинд
Защо?

Еймъри
Защото по един особен начин егоистите са страхотно надарени за велика любов.

В. Кое е доказателството за покварата?
О. Да стана напълно неискрен - да нарека себе си "съвсем не лош човек", да си внушавам, че ми е жал за изгубената младост, след като ме блазни само сладостта от губенето. Младостта е като голяма чиния, догоре отрупана със сладкиши. Сантименталните хора твърдят, че искат да се върнат в чистото първично състояние преди изяждането на сладкишите. Но това не е вярно. Те просто копнеят за удоволствието от повторното изяждане.

Дори ако дълбоко в себе си мисля, че сме само слепи атоми в свят, ограничен до размаха на едно махало, аз и подобните на мен ще се борим срещу закостенелостта, ще се опитаме поне да заменим старото лицемерие с ново.

Самолюбив съм - помисли той. - И тази моя черта не се променя, когато "видя човешко страдание", "изгубя родителите си" или "помагам на хората". Това самолюбие не е просто част от мен. То е най-живото в мен. И не като го избягвам, а като преминавам отвъд него, мога да постигна увереност и равновесие в моя живот. Няма безкористна добродетел, на която да не съм способен. Мога да се жертвам, да бъда великодушен, да помагам на ближния си, да търпя заради него, да дам живота си за приятеля - защото всички тия неща може да се окажат най-добрият начин за моята самоизява. Но в мен няма нито капка от сока на обикновената човешка добрина.

Разкази и автобиографична проза от Ф. Фицджералд

Във "Великият Гетсби" за пръв път се "запознах" с Фицджералд, а после новелата "Диамант, голям колкото "Риц", окончателно ме убеди, че трябва да прочета още негови творби. В стремежа си да намеря "Нежна е нощта", попаднах на един страхотен том с разкази и автобиографична проза, за които смятам да направя общ коментар тук.

Когато прочета нещо от Фицджералд, не мога да спра да мисля за него дни наред. В произведенията му има нещо, което те кара да си повтаряш сюжета отново и отново, има един особен психологизъм в героите, техните действия и чувства те карат да се опитваш да ги разгадаеш – да стигнеш до самата им същност, за да можеш да ги разбереш. Разказите не са много дълги, но в тях авторът създава толкова пълнокръвни персонажи, които някой друг писател би могъл да развие единствено в роман. Невероятно е как само в няколко изречения Франсис може да ти разкрие герой с ясно определени цели и характер, но в същото време достатъчно сложен, че да не успееш да вникнеш в душата му веднага. В разказите, независимо дали един герой е здраво стъпил на краката си, или пък витае в облаците, той има свой индивидуален характер, който се отличава от този на другите персонажи.
Авторът ни представя една Америка, с всичките нейни особености, пресъздавайки духа й по особен начин, а жителите на тази страна – като разнообразна маса от хора, които изживяват падения и възходи, като всеки приема едното и другото различно. От автобиографичната проза разбрах, че писателят е пресъздал духа на времето си така, както го чувства той. В неговите творби има един неповторим реализъм и това те кара да се пренесеш във времето, в един отдавна отминал свят, с други нрави и стимули, но да почувстваш този свят истински, все едно живееш в него. В тези разкази има случки за различни хора, като всяка една тяхна история е индивидуална.

Смятам да разделя разказите на няколко типа. Нека първият тип са романтичните разкази. "Зимни мечти" е един по мое мнение сложен разказ, тъй като чувствата на героите, които всъщност диктуват действията им, са много оплетени. В лицето на главната героиня срещнах един определен тип жена, която авторът използва както във "Велигият Гетсби" така и в "Диамант, голям колкото "Риц" - т.е. Джуди е невинна като ангел, душата й е чиста, но тя никога не осъзнава, че наранява другите около себе си. Тя е ангел, способен да те омае, но и да те унищожи със своя егоизъм. "Най-разумното нещо" пък е по-простичък откъм чувства, но напълно неразбираем за мен. Това се дължи на факта, че не мога да приема действията на главните герои, може би защото никога не съм се влюбвала. Общо взето романтичните разкази, които са доста повече от споменатите 2, са написани добре, всички действия и чувства могат да намерят правдоподобно обяснение, стига читателят да иска да разбере героите.

Може би е учудващо, но вторият тип определям като разкази за тийнейджъри. "Бърнис се подстригва" например е чудесен пример за момичешката злоба, която често е породена от сантиментални неща и е малко безпочвена, но остава много силна. "Една вечер на панаира" пък показва какво е вълнувало юношите в Америка в началото на ХХ век., а продълженията "Базил - пленената сянка" и "Базил - най-големият хлапак" се разказват за един и същ герой, но в различни моменти от неговия живот, когато той е поставен при коренно различни обстоятелства и следователно - реагира различно. Затова образът на Базил може да се разгледа от доста страни. Ней-ценното от неговата история намирам в "Базил - най-големият хлапак", тъй като там героят е отритнат от останалите, но съвсем случайно намира нещо, което да го накара да вземе в ръце живота си и да оправи кашата, в която е затънал. Разказът показва как една случка, която няма нищо общо с проблемите на момчето, променя начина му на мислене.

Друг тип са посветени на отношенията родител-дете и именно тези са едни от любимите ми. "Детското гости" е очарователен разказ. Не е нужно да казвам какво се случва, когато майки и татковци с малки деца се съберат на едно място, нали? Особено, когато едно от децата извършва голяма пакост и родителите се наежват... Искрено се забавлявах на това как бащите възприемат една кавга и как жените се справят в преодоляването й. Толкова е комично и в същото време наситено с реализъм! "Завръщане във Вавилон" пък е историята на един баща, който просто иска да се събере отново с момиченцето си, само че предразсъдъците на роднините му не му позволяват това и той трябва да им докаже, че вече не е онзи пропаднал пияница и избухващ нервак, който е бил преди. Разказът изразява много съкровени емоции, които те карат да симпатизираш на героя и дори да повярваш в него.

Последният тип са разкази, които не попадат в горните категории и са просто истории за нечий живот, истински заради това, че всеки е ставал свидетел на поне една такава. "Семейство по време на бурята" например ни запознава с Форест, който е уморен от живота доктор, толкова естествен в своите разсъждения. Екстремната ситуация, в която попада, го кара отново да използва уменията си в правилната посока и да успее за втори път да види пътя пред себе си, който си мисли, че е изгубил отдавна. "Плувците" е разказ за Хенри, който е находчив и умее да използва ума си, за да постигне своето. Тази история за мен е много поучителна, защото показва, че парите може и да са сила, но не толкова, колкото хитростта. А ето и най-любимите ми истории - „Донесете вряла вода – много вода”, „В общ впряг с гений”, "Един късометражен филм на патриотична тема" и "Две бивши знаменитости". Всички те са за Пат Хоби, който работи като редактор на сценарии за Холивуд. Вече на 49, славата му отдавна е отминала и той работи за малко пари, без да си дава много зор. Това не му пречи обаче да се опитва да се надува при всеки възможен случай, изтъквайки старата си слава. Реши ли обаче да предприеме нещо повече от мрънкане, става лошо, защото сам се вкарва в големи каши. Това са най-забавните разкази в тома, а Пат е просто несравним образ - смешен в своето нещастие, но и герой, който можеш да асоциираш с доста хора от ежедневието си, макар те вероятно да нямат чак такава липса на късмет като неговата.

Чрез автобиографичната проза опознах автора по-добре, отколкото щях да го направя чрез някоя биография. Понякога не е нужно да знаеш факти от живота на някого, за да разбереш какъв човек е той. Не знам много за личния му живот, но разсъжденията му ме доближиха до неговия начин на мислене, а това за мен е най-ценното. Разсъжденията му за света - това как анализира и критикува съвременниците си, като подплатява всичко с примери, не ми разкрива дали и той е допускал същите грешки, но дори и да е, ги е осъзнал. А в "Крахът" той описва промяната в чувствата си, когато младостта му отминава и той преразглежда живота си. И изведнъж осъзнава, че става циник. Много е плашещо, когато си разочарован от всичко и просто искаш да се затвориш в себе си, разбирайки, че не можеш да се върнеш назад. Не знам причините за това му състояние, а авторът споменава, че му е трябвало да остане дълго време насаме със себе си, за да разбере собственото си Аз. Въпреки, че писателят преодолява тази вътрешна криза, той никога не остава отново същия. Но което е по-важното - помни какъв е бил.