20 януари 2017

Още бунтуващи се дракони

Векове наред драконите в този свят са... добитък.
Вместо расови коне, величествата разполагат с великолепни люспести създания.
Те са могъщи, послушни и много полезни.
Докато един ден истината за тяхното подчинение не излиза наяве.

Един дракон ще се пробуди от своя сън...

"Елмазеният дворец" на Стивън Диас ("Артлайн Студиос", 2014) ни предлага обширен фентъзи свят, който ми напомня донякъде на този на Паолини (при който просто за първи път срещнах дракони от този тип и затова винаги давам за пример), но и съвсем леко за бунтуващите се мъдри създания на Хоб (за които четох съвсем наскоро).
Трудно ми е обаче да преценя по какъв начин възприемам тази книга. Условно бих могла да разделя действието на две части - борбата на кралете и кралиците за власт и борбата на драконите за свобода - като първата част взима превес в тази книга от поредицата. Епичната нишка, която може да потърсим в други фентъзи книги от този тип, тук липсва. Дворцовите интриги и заговори са нещата, с които Диас е избрал да ни забавлява, на моменти изобщо забравяйки за проблема с драконите, използвайки ги като украса за света си (може би пък защото все пак това е трилогия и авторът желае да си остави нещо и за по-нататък). Предполагам, че от толкова политически игри за трона, това си е направо вариант на "Игра на тронове", но в забързан вид. И тук действието постоянно мени гледната си точка, като прескачаме през множество от различни герои. Нито един от тях обаче не успява да те спечели за историята си. Освен може би гадния змийски принц, който просто има късмета да се появява най-често. Да не говорим пък какво става от страната на разбунтувалите се дракони. Там се почувствах адски нелепо, когато назначиха един от, поне за мен, третостепенните герои на почетното главно място. При това няколко глави подред точно този герой изглеждаше като абсолютен идиот дотолкова, че после до края на книгата не можах да го видя от друг ъгъл. А някои, които пък се оказаха важни за вътрешния свят на други... просто направиха едно "пуф"... и се разкараха...
Фактът, че за един ден прочетох 300 страници, означава, че действието е наистина скорострелно. Разделено на кратки глави от по страница-две, става наистина много лесно за "изяждане". В историята няма нищо "дълбоко", няма "кладенци", в които да се спускаш, спускаш и дори да се загубиш. Идеята като цяло ми харесва, защото говорим за дракони и то за горди и мъдри чудовища, а не за добитъка, който засичаме в... добре де, пак ще го дам за пример - "Ерагон".
Харесах книгата главно заради това, че попадна при мен в момент, в който не се нуждая силно от твърда, епична храна. Това е история без особени изненади, особено ако преди това човек е имал среща с много по-сложни и огромни измислени светове. Обърнете се към "Елмазеният дворец" в момент, в който се чувствате претоварени от много магическа информация, но в същото време ви се чете приятно фентъзи, и книгата няма да ви излъже. Подарете я на някой млад читател, който се нуждае от среща с истински дракони, за да ги види такива, каквито би следвало да са... поне в по-голямата си част. Мъдри, но не задължително всемилостиви...

Прочетете още за "Елмазеният дворец":

Няма коментари:

Публикуване на коментар