Стражът е на пост

Цитати от "И страж да бди на пост" може да видите тук!

Сляпа, това съм аз. Никога не съм си отваряла очите. Никога не съм си мислила да надникна в сърцата на хората, гледах само лицата им. Сляпа като къртица... Мистър Стоун. Вчера в църквата мистър Стоун постави страж. Трябваше да даде и на мен. Имам нужда от страж, да ме води и на всеки кръгъл час да възвестява каквото види. Имам нужда от страж, за да ми казва: така говори човекът, но всъщност мисли ето това, да тегли чертата по средата и да каже: тук е едната справедливост, там е другата, и да ми обясни разликата. Имам нужда от пазач, за да прекрача напред и да заявя на всички тях, че двайсет и шест години е твърде дълъг срок за шега с някого, независимо колко е смешна.

“И страж да бди на пост” е едно страхотно продължение на „Да убиеш присмехулник”. Но когато започнах книгата, съвсем не мислех така. „Стражът” ми се стори доста слаб, щом сравнявах сюжета му с историята за малката Скаут.

Вече порасналата Джин-Луиза Финч се прибира за отпуската си в родния Мейкомб. Очертава се да има дълга и приятна ваканция, преди да се върне на работа в Ню Йорк. Въпреки леля си Александра, която се е настанила в къщата й, за да помага на болния от артрит Атикус. Джин-Луиза има много свободно време, за да излиза с любимия си Хенри, но... с напредването на дните тя осъзнава, че хората в Мейкомб са се променили. Сякаш нищо не е същото. Расовата дискриминация става все по-очевидна и разделя хората, а някогашната Скаут се чувства предадена от любимите си хора. Баща й, винаги сигурна опора в живота й, изглежда е на „грешната” страна...

Макар че темата за расовите предразсъдъци е тясно свързана с всичко случващо се, тя не е на преден план. Книгата се концентрира главно върху разпадащия се живот на Скаут. Тя се опитва да намери себе си, след като е загубила вяра и се е отвратила от най-важните хора в живота си. Въпреки че е пораснала, Джин-Луиза не е загубила нито сарказма си, нито способността да си изгражда бързо убеждения, които не позволява на никого да промени. Но и не мога да възприема съвсем вече възрастната й версия. Именно този фанатизъм, който влагаше в защитата на мнението си, ме подразни. Това не й позволяваше да види нещата от по-различен ъгъл. Дори отношението й към, лично за мен безличния Хенри, беше неоправдано. Но Скаут винаги е имала пламенен характер и всички добре го разбират, особено баща й.
Макар че сюжетът е насочен към вече възрастните герои, има доста препратки към миналото. Не само към детските години на Скаут и Джем, а и към юношеските им.

Приятна изненада за мен се оказа чичото на Скаут – доктор Джак Финч. Ако се е появявал повече в предишната книга, то съм забравила, както и много други неща от нея. Но тук персонажът му беше особено развит. Докторът е като излязъл от Викторианската епоха. Затова и Мейкомб го смята за чалнат. За мен той е също толкова магнетичен, колкото и Атикус Финч, макар че двамата са доста различни един от друг.
Харпър Ли умее да прави чудеса с историята си. Накара ме да я преподредя и осмисля в самия й край. Най-вече това, че Скаут винаги се е нуждаела от Страж, който да е до нея. Стражът също го знае.

Всъщност Джин-Луиза никога не остана сама, зад нея стоеше най-мощната морална сила в живота й – бащината любов. Тя никога не се усъмни в тази обич, никога не помисли за нея, дори не разбра, че преди да вземе всяко важно решение, през подсъзнанието й премина рефлексът: „Как би постъпил Атикус?”; никога не разбра, че силата, която я кара твърдо да отстоява своето, е баща й; че всичко добро и достойно в характера й е вложено там от него;  не знаеше, че го обожава.