"Тайната история" на страха

Всичко бе като картина – прекалено жива, за да е истина.

От момента, в който започнете тази книга, ще знаете кой е жертвата и кои са убийците. Но няма да знаете как се е стигнало до този кулминационен момент. Именно това „как” подклаждаше в мен любопитството и напрежението. Именно то породи в съзнанието ми много повече въпроси и направи историята по-заплетена и магнетична, отколкото щеше да бъде, ако не знаех от самото начало кой е убитият. Дона Тарт обаче не спира, когато вече е наредила частиците от пъзела. Съвсем не. Тайната история едва тогава набира скорост.

Още по-интересно е, че книгата е от името на главния герой – Ричард. Изключителен е този начин на писане – авторката успя да ме провокира да си представям ярко и живо части от историята, които остават в съзнанието ми заедно с емоциите, които е изпитал героя и едновременно с него и аз.

Същинският разказ на Ричард започва с пристигането му в колежа „Хампдън”. Когато желанието му да се запише в часовете по гръцки не се осъществява, той съвсем естествено става любопитен към ексцентричния преподавател и още по-странните му петима ученици, които не допускат никой външен в тесния си кръг. Скоро обаче Ричард намира начин да се сближи с тези любители на Древна Гърция – сцената е толкова странна, че още е жива в главата ми! Но след като е спечелил доверието им, разбира една шокираща истина...

Някои неща са прекалено кошмарни, за да бъдат осъзнати отведнъж. Други – голи, цвъртящи и неизлечими в своя ужас – са прекалено кошмарни, за да бъдат осъзнати изобщо.

Дона Тарт създава изключително интересни и многопластови образи. Всички те изглеждат странни на пръв поглед, а когато поне малко ги опознаеш стават още по-сложни за разбиране, потайни и непредвидими. Всеки има някаква тъмнина в душата си, която го прави студен, откъснат от реалния свят. Ричард с неговите параноични пристъпи и честото му безпристрастие, когато разказва за ужасни неща. Хенри, който винаги е твърде отнесен в мислите си и нито аз, нито някой от героите в книгата, успя да разбере напълно. Джулиан, преподавателят по гръцки, който е прекалено перфектен във всичко, че да помислиш, че се държи истински. Чарлс, пристрастен към алкохола и близначката му Камила, прекалено хладнокръвна и мрачна. Франсис, който е хипохондрик, но далеч не само това. И Бъни – как се откроява само! Наивен като дете, привидно винаги весел и лековерен, но и толкова, толкова злобен...

- Как е възможно да оправдаеш едно хладнокръвно убийство?
Хенри запали цигара.
- Предпочитам да мисля за това като за преразпределяне на материята.

Онова, което ми направи най-силно впечатление, беше как героите възприемат извършеното убийство. Обмислиха го толкова внимателно и безпристрастно, все едно коментираха нещо обикновено. А след престъплението аз видях не как ги разяжда вината, а как ги убива бавно страхът. Да не се разкрие онова, за която не говорят открито дори когато са сами. Какво ще стане, ако някой разкрие тайната история? Да очакваш възмездието може да те подлуди.

Въпреки че в началото имах чувството, че запознанството с героите е малко по-продължително, отколкото трябва, не спираше да ми бъде интересно. И дори краят да ми изглежда не съвсем завършен, поне не и по моя вкус, тази книга ще остане в съзнанието ми най-вече заради героите - Хенри и в по-малка степен Франсис и Ричард. Всъщност Чарлс беше единственият, който остана за мен безличен.

„Тайната история” е психологически роман, но мистерията и криминалното също не са в излишък. Ще се изненадате и колко важен елемент е Древна Гърция. Историята нямаше да е същата без елинската култура.