Векът на сподавените чувства

- Били арестувани. Скоро били осъдени на смърт. Хуста - нея я хвърлили в един кладенец. А Руфина - накарали я да се бори с лъв.

Тереса отбеляза със задоволство, че Исаак и Олив стоят неподвижно и я слушат как разказва своята история, докато сенките размятат черни танцьори по стените и лукът се задушава в тигана.

- Голям лъв. Гладен лъв. En el anfiteatro. Всички хора гледат. Но лъвът не иска да се бие. Не я докосва. Седи, не помръдва.

- И после? - прошепна Олив.

- После те отрязват главата й.

Това е част от историята на картината от неизвестния художник Исаак Роблес, която стои забравена в английска къща. Докато не стане ясно, че боите и цветовете крият нещо много повече от легендата за Руфина и лъвът. Цветното платно има тайни, а ключът за тях е в Испания -  Гражданската война, 1936. Одел Бастиен, която работи като машинописка в галерия, се интересува от историята на картината точно толкова, колкото и от мистериозната Марджъри Куик.

Когато започнах „Музата” променях мнението си с всяка глава. Потръгна ми тегаво, макар и да се подхвърляха някои интересни трохички от тайните на сюжета, които ти се ще да събереш. Тези трошички се умножиха с напредването на историята и тогава вече стана наистина интересно. „Музата” предизвика въображението ми. Накара ме да си представя картините и отделни части от книгата като на филм.

Джеси Бъртън е създала две истории, обединени от четка и бои. Едната представя миналото – животът на семейство чужденци в Испания и срещата им с братът и сестрата Роблес – Исаак и Тереса. Никой в двете семейства не предполага последствията от тази среща, макар да не липсват тайни желания и планове. Другата история пък е за 1967 – картината е само един спомен за 1936, но миналото диктува бъдещето чрез спомена. Миналото има силата да се меси в чуждия живот и да променя съдби.

В основата на всичко като че ли е музата. От муза се нуждаеш, за да твориш, от вдъхновение се нуждаеш, за да създаваш. Музата спохожда и художника, и писателя. А Одел всъщност е писател, нуждаещ се от сюжет. Като че ли Марджъри Куик беше нейният катализатор – причината Одел да желае да се разрови из историята на „Руфина и лъвът” и да разбере истината.

Джеси Бъртън създава книга, в която:

Няма значение каква е истината, това, което хората мислят, става истина.

И все пак Бъртън разкрива цялата история, макар и да оставя чувството, че много неща са неизречени. Оставя и чувство за тъга. Но също така поставя нещата в интересна перспектива - истината не е това, което вярваме, че е. Истината може да е лъжа, но кой би разбрал? Може би от една картина, преживяла две войни?

Героите на Бъртън са далеч от идеализираното. Имат мотиви зад действията си, но тези мотиви съвсем не ги оправдават. Минало или бъдеще, без значение – пак има място за грозни и недостойни постъпки. Разбира се, има място и за много хубави неща, стига човек да е способен да ги оцени. В тази връзка мисля, че Одел Бастиен страда от краен реализъм и егоизъм, пълна неспособност да съчувства. Всъщност повечето постъпки на героите са съвсем очаквани – водени от толкова простички подбуди, че ги отхвърляш като възможности, защото не ти се иска да са истина.

„Музата” е пълна с цвят. Зимата в Лондон през 1967 не може да размие този колорит, нито кървавото лято на Испания да го помрачи. Сякаш четката и боите рисуват върху картината, но всъщност пишат думите. На история, която би трябвало да е тайна и на чувства, останали скрити твърде дълго.

> Ревю за "Миниатюристът" от същата авторка - тук! :)