От години все попадам случайно на "Космическа трилогия" от К. С. Луис по панаирите на щандовете на "Сиела". Както е обичайната ми практика, колебанието ми всеки път ми е пречило да ги взема.
За всяка книга очевидно си има време, в което е най-подходящо да преборя колебанията си. За тези три времето настъпи едва сега, след близо почти 4 или 5 години, откакто се сблъсквам с тях.
Какво всъщност ме тормозеше?
Главно това, че виждам К. С. Луис в необичайната светлина на научната фантастика. Въпреки че от дете го познавам като създателят на Нарния, чисто фентъзи, незнайно защо ми беше трудно да го видя сред машини, технически термини, звездни изчисления.
Научната фантастика може да е много повече от това, безспорно. Просто някакъв вкоренен навик ме кара да си представям тези неща всеки път, да ги очаквам. Когато ми се дочете научна фантастика да имам предвид, че искам да се впусна в нещо космически сложно.
А реално харесвам писателите, които бягат от сухата терминология, създавайки нереални светове там, където "би трябвало" да има само чиста наука.
Нито Хърбърт Уелс, нито пък Саймък, доколкото си спомням, не обръщат строго внимание на "правилата". Въображението им е отвъд тези поставени граници. Защо ти е, например, да знаеш точно как е конструирана Машината на времето, щом ти стига само да отидеш чрез нея отвъд? Може би историята ти няма да звучи сериозно и научно? Е, и?
Ето в това успя да ме убеди Луис със своята "Космическа трилогия". Чувствам се в положение, в което мога да кажа само "Не, че не го знаех... но сякаш прогледнах".
Всичко започва с "Отвъд безмълвната планета".
Рансъм е филолог в отпуск. Той е тръгнал на дълго пътешествие из Англия. Откриваме го замръкнал по пътя.
По чисто, така да го кажем, викториански стил, той се натъква на една къща, където се надява да преспи, но домакинята е особено притеснена за момченцето си, което още не се е върнало от работата си в дома на богатия господин, който живее по-нататък. Господинът е изтъкнат учен физик и Рансъм е чувал за него. Филологът решава, че може да отиде там, да види какво става с момчето и може би да си издейства нощувката при "познати".
И там нещата се объркват. Рансъм бива отвлечен и след чудновато пътуване се озовава в чужд свят на име Малакандра.
"Отвъд безмълвната планета" е разказ, изпъстрен с немислими, чудни цветове. Розово-оранжев, синьо-зелен, наситено червен, невъзможен. Това е космическо пътуване като от "старото време". От времето, когато светът отвъд Земята е бил пълен с живот из книгите на фантастите. Когато на Марс каналите още са били пълни с вода, а на Венера е имало чудновати създания в блатата. Когато разчиташ на въображението ти да те отнесе там, няма значение какво знаем днес за планетите наоколо. Чувството така или иначе е като да минеш през дрешника и да те помилва вятърът на Нарния. Защото все пак говорим за Луис и Малакандра е представена много прилична на света на Аслан.
В тази книга Човекът не е властелин на света. Това е книга, в която има... смирение. Злото е представено под формата на идеята, че Човекът трябва да бъде властелин на Вселената. Доброто е представено като приемане на факта, че, стига да не сме сами, отвъд може да има разум, който е добре да се научим да приемаме, независимо от формата на тялото. Онези отвъд може би дори са по-мъдри от нас, а може би и такива, каквито никога няма да успеем да разберем. Има и известна доза религиозност в "Отвъд безмълвната планета", но не грубо хвърляна в лицето ти. Удивително завладяващ е начинът, по който Човек комуникира със създание, чуждо на всичките ни представи... и открива неща, които са ни отдавна познати.
"Переландра" е втората книга от поредицата. Това е и второто пътешествие на Рансъм, само че този път в друг свят.
Тук теологията е доста по-застъпена като тема. Имаме митът за грехопадението, а историята се развива в млад свят, приличен на Земята от страниците на Стария Завет.
Доброто се опитва да подаде ръка на Зелената дама/Ева, докато Злото ще се опита да я поквари, както веднъж е успяло. Зелената дама, безгрижно и щастливо дете, ще трябва да направи своя съдбовен избор.
Злото изпитва затруднения на Переландра. Пречки, каквито не е имало на Земята, когато тя е била още млада и прародителите на човечеството са били още невинни. Идеята, че "Бог никога не се повтаря" по някакъв начин е представена доста вълнуващо в "Переландра". През цялото време се чудиш дали наистина е така. Има някакво напрежение в тази борба срещу покварата. В този спор понякога усещаш как Злото всъщност разсъждава по-истински. Понякога изпитваш жал към Доброто, задето не може да се защити, защото истината танцува опасно между едно и друго твърдение. За мен "Переландра" е истинско удоволствие за любителя изследовател. Отчасти приемам тази книга не точно като фантастика и не точно като фентъзи, а и не точно като история с теологичен характер... Всъщност, много се смях на себе си, когато по-късно в интервюто в края на третата книга Луис казва за "Переландра", че не използва мита за грехопадението с някаква конкретна цел. Видиш ли, той от дете искал да пише за свят с плаващи острови, а след като на този свят трябвало да има хора, на тях следователно трябвало да им се случва нещо... В този случай ако коментирам книгата по моя начин, ще сложа думи в устата на автора, които той не е имал предвид никога... нещо, от което той, така да се каже, се оплаква, пак в споменатото интервю.
"Онази грозна сила", третата и последна книга, всъщност ме разочарова много. Може би защото няма пътешествия сред звездите и "последната битка" се води на Земята. Може би защото въведението в историята беше по някакъв начин жестоко досадно. Магията беше отстъпила на един вид политическа борба, силата на Злото, така магическа и завладяваща, се усещаше притъпено. Доброто също сякаш почти го нямаше. Беше като да попаднеш в... ами, в самата реалност. Сякаш няма нищо общо между "Онази грозна сила" и предишните две книги. Вълшебството го няма. Завръщането на Рансъм в историята някъде в средата на книгата, прави нещата само по-объркани. Странно, но наистина се чувствах объркана. Сякаш между "Переландра" и "Онази грозна сила" има някакво липсващо звено, някаква история, която не е споделена с нас и всички си говорят на някакъв странен код. Или пък аз не съм вникнала, не съм обърнала нужното внимание на вплетените легенди за крал Артур например... не знам, но самата истина е, че книгата ще остане за мен като разказ за един млад глупак на име Марк, който по истинско чудо преоткри сам себе си.
"Космическа трилогия" за мен може и да е "Космическа двулогия", но не отричам факта, че е изключително привлекателна поредица. Особено за почитателите на авторите, които пишат фантастика като фентъзисти. То не, че разликата е толкова огромна... но има един специфичен стил, отличителен стил, заради който историята понякога може да звучи като приказка, нуждаеща се от въображението, за да живее. Много силно и много ярко въображение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар