Огледалата пречупват реалността

Положително ревю за друг сборник на Геймън от друг книгоядец - "Внимание, психоспусък!" - тук!

Докоснато от когото трябва, огледалото се превръща в магически предмет, който ще ти покаже всякакви въобразими неща и... едно-две невъобразими.

“Дим и огледала” е втората ми среща с разкази от Нийл Геймън. Чела съм „Внимание, психоспусък!” и по мое мнение малко от разказите там са наистина добри. Онова, което ми е правило впечатление при досегашните ми срещи с автора, е че има страхотни идеи, които обаче не развива до край. Това са истории с потенциал, които свършват в нищото, някак кухи и безлични. Но е вярно и това, че идеите му са изключително разнообразни и нестандартни. И когато реши да ги изпипа до край, го прави блестящо.

„Дим и огледала” започна с онзи тип разкази, които за мен стартират, развиват се и завършват, без да събудят никакъв интерес у мен. Казах си, че вероятно ще е същото като с „Внимание...”, а именно, че ще има 3-4, които да ми допаднат, а с останалите ще си загубя времето.

„Промени” е първият разказ от сборника, който ми направи впечатление. Не какво да е, ами невероятно впечатление. Основа на сюжета е новото лекарство „Рестарт”, изобретено за борба срещу рака. Очаква се от него да няма странични ефекти. Естествено, има. Но никой не е подозирал, че „Рестарт” ще смени пола на болните. Въпреки тази „малка” подробност, медикаментът започва да се приема глобално...

„Стария Шогот” – Бен случайно се озовава в английското градче Инсмут, където сградите носят странни имена като „Безименният храм” и кръчмата „Книгата на мъртвите имена”. И никой не изрича името на Х. П. Лъвкрафт. Е, това не пречи на Бен да завърже любезен разговор за творчеството му с местните хора... добре де, нека е просто жители.

„В търсене на момичето” – тя вечно е на 19. Снима се във всички еротични списания под псевдоними, но е все една и съща. Той вече е остарял, но е решен да я открие.

 „Може да ги доставим на едро” – убийствено! С малко щипка ирония, абсурди и лудост. Какво ще направите вие, ако ви кажат, че ще ви струва ужасно евтино да убиете 100 човека? Вероятно нищо? Главният герой не мисли така и има кой да го насърчи.

„Живот в стил ранен Муркок” – ето това е един от разказите, който е прекрасен до момента на своя край. Вероятно се целеше да е неочаквано, но на мен ми се видя прекалено несвързано с историята. А тя всъщност разказва за едно дете, което предпочита повече измисления свят от любимите си книги, отколкото друго.

„Чужди части” – Геймън има много странни разкази, но този е просто... Не можех да повярвам какво чета. Саймън е болен от венерическа болест, въпреки че наистина няма как да я е прихванал. До тук добре. Само дето с болестта идват едни странни симптоми...

„Мишка” – радвам се, че авторът остави това си произведение на въображението на читателя. Знам, че можеше да го завърши подобаващо. И съм благодарна, че това не стана, защото щях да потръпвам при думата „мишка” и „ембрион” в продължение на месеци.

 „Вкус” – wtf?! Стига бе... както в „Чужди части” и тук има момент, когато е „до тук добре, а сега какво... става, дявол го взел?!”. Жиголо и някаква красавица. Няма да сбъркате много в посоката на разказа. Може би.

„Сладкишчета” – ама много обича да пише за бебета! Когато животните си отидат, има бебета. С тези бебета... хей, знаете ли, пропуснете този разказ. Да не кажете, че не съм предупредила. Мъничък е и без това.

„Убийствени мистерии” – оставих се магията да ме оплете. Радвах се, че ми остават още и още страници, в които бездомника да разкаже историята си. За Сътворението, на което е станал свидетел. За мъртвия ангел и убиецът му. За Луцифер... Началото на разказа и краят му някак не ми се вързаха със същинската част, но това не развали впечатленията ми.

„Сняг, стъкло и ябълки” – всички знаем историята за Снежанка. Тук е моментът да изтъкна още едно нещо, което ми направи впечатление в разказите, които харесах. Читателят предусеща какво ще се случи. Той е знаел, че когато Снежанка каза на кралицата „Гладна съм.”, тя няма да иска ябълки, а кръв. И тук гледната точка се променя. Усещането за познато, за комфортната зона на приказката, изчезва. Снежанка не е просто красиво момиче без сърце в гърдите си (в буквалния смисъл). Като финал на сборника, това беше изключително силен разказ. Още ме кара да потръпвам, а и да се възхищавам на начина, по който Геймън е преобърнал приказката. Сигурно има и други „тъмни” варианти, по които е разказана тя. Но аз винаги ще помня уродите в гората, принцът, който си пада по мъртви жени. И разбира се, Снежанка. Гладна. Дебнеща в гората.

В тези разкази има много лудост. Понякога сдържана, или пък едва доловима. Друг път се излива от страниците, пращи, вие и те удря с всяко изречение. В „Дим и огледала” има върколаци, вампири, заразни компютърни игри и неочаквани демони на неочаквани места, хора-лисици, метачи на сънища...

Това са герои в истории с неочакван край. И не е случайно, че:

Историите приличат на огледала. Помагат ни да си обясним как работи светът, или как не работи. Също като огледалата, историите ни подготвят за идния ден. Отвличат вниманието ни от онова, което дебне в тъмното.