Най-доброто място да се изгубиш

Жанр: Драма

Времетраене: 1 час и 50 минути

Започнах Морето от дървета (2015) без никакви очаквания. Може да се каже, че си нямах идея какъв е сюжетът, кога се развива действието... въобще нищо за филма. И толкова се радвам, че попаднах на него.

Това е филм, който намерих за изключително съдържателен и, бих казала, че най-точната дума би била „красив”. В началото се чудех как вниманието ми е приковано в монитора, след като историята се развива толкова мудно. Всъщност не само началото е такова – с едно и също темпо продължава и напред. Но дори и така, просто предизвиква емоциите ти. Може би най-вече заради спокойната атмосфера на гората, успокояващите звуци и... това една част от теб да знае, че в тази гора има нещо повече.

Всичко започва с Артър, който пристига в Япония, за да посети Аокигахара – най-доброто място да умреш. Американецът е готов да се самоубие, но в този момент вижда окървавения Такуми. Това го кара да отложи намеренията си и да помогне на японеца да намери пътя наобратно. Но изглежда горската пътека е изчезнала и двамата се оказват изгубени. Могат да разчитат само един на друг.

Започват да се редуват минало и настояще – малко по малко разбираме какво е довело Артър до желанието му да се самоубие и какво е довело Такуми в гората. Оказва се, че спасяването на японеца става цел за американеца. Той е решен да спаси чуждия живот и след това да отнеме своя. Защото азиатецът има желание да продължи, което не бива да угасва. Така двамата се подкрепят един друг, за да стигнат до изхода, където и да се намира той. Не е лесно. Има много неща в гората, които могат да те убият, дори и денем.

По времето, което героите прекараха заедно, се появи онзи „сблъсък на култури”, в който си проличаха разликите в разбиранията на единия и на другия. Единият е атеист, другият вярва в духовете на гората. Именно тези различия,  дори странно да звучи, ме накараха да почувствам как героите се сплотяват постепенно – започват да приемат особеностите си, но и държат на своето.

Имаше изключително силни моменти, които доста ме разчустваха.  Например как Артър и съпругата му си отправят малки жестове един към друг. Доказателства за обич. Изгладени дрехи, нова кутия с чай... и то така, че другият да не разбере. Защото ако съпругата му разбере, че той е свършил нещо дребно вместо нея, ще трябва да избира дали да му каже, че го цени. Дали да признае, че се нуждае именно от тези малки прояви на любов. Същото се отнася и за Артър.

Морето от дървета  разчуства. То е най-правилното място, където трябва да се изгуби човек. А може би има и други такива места, индивидуални  за всеки. И нужни му. Такива места, които не ти показват пътя, преди да си готов за него.

Рядко се случва всичко в един филм да ми хареса. Може да е нещо съвсем малко, или пък си казвам „можеше да доразвият тази идея повече”. Тук няма от какво да се оплача. Просто няма.