"Нещо е видяно не защото е видимо;
то е видимо, защото е видяно."
Днес мистър Себастиян щял да бъде видян.
Той бил невероятен магьосник и
изчезвал, когато си пожелае.
Това е най-великият номер на света.
Но рано или късно щял да бъде намерен.
Хенри щял да го види... отново.
"Мистър Себастиян и Черният магьосник" (Артлайн Студиос, 2016) ме изненада много, защото не очаквах нищо, подобно на това, което всъщност е. Резюмето ми навяваше мисли за нерешима загадка, в която се включват какви ли не странни премеждия и главните герои са чудаците от никому неизвестен цирк.
Загадка имаше, но не и точно такава, каквато очаквах. Загадката беше и предизвикателство - да се опиташ да разбереш един млад мъж, сякаш обречен от съдбата на вечно страдание.
Хенри е симпатичен чернокож, който се опитва да преживява в един пътуващ цирк. Не е много добър магьосник, но пък и в това си има чар. Публиката се забавлява с неговите недодялани опити за фокуси.
Някога той е владеел истинската магия. Можел е да си пожелае нещо и то е щяло да бъде истина. Тази магия той наследил от Дявола, когото срещнал веднъж, играейки си в хотела, където семейството му живеело в годините на глада и нищетата.
Но тъй като Сатаната никога не дава нещо даром, Хенри е загубил всичко, което някога е имал.
Това е неговата истина.
На едно особено несполучливо представление Хенри успява да разгневи трима младежи. И след това изчезва безследно. Неговите приятели трябва да сглобят историята му, за да се опитат да разрешат мистерията. Стига да е възможно да научиш най-големите тайни на един магьосник...
~~~~
Впечатли ме умението на Даниел Уолъс да разказва. "Мистър Себастиян и Черният магьосник" е магическа дори само по начина, по който е изградена.
Когато се говори за цирк в книга или филм, в мен е залегнало дълбокото убеждение, че ще бъде гротескно и ужасно, наред с тъжното. Но светът на Хенри - светът, който е около Хенри - не е толкова черен и нещастен. Той просто е там. В него има радост, има и неволи. Свят като свят.
Изненадващата тъмнина извира от самия Хенри.
Той някога е бил момче, което е повярвало силно на една идея. В отчаянието си или пък защото е бил просто дете, той е видял света по вълшебен начин. Но, за нещастие, този вълшебен начин не довел нито до красота, нито до радост.
В Хенри няма нищо. И сякаш никога не е имало съвсем. В него изобщо няма живот. Нито една мечта. Нито един любим човек.
Когато ги е имало някога, са били унищожени. Не само заради околните и близките му. Донякъде и той самият ги е унищожил, дори е продължил да ги унищожава. С вярата си в магията. С твърде силната си вяра в могъществото. С това как самият той е виждал света около себе си. И е продължил да го вижда. Свят, изпълнен със загуба, демони и невъзможни неща. Никога достатъчно реален, дори когато Хенри е бил на крачка пред реалността. Свят, в който властва магията. Свят илюзия.
Магията е отговорът на всичко. Магията, която съществува за Хенри Уокър - тази, която се е заклел да пази в тайна. Не както я виждаме ние, които можем да бъдем негова публика по скамейките. Ние никога няма да видим тази страна на света. А и може би така е по-добре.
Там има само безкрайна трагедия.
Смятам, че "наказанието" на Хенри Уокър е прекалено жестоко. Но е наказание, което той сам си е наложил. Пък макар и с малко "помощ" от баща му, безспорно. Той не е лъжец и наистина вярва в това, което сам е създал около себе си. Честно казано, не би могъл и да промени тази илюзия, докато продължава да се опитва да прави магия.
Имал е време да се изправи. Хубавото е, че всъщност го осъзнава. Това осъзнаване е голямата промяна. Голямото завръщане. И това прави историята му красива. Това е лъчът надежда. Пътят към Живота. Пред портите на който Хенри ще застане нов, променен... и няма да бъде вече онзи Хенри, няма да е и Черният магьосник, нито Белият, нито който и да било другиго от спомените му от преди... Трябва само да си помисли... и готово...
Няма коментари:
Публикуване на коментар