14 септември 2015

Нейните мемоари


 Признавам си, че си направих своеобразна малка "ваканция", въпреки че не е минало кой знае колко време от създаването на този простичък блог. Какво пък, не точно за всяка книга е нужно да споделям всяка една от мислите си.
И макар че имаше някои неща, които с готовност може би щях да споделя за Рей Бредбъри (избрани произведения в един дебел, дебел том), предпочитам да го оставя за годишния си отчет пред себе си какви книжни предизвикателства са имала през годината. Първия епизод на това "предаване" вероятно ще тръгне някъде в края на декември, по традиция.

Рей Бредбъри ми гостува от Читалнята. Артър Голдън също.
Почти нямам съмнения, че вече всички знаят колко обсебена съм от далечния изток. В момента например даже трябва да издам, че подскачам от нетърпение да дойде октомври, за да започне отново курса ми по японски език. И учебниците ми от първото ниво са грижливо струпани наблизо, често-често преравяни за упражнения с канджи.

По принцип нямаше да ми направи впечатление, независимо дали учех японски, или не, но в случая с "Мемоарите на една гейша" останах доста изненадана от липсата на каквито и да било бележки под линия. Не защото ми трябват, а защото когато става дума за азиатска литература, или пък - както в случая - литература, която засяга някое много далечно и не толкова познато място, все ми се струва, че книгата трябва да е препълнена с какви ли не обяснения. Не, че липсата им ми пречи, даже напротив. Разказът на Нитта Саюри (странно как пък никой не направи забележка, че не се пишело първо фамилията xD) течеше като... вода, устремена към заветната си цел, океана. И макар може би тази нещо като метафора да ми е подшушната от самата книга, то е самата истина.
Водата е символ на спокойствие, но може и да унищожава. Води и подвежда. Радва и понякога натъжава.
В малкото японско момиченце Чийо имало "много вода". Един от най-силните елементи, доколкото знам, макар че според мен това много варира. Спомням си някъде някога (може би Майкъл Скот?) постоянно да изтъкваше, че няма един елемент, който да е властелин над друг. Огънят е също толкова силен колкото водата, въздуха и дървото, и така нататък. Но не това в момента трябва да е обект на темата.
Историята на Чийо започнала в малкото незнайно село в отрязъка от време между двете световни войни. Дете, продадено заедно със сестра си, заради бедността на семейството.
Да, сестрата на Чийо, по-голяма от нея, я застига отвратителна съдба. Но в изпращането на по-малката в окия, където да има шанс да стане гейша, аз виждам по-скоро... нещо положително. Животът е тежък, но не е ли тежък за всички? И не е ли по-добре да се бориш за хляба си там, отколкото да умираш в залитаща къща край морето? Сигурно този тип разсъждения са детски, но първите приумици на Чийо, станала по-късно Саюри, винаги са ми се стрували глупави, много глупави.
Председателят, когото Саюри среща на 14... хм... Един идеал, около който да градиш живота си? Ами добре, може да се приеме... Фантазия, която да ти дава сили, присъствие, което понякога да усещаш и да вярваш, че може да ти е подкрепа по някакъв начин. Честно казано, Нобу ме забавляваше повече. Съвсем нормално, след като на него беше даден повече шанс да се опита да спечели гионската гейша. Вероятно винаги си избирам погрешния герой, когото да подкрепям... макар че си знаех, че е безнадеждно де, нали съм гледала филма. Но определено ме беше мъничко яд на края. Вярно, всичко е "хепи", но за японска история е някак твърде "хепи". Много пъти съм попадала на истории, завършващи трагично и даже ми се струва, че това е по-традиционно xD
Всъщност трагичното си го имаше. Нобу, разбира се... Някак си не е чак толкова честно...

В тази книга не е само това. За Чийо и Саюри, при които повратната точка е срещата с председателя. Това е разказ за живот в дървена къщичка, където дебне смъртта. За по-голяма дървена къща, където властват три жени. За едно нежно момиченце с очи като морето, което разцъфтява в нежно цвете. За живот, който тече весело и мудно, като дълга река с безброй препятствия пред себе си.
В този свят ужасът от войната е почти невидим. Има го, разбира се, но изглежда, че Гион е градина за красиви цветя, които са и жилави.
История за една птица...