30 декември 2018

Вълшебното е...

"Вълшебното е много могъщо. Дори слабият автор не е в състояние да го избегне. Може да съставя приказката си от части на по-стари и полузабравени истории, а те да се окажат толкова силни, че той да не успее да ги поквари или лиши от магия. Някой читател може да ги срещне за първи път именно в неговата глуповата приказка и тъй да зърне за миг Страната на вълшебствата и да се насочи към по-добри писания. Това би могло да се обрисува с кратка история като следната..."

Имало едно време, но не толкова отдавна, едно момиче, което получило за Коледа много нашумяла книга за момче магьосник на нейните години. И светът се превърнал във вълшебство. Магични книги след магични книги, момиченцето растяло. Е, пак не минало всъщност толкова време, но на четиринайсет то вече знаело, че "Властелинът на пръстените" не било произведение шега. Било сериозно. Било като труд за учени и просветени люде. Толкова сериозно изглеждало. Мнозина изпитвали съмнение, че тази огромна книга ще й се хареса. Била суховата някак, неособено подходяща може би. Но все пак тя я получила за друг празник.
И Пръстена трябвало да бъде хвърлен в страната Мордор, където тегне мрак!
На петнайсет тя вече била нещо като Толкинист. Много далеч от това в действителност, но обичала историята, картите, връзките, идеите, имената... Влюбила се в подаръка си за петнайстия си рожден ден, например. "Недовършени предания", "Хобит" и "Силмарилион"... всичко на Толкин, излязло на пазара до момента.

Години наред, а и до ден днешен, творчеството на Джон Р. Р. Толкин е било за мен нещо специално. Дали съм го виждала като "основен труд по фентъзи науки" или като извор на вдъхновение, винаги е било важно за мен да бъда част от Средната земя. Обяснение за това няма. Може би самият Толкин би ме разбрал. Може би би казал, че просто ми предстои да науча. Така, както той самият е научил за този свят на малки хобити, доблестни мъже, ужасяващи мрачни твари и красиви елфи. Те винаги са били някъде там, а той... той просто е научил.
За творбите му е писано много. Сама бих казала, че историите му са крайъгълен камък, основа на нещо огромно. Самата аз години наред си служех с речниците на Толкин, когато исках да съставям имена за собствени цели. Играех си на азбуки и кодове, възхитена от разработените му системи. Дори веднъж се опитах да науча прословутия елфически, но не ми се удаде добре без учител.
Не знаех обаче кой е Толкин. Знаех за него, че е бил професор по английски език в Оксфорд че има четири деца, едното от които продължава да публикува творби на баща си, че обича да пуши лула. Всичко останало сякаш нямаше значение, сякаш нямаше човек зад името. Сякаш произведенията му наистина са история без автор...
Биографията на Хъмфри Карпентър е написана през отдалечаващата се 1977-а, а ние я получихме на български едва през 2016-а, цели 39 години по-късно (но все пак не никога, а издателство Колибри са свършили превъзходна работа). Толкова време, в което невинни почитатели като мен си мислят, че Толкин се е занимавал почти само с това да пише измислени истории, че идеята за Властелина се корени във Втората световна война (груба грешка!!), че е бил толкова подробен само защото едва ли не се е издържал с писането на всички тези неща...
Не, не, не!
 "Аз действително съм хобит - писал веднъж - по всичко, освен по размер. Харесвам градини, дървета и немеханизирани орни земи; пуша лула и обичам вкусна и проста храна (незамразена), и презирам френската кухня; харесвам и дори се осмелявам да нося в тези сиви дни орнаментирани жилетки. Обичам гъби (некултивирани); имам простичко чувство за хумор (което дори най-благосклонните ми критици намират за уморително); лягам си късно и ставам късно (когато е възможно). Не пътувам много много..."

Биографията на Карпентър ни запознава с един добродушен, понякога меланхоличен възрастен господин. Живял живота си във времена, които днес ни се струват хем далечни и изискано помпозни, хем тъй близо. Човек, останал рано сирак, преживял две войни, участвал в едната. Борил се в друга романтично нелепа война, но спечелил красива любов. Човек, запленен от песента на думите. Педантичен и изключително внимателен към всяко твое творение. Търсач на съвършеното. Обикновен в обикновения си живот. Еднакъв, независимо дали в ролята си на професор, приятел, писател, баща.
И всичко това е Джон Роналд Руел Толкин. И много повече. Защото никога няма да бъдем него, но поне можем да го видим като обикновен и близък, дори и когато е необикновен.
Животът на този човек изглежда необичайно скучен и еднотипен. Човек ще си каже - какво му е толкова интересното на живота на един професор по английски? Ами... нищо. Но Толкин просто е живял другаде във въображението си.

Биографията на Карпентър ми разказа много неща, които всъщност не подозирах за Толкин. Никога не се бях замисляла за редица дребни детайли. Като например този, че Толкин все пак... е съществувал. Ами да. Колоритна, паметна и истинска личност. Живее и все още твори в тази книга, мечтае.
И се смущава. От цялата тази мания. От всички тези почитатели, които харесват творбите му невинаги по начина, по който ги харесва самият той. Но и се ласкае, разбира се. Защото сега и други са прекрачили прага и вървят по път безкраен и покрит с трева.

"Написана е с кръвта ми такава, каквато е, била тя гъста или рядка;
и другояче не бих могъл."

22 декември 2018

Фактите относно "Картър & Лъвкрафт"

Искаш ли да ти кажа защо го направих?

Всичко започва с Мартин Сюдам - откачалка, която отвлича малки момчета и междувременно прави собствена психостена в къщата си. До едно известно време е неуловим, но скоро полицията попада на следите му. И то твърде лесно. Сякаш Сюдам сам се предава в ръцете им.Даниъл Картър се занимава със случая на Ловеца на деца, прозвището, с което е известен Сюдам. Но скоро животът му няма да се свързва само с това - полицаят неочаквано се оказва собственик на една малка книжарничка, досега управлявана от Емили Лъвкрафт. Точно така, като писателя. И освен това негова единствена наследница.
Всички тези факти превръщат "Картър & Лъвкрафт" от Джонатан Л. Хауърд (превод на Илиян Лолов; издателство Екслибрис, 2017) в една смесица от криминален роман, хорър и фентъзи с доста интересни обрати. Както сигурно очаквате, разказите на Х. Ф. Лъвкрафт имат голяма намеса тук, но не е нужно човек да ги е чел (като мен), за да навлезе в историята. Самият Дан Картър си няма и понятие от творчеството на писателя, така че - невежите заедно напред! И да си отваряме очите, но не прекалено много, защото не е здравословно.
Както споменах и по-горе, Хауърд заплита една доста интересна мистерия с много въпроси, които да си зададем. Подозрителните неща като цяло са навсякъде в доволно количество, така че да поддържат интереса.
Аз лично бях запленена от историята, докато към края не започна да прихваща елементи на долнопробен американски екшън от типа "ние добрите, срещу злото, хайде хоп с оръжията, напрееееддд!". Но! Но! Момент! Няма да започна да сипя отрова в тази посока, защото именно заради този долнопробен екшън ми дойде изненадващ финалът. Да си помисли човек, че както е тръгнало, така и ще си свърши, но имайте надежда в себе си, не гледайте лошо. Освен това долнопробният екшън не беше от дразнещия тип, така че дори не се налага да го "търпиш", каквито негативни асоциации носи тази дума. Цялата книжка е много приятна (тук се сещате за началото с психостената, нали?), така че ще грабна и втората, защото трябва да знам какво ще се случи. Мисля си, че почитателите на Лъвкрафт също ще останат доволни, въпреки че няма как да знам със сигурност.
Даже покрай всички тези препратки за Х. Ф. Л. вече поглеждам към личната библиотека с "Отвъд стената на съня" (тук може да видите ревю от другия книгоядец за нея) и се чудя да я почна ли и ако я започна дали тази книга няма да направи нещо с мен. <.<
Време е да обърна внимание и на някои технически характеристики. В превода се усещат неточности - например знаем, че даден герой прави нещо, но вместо неговото име е сложено това на другия герой. Освен това има разместени и излишно добавени думи. Ще се радвам, ако се изгладят тези проблеми. Не е трудно да се ориентираш, но пък читателският сензор ги улавя и пищи и пръска червена светлина в мозъка ти. О, освен това от доста време не бях виждала такава изчистена задна корица само с текст - не го казвам в негативен смисъл, просто изпъква пред морето от шарени украси и ме изуми. Корицата също е много сладка, не мога да я пропусна с тези стари книги и лениво пипало отпред.

17 декември 2018

А пък нашият книжен панаир...

Всички сме наясно, че това е времето от годината, в което всеки, успял предишната седмица да се добере до НДК в София, вече доволно брои улова си от там. Зимният Панаир на книгата! Най-вълшебното събитие на годината въобще, защото е коледно, топло и огромно!
Въобще нуждае ли се от реклама? Аз мисля, че съвсем не.

Освен да си останат насаме с радостта от новите книжни притежания, мнозина обикновено ги споделят и с останалите - снимки, коментари, цели пътеписи! За други това може да изглежда досадно, но книжната радост е книжна радост. Някога и ние правехме пътеписи (или поне единият Книгоядец със сигурност), но никога не сме ги споделяли за "широката публика".
Тази година аз си казах "Защо пък не?"... така че попадате на публикацията "Моят улов от Панаира 2018!!". Това е моментът, в който трябва да решите дали искате да продължите четенето! xD

~~~~
И така... редно е да се каже, че за този Зимен панаир и двете книгоядки бяхме решили да не щадим средства. Понякога, няколко години подред (ние ходим на всички панаири, хъхъ), пропускаме много заглавия, защото си казваме, че може би трябва да се концентрираме върху нещо "смислено". Е, не мога да кажа, че купихме всяка втора книга, попаднала пред очите ни, разбира се, но със сигурност зарадвахме самите себе си с много повече заглавия от преди. Естествено, тъй като сме в голяма степен книжни плъхове, много заглавия вече сме прочели, видели, купили, та и това играе роля, но това са подробности.
Още първия ден, вторник, трябваше да направим справката за това кого ще видим на панаира и къде точно... И, разбира се, след този ден се сдобихме с първи три заглавия. Скромно... Скромно?
"Голяма книга на духовете" от Том Егеланд;
"Бих умрял за теб и други изгубени истории" на Ф. С. Фицджералд;
"Хартиената менажерия и други разкази" от Кен Лиу.
Цялостното оформление на книгата на Егеланд просто е като магнит, да не говорим за илюстрациите вътре и всичко останало. Оказа се, че книгата е за много по-млади читатели, но само я погледнете!! Издателство Персей, страхотни сте!
Хермес удариха право в манията Фицджералд, какво друго е нужно да се каже? Също много елегантна и красива книга, невъзможна за подминаване комбинация.
Еуниката ме изненадаха с присъствието си, но нямаше как да подмина това бижу на Кен Лиу. И ако някой от вас, Еуниката, е попаднал тук случайно, извинявам се, ако съм изглеждала малко груба, понеже в същия онзи ден явно не разполагах с глас и е изглеждало като заповедническо посочване на заглавието. ^^'
И не мога да пропусна жестоката придобивка от Книгодрешки! Лисици завинаги!!

Случи се така, че в два от следващите дни бях на смяна... на Панаира на книгата!
Извинявам се на всички, които може би сме подвели с колегите относно местонахождението на някое издателство и щанд. Разполагахме с малко заглавия и то доста добри, но, разбира се, мнозина търсеха строго определени неща. С онези големи, подробни списъци...
Да работиш на Панаира си заслужава съвсем отделен разказ. Беше вълнуващо, понякога изнервящо. Проблеми в системата, липса на дребни - всички бяха толкова отзивчиви, благодаря! Липса на въженце, с което да си завържем вратата, тесничко помещение (аз му виках Пещерата). Ще се радвам да съм била полезна, въпреки ограниченото предлагане на заглавия и прочие. И ако милите дами, които притежават собствена книжарница и които бяха препратени към мен с въпросите си (аз се падах нещо като "и сам воинът на Сиела е воин тук, в този момент"), попаднат тук някога - ех, така ми се искаше да знам къде е тази книжарница, сигурно е страхотна!

В тези няколко следващи дни, когато излизах от щанда да се разсея, книгоядките се сдобиха с книгата на Джеймс Баучер (издателство Българска история, аз и с вас искам да работя вече xD), Ървинг Стоун и книгата му за Фройд (истински подарък от издателство Ера, макар и да се надявам да беше намалена толкова много само за Панаира), две книги от "кошовете" на издателство Сиела ("Летни дни и летни нощи", "Своенравното хлапе"), които буквално са страшен улов, два календара за следващата година, които предстои да покажем, жестоки са... иии поне четири или повече тайни книги. Тях пък ще си разкриваме на Коледа, както си е традицията.

Сега като се замисля, не можахме да отидем точно навсякъде, където по принцип планирахме. Имаше и много неща, които щяха да ни убедят да си купим, аз съм убедена в това xD. Защото ние понякога много лесно се решаваме. Затова и мен лично ме беше страх да се приближа до издателство Плеяда, например. Простете, панаирни колеги, но знам, че съм твърде лесна жертва. О, не че после ще съжалявам, но колкото и да са средствата, все някога свършват xD Това се отнася и до много други щандове, между другото, поради което не ги споменах, а определено си трябва.
Животът обаче е несправедлив (господин Фея от Колелото на късмета на СофтПрес, простете, че ви цитирам) и догодина отново!

16 декември 2018

Огънят, крал на пепелища

От години не се бях сблъсквала с Реймънд Фийст, но ето че тази година от издателство "Бард" на направиха нов подарък - нова среща с този популярен, така да се каже, фентъзист. "Легенда за Огнегривия" звучи просто вдъхновяващо, а заглавието на първия том от поредицата - "Крал на пепелища" - несъмнено хващащо, поне в моите очи. Анотация, разбира се, не видях, защото се доверявам на името на автора, така че нямаше как да изпусна срещата.
Трябва да си призная, разбира се, че срещата ми с Фийст по принцип се състоя с четирите книги от "Войната на студенокръвните", които пък са част от "Сага за войната на разлома". Аз, много ясно, често имам традицията да започвам някоя история от средата, както стана в този случай, но книгите ми направиха много добро впечатление още тогава, въпреки че сама едва ли щях да си ги купя, защото никак не си падах по кориците. Смятах, че историите са малко брутално кървави за моите предпочитания, но и изненадващо реалистични. Помня ги много ясно дори и до днес, още повече, че Фийст ми предложи единствения тип елфи, които да харесвам. За човек, който ненавижда надувките от "Властелинът на пръстените", да види елфите на Фийст беше като да си отвори очите за разнообразието на света.

Но да се върнем към първата част на "Легенда за Огнегривия".
Още в самото начало на книгата, аз веднага си спомних предишната си среща с този автор. Всичко изглеждаше много аналогично. Попадаме на бойно поле, току-що един крал е загубил кралството си и предстои да загуби и семейството си, и живота си. Срещаме двама благородници, принудени по някаква причина да предадат този крал, въпреки че някога са му били другари. Победата я има, но удоволствието от нея - не. Този свят ще загуби повече, отколкото ще спечели, и то само заради амбициите на други, по-слаби крале.
Подготвят се да гилотинират загубилия крал. Първо той ще трябва да види как семейството му загива пред очите му.
През това време се разпространява слухът, че ако избият целия този род, рода на Огнегривите, светът ще бъде унищожен от тайнствено проклятие, което същите тези хора (с огнено червени коси, откъдето идва и името им) носят в кръвта си.
Но въпреки това всички те умират... и светът не свършва.
Дали пък някъде не е останал техен наследник... или всичко това са били бабини деветини... И все пак?

През това време барон Дюмарш, с когото първи се запознаваме, е разкъсван от съжаления и тревоги за бъдещето. Той трябва да помисли добре за земите и хората си, а и за предателството, което е извършил. Не стига предателството, ами и най-добрият му ковач го напуска, а пък и посред нощ някой му връчва тайнствен подарък в палатката. Много опасен дар при това, който баронът трябва да скрие през девет планини в десета, че и по-надалеч...
~~~~
В продължение на много страници бях уверена, че чета "Сага за войната на разлома" и че или не си спомням точно тази част, или пък е друга книга от поредицата. Всичко изглеждаше много добре познато. Ковачът, баронът, битката. Ако вземеше да се появи и някой Ерик, просто щях да си кажа, че явно не си спомням нещата чак толкова добре, колкото твърдях.
Но след това Фийст ни пренася в далечен островен свят, в тайнствена несъществуваща за останалия свят страна. Там се обучават най-елитните убийци и шпиони на света. Нинджите на Фийстовия свят! Много внимателно построен свят, именно на основата на легендите и историите за нинджите, факт. И докато две момчета и едно момиче ни развеждат из странностите на тоя свят, отвъд морето пък проследяваме историята на ковача, който напусна барон Дюмарш, за когото споменах по-горе.
Двете истории рано или късно ще се слеят, това е ясно. Въпросът е... има ли го още наследникът на Огнегривите... и какво ли би станало с него сега...

Като цяло харесах идеята на Фийст, въпреки че все пак книгата не престана да ми изглежда твърде позната. Светът на нинджите е доза свежест сред някои удобни за автора похвати. Темата с ковача е малко досадна на моменти, защото е отчайващо банална в своята същност. Но момчето поне е симпатично.
Мога да определя книгата като реалистична. Може би има магия някъде там, но това може и да са просто детски приказки, доказва ни всекидневието на героите. По-важно е да се научиш да се опазваш жив, без да се надяваш на чудеса всеки път, когато затънеш в проблеми. Това, което си научил с труд и усилие, ще те опази жив. Светът е суров и сив, така че трябва да се стегнеш, ако искаш да си жив.
Звучи като в стила на традиционен фентъзи роман...
Това, което не харесах, беше фактът, че Фийст очевидно е избягал от мнението на редактора си. Или изобщо не е ползвал редактори. Изключително разочароващата част от цялата тази работа, са повторенията и бърборенето. Толкова много празни обяснителни думи за това как се чувства някой и какво изпитва, повтаряни през три страници... толкова отблъскващо досадно е, че дори прави книгата трудна за четене не на едно и две места. За това може да се каже, че съм бяяяяяясна!!
Ох, сега като помислих, започнах пак да вдигам кръвното. Досега можеше и да не личи, но смятам, че романът е написан в доста нисък стил, стига да е правилно да използвам този израз за подобно нещо. Звучи на моменти дразнещо идиотско, сякаш читателите са такива кретени, че трябва да се напомня във всяка една секунда какво си е помислил героят две изречения по-нагоре. Разочарованието ми, всъщност, е толкова голямо, че давам на книгата 3/5 според системата на Goodreads, защото има много малко хора по света, които няма да се обидят, ако разберат, че някак сякаш ги взимат за тъпи. Хубаво де, може само аз да се чувствам така, но мнението ми не успя да се промени и толкова. Жалко, наистина. А пък съм сигурна, че на български даже звучи добре, защото езикът ни е много богат на синоними и можем да разкрасим поне малко този дървен текст (благодаря на преводача за което). Какво ли би ми било на английски, не знам.
Разбира се, игнорирайте ме, ако прецените, че книгата изглежда и по анотация звучи страхотно. Това наистина е така. И признавам, че историята е симпатично класическо Фийст-фентъзи. Но всеки трябва да си каже за себе си...

За книгата още не откривам други ревюта, така че заповядайте линк към местоположението й в:

10 декември 2018

"Колелото", което трябва да се завърти


Ревю за първа книга от поредицата, "Принцът на глупците" от Марк Лорънс тук.
Друго ревю на трета част, "Колелото на Осхайм" в блога - ей тук.

(Скоро и цитати от книгата - дотогава можете да намерите цитати от другите две части от линковете към ревютата им.)

Не знаех много за лодките, но това, което знаех, бе, че много често хората, които слизат от тях в края на дълго пътуване, не са същите, които са се качили.

Ето го отново Джалан Кендет - сред горещите пясъци на Сахар, псуващ като някой селяк от поданиците на баба му, но поне със самочувствие на благородник... Къде отиде Снори ли? Какво точно се случи, те двамата дали успяха... Знам, знам. Ще има да се чудите. И да минете през Ада, докато чакате! (Може и през Хел, това вече си зависи...)
Джалан е от онези хора, които предпочитат да знаят, че съдбата не им е отредила никаква роля, за да могат с право да мрънкат срещу тази несправедливост. Че тя си е за предпочитане пред това да знаеш, че имаш някаква роля, и то в света на Разделената империя. Но какво точно ще направи Джал, също си остава далеч в бъдещето. Сега го очаква едно дълго пътешествие...
Може би доста неща в книгата ще се сторят на читателите като някакво излишно бавене на времето - не мога да се съглася с това, но чух такова мнение. Мога само да кажа, че поне ще ви е забавно, докато ви подават локумчето. И току-виж сте се препънали в някоя изненада, докато още не го очаквате.
Като че ли това, което на мен най-много ми хареса в тази книга, е израстването в Джал. А то даже не е и точно "израстване", предвид че той винаги е носил у себе си тези качества, само че така и не са се показвали на показ - или поне не твърде често. Тук има възможност да го видим такъв, какъвто е, без да се прави на принц на глупците. И чувството да гледаш как ти показва, че може да е нещо повече, е прекрасно.
Ще ми се да кажа по нещо и за Снори, само че викингът е себе си и не спира да носи онази сила, която успява да предаде и на околните. Въпреки всичко, през което минава. И никога не омръзва да е някъде наоколо. Червената кралица остава на заден план, което е от една страна жалко, предвид любопитните истории за нея в предишната книга. Синята дама е на още по-заден план, но това не ме ядосва, не чувствам книгата да е загубила. А, помните ли доктор Тапрут? Най-после ще спре да се крие този тип!
Какво друго интересно може да ви очаква? За челите книгите за Йорг Анкрат ситуацията няма да е изненадваща, само че тук фокусът е на съвсем различно място. Все пак останах много объркана от това развитие на нещата в края, тъй като бях останала със съвсем различни впечатления от предишната поредица. Или нещо е недообяснено в този край, или аз не виждам какво пропускам, че да се вържат нещата с книгите за Йорг. Ако попадна на някое интервю с автора, веднага поглеждам дали някой му е задал въпроса "ама как така, то нали...".
А сещате ли се как героите трудно си обясняват технологиите на строителите и понякога е трудно да разбереш какво точно виждат? Едно минусче за мен в края е, че се обърках наистина много кой къде се намира, но това всъщност не затрудни четенето, понеже други бяха по-важните неща.
Като за край на това не толкова приличащо на ревю нещо, просто искам да кажа, че изключително много се радвам, задето тази книга се издаде. Стискам палци и новата поредица на автора да види бял свят на български. ♥

Аз съм лъжец, измамник и страхливец,
но никога, никога, ама почти никога
не бих изменил на приятел.