26 февруари 2016

Дявол на доброто


ДЯВОЛ НА ДОБРОТО
Сезон: 1; Година на започване: 2015

Познат още под имената "Daredevil" и, по нашенски, "Деърдевил".
Това е един от сериалите, които започнах да гледам, заради възродилото ми се желание да се върна и към тази си любов. Не знам защо се спрях на него, по-скоро го открихме случайно.
"Дявол на доброто" реално е герой от вселената на Марвел. Те там са хиляди и макар да съм запозната отчасти с някои от по-известните, Дявола не е от най-познатите ми. По-скоро е някой, когото проучих отгоре-отгоре, от любопитство, когато открих сериала. Все пак аз обичам да съм поне донякъде информирана относно героите... но понеже не чета комикси и манга, не стигам особено далеч.

Като малко момче, Мат Мърдок, син на неособено успешен боксьор, се хвърля да спасява човек в пътен инцидент, в резултат на който химична субстанция, разляла се от контейнери в близост, го ослепява завинаги. Тогава Мат е на девет.
Този случай напълно променя живота на момчето. В началото сякаш всичко се нарежда добре. Баща му продължава да се боксира, колкото да има как да преживяват.
Но не за дълго, защото един ден Мат губи и него, защото е "наказан" поради това, че "не слуша".
И Мат израства в сиропиталище.
Това не му пречи да стане добър адвокат години по-късно. Може би случилото се дори играе известна роля за положението му сега.
Мат Мърдок и неговият най-добър приятел от университета, Фоги Нелсън, сега отварят своята кантора, част от мечтите им да станат най-добрите "авокадо"!

Мат обаче, макар и сляп, не е това, което изглежда. Макар и загубил едно сетиво, той успява да намери начин да развие останалите. Което, комбинирано с виждането му за справедливост, формирано през годините на нещастия, го прави сега... престъпник, който бие разни лоши посред нощ.

И така до един ден, в който нашите герои не се забъркват с един опасен, жесток ум. На сцената излиза забраненото име. Уилсън Фиск. 
Този човек има огромното желание да промени този град, този THE CCCITY (с удължено "с", моля, винаги набляга на това). Със своето мрачно и брутално минало, той идва, за да въздаде своята справедливост. И Човекът с маската трябва да му отговори.


Сериалът, макар и разказващ за герой на Марвел, не е от стандартните комиксови екшъни. Реално даже е твърде, твърде далеч от тях. Което го прави някак протяжен, дълъг и бавен. Нашият човек е страхотен Шао-лин майстор, но целият сериал (първи сезон е 13 епизода) преминава повече в опити лошите, добрите и изобщо всички, да се надцакват един-друг.
Мат Мърдок, доколкото разбрах, е един от малкото герои на Марвел, които имат подобен сериозен недъг. Той няма супер сили в истинския смисъл на думата. Да, умее да "вижда" по един интересен, специфичен начин, владее умението да се премята и удря като азиатец, но в никакъв случай не е безсмъртен, ненараним, пускащ огън или каквото и да било друго. Той е един герой... на народа, хахах.

Всички престъпни машинации на Фиск и компания бяха любопитни въпреки това. Фиск, когото смятам за доста добре подбран, предвид образа от комикса, който видях, е интересен герой. Нашият човек... е, той също си има своите геройски колебания, докато намери нишата си. Дори е чудно някак, че е толкова вярващ и, за бога, редовно се изповядва на свещеника, дето си има кафе машина и прави лате xD

"Дявол на доброто" не е типичният сериал за герои. Май вече можем да определим, че аз харесвам странни неща xD Идеята за подобен слепец, дори и да не съм я чувала досега, е изниквала в съзнанието ми преди. Да, моите слепци в историите в РПГ форумите са били винаги въоръжени с по-страшни магически оръжия, но това не значи, че този герой не дава интересна представа.
Дори Фоги, който е типичният "funny guy" до главния герой, е забавен, което ме учуди, предвид това, че тези най-малко ги трая. Той също би изглеждал добре като комиксов герой xD
Дразнеше ме секретарката де, не е като да няма една личност, дето да те дразни, но беше приемливо...

Руснаците, китайците и японците в ролята им на мафиоти, бяха голям бонус. Дори имаше опити да се говори на съответните езици. Руският беше сносен, за китайския не знам (но звучеше добре), а на японския се смях от сърце... Господи, дори напълно начинаещ би говорил по-чист японски от този пич! Е, Нобу, червената нинджа, беше готин.
Уесли също. Той беше дясната ръка на Фиск. Джентълмен, невъзмутим, абсолютно конте направо.
Изобщо, героите са... ъъъ... пълнокръвни е добре, предполагам?
Макар че обикновено ще отрека, ако ме питате дали харесвам подобен тип сериали, явно ги харесвам. Не предозиран с екшън, може би по-скоро с твърде много мафия, но... По свой си начин хващаш. От една точка вече свикваш с неговата бавност... стига да си решил, че е твоята бира.
Пък и Марвел все трябва да се нуждае и от такива герои. По някакъв начин добавят цвят към множеството от типични личности... Всъщност и Мат не е особено нетипичен, с това минало, но говорех за способността му.

Кое най-най ме подразни ли? Костюмът xD Почти никой марвелски костюм не харесвам, а този на Дявола е отвратителен, сама си отрязвам главата xD
Може би като комикс е гот, ама на филм не пристава.
Излъскали са го до краен предел в онзи филм от 2003, който ще гледам някога скоро... Но пак си остава грозен xD
А относно играта специално на Чарли Кокс като Мат Мърдок... човекът се справи според мен добре. Може би имаше тук-там някой гаф, но аз не го усетих особено. Доволна съм от него... И не спирам да се шегувам с него, колкото и неправилно да е... имаше реплики във филма, които просто бяха неприложими спрямо него и не се сдържам xD Трябва да ме е срам...

"В ярката им светлина"...

 ... е дебютният (нали?) роман на обещаващ,
по мое скромно мнение, млад български автор.

Това е един много добре изграден и подреден фентъзи свят. Предимно остави в мен едно чувство на любопитство по начина, по който Сандерсън го прави. Особено пък ако вземем предвид многотомниците му от последно време, "Летописите". В същото време, Сандерсън, когато му скимне, е дооооста описателен. Всяка тревичка, клонче и цветче имат място сред цялостната картина. Ми, то за да се получи такава тухла, все пак... xD
"В ярката им светлина" напротив, тя е по-изчистена откъм тези понякога досадни пречки, но това не пречи на читателя да усети атмосферата на това чуждо място. Вълшебен свят, в който историята върви сякаш бавно и плавно, докато не стигне до паметната развръзка, след която светът се променя. Това вече, чувството, че действието леко се забавя, докато се стигне до най-същественото, също го има и при Сандерсън.
Да, аз като се замисля за дадено произведение и започвам всичко да сравнявам според него, ама какво да се прави...

Какво ще откриете в тази книга?
Един воин, оцелял в битка, заради която всички сега го смятат за предател, защото уж бил пуснал нашествениците в града.
Интересна религиозна организация и изобщо - матриархално общество... което обикновено е дразнещ за мен елемент, нищо, че съм женско xD Но като с всяка нова религия ми беше интересно да се запозная с обичаите.
Едно чуждестранно момиченце, което всички ненавиждат, но което крие много тайни в себе си, както си му е обичаят.
Или, да си съкратя сама монолога, ще откриете едни много добре изградени герои, също колкото добре е изграден е светът. Рязко открояващи се един от друг, всеки със свои спомени и знания, представени отлично. Дори и децата (все пак те са едни от най-трудните герои за развиване за мен, както вече съм споменавала).

Безспорно няма да намерите постоянни кървави битки. Не, че няма и такъв екшън, но не това е, което трябва да се открие. Има път да се извърви. Тепърва ще дойде опасността и магията ще се развихри. Това е само кроткото начало. Защото нищо не започва, без да е имало някаква предистория, разбира се.
А началото е невинно, почти. Стига да сметнем, че най-малкият син на мразения воин съвсем невинно решава да не ходи на училище заедно с чуждоземното момиче, полу-робиня.
Може би наказанието му за това провинение е именно да падне в една дълбока пещера. Където ще открие нещо. Тайна. Лабиринт.
Винаги има тайна в лабиринта...

Един свят, който аз виждах хем като населен от индианци, хем пък от племена, които никога не са имали никакви контакти с далечните коренни американци. Може би европейски, може би азиатски, не съм се замисляла какви.
Свят, който ще бъде сполетян от нещо. Дори и без да четеш за намеците за това, то трябва да е ясно. Нищо не е мирно за постоянно, когато историята започва, тъй де...
Те ще дойдат...

~~~~
А сега, други впечатления:
Приятна изненада беше за мен и картата, която аз лично наричах "картичка", която си вървеше като "подарък към книгата". Аз рядко гледам карти, понеже мога да се ориентирам добре и без тях, но пък хвърлих очо, естествено.
Много ми е любопитно как е възможно да има само една-единствена река. Добре, отгоре имаме пустиня, но пък... много е постно само с една река xD Можеше един оазис да има горе. Пък и дори да кажем, че е най-голямата река на континента... хм, значи цялата тази земя е необитаема, след като няма другаде вода? Нямам представа защо това толкова ме затормози...

Българската корица е страшно лъскава и по някакъв странен начин ме радва страшно много. Може би на хората в метрото им се е сторило странно, че чета книга с готин мъж на корицата, какво ли са си мислели... Любопитно xD

21 февруари 2016

И най-големите герои са били малки...

През красотата на едно невинно детство, през ужасите и отвратителните борби, които едно "кученце" води, за да оцелее в най-отвратителното място. През историите за битки и герои, през щастието, в смъртта и в живота. Това е пътешествието, на което ни кани да тръгнем господин Мьорс този път.
От известно време ми се струва, че да пишеш фентъзи на немски е нещо особено достойно за уважение, особено след като всички знаем колко сложно звучи този език... или хайде, на някои хора може и да не звучи сложно, да не слагам всички под общ знаменател. Но предвид сложните за мен думи, да седнеш да измисляш други нови сложни думи, това вече звучи като предизвикателство. (Моето отношение към немския език може да се изрази така: Интересен език, умея да чета сравнително окуражаващо... но без да знам какво съм прочела xD).
И така, Мьорс е създал едни нови сложни думи. И тези нови сложни думи са станали част от един невероятен свят. Свят, където дракони пишат поезия, където има градове, в които книгите почти буквално живеят. Където ужасни чудовища и смели чудесии се борят за оцеляването си.
Един свят, в който почти няма хора. Свят на разумни същества, които не са задължително човеци, ами по-скоро са роднини на кучетата, на акулите, на змейовете, на какво ли още не. Не е възможно да има хубаво фентъзи без хора ли? Ами!

Имало едно време...
Едно малко същество, което само не знаело какво е. Но животът бил красив и хубав. Джуджетата фермери се грижели за него.
Един ден малкото същество започнало да се измъчва заради неприятна, непозната болка в устата. Какво ли трябвало да е това? Джуджетата сигурно ще да знаят...
Но в този ден фермата била нападната от отвратителни създания. Циклопи от ужасяващи плаващи планини. Те обичали да ядат всичко, докато все още мърда. И били дошли да се запасят от тази малка скромна ферма. А малкото същество попаднало сред плячката им...

Този свят е свят на битки, свят, в който се е проляла много, много, много кръв. Свят, в който трябва да си много корав, за да оцелееш. Свят, в който смъртта и живота здраво, ама много здраво са се стиснали за гушите. И въпреки това има място и за малко радост, за малко любов и за малко чудеса. Не толкова по-различен от нашия, значи.
Както може да се случи и с "Градът на сънуващите книги", струва ти се, че започваш някаква приказка. Но тази приказка е приказка по-скоро на ужаса и злобата. И, да, разбира се... накрая все пак трябва да вярваш, че доброто ще победи. Нали така става в приказките за герои?

Румо е волпертингер. Нещо като куче, но не точно. Има рога все пак, а и ходи на два крака. Волпертингерите още могат и да говорят. Че и да пишат! Те са войнствен народ и боравят с много оръжия, макар че имат една от най-ужасяващите захапки на километри наоколо.
Румо никога не би повярвал, че един ден може да бъде счетен за герой. Та той дори не може да признае любовта си към онази, която го доведе до града на събратята му! Но дори най-дребният и наглед най-неталантливият... може нещо. Трябва да може нещо.
Защото всеки би следвало да може нещо най-добре. Някои например са най-добри в това да са кметове, нали? xD

Много е вероятно ако започна да ви разказвам за приключенията му, да издам много малки, но важни неща. Това винаги ме спира, когато искам да разкажа, защото явно не съм ларвоакула и не се ползвам с Двореца на знанието, където да покривам някои важни моменти зад завеси... тъй де...
Но Мьорс балансира между приказките за възрастни и тези за деца. Върви по тънкия лед между светлината и тъмнината. Спуска се в най-тъмните кътчета на злото и се стреми да достигне доброто. Още с предишната книга, която излезе в България, той доказа, че фантазията му е достатъчно развинтена, за да те омагьоса. Независимо дали с историите за жестоко и гнусно минало, с описанието на ужасното настояще, където отчаяно да търсиш надежда, или пък с неспокойното бъдеще дълбоко, дълбоко в земните недра. Румо ще се спусне в дълбините и отново ще тръгне към слънцето. Със силата на надеждата, вярата и... любовта, естествено. Той е само едно малко кученце, което трябва да научи много неща. И ще намери истините си, с помощта на верни приятели. Като например един нож за сирена, чрез който говорят две противоречащи си същества. Един трудолюбив трол с името на глухарче и един безжалостен воин...
Дали не се повтарях много? Е, може пък талантът да НЕ умея да разказвам да го взех от Румо. Никой не може да надмине Смайк в умението на приказките.
Не, не онзи Смайк, ако прочелите "Градът на сънуващите книги" са се сетили за едно определено лице. Не такъв Смайк, противоположен Смайк... в по-голямата си част...

Дори най-големите герои някога са били малки...
И някои чудеса могат да се случат само в тъмното... и е по-добре да се случат само там.
За да си герой не е задължително да си убил няколко чудовища и да си спасил четири-пет принцеси. Дори не е задължително да изглеждаш по определен начин, да се държиш така или иначе. Е, да, понякога определени неща са в помощ, но пък чак да са задължително условие... ха! Не. Понякога се случва дори да си отдавна умрял, но пак да станеш герой... Понякога можеш да си дебел, слаб, нисък или висок, дори грозен... дори може да се случи да си кръстен... на игра за карти...


13 февруари 2016

Гостенинът от чужбина

Неотдавна се похвалих, че спечелих книга от Goodreads... и все още се радвам за това! Подаръкът (понеже за мен си е подарък много ясно) е особено красив, пък и беше като новогодишен, пък и е книга, пък и имаше и автограф, и картичка. Тъй де...
Вярвате или не, това беше първата художествена творба, която чета на английски. Защото колкото и да чакам някои книги, не бих ги взела на английски. Колекционирам българските издания, защото ми носят повече удоволствие и радост. Не си правя труда да сравнявам цени, качество на хартията и прочие, даже понякога знам, че преводът е ужасен, но въпреки това искам точно определено мноооого старо българско издание.
Между другото, извън темата, ако някой предлага много старите книжки на Тери Брукс за Шанара, едни мънички, чернички - останало ми е да събера само последните двечки. Колекционирам си ги!

А сега за Рейф... или Рафи, ако щете, понеже според историята може би ще е по-удачно да е Рафи, но аз свикнах с първото.
Главният герой е на 12 години и е син на известен пианист и танцьорка. Баща му се разболява тежко и Рейф е принуден да отиде да живее при баба си, за да не му е толкова тежко. Момчето ще трябва да влезе в частната академия, на която баба му е директор. Той се запознава с бъдещите си съученици и, както си е редно, участва с тях на хелоуинското парти, облечен в костюм на Индиана Джоунс. Партито всъщност е игра, "изпитание" в лабиринт от царевица.
Но когато Рейф и приятелите му достигат центъра, се случва нещо...

И така, Рейф и приятели се озовават в един чудат свят, в който ангели и феи си имат магическо училище, а нашите момчета и момичета трябва да се учат с тях, като пазители на тайната за Мистфира.
По принцип книгата си е за друга възрастова група, така че аз няма как да я харесам изцяло. Още повече, че е от онези книги, повлияни от Хари Потър. Имаме си всичко - Драко Малфой, две момчета и едно момиче главни герои, почти същото разпределение - учене, страшни неща, ходене до село Хогсмийд... Накратко казано е като фен-фикшъните и форумите, в които премина част от моето тийнейджърство. Аз самата имах не едно "Хари Потър училище". Само е трябвало да изкрънкам да ми издадат книгата xD Както са можели да направят и още доста хора по онова време. Ангелите ми се видяха малко превзетички, но пък нали са ангели, какви да са. Това е като с елфите, много рядко ми допадат елфи, точно защото са прекалено надменни за моя вкус и то надменни не по начина, който ми допада. Да де, разбрахте ме, предполагам... Темата щеше да ми се стори по-интересна, ако не беше училище. Имаше някои добри попадения де, относно разделението на ангелите и прочие.
Книгата също така е за гении. По принцип признавам, че е малко трудно да изградиш герой дете, моите също се получават твърде гениални... Може би в тая частна академия ги правят такива или пък аз съм глуповатичка? Нищо не им се опъва на тия деца, решават уравнения и неравенства, разпознават всички композитори и художници, на по 12 са чели книги, дето аз за първи път ги чувам (Shame!). Да минеш един лабиринт е нищо работа, ха! Още на по 12 са готови за академици, това го признавам за скоростно развитие.
Колкото до главния герой... аз още преди да започна книгата от заглавието прецених, че вероятно ще стане така xD Даже питах някъде кое име е по-удачно да приема и се оказа, че сега съм права, че е по-скоро Рафи... мда...
Е, от казаното тук (и да излиза така, и да не излиза) не си правете грешни впечатления. Беше ми приятно и беше донякъде предизвикателство. Научих по нещо. Например, че книгите се налага да ги прочетеш, преди да превеждаш... ужас xD Това не го понасям, наистина! Като глупав преводач на аниме, аз си превеждам, без да гледам предварително. Ако има някакъв гаф се връщаш после. Дори най-любимите ми анимета не бих ги гледала по милиони пъти... то нали затова съм само фен!
А и няма как пак да не призная, че книжката е много красива! Не се сдържах xD

10 февруари 2016

Фрагменти от една далечна страна: Ракуго

Сесията е странно време. Време, в което изведнъж ти се прави нещо много по-различно от това да учиш и учиш. Макар че, дори и да не е по учебниците, моето също е учене. Има много неща, които съм научила по странни начини. Неща, които са ме предизвиквали да търся и откривам, да си доказвам, че нещо е истина или не е. Японските анимета са едни такива предизвикателства. Карат те да четеш тук и там, да се доближиш до нещо адски чуждо само защото са събудили нещо в теб. Някакво първично желание за знания.
Има неща, които не знам защо знам, но знам, защото ми се е искало да съм "специалист" по дадена тема. Всякакви странни малки неща, случващи се в анимирани филмчета, са ми помогнали да усетя неща, които иначе трудно се усещат. Може пък и да си въобразявам, но... е, има нещо.

В началото на годината, по традиция, започна аниме сезон Зима 2016-та. Както винаги, поне едно заглавие стана специално за мен. Няма как да не се случи. И, вероятно някои може и да подозират, аз си избрах това аниме за превод. Да си фен преводач е странна работа. То е като да си начешаш крастата и да не знаеш защо го правиш. То е просто хоби. В моя случай обаче има и друг елемент. Елемент на предизвикателство. Елемент на любопитство. Ако искам да бъда по-кратка, бих описала ситуацията като: "Аз искам да знам повече по тази тема. Покажи ми повече."
Така че тази година започна с театър. Започна с ракуго. Днес ще споделя какво аз научих за ракуго.


"Ракуго", на японски 落語 (което можем да преведем приблизително като "падащи думи") е традиционно японско театрално изкуство с над 400-годишна история. Обикновено ракуго се изпълнява от един човек, облечен в кимоно и застанал на една самотна възглавничка пред зала, пълна с публика, и "въоръжен" най-често само с едно ветрило. Целта на този човек е да забавлява публиката със своя монолог. Една история, в която той може да играе няколко души и обикновено е нещо ненатрапчиво, забавно мило, почти трудно за възприемане за публиката навън, понеже тя невинаги може да улови онова, което е смешно. Истории с традиционен японски привкус, в които следва да потъваш, които следва да проследяваш чрез изпълнителя им, който ги пресъздава с глас и жестове. Истории за планински духове или предприемчиви лъжци, или глупави крадци, или пък дори за опасно надути японски демони.
Струва ми се, че в България ние бихме могли да играем ракуго като поставяме вицовете си като пиеси, или нещо такова, но в същото време... хм, може пък и да не успеем.
Едно изпълнение на ракуго може да е с продължителност от 10 до 40 минути, а историите
обикновено обхващат един от най-големите (поне според мен) периоди в японската история - периодът Едо, който е с продължителност от началото на XVII-ти до средата на XIX-ти век.

По традиция изпълнителят може сам да решава какво да изпълни, така че предварителна програма няма. Изпълнението ще бъде изненада! А пък съществуват няколко стотици ракуго истории, които може да се случи да гледаш, пък и никой не спира изпълнителя да съчини своя история. Изпълнителят просто трябва да "почувства" своята публика...
За да станеш професионалист, трябва да се учиш при майстор. Както с всички други майстори в Япония, вероятно ще се наложи да се лишиш от много неща и да бъдеш доста неуморен и отдаден, за да можеш накрая да получиш сценично име от учителя си и да те пуснат на сцената.

Както много други неща в Япония, ракуго е много специфично изкуство. Дали ще е театър Но, ракуго или някоя друга форма на изкуство всъщност... то все си е странно. Особено пък за нас, чужденците. Вярно е, че това е доста далеч от определението за популярно изкуство, изпълнителите в днешно време са едва около 700, сред които има и жени професионалисти. Театри има в Осака и Токио, макар че ракуго може да се играе почти навсякъде, стига да имаш възглавница и да можеш да седнеш върху нея.


Какво е да гледаш ракуго с очите на чужденец? Ами странно е, както всичко, което носи дъх на чуждо. Макар че могат да се намерят изпълнения и на английски из интернет пространството, аз ще се огранича засега само с опита си дотук. Анимето, което ме вдъхнови да прочета малко по темата се казва "Shouwa Genroku Rakugo Shinjuu" ("Смърт в стил ракуго"). 
Аниметата, които по някакъв начин засягат темата за Втората световна война, винаги са различни. Дори и книгите, като се замисля. Сякаш темата придава нещо много специфично, нещо трудно за описване, независимо дали говорим за страшна, весела или каквато и да е история.
Това аниме е различно, защото разказва за... ракуго изпълнители. Това е историята на един мъж за време, когато много неща са били различни. За любов, за трудности, за театъра. Определено не е за хората, които предпочитат екшъните, трилърите и прочие. Може обаче да се хареса на хората, които четат Мураками, понеже ми се струва, че някои от неговите книги са точно в онзи специфичен военен и следвоенен японски дух... понякога. Като се замисли човек, може да хване и някакво такова японско нещо, което го има и на други места. В други анимета, манги и филми. Сякаш има нещо в ракуго, което използват тайно навсякъде, чудейки се дали го виждаме... Дали наистина?
Определено е нещо като за хората, които просто обичат да слушат. Да слушат обикновени и странни истории, които, ако не бъдат намерени за весели, поне могат да са... някак пленителни, очарователни.
Дори е за хората, които може би ще оценят превъзходната игра на Акира Ишида, Ямадера Коичи и Секи Томоказу. Определено големи имена в сею индустрията, обичани имена.
За хората, които биха отишли на театър, за да послушат някой монолог.
И макар анимето да разказва една все още забулена в тайни история, то е топло, спокойно, улегнало, красиво. Такова го намерих аз. Дори и на мен ми е още странно, че ми доставя удоволствие да превеждам ракуго историите, които определено ще бъдат скучни за масовия зрител. Но... искам да знам повече по тази тема...
Имам още какво да прочета... или пък ще видя, защото очаквам следващите серии. Имам чувството, че трябва да се гордея, задето сякаш се запознах с едни от най-известните ракуго истории, и то чрез едно нарисувано филмче. И, ако щете вярвайте, една или две истории са ми познати... тайно включени тук или там. Познах ги!
Е, стана много късно, така че, в стила на ракуго - благодаря ви, че се отбихте днес!