27 май 2019

Реалността и измислицата в "Убийството на Командора"

 Той е обикновен, скромен художник на портрети. Творбите му не са невероятни и незабравими, но улавят душата на човека и хората са щастливи да окачват картините му на стената в офиса си. Художникът е просто портретист с достойна работа, справя се, живее спокойно със съпругата си в Токио...
...докато жена му ненадейно иска от него да се разделят, без да има истинска причина за това.
И художникът казва "Добре".
Объркан от рязко променилата се действителност, художникът не знае накъде да поеме, затова поема навсякъде. Обикаля със старата си кола половин Япония - без път и посока, без да се застоява, без да знае дори защо. Накрая се установява в една закътана планинска къщичка, принадлежала на бащата на негов добър приятел някога. Къща на художник.
Там за него започват да се случват... чудеса.

Светът на Харуки Мураками е свят от минал век, окъпан в цветове. Една загадъчна Япония, в която хората са склонни да повярват в магията, без дори да се усъмнят, че нещо трябва да е невъзможно. Един свят, в който никой не би се усъмнил в думата ти, в който всяко мнение, колкото и чудато да е, ще бъде прието. В който чудесата се случват, защото наистина ги има, дори не всички да ги виждаме.
Това е "Убийството на Командора". Свят от невъзможности и възможности. Тайнствено минало, самота, копнеж, вяра. Човек трябва да преплува Реката на Метафорите и да се остави да бъде направляван от Идеите. Човек трябва да вярва, че звънчето, чуто в късна доба в кристално ясна тишина, трябва да бъде последвано, да бъде намерено.
Художникът ще открие една картина, ще му бъдат разкрити тайни, които може и никога да не е искал да знае, ще трябва да спаси едно момиче, или себе си, или и двамата... или всички. Тук няма прегради пред измислицата. Тук има само мъгла, покриваща истинската гледка, която всички знаем, че е там и в която мъгла трябва да се впуснем, за да се проясни взорът ни. И ще го сторим.
И ако всичко това звучи някак магически и странно, то как ли човек може да опише наистина "Убийството на Командора"? Начинът на мислене на героя на Мураками е толкова екзотичен и чудат. Светът му е толкова едновременно шарен и черен, и бял. Животът му е такъв низ от светлина и тъмнина. Този човек ще се спуска по пътеки от отчаяние и ще се катери по канари от надежда. Ще го прави кротко, но упорито, понякога дори без сам да знае, че го прави. Ще рисува света така, както го усеща сърцето му. И ще го пресътвори.
"Убийството на Командора" е реалност и измислица. По-лошо не може да се каже. Повече пък ще разкрие твърде много. Тази книга е по-скоро лично преживяване. Разкажеш ли я с простички думи и половината магия се губи. Някои усещания не се предават с прости думи.

"Убийството на Командора" ми носеше някакъв вид утеха и удовлетворение. Хармонията на планинската обител на художника на Мураками се просмукваше и насам. Магията на вечерта и надеждата на утрото бяха... музика.
С това есеистично "ревю" шестица на матурата сигурно трудно ще взема. Най-малкото ще кажат, че произведението не съм чела и си говоря празни приказки. Но пък някой някъде може би ще се съгласи с мен за общото впечатление...

–––––––––––
Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка

  • Не мога да повярвам, че едно дете може да се държи толкова свободно с напълно чужд човек, когото вижда насаме за първи път. Особено става ли въпрос за 12-13 годишно момиченце и възрастен мъж. Тя веднага го напада с теми, свързани със съзряването и откровено смятани за интимни, но мъжът не се плаши дори и за миг. У нас цялата тази история щеше да бъде видяна в най-добрия случай като "Лолита 2". Това е донякъде и тъжно. Те явно са много по-откровени един към друг от нас. Не се срамуват от човешките неща. Готови са да си подават ръка, дори и да изглежда да си говорят за нещо уж неморално.

Но все пак художникът може и да е изключение. Той наистина не съди никого. Той просто наблюдава. Понякога улавя невидимото с четки и бои на платното. Но не съди.
  • Драги почитатели на Япония, аз се гордея с нас, някак си. В цялата книга почти не присъстваха бележки под линия и обяснения. Това явно трябва да значи, че българският читател е много по-близък с Япония от някога, щом няма нито едно нещо, което да не изглежда непознато и странно. Това би било чудесно, само дано е истина...
  • Най-логично разсъждаващият герой, на когото попадам от месеци насам! Той чува някакъв странен звук в гората, но когато решава да се заеме по-сериозно с този случай, веднага вика на помощ близкия съсед, вместо да се впусне сам в проучване. Похвално!

18 май 2019

Зимни нощи

Една необикновена руска девойка, която умее да разговаря с вълшебните коне, да вижда духовете пазители и да се изправя смело пред Зимата и Лятото, пред Живота и Смъртта, е отново при нас.
В живота на Василиса Петровна има повече скръб и болка, отколкото радости. Тя винаги е била черната овца в семейството. Непокорна, дива, безстрашна. Тя е принцесата, която не се нуждае от принц на бял кон, защото умее да спасява сама себе си. А сега ще се научи едновременно със себе си да спасява и цяла Рус. Независимо каква е цената, защото сега всички разчитат на нейната крехка смелост.

Още при първата си среща с Вася в "Мечокът и Славеят" човек остава очарован от по-нестандартната история, която се развива в Русия от отдавна отминали дни. Дори е някак приятно изненадващо как човек като Катрин Арден, чиято връзка със славянската държава е просто любовта ѝ към нея - е уловила толкова умело духа и на времето, и на народа. Всичко звучи приятно автентично и е преплетено със сравнително слабо известна на западната публика славянска митология. В тази трилогия се говори за духове и демони, и Баба Яга, но определено се гледа под различен ъгъл от, как да се изразя, традиционното западно фентъзи, може би. Все пак, щом се налага в края на книгите да се добавя и обяснителна бележка за руските имена и това как имали собствено, бащино и фамилно, вероятно на хората нещата тук им се струват доста чудновати, нали?
Приключението на Вася никога не е изглеждало като да върви по утъпкана пътека от цветя и рози. Още в самото начало светът е малко повече сив, отколкото шарен. Заплахата за смърт, тревогите за оцеляването, страхът - те винаги са присъствали и в трите произведения на Арден. Светът просто никога не е розов в тези книги. Този реалистичен похват успя да ме спечели първия път, когато се докоснах до "Мечокът и Славеят". Понякога ти се иска да си знаеш, че всичко ще си бъде наред накрая... само че дали можеш да си сигурен?
Признавам си веднага, че не съм истински фен на героините, които не се нуждаят от принцове. Напоследък те са много модерни, дали защото "приказките разглезват дъщерите ни!" или пък поради друга подобна причина, но по-често се набляга на това. Героинята е по-смела, по-умела и по-невероятна от всички мъжки персонажи. И в "Зимни нощи" (избирам така да наричам поредицата, за мен е абсолютно непонятно защо на първо време името на трилогията не е преведено) виждаме именно това. Вася сама срещу предразсъдъците. Вася сама срещу темите табу. Вася сама срещу големите лоши татари. И срещу горделивите мъже от семейството си, че защо не и срещу хората на Църквата. И срещу магическите типове, независимо дали в стил "съвършеният, но студен рицар на бял кон" (буквално!) или "заплашителният и див мачо". Вася преминава през огън и вода, пораства сама, учи се от грешките си, прави трудни избори. Все преобладаващо сама.
Аз пък избирам да съм си разглезената принцеса и да негодувам за това, че избират да прокудят принца като предател, страхливец и прочие нещастник. Негодувам!
Но негодуванието ми не може да е пречка пред това да призная, че приказният свят на Арден е нещо свежо и едва ли не недостъпно до скоро на пазара. Струва ми се, че книги, носещи подобен дух, които аз поне съм срещала, са единствено тези на Наоми Новик. "Изтръгнати от корен", например, е със сходен приказен сюжет и славянска митологическа тематика. Преди да я срещна и преди "Мечокът и Славеят" не съм попадала на точно подобни произведения. Именно затова смея да ги определя като по-различни от стандартното, дори може би малко по-предизвикателни - те ни пренасят в свят от приказките, но по различен начин от историите, които знаем от деца.

"Зимата на вещицата" завършва историята на Вася, но историята в същото време съвсем не е свършила. Не смея да казвам много, тъй като може и да не е уместно да пиша едва за третата част, но пък... просто за нея ми се говори.
Тук заварваме малкото момиче вече жена. Огън и кръв ще превземат душата ѝ, сълзи и мъка ще тегнат на сърцето ѝ, а в най-трудните моменти ще трябва да бъде по-смела и безразсъдна от всякога. Пътят е все така трънлив, макар че покрай него понякога цъфтят прекрасни цветя за радост и утеха. Тази трета и последна част от трилогията на Арден е красива по свой начин и мъничко горчива. Сякаш знаеш, че всяка битка вероятно е обречена, но също така знаеш, че и трябва да вярваш, че и този път всичко накрая ще бъде добре.
Катрин Арден не умее да описва велики боеве, нито пък има амбициите. Тук няма велики планове и стратегии, а пък няма и любов като в приказките. Но има доверие, смелост, жертвоготовност. Старото и новото са във вечно противоборство, но може би има начин да бъдат заедно и Вася да отвоюва едно бъдеще за всички.
За бъдещето. В крайна сметка всичко се свежда до това - всяка борба е, за да се отвоюва бъдеще, за което се надяваме да е по-добро, светло и чисто. В света на Вася отчаяно се нуждаят от това. Бъдещето, което е за всички.

01 май 2019

Доктор Ду Мин, има ли добър човек на този свят?

Този път съм тук с пост за манга, или по-точно манхуа на един китайски автор, който ме беше изненадал приятно с друго свое произведение, към което съм дала линк по-долу. В края на ревюто може да намерите и линк, където да хвърлите поглед на настоящия обект на моя скромен коментар. Също така се надявам да съм предала правилно имената на главните герои на български. ^__^`

Оригинално заглавие: Doctor Du Ming
Автор: Jing Zhang
Жанр: Драма, романс, психологично
Глави: 15
Линк към манхуата в MyAnimeList.
Не е преведена на български език!

"Around here... do you know anyone who isn't dirty?"

На покрива на една болница двама души говорят за чистотата на човешката душа. За Джан Циен единственият чист човек на този свят е Ду Мин. Всички останали смята за омърсени, нечисти и недостойни хора, включително и себе си. А дали е така наистина? Кой всъщност е омърсен и има ли изобщо хора с чисти души?

"Nobody is pure in this world."

Ду Мин е млад анестезиолог в голяма китайска болница, който бива преследван от спомена за странното очарование на неговата колежка Джан Циен. След дипломирането, Ду Мин поддържа връзка с Джан Циен, която редовно му пише. Но един ден младият мъж научава ужасяваща новина. Говори се, че Джан Циен е извършила самоубийство.

"How do you find yourself?"

На покрива на онази болница двамата говорят и за самоубийството. Ако човек има добра причина, би ли се самоубил? И коя причина е достатъчно добра, за да отнемеш живота си в нейно име? Изглежда Джан Циен е намерила такава причина, но Ду Мин няма представа каква може да е тя и смята да открие отговора.
Така проследяваме две времеви линии - едната е за живота на Ду Мин, вече започнал работа в болница, търсещ отговори за самоубийството на Джан Циен и другата, за двама им с Джан Циен на покрива на болницата и разговорите им за неособено приятни теми, както вече май стана ясно.
Много семпла рисунка има "Доктор Ду Мин", сравнение с другата манхуа на автора, "Ayeshah's Secret", която също заслужава внимание, но сега не е обект на мой коментар. Като казвам семпла, го имам предвид като сравнение. Иначе си е достатъчно подробна и макар не съвсем красива, успява да предаде нужната емоция, която носи текстът.
"Доктор Ду Мин" определено ме кара без да го искам да гледам с друго око на болниците и лекарите. И то с не съвсем добро око. Честно казано, беше страшно в някои моменти, когато за миг си представиш, че това би могло да се случи и наистина. Чувството, което носи, е доста негативно, но и в същото време като че ли това е правилната настройка, за да приемеш подобни теми като самоубийството в съзнанието си, без да ги отхвърлиш веднага. Друго впечатление ми направи и объркването, което авторът сякаш нарочно иска да всее в съзнанието на читателите си. По едно време започваш да се чудиш "всички ли тук са луди?", "аз ли съм луда, те ли са наред?", "какво точно се случи тук и защо?", "какво за бога направи този... боже, не ми казвай, че хвърли на уличните кучета човешко месо, не е възможно, нали, нали...". Да, има и такива моменти, когато си казваш, че всички са изтрещели като в психотрилър. Започваш силно да подозираш, че лекарите се наговарят да изгорят свои колеги в крематориума... или че колежката не иска твоя скалпел съвсем случайно. Вече започваш да завихряш в съзнанието си налудничави идеи, които се надяваш да не са верни, но те изглеждат толкова правилни в този момент.
Между героите има и много други емоции, разбира се. Невинаги изглеждат като ученици на Ханибал Лектър. Тук има любов, има колегиалност, има и тъга. Може би повече тъга, което е толкова нечестно.
И накрая на всичко това се чувстваш толкова омърсен. Като всички хора, които Джан Циен смята за нечисти. Спомняш си самото начало, когато тя заявява това и някак започваш да я разбираш. Да разбираш всичко и да преосмисляш всичко от началото до края. Какво се случи, какво си казаха... ето защо си го казаха, ето защо така се случи.
"Доктор Ду Мин" не носи най-приятните емоции, нито акцентира върху най-приятните теми. Но и също така не съжалявам, че я прочетох. Има смисъл в цялостната й идеи и също така тя е представена по много добър за нея начин. Хубаво е, че автора е избрал правилния подход, по който да я започне и да я завърши, защото тази история наистина го заслужава.

Можете да намерите манхуата за четене туктуктук и още тук, а сигурно и по още места, радвам се, че я има толкова много!