25 март 2019

Баба Марта и... Лошотията

"Баба Марта и месеците" [Сиела, 2019] е първият авторски труд на преводача и писател Слави Ганев. Заемайки по равно и от фолклора, и от собственото си въображение, авторът ни предлага да се запознаем с дядо Време, баба Година и техните деца и другари, и чудатите им истории. Всичко това - от името на "благият разказвач край огнището от старите времена", както поне аз го възприемам. Книгата съдържа още и няколко чудесни черно-бели илюстрации на Дамян Дамянов, което си е една голяма похвала, казано от мен (искрено съжалявам, но в 70% от случаите не харесвам творбите на този художник. Например - корицата ми е по-скоро отблъскваща. Прилича на мома, покосена от чума в начален стадий на разложение. Може пък и това да е идеята, но човек би си отговорил на въпроса "Защо, аджеба..." чак в самия край на книгата. И това не значи, че корицата е започнала да ми харесва).

Трябва да си призная, че очаквах от "Баба Марта и месеците" нещо като сборник от фолклорни предания, преразкази по слухове и дори може би камара бележки под линия, по които, струва ми се, Слави Ганев по принцип си пада малко зарибен. Знайно е, че аз не чета предварително за книгите, които решавам да си взема, освен малкото, което може да се намери на задната корица. Затова "Баба Марта и месеците" се оказа донякъде и изненада. Историите са кратки, наречени са "притчи", всяка от тях е история за героите на времето - месеците, Времето, съпругата му Година и някои свързани с всички тях стихии и предмети. Повечето герои са представени в антропоморфна форма. Разказвачът с лекота може да бъде представен от някой добър старец край камината в тъмно зимно време, който учи на ум и разум челядта си - малки и големи. Защото историите са така представени, че биха били чудесни приказки за децата преди лягане, но и приятни теми за възрастните. Въпреки че обръщението "любезни читателю" изключително много дразнеше сетивата ми, а имаше моменти, в които разказът ставаше определено "мазен" (някак прекалено ми идваха предаването на всякакви звуци от типа на "троп-троп-троп" или пък умалителните възклицания за нещо "мъничко и сладичко", или пък "ех, ех"), книгата е увлекателна.
Запознаваме се с дядо Време и баба Година. Историите им заемат първата част от книгата и са много добре преплетени с намеци за, така да се каже, реални събития. Как всичко било в хаос, как стихиите върлували и така нататък. Още тук личи "отклоняването" от фолклорните предания, тъй като се сблъскваме с великани, орли и други нетипични за нашите ширини създания. По-нататък авторовата линия става дори по-ясна. Тигри, слонове и пауни определено не са животните, за които ще чуеш да разказва някоя стара баба.
В това има известна доза разочарование, когато си очаквал истински приказки от на баба старата книга, вместо чистото въображение на автора, но ако успееш да го преглътнеш, всичко е много приятно. За целта на разказа, за изясняване на поуката, за това може лесно да се прости. Впрочем, относно поуката - имаше и много притчи, в които по неопределен начин ме дразнеше извличането на "законите за правилно поведение" в края на историята... обаче, предполагам, приказките по принцип са си малко назидателни, просто много от тях не ти казват поуката си направо.
След дядо Време и баба Година най-сетне преминаваме на приключенията на техните деца - месеците. Или е по-право да се каже, че се запознаваме с Марта и нейните отношения с братята и сестрите ѝ. Малко жалко е, че имаме поглед върху едва няколко месеца. Януари, Юни, Юли, Август и Септември за съвсем кратко, Октомври, Ноември и Декември само като споменаване. Февруари, Април и Май са основно героите, които "тормозят" Марта.
Аз, като гордо дете на февруари и като човек, кръстен на месец март, съм особено възмутена от представянето на тези двамата. Лоши и проклети били, как така! За Марта пък особено - тя излезе не просто "проклета", ами направо зла. Стигна се дори до момент, в който едва ли не излиза чиста убийца. Определено това не е моята представа за Баба Марта, пък дори и историите на Ганев да са много добре обосновани. Някак не успях да уловя онази топлина, която Марта носела в себе си, но потискала. Толкова много я потиска, че чак изобщо я няма... и другите някак накрая са виновни, че била толкова зла, че капчица любов сякаш няма в нея. Направо като вещица излиза през по-голямата част от времето и често пъти е някак сляпа за нещата, които могат да ѝ носят радост, както и за добротата. Което е... тъжно. Даже е някак шокиращо колко силна злоба изпитва към брат си Май (един от най-добре изградените образи тук, с доста мистериозно и интересно излъчване), че дори и към Април (който, разбирате ли, е сираче, осиновено от Време и Година, затова е възможно да стане много специален за Марта - нали не ѝ е брат, че да се мразят...). И отношенията на Марта с Февруари не са за одобрение - тя го тъпче като животинче. Въобще... твърде лоша е Марта, твърде. Чак месец без никаква топлина да е, не е. Чак никаква радост да не изпитва, не може така...
Но може и аз да имам някакви предпочитания и затова...

"Баба Марта и месеците" е като книга с приказки, за която се очаква продължение. Защото твърде много време отнеха историите на Време и Година, а твърде малко знаем за братята и сестрите на злобната Марта. Аз например съм лекичко изненадана, че Май се оказа мъж, защото в моите представи винаги свързвам месеца с Феята на пролетта или нещо такова. Септември пък се оказа някакъв много ерудиран и сериозен господин (аа, сигурно няма нищо общо с училището, нищичко). Болката на Декември и Януари пък била, че по принцип били топли, но се налагало да са студени... аз просто бих описала студа като нещо хубаво и свежо, вместо да го крася с тъмни и тъжни цветове. Но аз нали съм си зимно дете, не ги разбирам май тия работи и бих анализирала и друга гледна точка...

23 март 2019

Човекът, който чете в метрото


            Има едни странни птици в софийското метро, които, видиш ли, предпочитат да четат, докато се возят или пък чакат следващото влакче. Струва ми се, че такива има по целия свят, но аз поглед върху целия свят нямам, затова говоря за нашенските си пътешественици. Случвало се е на всеки (софиянец или гостенин на столицата де) да се размине с такива хора из подземните коридори. Това са онези хора с грижливо подвързаната в дрешка за книги книга. Или пък книга, опакована във вестник в ръце. Или пък гола-голеничка книжна вещ. Все едно, картинката е ясна. Тези хора са единици, макар че, смея да твърдя, напоследък стават малко повече от преди. Идея си нямам защо говоря за тях.
Човек ги вижда навсякъде, просто част от пейзажа. Задължителния щрих в цветната картинка на обществения транспорт под земята. Блъскаш се в тях, докато тичаш да хванеш мотрисата от другата линия на метрото, защото са улисани да дочетат абзаца вървейки, за да не изпуснат историята си. Може би те се блъскат в теб, защото си се изпречил на специалната траектория за безопасен път, която четящият си начертава, докато върви, забил нос в книгата (това умение се прилага и при четене по пътя в надземни условия и се придобива след много часове пътувания по един и същи път).
Идва влакчето, вратите се отварят и вътре заварваш някой да чете в ъгъла. Или е извадил късмет и седи някъде. Или пък буквално е забил нос в книгата, защото е час пик и няма друг начин да се чете, освен с лице, забито в страницата. (И колко ужасен е моментът, в който осъзнаеш, че не можеш да си обърнеш страницата, толкова е тясно и пълно с хора!).
Хората обичат да повтарят неща като „Какво толкова, някой просто си чете!“ или пък „И какво, не сте виждали човек да чете преди, така ли?“, но всъщност картинката е малко по-различна. Не знам какво е да си човекът без книга отсреща, защото аз винаги съм била момичето, което чете в метрото, откакто метрото съществува в сегашния си вид. От години минавам все по един и същи път, приблизително в точно определени часове от деня и ранната вечер и винаги, винаги съм била точно онова, което описах и по-горе – човекът с книгата, който върви, стои или седи и просто си чете.
Това не значи, че не виждам и не чувам какво става около мен. Виждам всички около себе си, които ме гледат напрегнато, сякаш правя нещо твърде необичайно. И онези, които се опитват да разберат заглавието на книгата и остават по-често разочаровани, тъй като четивото обикновено е снабдено с дреха. И онези, които леко се надвесват от лявата или от дясната ти страна, за да почетат и те. (Такива хора може и често да разочаровам – чета бързо и обикновено се правя, че не забелязвам, че и те четат, защото ако разберат, че аз знам, обикновено се засрамват)… О, нека не пропускаме онези, които ме гледат шокирано или обидено, или възмутено, когато се случи да се заливам от смях или хихикам, хванала някаква си книга, вместо телефон.
Но нищо от това няма значение. Никой не може да смути мен, да ме обиди или да ме учуди. Всички сме различни и реагираме различно. Някой ще си помисли за мен, че съм странна. Друг – че правя пози. Трети – че, да, просто си чета. Знаете ли колко точно се интересува четящият в метрото от мнението на околните? Нека хората си зяпат, нека се мъчат да отгатнат какво четеш, докато им се струва неудобно да те попитат направо. Нека снимат, нека се възмущават (случвало се е да чувам колко ненормална съм да чета в час пик, облегнала книга на услужливия гръб на някакъв непознат господин – извинявам се, господине, но явно не сте имал против, много мило от Ваша страна).
Човекът, който чете в метрото, не можеш го спря. Той си има специален вътрешен часовник (повтарям – придобива се чрез тренировки и принципа „проба-грешка“), който му помага да слиза на точната станция, стигайки до края на абзаца си точно навреме. Той е способен – също като мен – да се запише на бойни изкуства и единственото, което овладее, да бъде цаката да стоиш стабилно в движещо се транспортно средство, без да се държиш, за да си държиш книгата, много ясно. Добре де, може и без бойните изкуства, просто прегръщаш някоя тръбичка или дръжка.
Такъв човек овладява изкуството да става и очевидно невидим понякога. Контролата ме е подминавала неведнъж, въпреки че очевидно държа карта и чакам да ми я вземат, за да я проверят (често ти я изтръгват от ръцете, сякаш пари и щипе).
Човекът, който чете в метрото, може би върви с още една книга под ръка. Или пък в чантата. Аз съм способна да извадя нова книга и от книгодрешката, и от чантата, и дори понякога от вътрешния джоб на якето (че няма да се мокри на есенния дъжд, я!). Ще срещнеш такъв човек с някоя огромна тухла (знаете ли какво е чувството да те гледат с ееееей такива очи, докато улисано четеш някоя тухла?). Ще засечеш някой да чете, видимо притеснен (знаете ли, че по закона на четящия в метрото, най-горещата или най-смешната сцена идват точно когато си в метрото и поне двама искат да почетат от страницата ти?).
Ще срещнеш още и четящ човек, усърдно драскащ в книгата си с моливче. Представете си, възмутително! Само че метрото е едно от местата, на които аз поне съм учила най-усърдно точно час преди важен изпит. (А понякога и записки, писани на ръка, също се смятат за чудно нещо от околните. Но неведнъж възрастни и много мили дами са ми пожелавали успех, след като съм им помогнала да разберат къде трябва да се прекачат. Всъщност, ето ви още един момент – човекът с книга в метрото често явно изглежда доста сигурен и надежден. Възрастните дами спират такива хора, за да получат помощ… е, стига четящият да е на тази планета, разбира се).
Ще срещнеш и от онези, които четат на други езици. Английски и руски? Няма проблем. Японски? „О-боже-мой-този-човек-знае-японски-искам-и-аз!!“.
Разбира се, че ги има и онези, които четат на телефона си или се разхождат с електронна книга. Но то е ясно, че тук не става дума за тях. Разбирате ли – тези хора са в крак с времето. А пък онези с хартиените книги – те са си ретро, тотални хипстъри, как смеят!
Та, чудех се… Попаднах на някаква книга, в която става въпрос за момиче, което чете в метрото. Чуждо метро, чужди порядки и така нататък. Видите ли, това момиче вдигало често очи от книгата си и оглеждало хората около себе си, и ги опознавало чрез книгите, които държат и те. Как, чудя се, въобще е способна да вдигне поглед и да оглежда хората… Човекът, който чете в метрото, малко се интересува от това, което правят другите. Той си има своя книга, те пък – други. Клюките стават безинтересни. Край на проблема. Дори не ми е хрумвало да оглеждам пътниците, освен в краткия момент, в който влизам през вратата и търся удобно място за себе си и преносимия си свят. Странна ще да е тази работа. Но пък метрото на онова момиче сигурно също ще да е някое специално.