Пред прага на модерността

"Любов по време на цъвтежа" (издателство Труд, 2011) действително не е истинска книга за любов толкова, колкото е опит за представяне на една изключително сложна политическа въртележка през очите на обикновено момиче. Романът разказва главно за периода Бакумацу (малко преди и малко след), който обхваща годините 1853-1867 в японската история.

Периодът Бакумацу е много малко познат на българската публика, а предполагам и не само на нас. Това е сложно време, в което Япония е на прага на модерността, на ерата Мейджи (в днешно време като че ли хората знаят малко повече за нея, отколкото за предхождащите я събития). Бакумацу е времето, в което се появяват личностите като Кацура Когоро, като Сакамото Рьома, като Такасуги Шинсаку. Като Шинсенгуми. Факт е, че човек може да попадне на много повече разработки по темата за трагичната участ на Шинсенгуми (полицията на шогуната), отколкото на истории, свързани с техните опоненти. Към момента например аз се сещам единствено за "Гинтама" като история, представяща най-ярко личностите, споменати по-горе, а пък "Гинтама" е комедия и няма почти нищо общо с реалността.

Винаги съм имала силен интерес към ерата Бакумацу и планирам някой ден да работя по тази тема по-сериозно. Към момента обаче смятам, че не бих могла да препоръчам "Любов по време на цъвтежа" на много хора, освен на тези, занимаващи се сериозно с японистика и японска история в частност. Историята се разказва от името на младо момиче, решено да стане доктор в страна, която все още не може да се отърси от феодалното си минало. Страна, затворена за света, в която един хубав ден пристигат Черните кораби на комодор Пери. И японците осъзнават, че светът навън е огромен. И също така, че те са като първобитно население в сравнение с постиженията от отвън. В книгата ги заварваме да се надигат срещу затворената остаряла система като огромна вълна с надеждата Япония да стане част от света. На каквато и да било цена.

"Любов по време на цъфтежа" си остава за мен повече като исторически справочник. Главната героиня не е кой знае колко вдъхновяваща, но трябва да се отчете факта, че все пак живее в едно лудо и ненормално време. Все пак Хърн си служи с някои изключително дразнещи похвати, които успяват да те отблъснат от симпатиите, които можеш да изпиташ към момичето. Цуру е като някаква врачка, тя има "видения" и има склонността да разказва събитията, които още не са се случили, като накрая Хърн сложи "но това още предстои в моята история". Така усещането за очакване и нетърпението се губят и именно това прави книгата по-скоро... справочна. Също така не мога да кажа, че Цуру изпитва кой знае каква силна любов, за да докосне романтичната женска страна на читателката в мен. Тя е егоистична и доста неориентирана. Макар че понякога Макино, нейният съпруг, да си заслужава пренебрежението ѝ, въртеливото ѝ настроение е досадно. Вероятно просто името на книгата на български не е сложено удачно. На английски то гласи "Цветове и сенки" и не обещава за никакви любовни терзания.

Като цяло съм изключително раздразнена от състоянието на българския вариант на книгата. Тематиката ѝ е достатъчно трудна, за да откаже мнозина читатели, които не са предварително подготвени, но би могла да отблъсне и подготвените със състоянието си, което мога да опиша като "работа през пръсти". Това е първата книга, в която нервите ми не издържаха и, колкото и детинско да е, взех един молив и поправих половината имена и прочие използвани японски изрази и други заради отвратителната транскрибция. А да беше само транскрибцията...

Книгата е превеждана през 2011 година, когато аз вече съм имала поне три години опит като фен преводач на японски аниме и филми и дори знаех поне една от трите японски азбуки. От това си вадя извода, че е имало вече достатъчно информация за трудните и специфични думи и изрази и не сме се намирали в каменната ера, за да трябва само да гадаем коя дума как и защо се използва. Та аз се занимавах с купища аниме на историческа основа и успявах да намеря информация и разяснение без никакви усилия! Абсолютна незаинтересованост към "Любов по време на цъвтежа" от страна на хората, които са работили по нея. Вероятно просто не им е харесвала и са гледали да се отърват от работата по нея възможно най-бързо. Тъжно и жалко... А е много вероятно и множество от другите книги, свързани с Япония и излезли през същия период в България, да са точно същите...

Предизвикателството е изпълнено + преглед

Когато някой ме подсети, все не пропускам да разправя колко много обичам всякакви класации и таблици с "изгледани", "прочетени" и "слушани" неща. Имала съм и имам профили във всякакви сайтове, предлагащи всевъзможни таблички и предизвикателства от този тип. Лично мен много ме радват и изпитвам не само вътрешно удоволствие от постигнатото (за постигането на което не си давам никакъв зор, колкото и да се съмняват хората), но и са едно от нещата, които смятам за истински мотивиращи.

Така че няма как да е възможно да имам профил в Goodreads, книжният фейсбук... и да не съм си сложила някакво предизвикателство, разбира се!

Тази година за пореден път участвам в това предизвикателство със солидна бройка книги (поне би следвало да е солидна) - закръглила съм я на 150. Съзнавам съвсем ясно, че има множество детски книги, комикси и манга, които запълват тази бройка по-бързо, отколкото когато човек чете само "нормални" книги. Именно затова все гледам числото да е голямо, за да е поне малко честно. Поради същата тази причина не се изненадвам особено, ако завърша предизвикателството с няколко месеца по-рано. Но пък ми хрумна да седна и да направя кратък разбор на всичко, което ми е харесало до настоящия момент (в който прочетените книги са 154 според сайта).

Забележка: Много е възможно да пропусна нещо, тъй като публикации от този сорт се влияят най-вече от моментното ми настроение. xD

Като за начало смятам, че е важно да се похваля с това, че тази година  наред с някои други класики най-сетне успях да се запозная и със "За мишките и хората". Стайнбек е един от любимите ми автори (нещо като Американският Автор на живота ми, както е Фицджералд за другия Книгоядец), така че това беше едно невероятно изживяване за мен. Стайнбек все още е моят автор, а новелата е наситена с цветове и изключително присъствие на героите, които просто остават с теб.

Отделно имах срещи и с разкази на споменатия Фицджералд, както и с книга, в която той е главен герой. И двете са чудесни, въпреки че имам някои забележки към втората.

Позволете ми да добавя към тази част от прегледа ми и заглавия, които не спадат към жанровете фентъзи и фантастика (с които по принцип е пълно при мен) и които ми донесоха красиви емоции и спомени - хубави, понякога болезнени... Изобщо и казано накратко - заглавията от художествената литература, които ще ме усмихват, когато ги срещна отново.
- "Флатландия" - потвърждавам, не-математици също са способни да бъдат заинтригувани от това нетипично заглавие;
- "Стоунър" - великолепен и малко пренебрегван роман. Лично за мен е най-добрият от трите книги на Джон Уилямс, издадени от "Лабиринт", ако бъде разглеждан просто като история;
- "Истанбул червен";
- "Убийството на Командора";
- "Цветът на тишината";
- "Назови ме с твоето име" - ако има протестиращи задето виждат за пореден път това заглавие - е, първата част на книгата е страхотно въздействаща, за сметка на втората. Не мисля, че в друг роман съм попадала на герой, който да чувства толкова болезнено ярко и силно любовта и това е особено впечатляващо за мен;
- "Палми в снега";
- "Хумористична история на българите" - въпреки че е повече историческа, за хумора рядко има граници (когато изключм злободневния политически хумор, разбира се);
- "Хроники на пътуващата котка" - тази книга няма превод на български, но до шевовете си е абсолютно японска по дух и усещане - ей толкова малко му трябва на човек, за да я обича.

Сега, когато гледам, ми е изключително чудно, че наличието на заглавия от жанровете фентъзи и фантастика са доста по-малко. В момента изпитвам значителен глад за тях, което значи, че наистина отдавна не съм била на "твърда диета" от въображение. И сигурно скоро ще мина на такава, но за момента представям някои от впечатлилите ме заглавия:
- "Извисяване" - въпреки че тази книга на Стивън Кинг все още е в моята графа "Коледен Бакман, но писано от друг", историята е приятна и съдържа някаква доза фантасмагории;
- Тук би трябвало да следват серия от томчета на мангата "Маги" (пускам само едно), които се водят уж за деца, но аз изпитвам сантименталност и смятам, че става и за големи, пък!;
- "Прахосмукачката на вещицата" - това е Пратчет за деца? Значи и аз съм дете!;
- "Пенрик - магьосникът от Шалион";
- "Допълнителна примамка" - заедно с още няколко книги от библиотека "Галактики", но тази е най-добрата;
- "Зимата на вещицата" - имам някои забележки от чисто фенско естество и ще ви ги спестя;
- "Нация";
- "Пътешественикът във времето и неговата жена";
- "Река на боговете".

Ще си позволя да вмъкна и разни нехудожествени произведения като например:
- "Атлас на щастието";
- "Щастливей" - това е една от двете автобиографии на български влогъри, които прочетох до момента и смятам че тази е очарователна и наистина щастлива. Не познавам момичето, но ми се иска да съм ѝ фен;
- "За вафлите и хората" - въпреки че ми е малко вулгарна на моменти, смях се искрено, има наистина добри попадения;
- "История на България в картини";
- "Чернобилска молитва".

Време е за детския сектор тук. Донякъде е разбираемо, че досега повечето от прочетените книги, напълнили предизвикателството, са именно книгите за деца. Все пак те имат кратки истории и се четат за десетина минути, както се казва. Това обаче не им пречи да са част от заглавията, будещи усмивки и хубави спомени.
Като начало трябва да се похваля, че и аз най-сетне, след всички на този свят (божке, наистина изглежда така, когато в книжарницата я търсят толкова много деца) прочетох... "Матилда"!
Смятам, че не трябва да пропускам да похваля и "Сбогом, дневнико!", която е най-яката, модерна и свежа книга за по-малките читатели на годината все още и вероятно до края ѝ. Пък и чух някъде, че ще има и продължение, което само може още повече да ме радва.
Ето и някои други:
- "Истории за момичета бунтарки" и своеобразното продължение, ако може така да се нарече, "Истории за деца, които смеят да бъдат различни";
- "Даровете на влъхвите" - въпреки че разказът на О.Хенри не е насочен конкретно към детската аудитория, книгата е просто великолепна;
- "Мортина и омразният братовчед", много ясно, а как да се пропусне и още по-новата книжка от поредицата?;
- "Заек и Мечка" отново са на българския пазар с нови две книжки на есенна тематика (тази е една от тях)... и разискват някои интересни навици, горски проблеми и въпроси за приятелството в своя наивен смешен стил.

И тъй като вече започвам да се чудя дали да не добавя още пет-шест заглавия (ах, извадката е толкова непълна!) е редно да спра дотук. Тъй като всичките получават печат "Препоръчано с надежда да се хареса на още много хора!". А аз ще продължа да презатрупвам горкото си предизвикателство с "книги отгоре"~

Читателски бележки за "Огънят в мен"

"Огънят в мен" на Даниела Богоева-Гюргакова (Сиела, 2019) е дебютен роман с фантастична корица и магично-романтична история. До последно силно се надявах да успея да оценя книгата с три звезди в Goodreads, защото съм съгласна, че авторката определено има талант, нивото на романа е чудесно като за дебют, а и определено си личи старателното ровене в различни източници, за да се изгради най-малко кабалистичната атмосфера, която цари зад страниците.

Само че реалната ми оценка едва покрива критерия ми (доколкото мога да твърдя, че имам такъв) за две звездички. "Огънят в мен" притежава редица елементи, които донякъде ме разочароваха, а и имам чувството, че обещанията в резюмето на романа са подвеждащи, поне погледнато от сегашното ми положение на вече прочел историята читател.

Към момента нямам друга възможност, освен да оставя тук само своя списък с "усещания", които може би ще дадат неособено добра представа за романа, но пък може би ще посочат по-ясно какво аз не харесах. Списъкът, разбира се, е абсолютно разхвърлян. Знайно е, че имам склонността да звуча заядливо, но е и истина това, че много от нещата наистина са ме подразнили.

– Очаквах роман за магия и магия наистина има, но далеч от първичната представа на всеки, който е посегнал към книгата. Тук става въпрос за различни ритуали, кабалистични. Призовавания, гадания, древни празници. Като идея това не е никак лошо, само че героите ни са някакви гении в този занаят и определено нямат желание да те "посветят" в своя свят. Срещаме ги като вече изградени личности и така и не узнаваме как се познават така добре и защо това е така важно, как са се научили да бъдат това, което са, защо, по дяволите, са свързани. Откъде черпят силата си, откъде произлизат магиите, дарбите и прочие, и прочие. Какво, по дяволите, е бил направил онзи там някъде си, бившият, за да бъде мразен?! Казано накратко - книгата е някак негостоприемна. Тя се развива в наше време и е модерна, но има вътрешен свят, който е недостижим по начина, по който понякога ти се иска да бъде - не се чувстваш поканен да си част от него.

– Като споменах, че героите нямат реално минало, това ми напомня, че и самата главна героиня никак не ми харесва по характер и ми е малко мъчно за избраника ѝ. И... като казах избраник - "Огънят в мен" е чиклит повече, отколкото е книга за магия. Магията е просто нетрадиционен бонус с дъх на ароматни свещи. Даже романът влиза преспокойно в категория "тийн чиклит", ако питате мен. Отношенията на героите помежду им, романтичните свалки, караници, събирания и раздели - това може да се случи и във всеки колеж, във всеки сериал. Разликата може би е в това, че главната героиня е едва ли не велика магьосница и момчето ѝ, което е съвсем обикновено, трябва да си мълчи и да слушка. А ако аз бях на негово място, никога нямаше да си правя труда да се занимавам с тази, примерно защото:

> Войнстващият атеизъм е почти толкова зле, колкото и това, срещу което се бори. Аз също не съм вярващ човек, но проповедите против религията в тази книга граничат с досада. Уж за героинята няма никакво значение дали човекът до нея е вярващ... ама не е така, само да кажеш думата "църква" и започва да бълва атеистичните лафове като картечница. Мамка му, оставете хората на мира! Имам против религиозните проповеди, но определено имам против и проповедите срещу тях, когато се прекалява. Всяко нещо, с което се прекалява, е грозно. (мъдростта на вековете...). Може пък това да идва по причина, че тук се занимаваме с "вещерство" и затова трябва да сме на нож към вярата по закон... но войнстващият атеизъм си е в повече. Човек направо му идва да си изнамери кръстчето и да анатемосва, хахах xD

> "Ох, ама той защо ревнува, не разбирааам"... Дори не искам да започна да коментирам тази линия, просто е един голям "фейспалм".

– "Огънят в мен" всъщност си няма реална история. Нещо се случва в началото, но после все едно никога не се е случило или има спомен за него от време на време. Може отчасти да се дължи на това, че главната героиня явно няма никакъв интерес към това, че нещо ѝ се случва. Много по-важно е да се кара с момчето си, да си спомня бившите си или да бъде с приятелите си. Главната линия от историята за какво ни е и без това, ха! Ще сложим случка да има, после 300 страници само ще обикаляме около нея, ама слабо-слабо и накрая ще я махнем все някак, какво толкова, нищо особено (дори мистерия всъщност няма в цялата работа)... Ето това, викам аз, е слабост в романа.

– Имам чувството, че книгата се е нуждаела от редактор, който да поокастри някои неща. Самата аз знам колко изкушаващо е човек да блъска в разказите си милиарди уточнения, например... и също така знам какъв кеф е да седиш и да ги кълцаш xD. Може би намесата на друг човек щеше да доведе и до по-ласкава атмосфера на историята и по-силно придържане към проблема, зададен в началото.

Да, "Огънят в мен" е "фактологичен роман". Определено съдържа в себе си много информация както за ритуалите и практиките, така и за редица други неща. Но всичко това не го прави чак толкова фантазиен, както беше рекламиран. Ако бъде поднесен на човек, който търси романс, вероятно същият този човек ще бъде заинтересован доста по-силно.

И, отново - следващият дано е по-гостоприемен. Никой няма да убие никого, ако се вметнат един-два по-солиднички абзаца за миналото на главните герои и се отговори на два-три въпроса за тях...

"За един по-добър свят"

След дълги пет (?) години на българския пазар посрещнахме последната част от поредицата "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас. И тя сложи край на дългото и трудно пътешествие на опасната наемна убийца с невероятно, трудно и магическо минало.

Въпреки огромното разочарование от българското издание (както и от решението цените на старите книги да се вдигнат тройно и някои от тях да минат с твърди корици, други не; и какво ли още не), когато човек е започнал една история и тази история му е допаднала, гледаш да я довършиш до край. И не съжалявам за това.

Не е честно да се говори за последната част от толкова дълга сага просто така, защото неминуемо ще излязат твърде много спойлери, които ще разрушат удоволствието на онези, които тепърва ще се запознаят със Селена Сардотиен. Аз започнах поредицата с излизането на първата книга на пазара. Тогава "Стъкленият трон" не блестеше с нещо крещящо оригинално, но ми се стори увлекателна и интересна книга за хора, елфи и "мистичната зла тъмна сила". Тук, в този блог, е писано вече за някои от частите на поредицата и ще ни извините, ако някога с нещо сме ви издали изненадите. Аз мисля, че пиша за първи път първа по темата и ще гледам да внимавам!

"Кралство на пепелта" е достоен завършек на дългото приключение, което според героите на книгата не било по-дълго от около година време (което истински ме сащиса, може би аз не съм прочела добре). В тази история има много традиционни похвати и това не е тайна за никого. Хора, елфи и други безсмъртни създания и магьосници обитават един свят, в който ясно долавяме разделението "добро-зло". Враговете са чисто и просто "господари на мрака" в най-типичен стил. Те са зли, защото са могъщо зли и магията им е черна. Разбира се - нашите са добри, защото са прави за всичко и са добри, и магията им е чиста. Все някога ще се изправят едни срещу други и тогава - край на проблемите!

Но няма нищо страшно в това човек да използва като основа подобни познати ситуации, стига да умее да ги развива добре. Маас не е никак лоша писателка, умее да вълнува и да си служи с магията, за да построява историята и света си. Винаги ми е харесвал начинът, по който си служи с хумора и сарказма. Като цяло води всичките си герои прилично... макар че понякога си личи, че има предпочитания, и още как! Или поне човек понякога буквално усеща как главната героиня просто трябва да бъде свръх-жена и над всичко, дори когато не е права (хей, аз онова с Каол не го приемам и никога няма да го забравя!).

Да се говори за "Кралство на пепелта" без фона на всичко, случило се преди книгата... е, безсмислено е. Но понеже обещах да не споменавам много (впрочем - за тази книга се изписа най-малко от цялата поредица, дори и на английски, не знам каква е причината), ще взема да посоча някои неща, които хоресах... или нещата, които не харесах ще излязат повече. Така се получава, когато не можеш да обсъдиш решенията и обратите, които ще доведат до финала на историята...

– В "Кралство на пепелта" не ми хареса общият помпозен стил на изразяване на Маас. Може и преди да го е имало, сега вече съм забравила и не ми е правило впечатление, но тук изобилстваше. Това беше книга, писана почти в стил "О, вий, неразумний". С множество повторения на думи и действия, възхищения, превъзнасяния. Историята сякаш се разказва от задъхано и превъзбудено дете и се допълва от депресираната баба, да речем. Защото моментите на трудности, опасности и тъга са описвани с все същата нестихваща помпозност, но вече и с подсмъркване и стонове (странно е да говориш така за един текст, който четеш, но де да знам... често мога да си представя как би звучал, ако ми го разказваха).

– Така и никога, през всички тези седем книги, аз не можах да харесам главната героиня. Имам чувството понякога, че тя успява да ме накара дори да намразя "силните жени" в книгите. За мен е прекалено горделива, прекалено подсилена, прекалено нахакана... прекалено всичко. Изобщо не харесвам начина, по който Маас като цяло изтиква всички мъжки персонажи на заден план. За бога, не, не и пак не - аз не се кефя на яките мадами и не искам да бъда като тях, за мен няма никакъв проблем един мъж да убие дракон, наместо да го направи жена. Нито едно страдание на героинята не ме жегна през цялото време, именно затова винаги ще си спомням как тъпка, нагрубява и зарязва всички свестни момчета, които Маас можа да измисли (то да беше така само в тази нейна поредица, ама...) И, о, толкова те съжалявам, тъжен неин господин вречен...

– Не харесвам и никога не съм харесвала този план на Маас: "Нека страдат, нека смятат, че това върви към крах и разрушение... ох, дори аз не знам как точно да оправя проблема! Аха! Сетих се! Сега ще върна всичко в релси и ще кажа, че героинята ми е кроила този план през цялото време и че никой не е и подозирал, но всичко ще се оправи!"

Всеки. Божи. Път.

В "Кралство на пепелта" го използва около три-четири пъти.

+ Все пак е видимо, че Маас наистина обича героите си и е почти неспособна да им вреди, въпреки че се очаква всичко да завърши в пепел. Ако и читателят обича героите, той страда и преживява с тях, защото определено се случват гадни работи с мнозина и трябва да се надяваш силно, че все пак наистина ще има нещо хубаво за тях в края. Е, ако лошото е застигнало главната героиня не знам дали важи - както казах, към нея не изпитвам нищо.

Бонус за романтични души - романтика тук бол. Странно хаплива е повечето пъти, но Маас не пропуска да я бутне дори на причудливи места като военен лагер мигове преди сражение. В крайна сметка поне събра добри двойки, което май ѝ е от любимите неща за вършене... дори и когато мели на кайма някой от мъжките персонажи, за да излезе виновен за всичко на света (аз и Лоркан няма да забравя!).

+ Изненадана съм с какво старание са описани битките, което според моите скромни умения и опит, е доста трудно занимание за жена писател. Битките и войната просто са скучни и изморителни, разбирате ли xD. Но Маас е постъпила много отговорно и е изградила всичко много старателно и внимателно. Дори да имаше множество моменти, в които човек можеше да се чувства като наблюдател на "Шлемово усое №2" или пък "Минас Тирит №2" ("Властелинът на пръстените" явно винаги повлиява там, където има и елфи).

Миг за стачкуване - Още от Дориан, не беше достатъчно!!

Та, след като наистина няма чак толкова писано и коментирано за "Кралство на пепелта", и аз следва да се огранича ето точно тук. За мен беше най-важно, че краят се оказа достоен и в никакъв случай не беше оплескан с някоя жестока глупост. В този свят на Маас има хляб, както се казва. И аз го харесвам и обичам, въпреки надутата героиня-божество и стила на писане. Светът все пак може да бъде и по-добър и всички там, сред страниците, се борят за това.

_____________

Друго около поредицата в блога:

"Кралица на сенките"; "Империя на бури"; "Острието на асасина"; "Кулата на зората";

"Кулата на зората" - цитати (и може би спойлери?"

"Цветът на тишината"

Това не е книга за Япония, въпреки че действието ѝ се развива там. И героите са там. Пейзажът е жив и елегантно красив, далечен мираж. Героите са недодялани, но и отлични воини на шогуна. Един от тях ще ни вземе със себе си на път. Животът му е съвсем обикновен. Истините му - не непременно невероятни открития, които човек да не е правил досега никога в живота си. Той е простичък човек, който крие в себе си простичка и ясно чиста мъдрост. Доброта.

Но не става дума за някой, който разсъждава по японски или иначе казано - мистично, странно. Такъв човек можеш да срещнеш навсякъде, просто тук Япония му служи за фон и добавя щипка мистицизъм към неговия обикновен живот.

"Цветът на тишината" е дебютен роман за Йордан Донков, който идва със свое си предупреждение - не отваряй тази книга, ако обезателно си решен да намериш нещо чисто японско вътре. Това е разказ за далечната Страна на изгряващото слънце, но без да има нищо общо с нея. Личи как авторът има познания за страната, но просто ги използва така, както всеки един чужденец би ги използвал правилно. Когато една история иска да излезе от теб, не е задължително да се опитваш да пишеш в стила на автор, какъвто не си. "Цветът на тишината" е българска книга, разсъжденията на героите са разсъждения на европейци, разговорите и философските разбирания за нещата също са напълно западни. "Цветът на тишината" е много приятен и хубав български роман. Едновременно екзотичен и близък до нас.

Тази книга няма за цел да те кара да се променяш насила. Няма за цел и да бъде исторически коректна. А и може ли и без това някой да знае какъв е бил обикновеният войник през онези далечни времена? Може пък да е бил малко или много точно като Като - самурай, когото да разбереш, без да се мъчиш да проникваш в сложните пътища на Бушидо и да се терзаеш защо, за бога, когато някой е постъпил правилно понякога трябва накрая да бъде убит.

Тази книга е разказ за обикновения човек и за обикновените хора. Спокойна, добросърдечна, по свой начин притежаваща простичка мъдрост, за която всички знаем, но по-често забравяме. Иначе казано - това е чудесен дебютен роман, който прочетох с удоволствие и изобщо не се подразних или разочаровах от това, че не срещнах "истинската" Япония вътре. Когато посетиш дадено място, то оставя в теб индивидуален отпечатък... е казал някой някъде, мисля си. В случая на Йордан Донков, Япония му е подарила усещане за кроткост и простота, и красота. И авторът ги е превъплътил в книга.

Вярвам, че почитателите на Япония ще оценят този роман истински. Да обичаш едно място не значи, че трябва да искаш навсякъде и на всяка цена то да присъства в своята пълнота. Духът на Япония съществува в тази книга.

–––––––––––

Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка

• Прекрасно издание на "Фабрика за книги" (където отдавна си мечтая да работя, но, уви, шанс). Корицата е определено запомняща се и работата по книгата в цялост е почти без забележки.
• Все пак има и неща, които да подразнят любителите на всичко японско, а може би и някои професионалисти. Сърцето ми прескача всеки път, когато видя сбъркани транскрибции. И всеки път това звучи като заяждане, но разберете... чувството, което те обзема, е нещо повече от раздразнение. Така че, от един млад японист и приятел на Япония, каквото се сещам в момента: Ятсуками = Яцуками; Ейносуке = Ейноске (тук е най-лошата възможна сбъркана транскрибция, от неправилната текат кървави сълзи!!!); Ватанабе = Уатанабе; даймио = даймьо.
• Да се обърне внимание: Обяснителни бележки за редица японски думи и понятия открихме във втората половина на книгата, въпреки че думите и понятията бяха използвани и в първата половина на книгата.

–––––––––––

> Още за книгата в "Книжни криле"

> Още за автора и книгата

Реалността и измислицата в "Убийството на Командора"

 Той е обикновен, скромен художник на портрети. Творбите му не са невероятни и незабравими, но улавят душата на човека и хората са щастливи да окачват картините му на стената в офиса си. Художникът е просто портретист с достойна работа, справя се, живее спокойно със съпругата си в Токио...

...докато жена му ненадейно иска от него да се разделят, без да има истинска причина за това.

И художникът казва "Добре".

Объркан от рязко променилата се действителност, художникът не знае накъде да поеме, затова поема навсякъде. Обикаля със старата си кола половин Япония - без път и посока, без да се застоява, без да знае дори защо. Накрая се установява в една закътана планинска къщичка, принадлежала на бащата на негов добър приятел някога. Къща на художник.

Там за него започват да се случват... чудеса.

Светът на Харуки Мураками е свят от минал век, окъпан в цветове. Една загадъчна Япония, в която хората са склонни да повярват в магията, без дори да се усъмнят, че нещо трябва да е невъзможно. Един свят, в който никой не би се усъмнил в думата ти, в който всяко мнение, колкото и чудато да е, ще бъде прието. В който чудесата се случват, защото наистина ги има, дори не всички да ги виждаме.

Това е "Убийството на Командора". Свят от невъзможности и възможности. Тайнствено минало, самота, копнеж, вяра. Човек трябва да преплува Реката на Метафорите и да се остави да бъде направляван от Идеите. Човек трябва да вярва, че звънчето, чуто в късна доба в кристално ясна тишина, трябва да бъде последвано, да бъде намерено.

Художникът ще открие една картина, ще му бъдат разкрити тайни, които може и никога да не е искал да знае, ще трябва да спаси едно момиче, или себе си, или и двамата... или всички. Тук няма прегради пред измислицата. Тук има само мъгла, покриваща истинската гледка, която всички знаем, че е там и в която мъгла трябва да се впуснем, за да се проясни взорът ни. И ще го сторим.

И ако всичко това звучи някак магически и странно, то как ли човек може да опише наистина "Убийството на Командора"? Начинът на мислене на героя на Мураками е толкова екзотичен и чудат. Светът му е толкова едновременно шарен и черен, и бял. Животът му е такъв низ от светлина и тъмнина. Този човек ще се спуска по пътеки от отчаяние и ще се катери по канари от надежда. Ще го прави кротко, но упорито, понякога дори без сам да знае, че го прави. Ще рисува света така, както го усеща сърцето му. И ще го пресътвори.

"Убийството на Командора" е реалност и измислица. По-лошо не може да се каже. Повече пък ще разкрие твърде много. Тази книга е по-скоро лично преживяване. Разкажеш ли я с простички думи и половината магия се губи. Някои усещания не се предават с прости думи.

"Убийството на Командора" ми носеше някакъв вид утеха и удовлетворение. Хармонията на планинската обител на художника на Мураками се просмукваше и насам. Магията на вечерта и надеждата на утрото бяха... музика.

С това есеистично "ревю" шестица на матурата сигурно трудно ще взема. Най-малкото ще кажат, че произведението не съм чела и си говоря празни приказки. Но пък някой някъде може би ще се съгласи с мен за общото впечатление...

–––––––––––

Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка

• Не мога да повярвам, че едно дете може да се държи толкова свободно с напълно чужд човек, когото вижда насаме за първи път. Особено става ли въпрос за 12-13 годишно момиченце и възрастен мъж. Тя веднага го напада с теми, свързани със съзряването и откровено смятани за интимни, но мъжът не се плаши дори и за миг. У нас цялата тази история щеше да бъде видяна в най-добрия случай като "Лолита 2". Това е донякъде и тъжно. Те явно са много по-откровени един към друг от нас. Не се срамуват от човешките неща. Готови са да си подават ръка, дори и да изглежда да си говорят за нещо уж неморално.

Но все пак художникът може и да е изключение. Той наистина не съди никого. Той просто наблюдава. Понякога улавя невидимото с четки и бои на платното. Но не съди.

• Драги почитатели на Япония, аз се гордея с нас, някак си. В цялата книга почти не присъстваха бележки под линия и обяснения. Това явно трябва да значи, че българският читател е много по-близък с Япония от някога, щом няма нито едно нещо, което да не изглежда непознато и странно. Това би било чудесно, само дано е истина...
• Най-логично разсъждаващият герой, на когото попадам от месеци насам! Той чува някакъв странен звук в гората, но когато решава да се заеме по-сериозно с този случай, веднага вика на помощ близкия съсед, вместо да се впусне сам в проучване. Похвално!

Зимни нощи

Една необикновена руска девойка, която умее да разговаря с вълшебните коне, да вижда духовете пазители и да се изправя смело пред Зимата и Лятото, пред Живота и Смъртта, е отново при нас.

В живота на Василиса Петровна има повече скръб и болка, отколкото радости. Тя винаги е била черната овца в семейството. Непокорна, дива, безстрашна. Тя е принцесата, която не се нуждае от принц на бял кон, защото умее да спасява сама себе си. А сега ще се научи едновременно със себе си да спасява и цяла Рус. Независимо каква е цената, защото сега всички разчитат на нейната крехка смелост.

Още при първата си среща с Вася в "Мечокът и Славеят" човек остава очарован от по-нестандартната история, която се развива в Русия от отдавна отминали дни. Дори е някак приятно изненадващо как човек като Катрин Арден, чиято връзка със славянската държава е просто любовта ѝ към нея - е уловила толкова умело духа и на времето, и на народа. Всичко звучи приятно автентично и е преплетено със сравнително слабо известна на западната публика славянска митология. В тази трилогия се говори за духове и демони, и Баба Яга, но определено се гледа под различен ъгъл от, как да се изразя, традиционното западно фентъзи, може би. Все пак, щом се налага в края на книгите да се добавя и обяснителна бележка за руските имена и това как имали собствено, бащино и фамилно, вероятно на хората нещата тук им се струват доста чудновати, нали?

Приключението на Вася никога не е изглеждало като да върви по утъпкана пътека от цветя и рози. Още в самото начало светът е малко повече сив, отколкото шарен. Заплахата за смърт, тревогите за оцеляването, страхът - те винаги са присъствали и в трите произведения на Арден. Светът просто никога не е розов в тези книги. Този реалистичен похват успя да ме спечели първия път, когато се докоснах до "Мечокът и Славеят". Понякога ти се иска да си знаеш, че всичко ще си бъде наред накрая... само че дали можеш да си сигурен?

Признавам си веднага, че не съм истински фен на героините, които не се нуждаят от принцове. Напоследък те са много модерни, дали защото "приказките разглезват дъщерите ни!" или пък поради друга подобна причина, но по-често се набляга на това. Героинята е по-смела, по-умела и по-невероятна от всички мъжки персонажи. И в "Зимни нощи" (избирам така да наричам поредицата, за мен е абсолютно непонятно защо на първо време името на трилогията не е преведено) виждаме именно това. Вася сама срещу предразсъдъците. Вася сама срещу темите табу. Вася сама срещу големите лоши татари. И срещу горделивите мъже от семейството си, че защо не и срещу хората на Църквата. И срещу магическите типове, независимо дали в стил "съвършеният, но студен рицар на бял кон" (буквално!) или "заплашителният и див мачо". Вася преминава през огън и вода, пораства сама, учи се от грешките си, прави трудни избори. Все преобладаващо сама.

Аз пък избирам да съм си разглезената принцеса и да негодувам за това, че избират да прокудят принца като предател, страхливец и прочие нещастник. Негодувам!

Но негодуванието ми не може да е пречка пред това да призная, че приказният свят на Арден е нещо свежо и едва ли не недостъпно до скоро на пазара. Струва ми се, че книги, носещи подобен дух, които аз поне съм срещала, са единствено тези на Наоми Новик. "Изтръгнати от корен", например, е със сходен приказен сюжет и славянска митологическа тематика. Преди да я срещна и преди "Мечокът и Славеят" не съм попадала на точно подобни произведения. Именно затова смея да ги определя като по-различни от стандартното, дори може би малко по-предизвикателни - те ни пренасят в свят от приказките, но по различен начин от историите, които знаем от деца.

"Зимата на вещицата" завършва историята на Вася, но историята в същото време съвсем не е свършила. Не смея да казвам много, тъй като може и да не е уместно да пиша едва за третата част, но пък... просто за нея ми се говори.

Тук заварваме малкото момиче вече жена. Огън и кръв ще превземат душата ѝ, сълзи и мъка ще тегнат на сърцето ѝ, а в най-трудните моменти ще трябва да бъде по-смела и безразсъдна от всякога. Пътят е все така трънлив, макар че покрай него понякога цъфтят прекрасни цветя за радост и утеха. Тази трета и последна част от трилогията на Арден е красива по свой начин и мъничко горчива. Сякаш знаеш, че всяка битка вероятно е обречена, но също така знаеш, че и трябва да вярваш, че и този път всичко накрая ще бъде добре.

Катрин Арден не умее да описва велики боеве, нито пък има амбициите. Тук няма велики планове и стратегии, а пък няма и любов като в приказките. Но има доверие, смелост, жертвоготовност. Старото и новото са във вечно противоборство, но може би има начин да бъдат заедно и Вася да отвоюва едно бъдеще за всички.

За бъдещето. В крайна сметка всичко се свежда до това - всяка борба е, за да се отвоюва бъдеще, за което се надяваме да е по-добро, светло и чисто. В света на Вася отчаяно се нуждаят от това. Бъдещето, което е за всички.

Доктор Ду Мин, има ли добър човек на този свят?

Този път съм тук с пост за манга, или по-точно манхуа на един китайски автор, който ме беше изненадал приятно с друго свое произведение, към което съм дала линк по-долу. В края на ревюто може да намерите и линк, където да хвърлите поглед на настоящия обект на моя скромен коментар. Също така се надявам да съм предала правилно имената на главните герои на български. ^__^`

Оригинално заглавие: Doctor Du Ming

Автор: Jing Zhang

Жанр: Драма, романс, психологично

Глави: 15

Линк към манхуата в MyAnimeList.
Не е преведена на български език!

"Around here... do you know anyone who isn't dirty?"

На покрива на една болница двама души говорят за чистотата на човешката душа. За Джан Циен единственият чист човек на този свят е Ду Мин. Всички останали смята за омърсени, нечисти и недостойни хора, включително и себе си. А дали е така наистина? Кой всъщност е омърсен и има ли изобщо хора с чисти души?

"Nobody is pure in this world."

Ду Мин е млад анестезиолог в голяма китайска болница, който бива преследван от спомена за странното очарование на неговата колежка Джан Циен. След дипломирането, Ду Мин поддържа връзка с Джан Циен, която редовно му пише. Но един ден младият мъж научава ужасяваща новина. Говори се, че Джан Циен е извършила самоубийство.

"How do you find yourself?"

На покрива на онази болница двамата говорят и за самоубийството. Ако човек има добра причина, би ли се самоубил? И коя причина е достатъчно добра, за да отнемеш живота си в нейно име? Изглежда Джан Циен е намерила такава причина, но Ду Мин няма представа каква може да е тя и смята да открие отговора.

Така проследяваме две времеви линии - едната е за живота на Ду Мин, вече започнал работа в болница, търсещ отговори за самоубийството на Джан Циен и другата, за двама им с Джан Циен на покрива на болницата и разговорите им за неособено приятни теми, както вече май стана ясно.

Много семпла рисунка има "Доктор Ду Мин", сравнение с другата манхуа на автора, "Ayeshah's Secret", която също заслужава внимание, но сега не е обект на мой коментар. Като казвам семпла, го имам предвид като сравнение. Иначе си е достатъчно подробна и макар не съвсем красива, успява да предаде нужната емоция, която носи текстът.

"Доктор Ду Мин" определено ме кара без да го искам да гледам с друго око на болниците и лекарите. И то с не съвсем добро око. Честно казано, беше страшно в някои моменти, когато за миг си представиш, че това би могло да се случи и наистина. Чувството, което носи, е доста негативно, но и в същото време като че ли това е правилната настройка, за да приемеш подобни теми като самоубийството в съзнанието си, без да ги отхвърлиш веднага. Друго впечатление ми направи и объркването, което авторът сякаш нарочно иска да всее в съзнанието на читателите си. По едно време започваш да се чудиш "всички ли тук са луди?", "аз ли съм луда, те ли са наред?", "какво точно се случи тук и защо?", "какво за бога направи този... боже, не ми казвай, че хвърли на уличните кучета човешко месо, не е възможно, нали, нали...". Да, има и такива моменти, когато си казваш, че всички са изтрещели като в психотрилър. Започваш силно да подозираш, че лекарите се наговарят да изгорят свои колеги в крематориума... или че колежката не иска твоя скалпел съвсем случайно. Вече започваш да завихряш в съзнанието си налудничави идеи, които се надяваш да не са верни, но те изглеждат толкова правилни в този момент.

Между героите има и много други емоции, разбира се. Невинаги изглеждат като ученици на Ханибал Лектър. Тук има любов, има колегиалност, има и тъга. Може би повече тъга, което е толкова нечестно.

И накрая на всичко това се чувстваш толкова омърсен. Като всички хора, които Джан Циен смята за нечисти. Спомняш си самото начало, когато тя заявява това и някак започваш да я разбираш. Да разбираш всичко и да преосмисляш всичко от началото до края. Какво се случи, какво си казаха... ето защо си го казаха, ето защо така се случи.

"Доктор Ду Мин" не носи най-приятните емоции, нито акцентира върху най-приятните теми. Но и също така не съжалявам, че я прочетох. Има смисъл в цялостната й идеи и също така тя е представена по много добър за нея начин. Хубаво е, че автора е избрал правилния подход, по който да я започне и да я завърши, защото тази история наистина го заслужава.

Можете да намерите манхуата за четене тук, тук, тук и още тук, а сигурно и по още места, радвам се, че я има толкова много!

"Търгът" и омразата

"Какво нямаш, когато имаш всичко?

Когато двама обикновени нюйоркски младежи получават неустоимо предложение от загадъчен и страховит мъж, не предполагат, че това ще ги запрати в кървава плетеница от власт, пари, хазарт, алкохол, наркотици и секс.

Посрещнати в имението на ексцентричен милиардер с мъгляво минало, легендарно настояще и извратен вкус, Джим и Джак се сблъскват с пищни партита, смъртоносни правила, жестоки наддавания - и предстои да разберат цената да останеш себе си... или да се промениш завинаги."

"Търгът" е втората книга на Алекс Гор на българския пазар, като този път авторът работи без посредничеството на издателство. Докато първата книга ("Кубът", Фабрика за книги) е по-скоро в жанра на научната фантастика, то "Търгът" е в съвсем друга крайност, която ми хрумва да нарека "реализъм", дори и да не е съвсем вярно. Това е книга за онзи свят на "големите пачки", напълно унищожен от коката, насилието и омразата. Унищожен до степен, в която имаш чувството, че нещата са нереални и твърде гротескни дори за един роман. Това е книга, съвсем наистина пропита с омраза, кръв и жестоко насилие. И всичко това в името на истината... от която никой изобщо не се интересува.

"Търгът" е роман, който хапе, просто защото всичко в него е омраза и желание за власт, и унищожение. Теми, разисквани много пъти, в много книги, по много начини. Не е важно доколко оригинална е или не е тази история, нейната цел (ако изобщо можем да говорим за цели и такива неща тук) е сякаш да свидетелства за грозната, унищожителна и зверска природа на човека, обладан от зло. Злото, което те преследва тогава, когато искаш или си принуден да промениш света около себе си, за да ти е добре (а за останалите - Потоп). А дали е само това? И дали "само любовта е способна да промени всичко", или...

Доколкото виждам от думите на автора в края на книгата, моят светоглед е коренно различен от неговия, също както и вижданията и разбиранията ми по основните теми на книгата - любовта, омразата и прочие. Това може и да ми пречи да оценявам романа така, както се очаква. Може би се отвращавам и възмущавам повече от необходимото на редица пресилени (поне за мен) елементи. Не ми допадат например порнографските детайли, тъй като редица от тях бяха сякаш нарочно засилени, а всъщност бяха ненужни. А и много млади български писатели сякаш натъртват на подобни сцени, сякаш смятат, че сексът едва ли не ще спаси действието или нещо такова. Без такива страници роман като "Търгът" трудно ще съществува, признавам, но пък точно заради тях или заради начина, по който са описани действията, книгата е някак пошла и губи част от стойността си в моите очи.

Всъщност, след като започнах с бележките тип "Любител читател разбира от всичко по малко", нека си излея душата и за разни други неща:

- Стилна корица с един единствен проблем - шрифта на заглавието. Трима души, освен мен, на пръв прочит прочетоха "Гъргът";

- Лично аз никога не бих избрала имената на главните действащи лица да са Джим и Джак. Така и никога не можах да свикна да се ориентирам кой е Джим и кой е Джак. Всъщност, за това може и да е спомогнало още нещо - дали заради липса на редакция или пък напротив - заради много голяма редакторска ножица - имаше голяма доза неуточнения. Кой на кого какво казва, кой на кого какво прави... Заварваме някой (кой?!) да прави нещо на някого... Постоянно неясноти относно кой къде се намира, времето минава, без да сме разбрали как, какво и къде... Въобще, схващате ми мисълта. Човек не е нужно да маха абсолютно всички уточнителни изрази от един текст... аз може да съм само любител редактор, но бих препоръчала да се внимава с тази работа с ножиците;

- Виждам известни проблеми при оформянето на текста (специалистите да ми простят, не мога и не искам да работя с термини). Имаше странно сложени абзаци, много често при пряката реч, които само накъсваха думите по малко изнервящ начин;

- Говорейки за редакцията, също бих препоръчала и малко работа по описанията като цяло. Имаме добри диалози (макар че, признавам, понякога са малко отнесени или помпозни като на филм, а някой биг бос като Би, примерно, не би говорил чак така префърцунено. А някои са леко дебилни поради факта, че са ненужно описателни за дадената сцена, ако пренесем това в реална ситуация, никой просто не би говорил така), но една идея по-слаби описания. Не толкова на заобикалящата героите среда, колкото може би на действията им. С изключение на порнографските сцени и част от тези с насилие, другите могат да бъдат изградени и по-добре.

Иначе книгата има широк обхват. Казвам го в смисъл, че описва голям спектър от най-различни чувства, дори да са предимно в черната гама. Така, дори и да разкриеш тайните на Боса и на Търга рано, това не ти пречи да си причиниш (ако смееш) целия този пожар от опасна злоба. И поздравявам автора за написването на романа, защото за себе си знам, че никога не бих написала нещо за чистата омраза, тъй като преди всичко виждам света изключително положителен и... любвеобилен (?), стига да сравнявам възприятията си с тези на героите, обитаващи "Търгът". Трудно ми е да кажа, че омразата е силно чувство в мен. Но за героите от "Търгът" тя остава единственото истинско нещо. Аз ще продължа преди всичко да ги съжалявам, задето за тях щастието все се изплъзва от рулетката на живота.

~~~~

Други, за които се сещам сега, поглеждайки книгата:

- Като верен аниме фен да попитам: гледали ли сте Kaiji? Брутално грозна анимация, впрочем, но да се обърнем към историята - едно младо, глупаво и бедно гаменче, попада в лапите на безскрупулен и отвратителен мъж с много пари. Кайджи е принуден да играе в редица ужасяващи и садистични игри на късмета, в които, уверявам ви, не се залагат само чипове и стотинки. Ако ви се догледа "Търгът" в цветни краски, то това е най-близкото възможно, което можете да си набавите. Макар че идеите са представени съвсем малко по-различно, цялостната атмосфера няма да ви разочарова.

> Към сайта на автора

> Книги на автора в Goodreads

За Стъкления/Glass (2019) и 2 загубени часа от живота

От доста време не съм писала пост и се завръщам, за да разкажа как загубих 2 часа (и 9 минути) от живота си в името на Джеймс Макавой в ролята на... Денис, Бари (и т.н. и т.н. и т.н) и най-вече на... Патриша! Затова, пишейки този пост, да знаете, че...

Два часа от живота пропиляхме с другия книгоядец, която не беше гледала "Неуязвимият" (2000), но изглежда не срещна проблеми с навлизането в историята, така че не е страшно и да се пропусне един филм. За "На парчета" обаче не съм сигурна дали ще излезе нещо, ако го пропуснете. Всъщност, за мен така или иначе е по-добре човек да гледа тия два филма, отколкото този.

Преди да започна да мрънкам, все пак искам да кажа още нещо за онези два филма - интересна идея както при "Неуязвимият", така и в "На парчета" (2016), плюс нестандартен подход към поднасянето на историята. И все пак това и там не беше напълно достатъчно. Тези идеи имаха потенциал да се развият, особено тази в "На парчета", и не го казвам само заради видимите ми пристрастия към Макавой. "Стъкленият" имаше потенциала да ги доразвие и да направи с тях онова, което заслужаваха историите им. Да, ама не.

Исках да е гърнето с похлупака на тези два филма. Признавам си, че не съм очаквала да се сготви манджа, достойна за възхваляване, но все пак Стъклото изглеждаше добре и на нивото на предишните два, поне по трейлър. Всъщност не беше и чак толкова зле в началото и в средата - казваш си просто "ей, гледай го филмчето бе, има си недомислици, ама става, гледа се... ПАТРИШААА! ♥". Обаче с този край? Не. След като съм видяла тоя край, просто не мога да продължа да смекчавам това, което ама за нищо не става.

Нека се върнем на началото - окей, всичко върви добре, макар и бавно (то целия филм си е доста бавен като цяло), докато не затварят героите в психиатрия (това го има в трейлъра, ей, не се брои за спойлер!). От тук нататък всичко се обърква и определено не аз не съм в ред.

Идва времето на спойлерите! Ама на многото много спойлери. Направо целият филм. Като е спойлер, да си е баш спойлер. Имам нужда да си обоснова тезата колко точно смотан е този филм.

Може и да пропусна някои моменти, тъй като пиша този пост ден след като съм си загубила минутите от живота. Извинявам се на себе си, ако не успея да пресъздам пълния блясък на хвърлените на вятъра пари (не моите, а на всички онези, които са участвали в направата на този филм. Хора, стегнете се и не правете повече така).

Тъй, по-горе стигнахме до момента с онази психиатрия с мадамата, която виждате ли, трябва да излекува главните герои за отрицателно време, защото иначе няма да има повече шанс да бъдат излекувани (?). Абе къде е персонала изобщо? Двама човека на кръст и не могат да смогнат милите, а уж пазят някакви откачалки. Окей, това и в България може да се случи, не всеки би искал да работи тази работа все пак. Ама изглежда и не само с персонала има проблем.

Нека кажа и по нещо за залавянето на героите. Героя на Брус Уилис можеше поне да държи на това, че все пак е герой, освободил невинни заложнички от някакъв психопат и не е никакъв неуязвим Наказател, за който пишат насам-натам из интернет. Все пак процес изобщо нямаше, откъде накъде ще затварят "невинен до доказване на противното" в лудница, защото според някаква специалистка така трябвало? На всичкото отгоре идва сина му и за да измъкне баща си, разказва някаква безумна история, на която никой не вярва. Пич, затварят баща ти в лудница?! Ей така, заради това че са го хванали с откачалката, та и той в кюпа. Ми разгласи случая, понапъни се малко, чак пък да е невъзможно, не е.

После - абе тука пазачи има ли, няма ли... охрана някаква? Чакаме да дойде полицията, докато онези си бягат спокойно и никой нищо не може да направи. За извънредни случаи поне хора не държат ли, все пак всичко може да се очаква от някакви откачалки, най-малкото пък да се опитат да избягат. Жалко, че си нямат и чистачка, да ги подгони и да ги прибере ония бегълци. Но окей, нямат хора, идва все пак някаква полиция, но без никакви оръжия за защита. В американски филми се стрелят и за по-малко, сега ми намерили време да побутват нежно агресивни пациенти. И чак накрая след не знам колко време идва някакъв, който прострелва един от героите - браво бе, сега се сетихте. Досега галихме с перце, за да не ги нараним, после започваме кой да го стреляме, кой да го давим. А сина на героя на Уилис се размърдва чак като удавиха баща му.

Нека не пропусна и помпозните реплики, които са ама толкова на филм, че отдавна не съм виждала някой да вкарва такива в сценария. Ала "само истинската любов може да го спаси, трябва да ми помогнеш", казва супер специалистката, която уж лекува, на похитеното още в "На парчета" момиче, да била спасила с любовта си героя на Макавой?! Добре че не разиграха много тази карта.

Та така, разбираме, че работата на докторката всъщност е да се грижи хората със свръхестествени сили да не си живеят спокойно живота и по възможност да ги премахва тихомълком. Малко в повече ми дойде, не за друго, а просто защото убиха интересните персонажи и изглеждаше така, все едно още филми ще се правят, което не ми се понрави.

А Стъкления успял да уреди цялата тази сага да се предава на живо, за да могат колкото се може повече хора да видят и да разберат за съществуването на хора със суперсили, за да преоткрият себе си. Накрая похитеното момиче, противния син на героя на Уилис и майката на Стъкления се хващат за ръце (това усещане за обединение между тях е много късащо нервите), и виждат как промяната в света идва. Чакайте сега да си представим една реална ситуация със средностатистически човек във Фейсбук например. "Я, предават нещо на живо. Това реклама за нещо ли е? Това не бяха ли ония лудите от телевизията... избягали са от лудницата?! И един тича като животно из парка, колко ги друсат в тая клиника бе? Що няма полицаи... Ооо, много е дълго, ще скролна надолу." и не вярвам да си каже "Йеха, гледай ги тия, аз също имам суперсили!". Тези със суперсилите или вече си мислят, че ги имат, или изобщо няма да се сетят, че ги имат. Дори Хари Потър има повече сила да накара хората да скачат с метли от блокове.

Оценка: 4/10. Ако бях дала по-малко, това ще значи, че с нещо съм се ядосала. Не съм се ядосала. Този филм е прекалено смотан, за да изкопчи такива емоции от мен. И смотан си е точната дума, няма да намеря по-добра. + Патришааа! ♥ Обмислях към средата дали заради Макавой и неговата Орда да не дам 6, но това е специалната ми оценка, този филм определено не я заслужава.

Баба Марта и... Лошотията

"Баба Марта и месеците" [Сиела, 2019] е първият авторски труд на преводача и писател Слави Ганев. Заемайки по равно и от фолклора, и от собственото си въображение, авторът ни предлага да се запознаем с дядо Време, баба Година и техните деца и другари, и чудатите им истории. Всичко това - от името на "благият разказвач край огнището от старите времена", както поне аз го възприемам. Книгата съдържа още и няколко чудесни черно-бели илюстрации на Дамян Дамянов, което си е една голяма похвала, казано от мен (искрено съжалявам, но в 70% от случаите не харесвам творбите на този художник. Например - корицата ми е по-скоро отблъскваща. Прилича на мома, покосена от чума в начален стадий на разложение. Може пък и това да е идеята, но човек би си отговорил на въпроса "Защо, аджеба..." чак в самия край на книгата. И това не значи, че корицата е започнала да ми харесва).

Трябва да си призная, че очаквах от "Баба Марта и месеците" нещо като сборник от фолклорни предания, преразкази по слухове и дори може би камара бележки под линия, по които, струва ми се, Слави Ганев по принцип си пада малко зарибен. Знайно е, че аз не чета предварително за книгите, които решавам да си взема, освен малкото, което може да се намери на задната корица. Затова "Баба Марта и месеците" се оказа донякъде и изненада. Историите са кратки, наречени са "притчи", всяка от тях е история за героите на времето - месеците, Времето, съпругата му Година и някои свързани с всички тях стихии и предмети. Повечето герои са представени в антропоморфна форма. Разказвачът с лекота може да бъде представен от някой добър старец край камината в тъмно зимно време, който учи на ум и разум челядта си - малки и големи. Защото историите са така представени, че биха били чудесни приказки за децата преди лягане, но и приятни теми за възрастните. Въпреки че обръщението "любезни читателю" изключително много дразнеше сетивата ми, а имаше моменти, в които разказът ставаше определено "мазен" (някак прекалено ми идваха предаването на всякакви звуци от типа на "троп-троп-троп" или пък умалителните възклицания за нещо "мъничко и сладичко", или пък "ех, ех"), книгата е увлекателна.

Запознаваме се с дядо Време и баба Година. Историите им заемат първата част от книгата и са много добре преплетени с намеци за, така да се каже, реални събития. Как всичко било в хаос, как стихиите върлували и така нататък. Още тук личи "отклоняването" от фолклорните предания, тъй като се сблъскваме с великани, орли и други нетипични за нашите ширини създания. По-нататък авторовата линия става дори по-ясна. Тигри, слонове и пауни определено не са животните, за които ще чуеш да разказва някоя стара баба.

В това има известна доза разочарование, когато си очаквал истински приказки от на баба старата книга, вместо чистото въображение на автора, но ако успееш да го преглътнеш, всичко е много приятно. За целта на разказа, за изясняване на поуката, за това може лесно да се прости. Впрочем, относно поуката - имаше и много притчи, в които по неопределен начин ме дразнеше извличането на "законите за правилно поведение" в края на историята... обаче, предполагам, приказките по принцип са си малко назидателни, просто много от тях не ти казват поуката си направо.

След дядо Време и баба Година най-сетне преминаваме на приключенията на техните деца - месеците. Или е по-право да се каже, че се запознаваме с Марта и нейните отношения с братята и сестрите ѝ. Малко жалко е, че имаме поглед върху едва няколко месеца. Януари, Юни, Юли, Август и Септември за съвсем кратко, Октомври, Ноември и Декември само като споменаване. Февруари, Април и Май са основно героите, които "тормозят" Марта.

Аз, като гордо дете на февруари и като човек, кръстен на месец март, съм особено възмутена от представянето на тези двамата. Лоши и проклети били, как така! За Марта пък особено - тя излезе не просто "проклета", ами направо зла. Стигна се дори до момент, в който едва ли не излиза чиста убийца. Определено това не е моята представа за Баба Марта, пък дори и историите на Ганев да са много добре обосновани. Някак не успях да уловя онази топлина, която Марта носела в себе си, но потискала. Толкова много я потиска, че чак изобщо я няма... и другите някак накрая са виновни, че била толкова зла, че капчица любов сякаш няма в нея. Направо като вещица излиза през по-голямата част от времето и често пъти е някак сляпа за нещата, които могат да ѝ носят радост, както и за добротата. Което е... тъжно. Даже е някак шокиращо колко силна злоба изпитва към брат си Май (един от най-добре изградените образи тук, с доста мистериозно и интересно излъчване), че дори и към Април (който, разбирате ли, е сираче, осиновено от Време и Година, затова е възможно да стане много специален за Марта - нали не ѝ е брат, че да се мразят...). И отношенията на Марта с Февруари не са за одобрение - тя го тъпче като животинче. Въобще... твърде лоша е Марта, твърде. Чак месец без никаква топлина да е, не е. Чак никаква радост да не изпитва, не може така...

Но може и аз да имам някакви предпочитания и затова...

"Баба Марта и месеците" е като книга с приказки, за която се очаква продължение. Защото твърде много време отнеха историите на Време и Година, а твърде малко знаем за братята и сестрите на злобната Марта. Аз например съм лекичко изненадана, че Май се оказа мъж, защото в моите представи винаги свързвам месеца с Феята на пролетта или нещо такова. Септември пък се оказа някакъв много ерудиран и сериозен господин (аа, сигурно няма нищо общо с училището, нищичко). Болката на Декември и Януари пък била, че по принцип били топли, но се налагало да са студени... аз просто бих описала студа като нещо хубаво и свежо, вместо да го крася с тъмни и тъжни цветове. Но аз нали съм си зимно дете, не ги разбирам май тия работи и бих анализирала и друга гледна точка...

Човекът, който чете в метрото

            Има едни странни птици в софийското метро, които, видиш ли, предпочитат да четат, докато се возят или пък чакат следващото влакче. Струва ми се, че такива има по целия свят, но аз поглед върху целия свят нямам, затова говоря за нашенските си пътешественици. Случвало се е на всеки (софиянец или гостенин на столицата де) да се размине с такива хора из подземните коридори. Това са онези хора с грижливо подвързаната в дрешка за книги книга. Или пък книга, опакована във вестник в ръце. Или пък гола-голеничка книжна вещ. Все едно, картинката е ясна. Тези хора са единици, макар че, смея да твърдя, напоследък стават малко повече от преди. Идея си нямам защо говоря за тях.

Човек ги вижда навсякъде, просто част от пейзажа. Задължителния щрих в цветната картинка на обществения транспорт под земята. Блъскаш се в тях, докато тичаш да хванеш мотрисата от другата линия на метрото, защото са улисани да дочетат абзаца вървейки, за да не изпуснат историята си. Може би те се блъскат в теб, защото си се изпречил на специалната траектория за безопасен път, която четящият си начертава, докато върви, забил нос в книгата (това умение се прилага и при четене по пътя в надземни условия и се придобива след много часове пътувания по един и същи път).

Идва влакчето, вратите се отварят и вътре заварваш някой да чете в ъгъла. Или е извадил късмет и седи някъде. Или пък буквално е забил нос в книгата, защото е час пик и няма друг начин да се чете, освен с лице, забито в страницата. (И колко ужасен е моментът, в който осъзнаеш, че не можеш да си обърнеш страницата, толкова е тясно и пълно с хора!).

Хората обичат да повтарят неща като „Какво толкова, някой просто си чете!“ или пък „И какво, не сте виждали човек да чете преди, така ли?“, но всъщност картинката е малко по-различна. Не знам какво е да си човекът без книга отсреща, защото аз винаги съм била момичето, което чете в метрото, откакто метрото съществува в сегашния си вид. От години минавам все по един и същи път, приблизително в точно определени часове от деня и ранната вечер и винаги, винаги съм била точно онова, което описах и по-горе – човекът с книгата, който върви, стои или седи и просто си чете.

Това не значи, че не виждам и не чувам какво става около мен. Виждам всички около себе си, които ме гледат напрегнато, сякаш правя нещо твърде необичайно. И онези, които се опитват да разберат заглавието на книгата и остават по-често разочаровани, тъй като четивото обикновено е снабдено с дреха. И онези, които леко се надвесват от лявата или от дясната ти страна, за да почетат и те. (Такива хора може и често да разочаровам – чета бързо и обикновено се правя, че не забелязвам, че и те четат, защото ако разберат, че аз знам, обикновено се засрамват)… О, нека не пропускаме онези, които ме гледат шокирано или обидено, или възмутено, когато се случи да се заливам от смях или хихикам, хванала някаква си книга, вместо телефон.

Но нищо от това няма значение. Никой не може да смути мен, да ме обиди или да ме учуди. Всички сме различни и реагираме различно. Някой ще си помисли за мен, че съм странна. Друг – че правя пози. Трети – че, да, просто си чета. Знаете ли колко точно се интересува четящият в метрото от мнението на околните? Нека хората си зяпат, нека се мъчат да отгатнат какво четеш, докато им се струва неудобно да те попитат направо. Нека снимат, нека се възмущават (случвало се е да чувам колко ненормална съм да чета в час пик, облегнала книга на услужливия гръб на някакъв непознат господин – извинявам се, господине, но явно не сте имал против, много мило от Ваша страна).

Човекът, който чете в метрото, не можеш го спря. Той си има специален вътрешен часовник (повтарям – придобива се чрез тренировки и принципа „проба-грешка“), който му помага да слиза на точната станция, стигайки до края на абзаца си точно навреме. Той е способен – също като мен – да се запише на бойни изкуства и единственото, което овладее, да бъде цаката да стоиш стабилно в движещо се транспортно средство, без да се държиш, за да си държиш книгата, много ясно. Добре де, може и без бойните изкуства, просто прегръщаш някоя тръбичка или дръжка.

Такъв човек овладява изкуството да става и очевидно невидим понякога. Контролата ме е подминавала неведнъж, въпреки че очевидно държа карта и чакам да ми я вземат, за да я проверят (често ти я изтръгват от ръцете, сякаш пари и щипе).

Човекът, който чете в метрото, може би върви с още една книга под ръка. Или пък в чантата. Аз съм способна да извадя нова книга и от книгодрешката, и от чантата, и дори понякога от вътрешния джоб на якето (че няма да се мокри на есенния дъжд, я!). Ще срещнеш такъв човек с някоя огромна тухла (знаете ли какво е чувството да те гледат с ееееей такива очи, докато улисано четеш някоя тухла?). Ще засечеш някой да чете, видимо притеснен (знаете ли, че по закона на четящия в метрото, най-горещата или най-смешната сцена идват точно когато си в метрото и поне двама искат да почетат от страницата ти?).

Ще срещнеш още и четящ човек, усърдно драскащ в книгата си с моливче. Представете си, възмутително! Само че метрото е едно от местата, на които аз поне съм учила най-усърдно точно час преди важен изпит. (А понякога и записки, писани на ръка, също се смятат за чудно нещо от околните. Но неведнъж възрастни и много мили дами са ми пожелавали успех, след като съм им помогнала да разберат къде трябва да се прекачат. Всъщност, ето ви още един момент – човекът с книга в метрото често явно изглежда доста сигурен и надежден. Възрастните дами спират такива хора, за да получат помощ… е, стига четящият да е на тази планета, разбира се).

Ще срещнеш и от онези, които четат на други езици. Английски и руски? Няма проблем. Японски? „О-боже-мой-този-човек-знае-японски-искам-и-аз!!“.

Разбира се, че ги има и онези, които четат на телефона си или се разхождат с електронна книга. Но то е ясно, че тук не става дума за тях. Разбирате ли – тези хора са в крак с времето. А пък онези с хартиените книги – те са си ретро, тотални хипстъри, как смеят!

Та, чудех се… Попаднах на някаква книга, в която става въпрос за момиче, което чете в метрото. Чуждо метро, чужди порядки и така нататък. Видите ли, това момиче вдигало често очи от книгата си и оглеждало хората около себе си, и ги опознавало чрез книгите, които държат и те. Как, чудя се, въобще е способна да вдигне поглед и да оглежда хората… Човекът, който чете в метрото, малко се интересува от това, което правят другите. Той си има своя книга, те пък – други. Клюките стават безинтересни. Край на проблема. Дори не ми е хрумвало да оглеждам пътниците, освен в краткия момент, в който влизам през вратата и търся удобно място за себе си и преносимия си свят. Странна ще да е тази работа. Но пък метрото на онова момиче сигурно също ще да е някое специално.