28 ноември 2017

Цитати: "Принцът на глупците" от Марк Лорънс

"Принцът на глупците" (ревю от друг книгоядец тук, а цитати от продължението - тук) е първа част от новата трилогия за Разделената империя на Марк Лорънс. Книгата е в превод на Иван Иванов (Бард, 2016).
Ревю за предишната трилогия на автора може да видите тук.
А сега, ето и бърз поглед към мислите на един таен страхливец и безнадеждно алчен принц.

Аз съм лъжец, измамник и страхливец, но никога, никога не бих изменил на приятел. Освен, разбира се, ако това не изисква честност, почтеност или храброст.

Песът беше тичал безмълвно и едва не ме беше докопал. Тихите е много вероятно да те убият. Колкото повече шум вдига едно животно, толкова по-рядко убива. Същото важи и за хората. Аз се състоя от девет десети фукня и една десета алчност, и засега нито грам убийство.

Когато си принуден да действаш по определен начин, най-добре го приеми и се опитай да изстискаш от него каквото можеш, докато не ти се разкрие първата възможност да изклинчиш.

Нямах представа какво беше казал току-що, но фалшивият ми смях е по-добър дори от истинския, а девет десети от популярността се състои в умението да ласкаеш по-нисшите.

Духовниците обичат да те виждат разкаян и често няма значение за какво точно се разкайваш. В дадения случай аз се разкайвах, че са ме хванали.

... кардиналът не беше човек, който става преди обяд, каквото и да твърди Светото писание за леността. Наричат я смъртен грях, но според моя опит похотта ще те вкара в по-голяма беля, а леността е грях само когато те гонят.

Изглеждаше немислимо, че такъв ад, който мяташе жар до небесата и опърляше самите облаци, може да е започнал от малка искрица на моя кремък, раздухана от дъха ми. И все пак може би всеки живот е именно това, целият свят е именно това, сблъсък на огромни пожари, всеки от тях лумнал от нищото.

Добре е да насочваш хората натам, накъдето възнамеряват да отидат. Това размива границите между онова, което искат те, и онова, което искаш ти.

Аз съм добър лъжец. Велик лъжец. А за да си велик лъжец, трябва да изживяваш лъжите си, да вярваш в тях толкова, че като си ги повториш достатъчно пъти, дори това, което ти е пред очите, да се поддаде на измамата.

Не ми харесваше да ми напомнят открито за проблемите ни. А при Снори проблемите винаги бяха поставяни на видно място, за да се справи с тях. Моят стил беше по-скоро да ги замета под килима, докато подът не стане прекалено неравен, за да ходя по него, а после да сменя къщата.

Целият ни живот се състои от истории. Някои плъзват нашир и надлъж и растат с всяко преразказване. Други се споделят само между нас и боговете, разменяме ги шепнешком зад гърба на дните си, но те също растат и ни разтръскват не по-малко свирепо.

Може би точно това представлява храбростта, вид самозаблуда.

- Човечеството може да се раздели на безумци и страхливци. Личната ми трагедия се състои в това, че съм се родил в свят, където здравият разум се смята да недостатък на характера.
Под погледа му думите ми пресъхнаха.
- Интелигентността гради все по-сложни самооправдания - рече той с осъдителен тон. - Но в крайна сметка ти знаеш кое е право и кое не. Всички го знаят, макар че прекарват годините си в опити да погребат това знание, да го погребат под думи, омраза, похот, скръб или всяка друга от тухличките, от които съграждат живота си. Ти знаеш кое е право, Джалан. Когато му дойде времето, ще знаеш. Но знанието не е достатъчно.

В търсене на Името...

"Името на вятъра" от Патрик Ротфус (първа от поредицата "Хрониките на Кралеубиеца") безспорно е една от книгите, които имах желание да прочета от страшно дълго време. Този автор ми направи много добро впечатление още при срещата ни в сборника "Епично", където е поместен разказ, случващ се в същата вселена и с познати вече на читателите герои (главно симпатичния и мистериозен Баст). Замисляйки се сега откривам, че и там, по абсолютно същия начин, в историята сякаш не се случва нищо конкретно, но и се случват много неща. Ето това е най-главното, което улавям при Ротфус. Спокойствието и хармонията са главни действащи лица.

~~~~
"Името на вятъра" ще ни срещне с един съдържател на странноприемница в забутано селце накрай света, както се казва в книгите. Този човек е дошъл на това място наскоро и не всички все още му имат доверие. Довел е и малко странният си и мистериозен помощник. Няма много клиенти, но пък изглежда като добър човек.
Една година не е достатъчна, за да му се доверят хората, но пък явно е достатъчна, за да започнат да се случват странни неща. Демони и чудовища започват да се появяват из пътищата... И, но само може би... търсят един мъж с коса, червена като огън, понастоящем горд собственик на най-непешелившото ханче на света...
Мястото ще открие един пътешественик, който ще се окаже не кой да е, ами самия Летописец. Вероятно няма да открие това място просто от чист късмет. Нещо го е довело. Той има мисия.
Трябва да запише една история...

"Името на вятъра" е историята на едно изключително умно за годините си момче, чиято мечта е да отиде в Университета... За да види Архива. Десетки и десетки книги на едно място! Квоте е син на бард и е част от чудесна пътуваща трупа. Той има истинската възможност да види целия свят и да го опознае. Вроденото му любопитство му помага да попива знания като гъба от всеки, готов да го научи, без значение на какво. Дори на... магия, както си я наричат "простите хорица".
Но един ден... Квоте остава сирак. Ненадейно...
Нима това е краят на историята?
Не, разбира се, че не.

Ротфус ни представя страхотно убедително своя свят - пъстър, цветен, пълнокръвен. Примириш ли се с бавния му ритъм, се чувстваш щастлив. Девизът на Патрик Ротфус е, че не трябва да се бърза за нищо и в нищо. Факт. Тази книга изглежда обемна, но това е така, именно защото Ротфус наистина, ама наистина в нищо не бърза. Не съм сигурна доколко това би се понравило на читателите, макар че трябва да се признае на автора, че умее да борави с езика красиво и прави разказа си обаятелен. В интерес на истината трябва да призная, че съм и малко ядосана от това. Харесва ми как историята тече като бавна и спокойна река, но ми липсват бързеите, че дори и водопадите. Откровено мога да кажа, че имаше няколко момента, в които ми се искаше времето да мине по-бързо. А всъщност, понякога то наистина минаваше бързо по изненадващи начини. По магичен път изчезваха цели дни, или минавахме през тях в галоп и чак след това разбирахме, че сме ги подминали. Беше странно преживяване и все още не съм убедена, че тези липси се дължат само на специфичните думи, с които авторът е избрал да обозначава изминалото време.
Върховните злодеи са все още твърде мистични, но ако се съсредоточим върху "малките" - дори злодеят тип Драко Малфой не е толкова дразнещ, колкото предполагах. Вярно е, всъщност, че понякога се чувствах и по странен начин - все едно чета "Хари Потър" или друга книга, включваща училище за магия. Правилата в Университета, някои преподаватели, някои герои и техни постъпки - нещата наистина много си приличат. (Извън, ама направо извън темата - Елодин ми е любимият луд чудак, трябваше му повече екранно време на този тип).
Едно от най-големите ми съжаления като че ли е това, че видяхме толкова много от този живот, толкова много от хилядите му малки подробности, а цялостната картина все още се губи. Балансът ми е някак нарушен. Не обичам твърде бързите действия, но и не обичам твърде бавните. Ротфус опасно се накланя към "твърде бавните". Да не би да е станал фен на манията "Трябва да напиша поне трилогия, иначе няма да ме признаят за писател"? О, знам, че самият Квоте предупреждава, че разказът му ще му отнеме поне два-три дни... но явно и аз като Летописеца не вярвах в това наистина...

18 ноември 2017

Цитати от "Императорът на тръните" на Марк Лорънс

"Императорът на тръните" отново е в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2014). Цитати от предишните две части може да погледнете тук и тук, а общо ревю за поредицата - ето тук. За този пост ми беше малко по-лесно да пренебрегна спойлерските цитати. :D Без повече предисловие ви оставям да им хвърлите едно око.

Има истини, които знаеш, но които не искаш да изречеш гласно. Дори сам на себе си не искаш да ги кажеш, в мрака, когато всички сме сами. Има спомени, които уж виждаш, а всъщност не. Неща, които си отделил настрана, докато станат абстрактни и изгубят значението си. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, остават отворени.

Когато ножът опре до кокала, на върха му има място само за нас си.

Скръбта нараства, разлива се и заразява здравата тъкан. Времето лекува всички рани, но често ни изцелява твърде късно и с помощта на гроб, а докато сме живи, скръбта живее с нас, гори ни, а за да избягаме от болката, ние се въртим и гърчим. И гърчейки се, се превръщаме в различни хора.

Пристъпих към мястото, където бях видял Фекслър за последно, и си ударих десния палец на крака. Само преди ден експерт в мъченията ме беше изтезавал, пък макар и за кратко. Болката сега се оказа по-силна и по-неочаквана. Бръкнах дълбоко в запасите си с ругатни, до рамото чак, и извадих оттам една наистина чудесна серия от образци. Жалко, че я чуха само добичетата. След като известно време псувах и подскачах на един крак, клекнах да видя какво ме е осакатило.

- Веднъж чух един свещеник да дрънка за оная работа със спасението. Призоваваше ни да не униваме пред факта, че не можем да спасим всички от греховете им, достатъчно било да спасим онези, които са пред погледа ни. Такива са си свещениците. Лесно се отказват. Тръбят наляво и надясно колко са слаби, сякаш това е някаква добродетел. - Изплюх костилката. - Или си струва да спасяваш деца, защото са деца, или не си струва да ги спасяваш. Не позволявай действията ти да се определят от случайността, която поставя едно дете пред очите ти и скрива следващото. Ако си струва да ги спасиш, спаси ги, намери ги, защити ги, превърни го в свое призвание. Ако не, тръгни по друга улица, така че да не видиш онова, което си можел да видиш, обърни глава настрани, закрий с ръка очите си. Проблемът е решен.
- Ти би ги спасил всичките, нали? - обади се Леша от другата ми страна, съвсем тихо.
- Познавам един, който се опитва - рекох. - И ако не знаех, че е невъзможно, тогава - да, бих ги спасил всичките. Без половинчати стандарти. Някои неща не могат да бъдат срязани наполовина. Не можеш да обичаш наполовина. Не можеш да предадеш наполовина или да излъжеш наполовина.

Ала думите са просто думи и рядко обръщат човек от пътя му, освен ако той не иска да бъде обърнат.

Когато един човек не си прави труда да крие тайни от теб, значи си загазил.

10 ноември 2017

Сборникът "Наследници" от Ивайло Иванов

Всичко започна с една "Машина за истории"... Взех лист и химикалка и записвах всяко непознато име.  И така попаднах на произведенията на Ивайло Иванов в "Читанка". Започнах с първото, което ми попадна  – „Наследници”.  Оказа се любопитна и забавна история за неволите, които може да си навлече един богаташки син на католик покрай Ватикана. Остави ми добро впечатление, но не и повече от това. Е, после пък подхванах останалите разкази... и това беше достатъчна причина да помоля автора за копие от сборника „Наследници” – в случая на листа, защото не му беше останала повече от една бройка. Прекрасен жест е, че реши да я принтира (и да ми даде автограф)! А сега вече, за самите разкази...
Научна фантастика и фентъзи, български фолклор, човешка драма, малко религия, хорър нотки, хумор, маймуни и фокуси (или пък магия?) – всичко това го има в разказите, но и нещо много повече. Във всеки срещах по нещо различно – дали ще е змей или пък нова технология. То ме докосна не с оригиналността си, а с красотата на посланието. Защото понякога не е важно каква е историята - дали е впечатляващо нова идея или има обрат, който ще те изненада. В повечето случаи няма нищо от това и пак е прекрасно. За мен значение имат надеждата и вярата, които ги има из тези страници – под формата на мост, малко магия или пък очи, които гледат към най-високите върхове. В тези разкази има по нещо за силата на човешкия дух и мечтите, по малко за всичко, което ни се иска да вярваме, че е истинско. И още за доброто след лошия край и осъзнатите грешки – наши и чужди. Със сигурност ще пропусна нещо в това изброяване, защото всяка една история носи по частица от споменатото, но и безброй други свои особености.
И както във всеки сборник или цялостно творчество, има и разкази, които са по-слаби - като например "Верига". Не защото са разказани зле, а понеже бледнеят пред силата на други. Лично за мен „Татко” е най-впечатляващо откъм послание и смисъл. „По пътя незнаен”, където пророкувах целия сюжет още в първите редове, но пак останах изненадана (това ако не е антитеза! :D), „Пътища назад”, където по-скоро предусетих накъде отиват нещата.... те и още много също са сред любимите ми. Няма да обяснявам подробно колко сълзи се изляха. Има един момент, в който хем ти е тъжно заради края, хем се радваш, че си прочел един текст, който така да си резонира с душата ти.
А текстове има - не чак толкова много, поне на пръв поглед, но и не малко. Все още не съм изчела всичко, а и се надявам, че винаги ще има някое ново, което да ме зарадва.

Ето и някои линкове - с разрешението на автора, към различни произведения:
В "Читанка" - много от любимите ми разкази.
Разказът "Покоряване" - честно да си кажа, започва малко тегаво, но обезателно му дайте шанс.
Разказът "Реликт"

08 ноември 2017

Цитати от "Кралят на тръните" на Марк Лорънс

Честно казано, беше доста трудно да устоя на желанието да споделя спойлерските цитати. Пропуснах толкова хубави, но, уви, пазя изненадата...
"Кралят на тръните" е отново в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013). Цитати от първа част, "Принцът на тръните", може да видите тук, а от трета - тук. Общо ревю за поредицата - тук. :)

Когато играта не може да бъде спечелена, промени играта.

Човек е направен от спомени. Спомените ни определят. Уловени мигове, запомнени миризми, случки, съживявани многократно на малка сцена. Ние сме спомените си, спомени като мъниста, нанизани на връв от сюжети. Сюжетите, които разказваме за себе си на самите себе си, докато пропадаме през живота към утрешния ден.

- Ние не сме спомени, Катерин, ние сме сънища. Всички ние. Всяка част от нас е сън, кошмар, пълен с кръв, повръщано, скука и страх. И когато се събудим... умираме.

Изглежда, страхът е наша дружка в детските ни години, когато всичко е ново и непознато, и после се завръща с възрастта, когато се сдобием с неща за губене.

Изградени сме от противоречия, всички ние. Именно тези противоположни сили ни дават издръжливост, като арките - всяко блокче оказва натиск върху съседното. Покажете ми човек, чиито тухли са подредени по конец, и аз ще ви докажа, че е луд за връзване. Вървим по тясна пътечка, а от двете ни страни дебне лудост. Човек без противоречия, които да коригират равновесието му, рано или късно се отклоняват от пътя.

След няколко дни на седлото винаги стигам до заключението, че за да бъда изкушен от храна, тя трябва да е или топла, или студена, а ако е животно, предпочитам да не мърда - това условие не е задължително обаче - и на някакъв по-ранен етап от съществуването си да е имало гръбнак.

Понякога болката е толкова голяма, че я обикаляме по краищата и търсим свой начин да нагазим в раната.

Всички ние сме като непълна мозайка, нескопосани колажи от случки и страдание, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина отпуска и удря на свой ред.

Веднъж Макин ми беше казал, че ако не изпитваш страх, значи имаш един приятел по-малко.

Забележиш ли веднъж дума или фраза, тя сякаш се появява постоянно.

Притиснеш ли твърде силно един човек, той рано или късно ще се ядоса и ще отвърне на удара. Всеки от нас стига до точката, когато казва "не" заради едното отрицание, защото думата приляга на устата му и звучи добре.

Вечно щяхме да се блъскаме един в друг като снежинки в буря, да се сражаваме, да се убиваме, да падаме, да се уталожваме и когато бурята утихне, войната пак щеше да е там, непроменена, чакаща - чакаща мен, брат ми, майка ми.

05 ноември 2017

Приветствие за участниците в Разходката!


Приветстваме участниците в тазгодишната Дълга разходка!
Вие ще успеете!
Само още...

За какво става въпрос?
Е, това е състезание. Едно от най-интересните състезания в Америка, ако трябва да бъдем точни! Взимаме стотина момчета, преминали през специални тестове от различен характер... и ги пускаме по пътя! Те ще се разходят от едната граница на щата до другата, повече над 300 мили пеша... един от тях ще спечели Наградата. Всичко, което си пожелае! Спомняте ли си обиколките на Франция, онези колоездачи? Същото е, но много по-напрегнато! Тук тестваме издръжливостта и духа на млада Америка!
Много ще отпаднат по пътя. Те нямат правото да спират нито за миг, нито да вървят по-бавно от четири мили в час. Който получи три предупреждения в определен срок, задето не спазва правилата, просто ще бъде... отстранен.

Но това изобщо възможно ли е?
А защо да не е? Пред човешките възможности, пред човешкия дух... всички стени падат. Всичко е възможно! Те ще се разходят за ваше удоволствие и ще ви докажат могъществото си!
Дали го правят само за това? Кой знае! Всеки има своя лична причина да се включи. Всеки тръгва на разходката доброволно. Това е игра на решителност, на смелост... връщане назад няма...

~~~~
Наистина няма връщане назад, когато Разходката започне.
Ние не знаем почти нищо за това състезание. То просто съществува и привлича към себе си милиони зрители. Желаещи винаги има. Това е един антиутопичен свят, една различна Америка, в която е съвсем нормално да гледаш как млади момчета се "състезават" в едно ненормално състезание, да се вълнуваш от тяхната смърт... 
"Дългата разходка" на Стивън Кинг звучи напълно нереално. Възможно ли е човек, колкото и добре подготвен да е, да върви без почивка толкова ужасно дълго време? Може би не.
Но всъщност това сякаш не е особено важно.
Това е книга за Тълпата като звяр, като недосегаемо и жестоко чудовище.
Това е книга за един свят, загубил голямо и ценно късче от себе си, от сърцето си, от Доброто. Свят, в който болката е наслада за зрителя, смъртта - просто шоу. Едно жестоко място, в което невинността, надеждата и вярата умират бавно, крачка след крачка.
Всички те са измамени. Вярвали са, че това е само игра, че когато вече нямат сили, просто ще се приберат у дома, леко разочаровани от неуспеха си. Докато са били част от Тълпата, те са вярвали, че Дългата разходка е нещо безобидно...
Но когато застават от другата страна и вратите се затварят зад тях, светът е различен. Светът е далечен. Светът ги отритва. Те тръгват по пътя, за да разберат, че всичко и всички са ги обрекли на смърт, сякаш са просто мишлета, пуснати в огромен лабиринт за забавление на човека. Няма вече достойнство и чест. Поне за тях, участниците, изчезват маските и декорите. Реалността им е разбита. Идва часът на Истината.
Само те ще я разберат. Защото Тълпата остава от другата страна. Те ще ги "подкрепят", ще залагат на тях, но вече ще са толкова далечни... просто чудовищата, които накрая ще си идат у дома и ще забравят всичко.

"Дългата разходка" е много подобна на "Бягащият човек", просто представя Тълпата и колективната "злоба" по различен начин. Остава едно много интересно... бих го нарекла "изследване". Това е книга, която би могла да те разкъса и нарани, ако се вгледаш в хората, в които няма милост и човечност, превърнали се в диваци, опиянени от кръвта. Хора, които могат да изпратят собствените си деца на състезание като Дългата разходка и да ги гледат как умират, едва ли вече са останали напълно хора. Измежду тях има искрици светлина... но сред Тълпата, сред останалите, светлината е потънала в прах и забравена. И това е толкова жестоко и страшно.
Наистина ли не могат да се измъкнат тези участници? Не могат ли да избягат в гората, не могат ли да паднат в реката, не могат ли да се обърнат срещу пазачите си войници, които са ги подкарали като стадо овце по пътя?
Може би биха могли... но когато осъзнават колко близо до тях върви смъртта, как никой и нищо не желае да им помогне, как всички хора са сякаш мъртви отвътре и ги гледат така, сякаш самите участници вече не са хора, а животни... вероятно тогава е твърде късно. Твърде късно за всичко. Тогава е извървян твърде много от Пътя.

Цитати от "Принцът на тръните" на Марк Лорънс

Хубаво е, когато една книга ти липсва, да можеш да си я припомниш с цитати. Поне при мен разсейват носталгията. Днешният пост е за "Принцът на тръните" от Марк Лорънс в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013)
Общо ревю за трилогията може да погледнете тук.
Към цитатите от втора част, "Кралят на тръните" - тук, а за трета част, "Императорът на тръните" - тук. :)

Войната, приятели мои, е красиво нещо. Само победените твърдят обратното. Ако сега, да речем, си направя труда да ида при стария Бовид, който седи облегнат на фонтана и стиска червата си в шепи, той навярно би изказал противното мнение. Вижте обаче докъде го доведе несъгласието с мен.

Като аргумент да живееш омразата успява там, където любовта се издънва.

Всяко бартство си има йерархия. А в братство като моето дъното на йерархията е много неприятно място. Вероятността да те йерархират до смърт е голяма. Брат Йоб притежаваше подходящото излъчване, за да оцелее там - излъчване на бито куче, болно от бяс.

- Нашите врагове определят какви сме... но е важно да знаем, че можем за избираме враговете си. Направи омразата свой враг, Йорг. Направи го и може да станеш велик човек, и по-важно - с малко късмет може да бъдеш щастлив човек.

Има нещо крехко в мен, което ще се счупи, но няма да се огъне. Нещо остро, което загрозява меките думи, които имах преди. Не мисля, че се е появило в деня, когато хората на граф Ренар убиха майка ми. Не, мисля, че те само извадиха бръснача от калъфа му.

Бях спокоен. Гневът не стряска толкова хората, защото им е познат, разбират го. Гневът обещава разрешение, най-често кърваво разрешение, но пък бързо.

- Не обичам за изтезавам хора, сър Рентон, но иначе ме бива в това. Е, не съм от най-висока класа. Страхливците са най-добрите мъчители, защото разбират страха и знаят как да го използват. Героите, от друга страна, никак не ги бива. Те не разбират какво мотивира обикновения човек. Объркват всичко. Мислят си, че най-лошото е да ти поругаят честта. Страхливецът, от друга страна... страхливецът ще те върже за стол и ще напали слаб огън под задника ти. Аз не съм нито герой, нито страхливец, но работя с каквото ми е под ръка.


- Паметта е опасно нещо. Превърташ спомените си отново и отново, докато научиш релефа им наизуст, и накрая пак се намира ръб, на който да се порежеш. - Погледнах в собствения си мрак. Знаех какво е да си в капан и да гледаш безпомощно как всичко около теб се разпада. - И с всеки изминал ден спомените тежат все повече. И всеки ден те теглят все по-надолу Увиваш ги около себе си, нишка по нишка, тъчеш собствения си саван, правиш си какавида, и вътре в нея лудостта расте. - Светлините пулсираха под пръстите ми, прииждаха и се отливаха с ритъма на думите ми. - Седиш си тук, а вчерашните дни са кацнали на раменете ти. Слушаш укора им и проклинаш онези, които са ти дали живот.

Вкопчиш ли се задълго в нещо, било то тайна, желание или лъжа например, то ще те оформи.

Понякога си мисля, че може би всеки ден умираме. Може би всяка сутрин се раждаме отново, малко променени, с една крачка напред по пътя си. И когато се натрупват достатъчно дни между теб сега и теб преди, двамата си ставате непознати. Може би в това се състои порастването.

Пораснал съм, но чудовището в мен си е само мое, мой избор, моя отговорност, мое питомно зло, ако щете.
Такъв съм, и ако възразявате, елате и ми кажете.