Има книги, за които просто не се чувстваш готов да пишеш. Не намерих думи за "Зеленият път", не намерих и за "Физика на тъгата". Затова пък имам много цитати за споделяне. Продължавайте надолу към лабиринта от цитати и внимавайте с минотаврите. :)
Плачът изисква въздух, плачът е едно дълго озвучено издишване на страх.
Отсъствието на думата не отменя страха, напротив, натрупва още повече, прави го още по-непоносим, премазващ.
Само в детството безсмъртието е възможно.
Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е.
... тленното е по-трайно, тъкмо поради смъртта си, от онова, което е нетленно и не може да се възпроизведе.
Колко траят собствените ти думи?
- Колко траят думите ли - повтарям аз, защото не знам отговора. - Да приемем, че колкото дъха, с който ги изговаряш. Издишваш думата, толкова е лека, надуваш платната й и я отпращаш към пристанището на другия. Може да умре, преди да стигне дотам, да потъне по пътя, да се сблъска с флотилия от чужди думи.
Човек не подозира колко смърт е способен да произведе.
Нататък разговорът мина в жанра "двама стари познати си говорят, докато се питат кой беше този". Реторика на обходните маневри. Пиршество на общото и размито говорене. Умело избягване на минните полета от конкретни факти и имена. Не се сещаш името му, не знаеш работата му, не знаеш дори дали не се е припознал в теб и напразно ровиш в продънения чувал на паметта си. Тогава идва на помощ въздесъщият въпрос "Как си?". И всичко си отива на мястото, децата растат, ние стареем, ти хич не си мръднал, същият си (кой беше, дявол да те вземе), а бе така ще е тя, ами, айде, че аз бързам, айде, трябва да се видим някой ден...
Не можем да избягаме от онези, които сме забравили.
Как си - слабата омаломощаваща отрова на всекидневието. Няма открит отговор на този въпрос. Няма. Знам възможните отговори, но се гнуся от тях, разбирате ли, гнуся се... Не искам да съм толкова предвидим, да отвръщам "благодаря, добре" или "горе-долу, щом сме живи", или "а бе оправяме се още", или...
Не знам как съм. Не мога да бъда категоричен. За да ви отговоря подобаващо, трябва да прекарам нощи, месеци, години, да изчета вавилонски кули от книги, да пиша, да пиша... Отговорът е цял роман.
Как съм?
Не съм. Точка.
Нека това бъде първият ред. И оттук нататък да започне истинският отговор.
Писането в крайна сметка е и съхраняване на провали.
Напоследък и сенките напуснаха този град. Това е напуснат град, град без легенда. И колкото повече хора се изсипват тук денем, толкова по-напуснат изглежда. Напуснали са го собствените му мъртви. А това вече е непоправимо.
Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.
Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен живота, в цялата му пълнота. Тънката миризма на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината, скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването, бавно и неотменимо.
Живи ли са онези, които сме били?
Незначителното и малкото - там се таи животът, там гнезди той. Странно, какви неща остават накрая да блещукат, последните преди мрака. Нито най-важните, нито... дори няма как да бъдат записани или разказани.
Старостта е свикване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар