30 април 2017

Кое е прочетеното през април 2017?

Антология "Машина за истории"
„Машина за истории” е събрала много и различни фантастични разкази. Всеки един разказ е отделна вселена, различен сюжет, различен поглед към света.
Прочетете повече тук.

Беър Грилс - "Гореща зона"
Доволна съм от срещата си с тази книга на Беър Грилс, макар че определено звучи доста наивно. По-скоро като книга за деца. Те са лошите, ние сме добрите - взимаме пушкалата, малко бам-бам и всичко е цветя и рози.
Беър Грилс наистина има понятие от нещата, за които говори, доста е подробен що се отнася до хеликоптерите, скачането с парашут, използваните оръжия, поведението на някои животни. Винаги ми е допадало това в него, още от времето на телевизионното му предаване. Затова му давам по-голяма оценка, отколкото възнамерявах и преглъщам липсата на дълбочина в книгата.
С няколко думи - реалистичност има, но в подробностите. Главната идея е за мен доста нелепа. Трябвало е да се съсредоточи в роман от типа "Спасете животните на Африка" или нещо подобно.

Гастон Льору - "Фантома на операта"
Отвратително скучен стил. Излишен пълнеж, дразнещо превзети герои (но хайде, приемам, че това е бил моделът на поведение по това време). Да не споменавам, че мина цяла вечност, докато се стигне до същината на нещата. И понеже нямам навика да губя времето си, като пиша за книги, които не са ми харесали, спирам до тук.

Дан Браун - "Шестото клеймо"
Религия срещу наука – кое ще надделее, когато се изправят една срещу друга? Кое е по-силното – вярата в по-висша сила или логиката? И какво би станало, ако има научно доказателство за съществуването на Бог?
Прочетете повече тук.

Джо Хил - "Пожарникаря"
Книгата ми дойде някак натоварващо, макар че идеята е добра и ми харесват всички малки препратки към други романи, музика и филми. Натоварващо, защото действието твърде много се влачеше, а и в един момент пак бяхме стигнали до пълен застой - живота в затвореното общество от спасени накрай света.
Натоварващо, защото имам чувството, че стилът на Джо Хил все още е някак дървен. Може и да има потенциал, но поне тук все още не го показва.

Дот Хъчисън - "Градината на пеперудите"
Дот Хъчисън ни представя една мрачна приказка за едно място, пълно с красота, където няма дори искрица надежда. Животът е обречен там и Пеперудите залиняват, изпълнени с болка и страх, въпреки че пред мъчителя си слагат маски.
Прочетете повече тук.

Марк Фрост - "Тайната история на Туин Пийкс"
За мен книгата си беше чиста среща с книжното удоволствие. Очите ми се фокусираха върху нея още когато я видях за първи път и никак не съжалявам, че имам възможността да я държа в ръце. А и тя ми предложи много чудесни мистерии за обмисляне, както и...
Прочетете повече тук.

Матю Райли - "Седемте смъртоносни чудеса"
Матю Райли наистина се е забавлявал много с написването на тази книга и тя е цял един свят от конспирации и невъзможни за случване неща. Въпреки това е приятно четиво еднодневка за търсачи на съкровища.
Книгата започва ударно, в смисъл, че изведнъж биваме вкарвани в началото на някакъв екшън, ориентирани само от някакъв стар мит на първата страница. Хубавото е, че не отнема много време да разбереш къде си. Дори може да се каже, че малко или много опознаваш героите, дори и те да остават хем доста плоски, хем доста идеализирани до самия край.
Както и при книгата на Беър Грилс, и тук историята ми се видя представена малко наивно и опростено. Особено пък диалозите - бяха толкова... ъъ... стерилни? Детски? Или по-скоро като извадени от видеоигра?

Оскар Уайлд - "De Profundis: Глас от бездната"
Не чувствам, че е правилно да давам оценка на "De Profundis". Уайлд пише за всичко, което не е било наред в отношенията му с Алфред, за своите и неговите грешки. Но това откровение има стойност само за тях двамата. Още в началото се почувствах някак неловко, както се чувства човек, когато рови в чужди неща без позволение. Тук идва логичният въпрос защо я започнах, след като точно това очаквах да намеря вътре. Всъщност не мислех много - имах възможност да прочета нещо на Уайлд и не пропуснах шанса си.
Колкото до разсъждението в края за социализма и индивидуализма - тук вече се чувствам в правото си да дам оценка. И май няма какво да добавя повече. Дори да не съм съгласна с някои от разсъжденията му, по-важното е, че той ги е обосновал.

Стивън Кинг - "Капан за сънища"
Официално се отказвам от тази книга. Не мисля, че мога да се преборя с нея.
Кинг наистина е страхотен автор, но "Капан за сънища" засега е най-слабото негово произведение, на което съм попадала.
Бледо, объркано и гнусно. Мисля, че се числи към онези книги, за които самият автор казва "Ако не мога да ви ужася, ще ви отвратя"... Но това значи, че произведението ще бъде доста надолу в моята лична класация, особено ако го сравнявам с други негови книги.

Филип Пулман - "Тъмните му материи"
Нека първо да започна от това, че историята започва доста... стремително, някак изведнъж. Пулман ни запознава с една девойка на име Лира, която се промъква в стаи, където не й е разрешено и се скрива в един дрешник, когато се оказва, че могат да я заварят там. Ние не получаваме кой знае каква информация за Лира, тя просто се оказва в забранените стаи, където ректора на колежа, в който момичето очевидно живее, води изтъкнатите си гости.
Прочетете повече тук.

25 април 2017

Цитати: "Изгубеният символ" и "Ад" от Дан Браун

Малко странно, че досега не съм правила пост с цитати за нито една от двете. Време е това да се промени... Може да погледнете ревю за "Изгубеният символ" тук, а за "Ад" - тук. :)
Преводач на двете книги е Крум Бъчваров.

"Изгубеният символ"
Научих се никога да не затварям ума си за каквато и да било идея просто защото ми изглежда странна.

- Не ми е известен начин да принудя човек да повярва в нещо, в което не иска да повярва.

... разбираше, подобно на древните, че ангелите и демоните са едно и също, взаимозаменяеми архетипи, въпрос единствено на полярност: ангелът-хранител, който побеждава врага ти в битка, се възприема от същия този враг като демон-унищожител.

"Технологиите на всяко следващо поколение опровергават откритията на предишното." И така беше продължавало през вековете. Колкото повече научаваше човек, толкова повече осъзнаваше колко малко знае.

Истината притежава сила. И щом всички се въртим около сходни идеи, те може би са верни... може би са записани дълбоко в нас. И когато чуваме истината, даже да не я разбираме, ние усещаме, че тя отеква в нас... вибрира с подсъзнателната ни мъдрост. Ние може би не научаваме истината, а по-скоро си я припомняме... разпознаваме я... като нещо, което вече е в нас.

"Ад"
Прости им, ще речете, защото не знаят какво правят. Но в историята настъпва момент, в който невежеството става непростимо престъпление... момент, в който единствено мъдростта има правото да опрощава.

Лудостта поражда лудост.

Отрицанието е важна част от механизмите на човека за справяне с живота. Без него ще се събуждаме ужасени всяка сутрин заради множеството начини, по които можем да умрем. Но вместо това нашият мозък блокира екзистенциалните страхове, като се фокусира само върху стреса, с който можем да се справим - като да отидем на работа навреме или да си платим данъците. Ако имаме по-големи екзистенциални страхове, бързо ги отмахваме и се съсредоточаваме върху простите задачи и ежедневните ни тривиалности.

- Това е хипотетичен въпрос - каза тя. - Би ли избил половината човечество днес, за да спасиш вида ни от изчезване?
Лангдън бе объркан от мрачната тема, която обсъждаха, и затова беше благодарен, че видя познатия червен флаг на каменната сграда пред тях.
- Виж - каза и посочи. - Стигнахме.
Сиена поклати глава.
- Точно както ти казах. Отрицание.

- Разбери ме. Не можем да си позволим частни самолети за автори на трудове по история на религиите. Ако смяташ да пишеш "Петдесет нюанса иконография", може да поговорим отново.

Но повярвай ми, просто защото човешкият ум не може да си представи нещо... не означава, че то не може да се случи.

Често изключителните умове, които могат да се фокусират повече от всички останали, го правят за сметка на емоционалната си зрялост.

Няма нищо по-креативно... и по-разрушително... от великолепен ум с цел.

21 април 2017

Цитати от "Физика на тъгата" от Георги Господинов

Има книги, за които просто не се чувстваш готов да пишеш. Не намерих думи за "Зеленият път", не намерих и за "Физика на тъгата". Затова пък имам много цитати за споделяне. Продължавайте надолу към лабиринта от цитати и внимавайте с минотаврите. :)

Плачът изисква въздух, плачът е едно дълго озвучено издишване на страх.

Отсъствието на думата не отменя страха, напротив, натрупва още повече, прави го още по-непоносим, премазващ.

Само в детството безсмъртието е възможно.

Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е.

... тленното е по-трайно, тъкмо поради смъртта си, от онова, което е нетленно и не може да се възпроизведе.

Колко траят собствените ти думи?
- Колко траят думите ли - повтарям аз, защото не знам отговора. - Да приемем, че колкото дъха, с който ги изговаряш. Издишваш думата, толкова е лека, надуваш платната й и я отпращаш към пристанището на другия. Може да умре, преди да стигне дотам, да потъне по пътя, да се сблъска с флотилия от чужди думи.

Човек не подозира колко смърт е способен да произведе.

Нататък разговорът мина в жанра "двама стари познати си говорят, докато се питат кой беше този". Реторика на обходните маневри. Пиршество на общото и размито говорене. Умело избягване на минните полета от конкретни факти и имена. Не се сещаш името му, не знаеш работата му, не знаеш дори дали не се е припознал в теб и напразно ровиш в продънения чувал на паметта си. Тогава идва на помощ въздесъщият въпрос "Как си?". И всичко си отива на мястото, децата растат, ние стареем, ти хич не си мръднал, същият си (кой беше, дявол да те вземе), а бе така ще е тя, ами, айде, че аз бързам, айде, трябва да се видим някой ден...

Не можем да избягаме от онези, които сме забравили.

Как си - слабата омаломощаваща отрова на всекидневието. Няма открит отговор на този въпрос. Няма. Знам възможните отговори, но се гнуся от тях, разбирате ли, гнуся се... Не искам да съм толкова предвидим, да отвръщам "благодаря, добре" или "горе-долу, щом сме живи", или "а бе оправяме се още", или...
Не знам как съм. Не мога да бъда категоричен. За да ви отговоря подобаващо, трябва да прекарам нощи, месеци, години, да изчета вавилонски кули от книги, да пиша, да пиша... Отговорът е цял роман.
Как съм?
Не съм. Точка.
Нека това бъде първият ред. И оттук нататък да започне истинският отговор.

Писането в крайна сметка е и съхраняване на провали.

Напоследък и сенките напуснаха този град. Това е напуснат град, град без легенда. И колкото повече хора се изсипват тук денем, толкова по-напуснат изглежда. Напуснали са го собствените му мъртви. А това вече е непоправимо.

Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.

Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен живота, в цялата му пълнота. Тънката миризма на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината, скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването, бавно и неотменимо.

Живи ли са онези, които сме били?

Незначителното и малкото - там се таи животът, там гнезди той. Странно, какви неща остават накрая да блещукат, последните преди мрака. Нито най-важните, нито... дори няма как да бъдат записани или разказани.

Старостта е свикване.

14 април 2017

Машината за истории печата чудеса

Изберете своята история, защото историите винаги се случват, понякога не точно на нас, често не точно сега, но винаги са нечия истина, сън или мечта, дори едновременно.

„Машина за истории” е събрала много и различни фантастични разкази. Всеки един разказ е отделна вселена, различен сюжет, различен поглед към света. Всеки един те отнася до ново кътче на Земята и Вселената, а понякога дори в границите на човешкото и нечовешкото съзнание. Или много по-далеч.
Историите в сборника включват наградените разкази от Конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян за 2012-2016г. Вътре обаче няма да намерите само произведения на млади или пък вече утвърдени автори. Има илюстрации на Калин Николов, поместени са и спомени на писатели за срещите им с Агоп Мелконян, а също и кратко интервю с него на тема фантастичната литература.
Някои от разказите в сборника (по-точно тези от 2014) вече ги бях чела, но още в момента на тяхното публикуване в Сборище на трубадури, така че нямах против да опресня паметта си. Останалите обаче за мен бяха непознати, както и техните автори. Много от тях получават първото си литературно отличие именно с награждаването си от този конкурс. И заслужават и други награди, защото наистина умеят да пишат.
А историите, които са написали всички участници, вълнуват. Ограничението за краткия обем на творбата съвсем не им пречи да разгърнат въображението си. В много от разказите се развива един привидно обикновен сюжет и едва последните редове преобръщат цялата ти представа за историята. И понеже във всички творби има по нещо фантастично, през цялото време се чудиш къде ще те изненадат. В други пък ти е ясно какво ще се случи. Но това просто няма значение, защото моментът преди края е по-важен. А понякога разказите нямат общо с познатото – авторът те хвърля на напълно непозната планета, говори ти за странни технологии, или пък ти представя сюжета от гледната точка на извънземно, което се опитва да разбере човека. Но не, не всичко се свежда до взаимоотношенията на хората с други форми на живот, с природата или пък на човек с човека. Понякога предметите също печелят главната роля. Дали обаче веднага ще откриете, че не човек ви разказва историята?
Моят най-любим разказ от целия сборник е „Шесто чувство” на Мишо Гръблев. И не само защото от него струи свеж хумор, въпреки че този похват изигра доста голяма роля. "Шесто чувство" ме спечели най-вече с нестандартната си история. Допадна ми, че всеки един от авторите, както Гръблев, се е постарал да потърси (и е намерил) по нещо оригинално за сюжета си. Или ако не оригинално, то поне правилния подход, с който да разкаже сюжета си.
Разбира се, както във всеки сборник, имаше и разкази, които не ме впечатлиха достатъчно. Други пък изобщо не ми харесаха. Но споделям мнението, че в „Машина за истории” всеки може да избере своята. Защото има от всичко и за всеки по малко. Всеки един сюжет е различен, всяка една идея в него е полет на мисълта и те отвежда до ново място. Но най-вече всички тези истории се докосват до теб и те карат да се вълнуваш. Дали ще оставят възхищение, тъга, страх или пък раздразнение, ако някоя творба не ти е харесала, няма значение. Важното е, че всяка е успяла да те развълнува. Нали това трябва да правят историите?

Винаги ми се е струвало, че е хубаво да разказваш истории. Това е форма на кротко психическо заболяване.
- Агоп Мелконян

13 април 2017

The Aesthetically Pleasing Book Tag

Видяхме този таг от Melly's Book Blog. Както винаги сме едни от последните, които го правят и сигурно вече ви е втръснало от този таг, но се постарахме да изберем малко по-нестандартни книги... или само така ние си мислим...

1. Най-добрата цветова комбинация на корица
 2. Най-хубава типография/шрифт на корица
3. Най-хубавата семпла корица
4. Най-хубавите последни страници
Не можем да ви ги покажем на снимки, но за нас това определено са тези на "Градът на сънуващите книги" и "Румо" от Валтер Мьорс.
5. Най-хубавата карта
6. Най-хубавите твърди корици
7. Най-хубавата задна корица
8. Най-добрите хедъри на глави
"Подвижният замък на Хоул" от Даян Уейн Джоунс.
9. Най-добрите илюстрации
"Абарат"
"Изкуството на Света на диска"
"Книга за гробището"
10. Най-хубавото гръбче
11. Любимата ти корица на рафтовете ти

08 април 2017

The Birthday Book Tag

Ето, че дойде и 8.04... Не мога да повярвам, че толкова бързо мина времето! Видях този таг от Melly's Book Blog - оказа се чудесен начин да отбележа датата. :) А сега направо към въпросите...

1. Преброй по рафта си с книги деня си на раждане и след това извади месеца си на раждане. Коя е книгата, на която спря?
"Тайната история" от Дона Тарт. Признавам си, че умишлено избрах да броя от една определена страна на рафта, защото там бяха подредени все книги, които много харесвам.

2. Ако можеш да прекараш рождения си ден с който и да било измислен герой, кой би бил и защо?
Лесно мога да отговоря, но съм си обещала да се старая да не се повтарям в таговете. Затова ще избера Хенри Уотън от "Портретът на Дориан Грей". Колкото до това защо... ами, просто си заслужава да беседваш с този човек. А и е удоволствие да го слушаш... особено, ако Колин Фърт се е въплътил в ролята. :D

3. Намери книга, която се развива през сезона, в който си родена.
"Двор от рози и бодли", разбира се! По-пролетно от това има ли? :D

4. Намери книга, която е с цвета на твоя рожден камък.
След кратка справка - диамант... Бързо се сетих за точната и ефикасно реших проблема. Даже май нахално буквално изпълних задачата...














5. Има ли поредица със същия брой книги като твоята възраст? Ако има, коя е тя?
Малко глупав въпрос между другото. "Колелото на времето" е най-дългата сага, за която се сещам, а дори тези книги не са чак 18...

6. Посочи книга, която е разположена във време, свят или страна, където би предпочела да си се родила.
Тук вече няма как да избегна повторението, но ще дам и още един пример. На първо място - остров Принц Едуард, Канада, заради "Анн от фермата "Грийн Гейбълс". Но също така и в Лонг Айлънд, този път заради "Великият Гетсби". Има особено очарование в онази Америка на Фицджералд.

07 април 2017

Но тя не може да отлети...

Вчера горе-долу по обяд хванах тази книга в ръце и вече не ми се искаше да я пускам. Тя е толкова елегантно и привличащо зловеща, благодарение на небезизвестния Живко Петров, че няма как да я подминеш просто ей така. Спокойно може да се каже, че той, заедно с издателство "Милениум" успешно са пленили още една пеперуда. (Да речем, че минавам за такава, да не издребняваме... понеже истината е, че според Градинаря съм по-скоро за витрина, ако изобщо се класирам за Градината...)

Той е влюбен в красотата. Търси най-изящните създания и им подарява пеперудени крила, след което ги пуска в своята райска Градина, за да се радват на живота, защото е тъй кратък. Пеперудите живеят кратко, нали?

Градинарят силно вярва, че постъпва правилно. Докосва се до мимолетното съвършенство за един миг... и после завинаги.
Смята, че разбира Пеперудите и че те разбират него...
Но...

Историята започва с Мая.
Тя и поне дузина други издирвани момичета са спасени от място, което похитителят им нарича Градината и където държи момичетата, белязвайки ги като "свои" като татуира на гърбовете им красиви пеперудени криле. Те стават Пеперуди и, макар че според него трябва да са истински щастливи, всъщност са негови затворнички и робини, а той е готов да извърши с тях и много по-жестоки неща...
Двама агенти на ФБР са натоварени със задачата да разпитат Мая - една от Пеперудите, спасена след откриването на Градината. Те трябва да узнаят истината за случилото се там, вътре... но това би станало само ако първо започнат да разбират самата Мая, която също крие живота си още отпреди Градината в тайна.

Агентите може и да са натоварени с тази задача, но за мен мистериозната Мая беше тази, която буквално поведе разпита. Макар и симпатични, агентите бяха просто фон и приятна публика за нейния разказ, присъстващи, към които тя да насочи думите си, макар че спокойно можеше да говори сама в празната стая и да я слушат зад стъклото. Те нямаше какво да разплитат. Дори нямаше особена нужда да задават въпроси. Тя вече беше решила да сподели. Е, да... понякога й беше нужно някой да й вдъхва смелост да продължи да се връща към спомените, защото кой би искал да си спомня ужаса от знанието, че Той те дебне, преследва, наблюдава... и сякаш очаква да удари часът ти да умреш.

Дот Хъчисън ни представя една мрачна приказка за едно място, пълно с красота, където няма дори искрица надежда. Животът е обречен там и Пеперудите залиняват, изпълнени с болка и страх, въпреки че пред мъчителя си слагат маски. Градината е зловещо място, където по някое време дори не можеш да си сигурен защо точно ти се иска да продължаваш да живееш. Може би просто навик... може би защото знаеш, че накрая Той така или иначе ще те убие и ти се иска да имаш тези няколко години, които са ти останали, защото така и така имаш право на тях.
Разказът на Мая едновременно звучи ужасяващо и хладно делово, сякаш е изчистен от силните емоции. И вероятно това го прави още по-вледеняващ.
Вече се е случило. Смъртта е неминуема и се приближава с всяка минута.
Градинарят дебне...
И същевременно се държи с "притежанията" си нежно и внимателно, сякаш са едва ли не негови дъщери. А в същото време се възползва от красотата им, от невинността им, от телата им. Нищо не може да го омилостиви. Нищо не може да го трогне, така че да пусне някоя Пеперуда да излети надалеч невредима. Всичките са негови. Всичките са в ръцете му до смърт... и често дори и след смъртта си. Той ги обича, без да му е нужна тяхната обич. Все пак са само пеперуди. Красиви създания, дори не истински човешки същества, които са достойни само за колекциониране...
Ето това го прави отвратителен и грозен. Извратен и болен. От ония, които се стремят към насилието, жестокостта и удоволствието ненаситно... а после спокойно отиват на вечеря с истинското си семейство. Той е богат и вероятно уважаван... но само да знаеха хората...
Мая ни превежда през тъмното и грозното. През спомена за свободата и стремежът към нея, дълбоко скрит, но все още не и изчезнал напълно. Може би, само може би... има път навън. Различен от смъртта. В бруталния микросвят на Градината лесно можеш да се пречупиш... или пък всички там вече са пречупени.

Все пак признавам, че на мен лично ама съвсем не ми допадна завършекът. По-точно разкритията на Мая за живота й преди и събитията около попадането й в Градината. В един момент думите й дори ми се видяха безсмислени. В друг момент си казах: "Ако е било така, както си мисля, ти можеше да направиш много повече". По някакъв начин тя сякаш сама провали разказа си, макар че в същото време може би е постъпила правилно.
Но всъщност не мога да сипя обвинения към героинята или да се ядосвам на авторката.
Може би всичко това е било лъжа. Животът на Мая сякаш е лабиринт от преплитащи се пътечки. Въпрос на избор е дали да вярваш, или да продължиш да се съмняваш. Така че... дори когато успява да прегърне болката си, момичето сякаш ни оставя нарочно да се чудим...


06 април 2017

Ангели и демони

Вярата е универсална. Конкретните ни начини за нейното разбиране са условни. Едни се молят на Иисус, други ходят в Мека, трети изучават елементарните частици. В края на краищата всички просто търсим истината, която е по-голяма от нас.

Изчаках един ден, преди на напиша ревюто, за да се уталожат бушуващите в мен емоции. Не се получи съвсем, все още ми е замаяна главата. Нямам представа защо се изненадвам, че книгата така ме порази. Изглежда допускам все едни и същи грешки с историите на Дан Браун.
Този път авторът ни е подготвил следната картина – Робърт Лангдън, професор по символика, е повикан да разгадае илюминатски символ... жигосан върху плътта на убит учен от ЦЕРН. Когато пристига в Швейцария, Робърт разбира, че това няма да е единственото убийство. Древното братство на илюминатите се е сдобило с ново оръжие, с което смята да унищожи най-омразния си враг – Ватикана. Заедно с Витория, дъщерята на убития учен, Лангдън ще се опита да предотврати хаоса. За целта ще трябва да се справи с много трудности. Светът на символите ще оживее, а един ловък убиец не смята да загуби.
Религия срещу наука – кое ще надделее, когато се изправят една срещу друга? Кое е по-силното – вярата в по-висша сила или логиката? И какво би станало, ако има научно доказателство за съществуването на Бог? „Шестото клеймо” задава и отговаря на много въпроси, но също така отправя един лично към теб. В какво точно вярваш ти? Аз все още не съм открила отговора, но най-прекрасното е, че тази книга ме накара да се замисля върху него, както всъщност направи и „Изгубеният символ”.
И всичко това, разбира се, е поднесено с необходимото количество загадки и напрежение. Рецептата, която винаги работи при мен и ме кара да се чувствам ужасно глупава накрая. В случая ми беше хрумнало, че съм разгадала част от загадката още в началото и после прозрях как истината отново щеше да ми извади очите. Но има някакво удоволствие в това да те преметнат и да те оставят без думи – особено по такъв стряскащ начин.
Книгата ми поднесе всичко онова, което очаквах от нея. Но не и преди да премина през вече познатата гама от емоции, която изглежда следвам винаги, без да ми прави впечатление. Разбира се, и тук се нервирах, че не ме хвърлят  в дълбоките води, а ме държат на повърхността – с една дума, липсваше ми това да си блъскам главата над някой казус. Затова пък накрая ме засипаха с такива.
Да не пропусна да кажа и колко ме развълнуваха героите. Хашишинът е просто отвратителен в мислите и действията си... и изключително много ме радваше. Няма логика в това, но също както Малах от „Изгубеният символ” и той ме привлече с гнусното си държание. Ако не беше герой на Браун съм сигурна, че щях да го мразя горещо. В хашишина има една особеност – той се оставя да бъде пионка в нечия игра. За разлика от Сила в „Шифърът на Леонардо”, тук убиецът се интересува само от своето отмъщение, което съвпада с това на илюминатите.
Карло Вентреска пък е... извънредно впечатляващ. Силната му, направо фанатична вяра има своя шанс да се изправи срещу злото и не го изпуска. Първоначално ми изглеждаше доста невзрачен и пасивен, докато не видях, че Ватиканът има в негово лице защитника, от който точно в този момент най-много се нуждае.
„Шестото клеймо” сблъсква двата полюса на магнита с огромна сила. Из улиците на Рим илюминатските клейма ще оставят своята следа. Хаосът ще обхване Ватикана, докато надеждата намалява с всяка изминала минута. И всичко това, защото един човек си е задал въпросите:
Ако не аз... кой?

Ако не сега... кога?
Ревю за:
"Шифърът на Леонардо" - тук.
"Изгубеният символ" - тук.
"Ад" - тук.

"Тъмните му материи"

Едва ли е нещо чак толкова изненадващо, но за "Тъмните му материи" не знаех кой знае какво. Бях виждала старото пълно издание преди години, в някоя от софийските книжарници, и го бях прелиствала в опит да преценя дали го искам.
Тогава от книжарницата си тръгнах, без да взема нищо (имам досадния навик да помня коя книга от къде съм взела, макар че не знам за какво ми е тази информация) и забравих изобщо за съществуването на това произведение.
Но не толкова отдавна издателство "Бард" преиздадоха същата книга, обединила трите истории на Филип Пулман в едно, само че този път с хубави твърди корици. Подобни тухлички винаги са ми харесвали (и винаги ми е било забавно как хората съсредоточено ме зяпат как ги чета в метрото) и, разбира се, любопитството ми пак се изостри.

Бързам да заявя, че ми е трудно да дам мнение за "Тъмните му материи". Веднага ми направи впечатление колко противоречиви мнения има за тази книга, като в същото време е обявена за една от любимите книги на британците в тяхната версия на "Голямото четене". По-късно си изясних какъв може да е случаят...
Нека първо да започна от това, че историята започва доста... стремително, някак изведнъж. Пулман ни запознава с една девойка на име Лира, която се промъква в стаи, където не й е разрешено и се скрива в един дрешник, когато се оказва, че могат да я заварят там. Ние не получаваме кой знае каква информация за Лира, тя просто се оказва в забранените стаи, където ректора на колежа, в който момичето очевидно живее, води изтъкнатите си гости. Всичко това не е кой знае какъв проблем, но аз пък много държах да разбера що за създание е приятелчето на Лира на име Панталеймон, което е демон, който си мени формите. Оказа се, че в нейния свят всеки си има по един демон, който служи по-скоро за талисманче, или пък е важна част от душата на всеки човек... в зависимост от това как разглежда читателят нещата. Светът на Лира ми се видя доста повърхностно описан в началото, където беше най-важно да навлезем в него. От друга страна - историята звучеше доста по-детски и по някакъв начин може да се счита, че беше представена от гледната точка на самата Лира, което пък я прави някъде около десет-дванадесет годишна... предполагам, че е някъде там, макар че постоянно си меня мнението относно този проблем.
И докато все още се опитвах да се ориентирам, се оказа, че гостът на ректора е не кой да е, ами някой си изтъкнат лорд Азриел, който случайно се оказа чичо на нашата Лира и който се завръщал от далечния Север с важни открития... които отново трябва да тълкуваме по-скоро сами.
Лорд Азриел е открил някаква мистична Прах на Север и професорите от колежа са истински шокирани. След разкритията обаче Лира удобно заспа и ни остави пак да тълкуваме сами случилите се събития.
(Между другото, някъде към този момент разбрах, че по първата книга на Пулман е правен и филм - "Златният компас" от 2007 г. В този момент го потърсих в "Гугъл" и открих, че от корицата на книгата ме гледат Даниел Крейг и Никол Кидман... Хич дори не съм забелязала... И това е Крейг! Никога нямаше да го позная... за първи път ми е наистина симпатичен... макар че не така си представях лорда, но това вече е друга тема.)

За да ви спестя още негодувания от моя страна, ще обобщя, че за мен книгата не е съвсем добре построена. На много места чувствах историята така, все едно изведнъж на Пулман му се е сторило много интересно да вметне, че из града се случва нещо странно и се е зачудил какво ли ще е, ако героите му също се намесят. Ето как Лира просто изведнъж се оказва на път към Севера, като продължаваше да си стои доста слабо представена като главна героиня. Това малко по малко започна да ме кара да губя вниманието си спрямо случващото се. За мен трябва да има поне един герой, който да можеш да опознаеш, за да можеш да преценяваш дали действа правилно или неправилно. Да ти дава някаква гледна точка, буквално казано - да те води за ръка в историята си. Лира не беше героинята, която ми трябваше, но общо взето тя е в самия център и затова се разбирахме лошо. В своята същност тя си е дете и... знам ли, сигурно аз съм загубила нещо детско в мен и изненадващите чудеса и удобства, които изникват от въздуха, вече са ми малко нелепи.
В същото време тя се оказва страхотно добра в тълкуването на странното устройство във формата на златен компас, което умее да показва истината. С него Лира изглежда три пъти по-мъдра, отколкото показва иначе. На мен това ми се видя като доста голямо разминаване в образа.

Струва ми се, че заключението ми трябва да гласи нещо от сорта "Твърде пораснала съм за тази книга". Мисля си, че наистина е така. Моите отрицателни отзиви са свързани със самото представяне на историята, но ако бях по-малка това вероятно нямаше никак да ми пречи. Нервират ме мненията на... други възрастни, от които "Тъмните му материи" е отнесла доста критика. Проблемът се корени в това, че по някое време става ясно, че главният злодей на Пулман се оказва Църквата... и от там нататък половината читатели стават супер ревностни католици, без значение дали досега книгата им е харесвала. (Та сигурно затова британците всъщност я харесват, нали католиците са много лоши xD). До едно време на мен конфликтът с Църквата всъщност ми беше най-интересен, но след това Пулман направи нещо с лорд Азриел (единствената ми надежда за търсения от мен герой) и госпожа Колтър... и ми стана доста тъжно, че пак се загубих.
Четох някъде, че някои хора не препоръчват да даваме тази книга на децата си, но аз пък казвам обратното. Винаги е имало конфликти, свързани с религията, независимо каква точно е тя. И ще ги има. Това, че в случая Църквата в "Тъмните му материи" наподобява толкова много католическата, не е причина да забраняваме цялата книга. А и в крайна сметка децата биха видели в тази книга едно невероятно магическо приключение, пълно с чудеса и цели нови светове за откриване. Със същия успех лошите можеха да са извънземни, тайнствени организации и прочее подобни, за децата щеше да е все едно, не е ли така? Те ще тръгнат по пътя, за да спасят заедно с Лира нейните приятели, отвлечени далеч в студения Север...

03 април 2017

Огледай се в мрака

Материалът е поверителен и одобрен единствено за... наша информация. Открит неотдавна и странно свързан със случай отпреди 25 години. Случай, включващ убийството на младо момиче в едно американско градче...

Като име "Туин Пийкс" ми навява чувство на някаква тревожност. Спомням си музиката и началните надписи, смътно дори и зловещата (поне за мен по онова време) реклама, на която често попадах (обожавах да гледам филми и сериали, което ставаше предимно с помощта на телевизията). Смътни страшни образи на същества в тъмното и следящи те очи. Реално не съм следяла сериала съвсем наистина, защото ме беше страх от него. Бях малка, а "Туин Пийкс" беше включен в серията злокобни предавания, към които спадаха и заглавия като "Досиетата Х" например. Много ясно, че бих предпочела нещо детско като "Покемон" или каквото и да било друго.
Разбира се, появата на книга, свързана с темата, веднага събуди любопитството ми и сега, вече поотраснала, вярвах, че ще видя всичко в нова светлина.
О, да, видях го в нова светлина.
Първият епизод на "Туин Пийкс" се оказа изключително разочароващ и чисто и просто ужасен. Подобна жалка актьорска игра не съм гледала от страшно много време и не мога да намеря оправдание за нея. И нищо не може да ме убеди, че нататък нещата ще се оправят, след като срещата ни беше такава катастрофа. Не, сър, благодаря. Предпочитам да си остана разглезена от модерните кино и телевизия, ако така ще стоят нещата.
Може би някога страшните неща по телевизията са били далеч по-малко, за да бъде "Туин Пийкс" страшен. В днешно време обаче...

И все пак съм горд притежател на "Тайната история на Туин Пийкс". Невероятно примамлива окото книга, със зеления й цвят, с твърдите й корици, с гръбчето, с хартията... накратко - с всичко. Издателство "Бард" просто си знаят как да привличат хората като мен. Особено ако включим и другия похват - "завий" това чудо в найлон и остави хората да точат лиги и да желаят да го разопаковат и да го разлистват, и да го държат в ръце, и да изпитват чисто удоволствие от всяко ново откритие, което направят. Богат снимков материал, тайнствени бележки, писма, доклади, лични дневници... обожавам такива книги!
Бях убедена, че мога да прочета тази книга без да се насилвам да гледам сериала преди това и наистина се оказах права. Тайната история идва при нас като предвестник на продължението на "Туин Пийкс" на малкия екран и е логично да се появят хора като мен, които са или разочаровани, или мързеливи, но все пак имат желание да надникнат в това градче по някакъв начин.
Да, разбира се, ще кажете, че ще се появи някой герой, за който няма да ми е ясно кой е и така нищо няма да излезе... но аз пък ще кажа, че книгата разглежда достатъчно подробно биографиите на лицата, които изглежда трябва да ни интересуват, така че не видях никакви пречки.

Представена ни под формата на досиета, бележки, тайни доклади и лична коренспонденция, "Тайната история на Туин Пийкс" вълнува. Може би за първи път разбрах, че в тази история може да има истинска загадъчност, истинска мистика. История, чието начало е някъде още преди хората да населят оная пуста земя, която по-късно се превръща в градчето Туин Пийкс. История, включваща в себе си индианци, убийства, мистични култове и вярвания, (може би) мистични срещи от третия вид.
Самото начало на тази своеобразна история вече те е спечелило.
Откриват една тайнствена кутия, забравена през времето. И в нея - куп бележки. Някой, наричащ себе си Архиваря, е оставил всички тези документи за градчето Туин Пийкс и жителите му на произвола на съдбата... или може би не? Той явно знае много за града и жителите му. Вероятно е един от тях...
За мен нямаше особено голямо значение кой е, тъй като, както се видя, откъснах книгата от връзката й със сериала и я четох като самостоятелно произведение, вероятно точно както трябва и да се направи. Мен ме вълнуваха повече мистериите. Някои от тях се залепиха за мен и все още мисля за тях и преобръщам в ума си фактите, с които разполагам. Тук няма истински отговори... или поне още ги няма. Това е една от причините да имам интерес към новия сезон на сериала. Може би ще разбера дали моите догадки са верни. Може би ще ми бъде отговорено на някои въпроси. Може би ще имам да задавам още доста въпроси.
Не отричам, че сега може да не разполагам с цялата картина. Може и да е така, но всъщност не чувствам да съм изгубила каквото и да е. Спечелих си среща с една прекрасна книга, пълна с мистерии, какво по-хубаво от това? А книгата наистина умее да те потапя в себе си. Още първия ден без да се усетя бях прочела към 100-130 страници, сякаш за един миг... а "преживях" толкова много. Да, определено твърдя, че "Тайната история на Туин Пийкс" е изключително удоволствие не само за окото, но и за душата.
Сега знам, че съм имала някакво право да изпитвал тревожно чувство, чувайки името. Непознатото често е страшно, а в националния парк близо до града като че ли има повече от едно непознати и древни неща...