24 септември 2018

Мориган Врана има Талант!

Мориган Врана е родена на Срединощ. А това означава, че е прокълнато дете. Носи нещастие на цялата република. Освен това проклятието означава, че тя ще умре на 11-тия си рожден ден. 
Мориган прекарва времето си в писане на извинителни писма и в искрени опити да не пречи на баща си в политическата му кариера. Търпеливо, макар и не без страх, очаква най-тъжния ден в живота си, който, колкото и ужасно да изглежда това, ще бъде най-щастливият за съгражданите й.
И ето, че денят настъпва.
По средата на тягостната последва вечер на Мориган със семейството й, в дома им нахълтва много странен весел и бъбрив гостенин. Магически гостенин... и отвлича момичето!
Така Мориган попада в свят, какъвто преди дори не е могла да си представи като реален. Невърмур. Нейният нов магичен дом. Сега й предстои да спечели мястото си там като докаже тайнствения си талант... само че какъв е той?!

"Невърмур" на Джесика Таунсенд е юношеска книга, сплав от прословутия "Хари Потър" (приликите струят от всяка втора страница), "Питър Пан", щипка "Мери Попинз" за късмет и някои други. Въпреки че книгата не блести с оригиналност, а понякога е и досадно банална в някои отношения (лошите са си смехотворни, според мен ще бъдат и от гледна точка на младите читатели), "Невърмур" има някаква свежа украска, някаква приказност, която е чисто и просто симпатична. Онзи тип привлекателност, който се крие из приказките и заради който прощаваш дори на нескопосаните идеи, когато ги има.
Основният проблем на "Невърмур" е това, че има твърде много заемки, а в допълнение с това историята не се развива достатъчно подробно. Идеите могат да се харесат на младежите на 12-13 (според мен това са по-правилните читатели, отколкото границата 8-11, поради редица неща, свързани с начина на представяне на историята), особено ако не са се запознали с Хари Потър, но според мен е разочароващо да са толкова набързо нахвърляни и неописани. Липсват описания на много от чудните места и случки, на целия свят, независимо магичен или не, като цяло. Нужна е повече работа и по самите герои. Мисля, че Юпитер е най-свежият персонаж в цялата тази работа, може би защото е безстрашен авантюрист, който може да те научи да бъдеш много смел... дори безразсъдно смел. Иначе Мориган и приятелите й успяваха да ме разсмеят (диалозите наистина са много ярки и забавни), но извън това всичките са само стандартните типажи "Хари и Рон, и Малфой" (Хърмаяни май предстои да я гледаме). Лошият изобщо не беше заплашителен, както казах, но затова пък беше качествено бъбрив и съвсем порядъчно като за лош - злобар (и също така много симпатичен и готин тип, което е чудесно - оказа се, най-сетне, че не само грозните физически хора могат да са зли, нали?). Имаме си в допълнение страхотни животни, които добавят цвят и красота на историята - те дори могат да говорят! Също така и неособено добре представена политическа система за Невърмур и полиция. За полицията много се ядосвах, тъй като и в тази поредна книга беше представена като пълна с гадни служители. Значи, вместо да възпитаваме в децата едно чувство на сигурност, че като се обърнат към чичко полицай, ще бъдат защитени, ние обратното - полицията е зла, така ли? <.< Побърках се от раздразнение на тези конкретни моменти...
"Невърмур" е категорично вълшебна книга. Дори пълна с клишета за порасналите читатели, посетили вече не един свят, тя си остава по някакъв начин... е, ами, сладка. Удоволствие е отново да минеш през някой часовник в съвършено различен шантав свят. Да яздиш дракони, да летиш с чадъри, животните да си говорят с теб. В тази книга опасностите и страхът са сведени до абсолютния минимум, така че е просто приятно да направиш разходка из въображението.
Да... Смятам книгата преди всичко за непретенциозна разходка из познат свят, граден на базата на приказки и истории, които всички знаем добре и не се сърдя на авторката, поне не много, за очевидните пропуски. Всъщност, колкото и да си говорим за "пораснали" и "непораснали", аз бих се върнала обратно в Невърмур, ако срещна втората книга на българския пазар някой ден.

Други мнения за книгата към момента на пускането на публикацията:


12 септември 2018

"Спящите красавици"

Мина доста време, преди да реша най-сетне да отворя книгата "Спящите красавици" (издателство Бард, 2018) на дуо-то Кинг, баща и син. Причината? Съмнявах се дали съчетанието наистина се е получило, а и се доверявам силно на интуицията си относно момента "какво ти се чете сега". С доста по-голяма доза интерес очаквам самостоятелния роман на Стивън Кинг да излезе на български, отколкото очаквах да посетя света на красавиците.

"Спящите красавици" е като отдаване на синовна почит към всичко, създадено от бащата. Невъзможни магически същества и случки, болни хора, често склонни към насилие... Отвратителни сцени на насилие, като говорим за него, и проблеми в семейството... Щипка нежност понякога, просто за да не бъде особено горчиво и още, и още Кинг-ски неща... 
Оуен Кинг твърди, че идеята му е дошла спонтанно, но сигурно не е трудно, ако си отраснал с такива идеи и книги. Аз може да не съм чела достатъчно Кинг-баща, но повече от половината сцени, идеи и похвати ми се струват смътно познати и подобни на тези на бащата. Това, разбира се, може да идва и от съавторството, но ако идеята е само на сина, то не можем да говорим за оригиналност. Единствената новост, както усетих аз нещата, беше различният тип дружелюбен хумор, който ми се струва нехарактерен за Стивън Кинг, поне позовавайки се на прочетеното досега от него. Доста повече оригиналност, въпреки че идеите отново са болезнено познати на феновете на Краля, намирам в сериала "Касъл Рок", който е фаворитът ми за сезона изобщо.
Двамата определят труда си като фентъзи. Аз го определям като симпатична история с твърде много герои, в която реално за никого не може да ти пука, защото или не можеш да ги запомниш всичките... или се разхождат като бледи сенки, независимо от факта, че понякога читателят се пренася в главите им и вижда какво става там. Но не можеш да изпитваш съпричастност, омраза или друго, просто си казваш "Аха, ясно" и продължаваш напред. И ги забравяш. Те се избиват, помиряват, влюбват или разлюбват, но какво от това? Те са безлики актьори в страшно дълга пиеса с основа Библията плюс някои древни вярвания за горските духове (поне според мен)
"Спящите красавици" е по-скоро наивна, и, отново, точи се бавно, страшно бавно... Може би това е с цел да станем близки на героите, но каква ли ще е тази близост, щом чак на 250 страница с изненада открих, че една от по-водещите персонажи е афроамериканка xD.
Удивена съм от леко феминистичния подход към случващото се. Наистина ли се опитват да ни убедят, че, видиш ли, ако мъжете заживеят съвсем сами веднага на секундата настава анархия, а пък ако жените заживеят сами всичко е в ред и хармония? Може и аз да съм сбъркана, но чак пък такава утопия... Да не говорим, че ако свържеш това с нереалистичните персонажи, става още по-съмнително и... всъщност, отегчително. Пък и цялостната визия и поглед над нещата в стил "Америка е единствената засегната от проблема, в частност - само нашият град"...
"Спящите красавици" първо има твърде много страници встъпителна към главната история част и второ - твърде скоростен край. Онова, най-важното, по средата, дори не намира време да те развълнува, а това е много жалко.
Всъщност, не знам защо ми е да говоря за задължителен реализъм във "фентъзи книга", но тази книга дори не беше достатъчно магична. Има поне нещичко в нея, което ме накара да я прочета от-до, без да си помисля да пропусна някоя потенциално скучна част, но какво е това нещо не мога да определя. В Кинг или има магия, или има поне нещо, сходно с магнетичен реализъм, ако мога така да го определя. И тук и двете са много бледи сенки на реалните възможности на Кинг-баща. Колкото до син... С тази книга срещам Оуен Кинг за първи път.

Е, в момента ми е трудно да определя точно положителните качества на "Спящите красавици", защото изпитвам известно разочарование от нея... Затова ще спра дотук, а за онези, които все пак търсят мнението на повече от един човек, предлагам два (към монетна на написването на тази публикация) други погледа:
И още: "Goodreads" местонахождението на книгата, където също има различни погледи над романа.

10 септември 2018

Спойлери! Цитати от "Кулата на зората" на Сара Дж. Маас

В равносметката, която направих за "Кулата на зората" от Сара Дж. Маас ви споменах да я прочетете, за да мога с чиста съвест да споделя спойлерските си цитати с вас. Е, мина доста време от април насам, затова мисля, че вече е по-безопасно и няма да ви дразня с нещо, което още не сте изяли с кориците... Мисля си, че това е хубава възможност да си припомним заедно отделни части от историята, аз поне преживях отново някои любими случки.
Пак да предупредя, за всеки случай, преди да преминем към цитатите - СПОЙЛЕРИ ВЪРЛУВАТ!!! И има много за Каол, то е неизбежно...
И още едно уточнение - преводът е на Цветелина Тенекеджиева за издателство "Егмонт" (2018).

- Момичетата са страшно уплашени. В Торе от дълго време не е съществувала опасност. И смятам, че ще е много полезно, ако дойдеш в часа ми утре, за да им предадеш от твоите знания.
Той заби поглед в нея. Сетне примигна.
- Съзнаваш, че съм прикован в този стол, нали?
- Е, и? Устата ти работи.
Нахакани, уверени думи.
Той примигна отново.
- Вероятно няма да ме приемат за особено убедителен съветник...
- Да, защото вероятно толкова ще въздишат по теб, че ще забравят да се страхуват.

- Години наред се мъчих да ги отуча от навика да ми предлагат копринени пантофи и да пращат слугини да ми решат косата. - Несрин се засмя. - Сред тях аз съм просто Сартак. Или "капитане". - Додаде той.
- Капитан ли?
- Май това е поредното сходство помежду ни.
Безсрамен флиртаджия, и още как!

Тя се помъчи да се изтръгне, но Каол задържа лицето й между дланите си. Не й позволи да откъсне очи от неговите.
- Ще се изправим срещу него - увери я той. - Заедно. 
Заедно. Щяха да победят или да загинат - заедно.
Дишането й се успокои. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът му погали устните й.
Заедно.
Не й бе хрумнало да използва тази дума, да почувства смисъла й... Не го беше усещала от...
Заедно.
Ирен кимна. Веднъж. Втори път.
Каол претърси очите й с поглед, затопляйки устните й с диханието си.

Малката вещица го привличаше напред с хитрост. Примамваше го към себе си. Караше го да я следва.
Тя поспря и улови погледа му. В очите й нямаше нито следа от доскорошната болка и сякаш му казваха: "Чак сега ли се досети?". По устните й разцъфна лека усмивка.
Той стоеше на краката си. И... ходеше.
Ходеше. А жената пред него...
Каол направи още една стъпка към нея.
Ирен направи стъпка назад.
Не бе преследване, а танц.

- Не мога да го приема - пророни с широко отворени очи.
- Ще се наложи - настоя той, а Ирен остави овалния медальон в дланта си, за да го огледа по-добре. - Гравираха инициалите ти на него.
Пръстите й вече проследяваха усуканите букви, които бе поръчал на бижутера в Антика да изпише от предната му страна. А като го обърна...
Ирен сложи ръка на гърлото си, точно върху белега.
- Планини. И морета - прошепна тя.
- За да не забравяш, че си ги изкачвала и прекосявала - че сама, съвсем сама си стигнала до тук.

- Заминаваме на война, Несрин Фалик. А когато сразим Ераван и пълчищата му, щом най-сетне прогоним мрака от този свят... Двамата с теб ще се върнем тук. Заедно. - Той пак я целуна, ала допирът му бе толкова ефимерен, че сякаш я помилва с устни. - И ще останем заедно до края на дните си.
Тя чу предложението му, обещанието му.
Съзря света, който разгръщаше пред нозете й.
И изтръпна. Изтръпна, като си помисли какво бе готов да й дари. Не империята и короната, а... живота си. Сърцето си.
Питаше се дали знае, че нейното сърце му принадлежеше още от първия им полет с Кадара.
Сартак се усмихна в отговор. Да, знаеше го.

Беше взел онзи проклет златист диван на кораба, нищо че възглавниците му бяха съдрани. Естествено, Хасар не му спести подигравките, като забеляза да го качват в товарното отделение, но не го беше грижа. Ако оцелееха във войната, щеше да построи къща на Ирен около тази грозотия. С конюшня за Фараша, която в момента измъчваше горките войници, изпратени да чистят клетката й на борда на кораба.
Беше сватбен подарък от Хасар заедно с кобилата муники на Ирен.
Каол почти бе на път да каже на принцесата да си задържи коня на Хелас, но пък го привличаше идеята да тъпче войниците на Морат с кобила на име Пеперуда.

05 септември 2018

Книга на мечовете

"Книга на мечовете" (издателство Бард, 2018) е антология с разкази в жанра "меч и магия" (но и не само), събрала творения на някои доста популярни имена във фентъзи света, наред с някои, които у нас чуваме само покрай подобни антологии.
Гарднър Дозоа, съставителят на този симпатичен сборник, е свършил работата си добре. Подборът е хубав, има някакво загатнато желание да се върви от абсолютната класика към "по-модерните" разкази в жанра. Книгата има чудесен превод и оформление на български...
Но, както можете да очаквате, от мен има и едно голямо НО, разбира се...
То се крие във факта, че колкото и да е убеден Дозоа в това, че "меч и магия" може да се възроди отново, че има какво още много да ни даде, в "Книга на мечовете" не е съвсем така. В по-голямата част от разказите личи майсторство, има талант и идея, всичко е много хубаво... но същевременно разказите са или откъси от различни светове, които, ако си посещавал, обичаш или не... или пък са някак прибързани, сякаш лимитът от около 40 страници (горе долу всички разкази са побрани на толкова) допълнително е унищожил част от магията. Или пък са донякъде отегчителни, защото не могат да те изненадат. Движат се в точно определените граници на жанра, някак стандартни са, масови, предвидими.
Грубо е да обявявам тази книга в класацията ми "занимателно четиво за плажа или изпът", но определено не съдържа най-вълнуващите творения на авторите си. Това им е лошото на този тип сборници и по принцип - силно ограничената тема, място и възможност за развитие на историята.

Обмислях дали да говоря за всеки разказ по отделно, но все пак основното - това, че повечето са или недовършени, или им липсва магията заради едно или друго - вече е казано. Не мога да кажа нищо лошо за нито една от историите, което говори отново много добре за подбора. Може би съм ядосана само на героинята на Робин Хоб, която е най-малоумното същество на планетата, но това си е съвсем в темата на разказа (който се развива в света на Хоб, по-точно - в Бъкип...  и най-странното е, че присъства Фицрицарин Пророка и ние не четем за разсъжденията му, но въпреки това се знае точно какво си мисли xD).
Е, какво пък, за желаещите да прочетат:

"По-добрият печели" на К. Дж. Паркър, с който разказ започва антологията, е класически, симпатичен, но и предвидим. Въпреки това господин киселякът ковач, главният герой, е добра компания. За Робин Хоб вече дадох мнение. Очаквах повече от Кен Лиу, един от новооткритите ми любимци. Макар че "Скритото момиче" си беше напълно в негов стил, липсват ми много по-странните и диви идеи, които този автор дава във вече страшно нахвалената от мен "Хартиената менажерия".
Матю Хюз и неговият "Меч на съдбата" имаха за цел да погледнат на темата в леко ироничен и забавен стил. Мисля, че се е получило добре. Разказът на Кейт Елиът - "Аз съм красив мъж, каза Аполон Врана" е от по-малко харесалите ми. В крайна сметка не схванах това нещо мъж ли е или жена... Но обстановката за развитието на историята беше интересна.
"Тържество на добродетелите" на Уолтър Джон Уилямс също не ме хвана особено. Малко се чувствах като в средновековна Франция, а тази идея не ми е на сърце. Няма много мечове, но има много припадащи лейди.  "Присмехулната кула" на Даниел Ейбрахам пък беше отчасти философски разказ за властта и владетелите, отчасти пренаситен с магия, той ми се понрави... имаше си и нещо като Баба Яга!
"Хрунтинг" на К. Дж. Чери беше чиста скандинавска сага, написана е доста добре.
С Гарт Никс имам чувството, че сме се "засичали" и в други подобни антологии, защото и преди съм попадала на двамата приключенци - мъжът, син на вещица, и неговата жива кукла убиец. Разказът "Дълга, студена диря" е доста вълшебен и си признавам, че доста ме и впечатли. (Забележка - дразнех се на думата "богче")
"Когато бях разбойник" на Елън Къшнър ме дразнеше с нещо, но не мога да определя точно с какво. Може би с идеята за някакво надуто момченце, което изкарва пари с опитите си да се прави на велик дуелист, и светът няма значение за него. Беше прекалено противен тип. Мнооого противен тип.
Скот Линч, когото харесах именно от една подобна антология преди време, сега ме вкарва в познати води, така да се каже. "Димът на златото е слава" е точно в неговата категория поучителни разкази за разбойници. "Колгридската главоблъсканица" на Рич Ларсън пък беше хубав разказ с малко пънк, обаче е под въпрос защо точно е намерил място в тази антология, а не примерно в нещо като "Разбойници".
"Злото на краля" на Елизабет Беър беше по-скоро в категорията противни неща (разни личинки, разни изядени хора) с леко загатнат фанатичен феминизъм за подправка. Интересни герои, прекалено много гадост, за да ми хареса наистина.
От Лави Тидхар останах силно впечатлена още когато четох "Централна станция". Поместеният му тук разказ, "Водопадино", беше на доста по-земен език, смея да кажа, и може би единственият, освен този на Гарт Никс, който четох с абсолютен интерес, въпреки че също няма много мечове. Към Дозоа, който се бил чудил дали да го помества - решението да е тук, е правилно!
Сесилия Холанд и "Мечът Тираст" завършва за мен антологията отново с нещо абсолютно класическо за джуджета, прокълнати мечове и омраза, отново в скандинавските земи. Понеже отново си оставам все така несъгласна от присъствието на Дж. Р. Р. Мартин в подобен тип сборници. Всеки път въртя очи с досада. Първо не мисля, че това е непубликуван досега разказ, имам чувството, че съм го чела. Второ - то неговото не е и разказ, а е просто поредната историческа хроника за Вестерос. Мартин е просто рекламата на всеки сборник с фентъзи, нещо, което да декларира, че трябва да си купиш книгата. Просто замества "Бестселър на Ню Йорк Таймс!!!".

04 септември 2018

The Pool Book Tag

Тук можем да ви напишем нещо от типа, че лятото си заминава, но не е късно да топнем краченце във водата, или пък нещо друго от сорта, което да ви разсее вниманието. Е, този път ще сме съвсем честни и ще си признаем, че единият книгоядец видя късно тага в ето това местенце, започна да навива другия книгоядец да го попълнят и когато най-сетне пренави нещата, много го домързя да довърши работата... Но нищо, важното е, че и двете сме се стегнали и направо преминаваме към въпросите, преди да ни е уловил следобедният мързел/работният ден (който както си се е уредил...)

1. Студена вода – Книга, в която си се „гмурнал“ с нетърпение, но те е разочаровала.
КН~1: Досега през тази година водачът в конкретната категория е, може би, "Сборище на сенки" на Шуаб. За мен нямаше същото обаяние, което има първата книга от поредицата и определено съм доста разочарована, въпреки че около мен се сипят само добри отзиви за нея. Сигурно аз съм си сбъркана... "Кръчмата на Калахан" на Робинсън също може да се класира тук.

КН~2: "Отрова" от Сара Пинбъра. Когато приказките се намесят в сюжета и познатите ни герои от тях се сдобият с мрачна окраска, винаги ми е интересно какво ще се получи като краен вариант. Има нещо вълнуващо в преиначаването на тези истории, дори и ако не са представени в мрачна светлина. Какво имаме тук обаче? Катастрофа, за съжаление. Точно тук се напъвам да си спомня всички доводи против книгата, уви, явно ми е била толкова безразлична, че не помня нищо... извинявам се за което, знам, че убедителността ми бързо-бързо се изпарява.

2. Още две дължини и излизам – Книга, която не си могъл да оставиш преди да завършиш.
КН~1: Например "Каравал" от Стефани Гарбър, "Мечокът и Славеят" на Арден, "Хартиената менажерия" на Кен Лиу... тук всъщност примерите могат да станат доста. Сега се сещам за най-актуалния пример - "Градът" на Саймък, заради която книга си изпуснах спирката на метрото, което никога не ми се беше случвало xD.

КН~2: "Дяволиада" е едно ново бижу на издателство "Милениум" и най-силният сборник с разкази, на който съм попадала, с ръка на сърцето си казвам. Няма слабо и само с историята на Чавдар Мутафов не се харесахме, а тя е само едничка и накрая. "Зодиакалните убийства" на Шимада Соджи също е една чудесна книга, гениално заплетена (поне от моя гледна точка, а аз не съм добра в разрешаването на загадки), мрачно японска и с един невероятен асоциален тип за вкус вътре. Добре си се смях на плажа именно заради този герой и унищожителния му сарказъм.

3. Хлор – Книга, от която ти е залютяло на очите; разплакала те е или те е разтревожила
КН~1: Хм, това е интересно... на път съм пак да заложа на вечното Робин Хоб... но ще ви го спестя (нищо, че го казах). За тази година не откривам нищо трагично, поне не си спомням да съм преживявала нещо много тежко. Ако тревогата се свързва със страшното, мога да дам "Дума ки" на Стивън Кинг като пример... Беше ме страх за този симпатичен главен герой там.

КН~2: Не съм много сигурна дали плаках, но "Кулата на зората" от Сара Дж. Маас определено е книгата, която тази година ми донесе най-много и най-разнообразни емоции при четенето. Добре, че нямаше кой да ме види, но пък сигурно са ме чули в съседните къщи.

4. Сам на шезлонга – Книга, която не ти е харесала, но всички други харесват
КН~1: Посочих горе "Сборище на сенки", което е дотолкова удачен пример, че наистина си мисля, че в мен има нещо сгрешено. Може би "Джонатан Ливингстън чайката" също е добре да се помести тук. Не, че книгата е лоша сама по себе си, но не дойде при мен в правилното време от живота ми. Същото е положението и с "Повелителят на мухите".

КН~2: Дали всички я харесват не знам, но виждам все положителни оценки за нея, така че предполагам спада към категорията. "Ангел с часовников механизъм" на Касандра Клеър. Продължавам да се учудвам как тази жена не спира да пише и пише и хората й харесват историите. Аз ли й подхванах грешната поредица...

5. Водата е перфектна – Книга, която препоръчваш на всички
КН~1: Много рядко препоръчвам книги, освен на другия Книгоядец, за да я тормозя до смърт, мухахах! Ако някога ми се наложи, бих подала "Възвишение" на Милен Русков като вариант, вече споменатата "Хартиената менажерия" на Кен Лиу, повечето книги на Сандерсън, Феликс Палма, Саймък... много зависи от това, за което сме се разговорили с човека, обикновено не рискувам да вкарвам троянския кон "фентъзи" още преди вратата да се е открехнала напълно xD

КН~2: Често се случва да препоръчам антологията на "Пергамент Прес" - "Шедьоври на разказа с неочакван край - том 1", защото наистина си го заслужава. Много разнообразна, подредена... и съдържа разказ на Робърт Блох. :D Да, тук се крие тайната... и заради О. Хенри я препоръчвам, но главно заради другия, защото там беше първата ни "среща". Като оставим настрана задните ми мисли да натикам под носа на хората тези двама автори, в антологията има и много други ценни бижута. Друга книга, която препоръчвам е "Червения дракон", защото искам повече хора да се запознаят с Ханибал Лектър и (за жалост само в тази книга) с Уил Греъм. Да, тук вече може и да не мине за втори път извинението за задните мисли, но имам самочувствието на искрен човек, та... прочетете тая книга, за бога, уникална е!