30 декември 2018

Вълшебното е...

"Вълшебното е много могъщо. Дори слабият автор не е в състояние да го избегне. Може да съставя приказката си от части на по-стари и полузабравени истории, а те да се окажат толкова силни, че той да не успее да ги поквари или лиши от магия. Някой читател може да ги срещне за първи път именно в неговата глуповата приказка и тъй да зърне за миг Страната на вълшебствата и да се насочи към по-добри писания. Това би могло да се обрисува с кратка история като следната..."

Имало едно време, но не толкова отдавна, едно момиче, което получило за Коледа много нашумяла книга за момче магьосник на нейните години. И светът се превърнал във вълшебство. Магични книги след магични книги, момиченцето растяло. Е, пак не минало всъщност толкова време, но на четиринайсет то вече знаело, че "Властелинът на пръстените" не било произведение шега. Било сериозно. Било като труд за учени и просветени люде. Толкова сериозно изглеждало. Мнозина изпитвали съмнение, че тази огромна книга ще й се хареса. Била суховата някак, неособено подходяща може би. Но все пак тя я получила за друг празник.
И Пръстена трябвало да бъде хвърлен в страната Мордор, където тегне мрак!
На петнайсет тя вече била нещо като Толкинист. Много далеч от това в действителност, но обичала историята, картите, връзките, идеите, имената... Влюбила се в подаръка си за петнайстия си рожден ден, например. "Недовършени предания", "Хобит" и "Силмарилион"... всичко на Толкин, излязло на пазара до момента.

Години наред, а и до ден днешен, творчеството на Джон Р. Р. Толкин е било за мен нещо специално. Дали съм го виждала като "основен труд по фентъзи науки" или като извор на вдъхновение, винаги е било важно за мен да бъда част от Средната земя. Обяснение за това няма. Може би самият Толкин би ме разбрал. Може би би казал, че просто ми предстои да науча. Така, както той самият е научил за този свят на малки хобити, доблестни мъже, ужасяващи мрачни твари и красиви елфи. Те винаги са били някъде там, а той... той просто е научил.
За творбите му е писано много. Сама бих казала, че историите му са крайъгълен камък, основа на нещо огромно. Самата аз години наред си служех с речниците на Толкин, когато исках да съставям имена за собствени цели. Играех си на азбуки и кодове, възхитена от разработените му системи. Дори веднъж се опитах да науча прословутия елфически, но не ми се удаде добре без учител.
Не знаех обаче кой е Толкин. Знаех за него, че е бил професор по английски език в Оксфорд че има четири деца, едното от които продължава да публикува творби на баща си, че обича да пуши лула. Всичко останало сякаш нямаше значение, сякаш нямаше човек зад името. Сякаш произведенията му наистина са история без автор...
Биографията на Хъмфри Карпентър е написана през отдалечаващата се 1977-а, а ние я получихме на български едва през 2016-а, цели 39 години по-късно (но все пак не никога, а издателство Колибри са свършили превъзходна работа). Толкова време, в което невинни почитатели като мен си мислят, че Толкин се е занимавал почти само с това да пише измислени истории, че идеята за Властелина се корени във Втората световна война (груба грешка!!), че е бил толкова подробен само защото едва ли не се е издържал с писането на всички тези неща...
Не, не, не!
 "Аз действително съм хобит - писал веднъж - по всичко, освен по размер. Харесвам градини, дървета и немеханизирани орни земи; пуша лула и обичам вкусна и проста храна (незамразена), и презирам френската кухня; харесвам и дори се осмелявам да нося в тези сиви дни орнаментирани жилетки. Обичам гъби (некултивирани); имам простичко чувство за хумор (което дори най-благосклонните ми критици намират за уморително); лягам си късно и ставам късно (когато е възможно). Не пътувам много много..."

Биографията на Карпентър ни запознава с един добродушен, понякога меланхоличен възрастен господин. Живял живота си във времена, които днес ни се струват хем далечни и изискано помпозни, хем тъй близо. Човек, останал рано сирак, преживял две войни, участвал в едната. Борил се в друга романтично нелепа война, но спечелил красива любов. Човек, запленен от песента на думите. Педантичен и изключително внимателен към всяко твое творение. Търсач на съвършеното. Обикновен в обикновения си живот. Еднакъв, независимо дали в ролята си на професор, приятел, писател, баща.
И всичко това е Джон Роналд Руел Толкин. И много повече. Защото никога няма да бъдем него, но поне можем да го видим като обикновен и близък, дори и когато е необикновен.
Животът на този човек изглежда необичайно скучен и еднотипен. Човек ще си каже - какво му е толкова интересното на живота на един професор по английски? Ами... нищо. Но Толкин просто е живял другаде във въображението си.

Биографията на Карпентър ми разказа много неща, които всъщност не подозирах за Толкин. Никога не се бях замисляла за редица дребни детайли. Като например този, че Толкин все пак... е съществувал. Ами да. Колоритна, паметна и истинска личност. Живее и все още твори в тази книга, мечтае.
И се смущава. От цялата тази мания. От всички тези почитатели, които харесват творбите му невинаги по начина, по който ги харесва самият той. Но и се ласкае, разбира се. Защото сега и други са прекрачили прага и вървят по път безкраен и покрит с трева.

"Написана е с кръвта ми такава, каквато е, била тя гъста или рядка;
и другояче не бих могъл."

22 декември 2018

Фактите относно "Картър & Лъвкрафт"

Искаш ли да ти кажа защо го направих?

Всичко започва с Мартин Сюдам - откачалка, която отвлича малки момчета и междувременно прави собствена психостена в къщата си. До едно известно време е неуловим, но скоро полицията попада на следите му. И то твърде лесно. Сякаш Сюдам сам се предава в ръцете им.Даниъл Картър се занимава със случая на Ловеца на деца, прозвището, с което е известен Сюдам. Но скоро животът му няма да се свързва само с това - полицаят неочаквано се оказва собственик на една малка книжарничка, досега управлявана от Емили Лъвкрафт. Точно така, като писателя. И освен това негова единствена наследница.
Всички тези факти превръщат "Картър & Лъвкрафт" от Джонатан Л. Хауърд (превод на Илиян Лолов; издателство Екслибрис, 2017) в една смесица от криминален роман, хорър и фентъзи с доста интересни обрати. Както сигурно очаквате, разказите на Х. Ф. Лъвкрафт имат голяма намеса тук, но не е нужно човек да ги е чел (като мен), за да навлезе в историята. Самият Дан Картър си няма и понятие от творчеството на писателя, така че - невежите заедно напред! И да си отваряме очите, но не прекалено много, защото не е здравословно.
Както споменах и по-горе, Хауърд заплита една доста интересна мистерия с много въпроси, които да си зададем. Подозрителните неща като цяло са навсякъде в доволно количество, така че да поддържат интереса.
Аз лично бях запленена от историята, докато към края не започна да прихваща елементи на долнопробен американски екшън от типа "ние добрите, срещу злото, хайде хоп с оръжията, напрееееддд!". Но! Но! Момент! Няма да започна да сипя отрова в тази посока, защото именно заради този долнопробен екшън ми дойде изненадващ финалът. Да си помисли човек, че както е тръгнало, така и ще си свърши, но имайте надежда в себе си, не гледайте лошо. Освен това долнопробният екшън не беше от дразнещия тип, така че дори не се налага да го "търпиш", каквито негативни асоциации носи тази дума. Цялата книжка е много приятна (тук се сещате за началото с психостената, нали?), така че ще грабна и втората, защото трябва да знам какво ще се случи. Мисля си, че почитателите на Лъвкрафт също ще останат доволни, въпреки че няма как да знам със сигурност.
Даже покрай всички тези препратки за Х. Ф. Л. вече поглеждам към личната библиотека с "Отвъд стената на съня" (тук може да видите ревю от другия книгоядец за нея) и се чудя да я почна ли и ако я започна дали тази книга няма да направи нещо с мен. <.<
Време е да обърна внимание и на някои технически характеристики. В превода се усещат неточности - например знаем, че даден герой прави нещо, но вместо неговото име е сложено това на другия герой. Освен това има разместени и излишно добавени думи. Ще се радвам, ако се изгладят тези проблеми. Не е трудно да се ориентираш, но пък читателският сензор ги улавя и пищи и пръска червена светлина в мозъка ти. О, освен това от доста време не бях виждала такава изчистена задна корица само с текст - не го казвам в негативен смисъл, просто изпъква пред морето от шарени украси и ме изуми. Корицата също е много сладка, не мога да я пропусна с тези стари книги и лениво пипало отпред.

17 декември 2018

А пък нашият книжен панаир...

Всички сме наясно, че това е времето от годината, в което всеки, успял предишната седмица да се добере до НДК в София, вече доволно брои улова си от там. Зимният Панаир на книгата! Най-вълшебното събитие на годината въобще, защото е коледно, топло и огромно!
Въобще нуждае ли се от реклама? Аз мисля, че съвсем не.

Освен да си останат насаме с радостта от новите книжни притежания, мнозина обикновено ги споделят и с останалите - снимки, коментари, цели пътеписи! За други това може да изглежда досадно, но книжната радост е книжна радост. Някога и ние правехме пътеписи (или поне единият Книгоядец със сигурност), но никога не сме ги споделяли за "широката публика".
Тази година аз си казах "Защо пък не?"... така че попадате на публикацията "Моят улов от Панаира 2018!!". Това е моментът, в който трябва да решите дали искате да продължите четенето! xD

~~~~
И така... редно е да се каже, че за този Зимен панаир и двете книгоядки бяхме решили да не щадим средства. Понякога, няколко години подред (ние ходим на всички панаири, хъхъ), пропускаме много заглавия, защото си казваме, че може би трябва да се концентрираме върху нещо "смислено". Е, не мога да кажа, че купихме всяка втора книга, попаднала пред очите ни, разбира се, но със сигурност зарадвахме самите себе си с много повече заглавия от преди. Естествено, тъй като сме в голяма степен книжни плъхове, много заглавия вече сме прочели, видели, купили, та и това играе роля, но това са подробности.
Още първия ден, вторник, трябваше да направим справката за това кого ще видим на панаира и къде точно... И, разбира се, след този ден се сдобихме с първи три заглавия. Скромно... Скромно?
"Голяма книга на духовете" от Том Егеланд;
"Бих умрял за теб и други изгубени истории" на Ф. С. Фицджералд;
"Хартиената менажерия и други разкази" от Кен Лиу.
Цялостното оформление на книгата на Егеланд просто е като магнит, да не говорим за илюстрациите вътре и всичко останало. Оказа се, че книгата е за много по-млади читатели, но само я погледнете!! Издателство Персей, страхотни сте!
Хермес удариха право в манията Фицджералд, какво друго е нужно да се каже? Също много елегантна и красива книга, невъзможна за подминаване комбинация.
Еуниката ме изненадаха с присъствието си, но нямаше как да подмина това бижу на Кен Лиу. И ако някой от вас, Еуниката, е попаднал тук случайно, извинявам се, ако съм изглеждала малко груба, понеже в същия онзи ден явно не разполагах с глас и е изглеждало като заповедническо посочване на заглавието. ^^'
И не мога да пропусна жестоката придобивка от Книгодрешки! Лисици завинаги!!

Случи се така, че в два от следващите дни бях на смяна... на Панаира на книгата!
Извинявам се на всички, които може би сме подвели с колегите относно местонахождението на някое издателство и щанд. Разполагахме с малко заглавия и то доста добри, но, разбира се, мнозина търсеха строго определени неща. С онези големи, подробни списъци...
Да работиш на Панаира си заслужава съвсем отделен разказ. Беше вълнуващо, понякога изнервящо. Проблеми в системата, липса на дребни - всички бяха толкова отзивчиви, благодаря! Липса на въженце, с което да си завържем вратата, тесничко помещение (аз му виках Пещерата). Ще се радвам да съм била полезна, въпреки ограниченото предлагане на заглавия и прочие. И ако милите дами, които притежават собствена книжарница и които бяха препратени към мен с въпросите си (аз се падах нещо като "и сам воинът на Сиела е воин тук, в този момент"), попаднат тук някога - ех, така ми се искаше да знам къде е тази книжарница, сигурно е страхотна!

В тези няколко следващи дни, когато излизах от щанда да се разсея, книгоядките се сдобиха с книгата на Джеймс Баучер (издателство Българска история, аз и с вас искам да работя вече xD), Ървинг Стоун и книгата му за Фройд (истински подарък от издателство Ера, макар и да се надявам да беше намалена толкова много само за Панаира), две книги от "кошовете" на издателство Сиела ("Летни дни и летни нощи", "Своенравното хлапе"), които буквално са страшен улов, два календара за следващата година, които предстои да покажем, жестоки са... иии поне четири или повече тайни книги. Тях пък ще си разкриваме на Коледа, както си е традицията.

Сега като се замисля, не можахме да отидем точно навсякъде, където по принцип планирахме. Имаше и много неща, които щяха да ни убедят да си купим, аз съм убедена в това xD. Защото ние понякога много лесно се решаваме. Затова и мен лично ме беше страх да се приближа до издателство Плеяда, например. Простете, панаирни колеги, но знам, че съм твърде лесна жертва. О, не че после ще съжалявам, но колкото и да са средствата, все някога свършват xD Това се отнася и до много други щандове, между другото, поради което не ги споменах, а определено си трябва.
Животът обаче е несправедлив (господин Фея от Колелото на късмета на СофтПрес, простете, че ви цитирам) и догодина отново!

16 декември 2018

Огънят, крал на пепелища

От години не се бях сблъсквала с Реймънд Фийст, но ето че тази година от издателство "Бард" на направиха нов подарък - нова среща с този популярен, така да се каже, фентъзист. "Легенда за Огнегривия" звучи просто вдъхновяващо, а заглавието на първия том от поредицата - "Крал на пепелища" - несъмнено хващащо, поне в моите очи. Анотация, разбира се, не видях, защото се доверявам на името на автора, така че нямаше как да изпусна срещата.
Трябва да си призная, разбира се, че срещата ми с Фийст по принцип се състоя с четирите книги от "Войната на студенокръвните", които пък са част от "Сага за войната на разлома". Аз, много ясно, често имам традицията да започвам някоя история от средата, както стана в този случай, но книгите ми направиха много добро впечатление още тогава, въпреки че сама едва ли щях да си ги купя, защото никак не си падах по кориците. Смятах, че историите са малко брутално кървави за моите предпочитания, но и изненадващо реалистични. Помня ги много ясно дори и до днес, още повече, че Фийст ми предложи единствения тип елфи, които да харесвам. За човек, който ненавижда надувките от "Властелинът на пръстените", да види елфите на Фийст беше като да си отвори очите за разнообразието на света.

Но да се върнем към първата част на "Легенда за Огнегривия".
Още в самото начало на книгата, аз веднага си спомних предишната си среща с този автор. Всичко изглеждаше много аналогично. Попадаме на бойно поле, току-що един крал е загубил кралството си и предстои да загуби и семейството си, и живота си. Срещаме двама благородници, принудени по някаква причина да предадат този крал, въпреки че някога са му били другари. Победата я има, но удоволствието от нея - не. Този свят ще загуби повече, отколкото ще спечели, и то само заради амбициите на други, по-слаби крале.
Подготвят се да гилотинират загубилия крал. Първо той ще трябва да види как семейството му загива пред очите му.
През това време се разпространява слухът, че ако избият целия този род, рода на Огнегривите, светът ще бъде унищожен от тайнствено проклятие, което същите тези хора (с огнено червени коси, откъдето идва и името им) носят в кръвта си.
Но въпреки това всички те умират... и светът не свършва.
Дали пък някъде не е останал техен наследник... или всичко това са били бабини деветини... И все пак?

През това време барон Дюмарш, с когото първи се запознаваме, е разкъсван от съжаления и тревоги за бъдещето. Той трябва да помисли добре за земите и хората си, а и за предателството, което е извършил. Не стига предателството, ами и най-добрият му ковач го напуска, а пък и посред нощ някой му връчва тайнствен подарък в палатката. Много опасен дар при това, който баронът трябва да скрие през девет планини в десета, че и по-надалеч...
~~~~
В продължение на много страници бях уверена, че чета "Сага за войната на разлома" и че или не си спомням точно тази част, или пък е друга книга от поредицата. Всичко изглеждаше много добре познато. Ковачът, баронът, битката. Ако вземеше да се появи и някой Ерик, просто щях да си кажа, че явно не си спомням нещата чак толкова добре, колкото твърдях.
Но след това Фийст ни пренася в далечен островен свят, в тайнствена несъществуваща за останалия свят страна. Там се обучават най-елитните убийци и шпиони на света. Нинджите на Фийстовия свят! Много внимателно построен свят, именно на основата на легендите и историите за нинджите, факт. И докато две момчета и едно момиче ни развеждат из странностите на тоя свят, отвъд морето пък проследяваме историята на ковача, който напусна барон Дюмарш, за когото споменах по-горе.
Двете истории рано или късно ще се слеят, това е ясно. Въпросът е... има ли го още наследникът на Огнегривите... и какво ли би станало с него сега...

Като цяло харесах идеята на Фийст, въпреки че все пак книгата не престана да ми изглежда твърде позната. Светът на нинджите е доза свежест сред някои удобни за автора похвати. Темата с ковача е малко досадна на моменти, защото е отчайващо банална в своята същност. Но момчето поне е симпатично.
Мога да определя книгата като реалистична. Може би има магия някъде там, но това може и да са просто детски приказки, доказва ни всекидневието на героите. По-важно е да се научиш да се опазваш жив, без да се надяваш на чудеса всеки път, когато затънеш в проблеми. Това, което си научил с труд и усилие, ще те опази жив. Светът е суров и сив, така че трябва да се стегнеш, ако искаш да си жив.
Звучи като в стила на традиционен фентъзи роман...
Това, което не харесах, беше фактът, че Фийст очевидно е избягал от мнението на редактора си. Или изобщо не е ползвал редактори. Изключително разочароващата част от цялата тази работа, са повторенията и бърборенето. Толкова много празни обяснителни думи за това как се чувства някой и какво изпитва, повтаряни през три страници... толкова отблъскващо досадно е, че дори прави книгата трудна за четене не на едно и две места. За това може да се каже, че съм бяяяяяясна!!
Ох, сега като помислих, започнах пак да вдигам кръвното. Досега можеше и да не личи, но смятам, че романът е написан в доста нисък стил, стига да е правилно да използвам този израз за подобно нещо. Звучи на моменти дразнещо идиотско, сякаш читателите са такива кретени, че трябва да се напомня във всяка една секунда какво си е помислил героят две изречения по-нагоре. Разочарованието ми, всъщност, е толкова голямо, че давам на книгата 3/5 според системата на Goodreads, защото има много малко хора по света, които няма да се обидят, ако разберат, че някак сякаш ги взимат за тъпи. Хубаво де, може само аз да се чувствам така, но мнението ми не успя да се промени и толкова. Жалко, наистина. А пък съм сигурна, че на български даже звучи добре, защото езикът ни е много богат на синоними и можем да разкрасим поне малко този дървен текст (благодаря на преводача за което). Какво ли би ми било на английски, не знам.
Разбира се, игнорирайте ме, ако прецените, че книгата изглежда и по анотация звучи страхотно. Това наистина е така. И признавам, че историята е симпатично класическо Фийст-фентъзи. Но всеки трябва да си каже за себе си...

За книгата още не откривам други ревюта, така че заповядайте линк към местоположението й в:

10 декември 2018

"Колелото", което трябва да се завърти


Ревю за първа книга от поредицата, "Принцът на глупците" от Марк Лорънс тук.
Друго ревю на трета част, "Колелото на Осхайм" в блога - ей тук.

(Скоро и цитати от книгата - дотогава можете да намерите цитати от другите две части от линковете към ревютата им.)

Не знаех много за лодките, но това, което знаех, бе, че много често хората, които слизат от тях в края на дълго пътуване, не са същите, които са се качили.

Ето го отново Джалан Кендет - сред горещите пясъци на Сахар, псуващ като някой селяк от поданиците на баба му, но поне със самочувствие на благородник... Къде отиде Снори ли? Какво точно се случи, те двамата дали успяха... Знам, знам. Ще има да се чудите. И да минете през Ада, докато чакате! (Може и през Хел, това вече си зависи...)
Джалан е от онези хора, които предпочитат да знаят, че съдбата не им е отредила никаква роля, за да могат с право да мрънкат срещу тази несправедливост. Че тя си е за предпочитане пред това да знаеш, че имаш някаква роля, и то в света на Разделената империя. Но какво точно ще направи Джал, също си остава далеч в бъдещето. Сега го очаква едно дълго пътешествие...
Може би доста неща в книгата ще се сторят на читателите като някакво излишно бавене на времето - не мога да се съглася с това, но чух такова мнение. Мога само да кажа, че поне ще ви е забавно, докато ви подават локумчето. И току-виж сте се препънали в някоя изненада, докато още не го очаквате.
Като че ли това, което на мен най-много ми хареса в тази книга, е израстването в Джал. А то даже не е и точно "израстване", предвид че той винаги е носил у себе си тези качества, само че така и не са се показвали на показ - или поне не твърде често. Тук има възможност да го видим такъв, какъвто е, без да се прави на принц на глупците. И чувството да гледаш как ти показва, че може да е нещо повече, е прекрасно.
Ще ми се да кажа по нещо и за Снори, само че викингът е себе си и не спира да носи онази сила, която успява да предаде и на околните. Въпреки всичко, през което минава. И никога не омръзва да е някъде наоколо. Червената кралица остава на заден план, което е от една страна жалко, предвид любопитните истории за нея в предишната книга. Синята дама е на още по-заден план, но това не ме ядосва, не чувствам книгата да е загубила. А, помните ли доктор Тапрут? Най-после ще спре да се крие този тип!
Какво друго интересно може да ви очаква? За челите книгите за Йорг Анкрат ситуацията няма да е изненадваща, само че тук фокусът е на съвсем различно място. Все пак останах много объркана от това развитие на нещата в края, тъй като бях останала със съвсем различни впечатления от предишната поредица. Или нещо е недообяснено в този край, или аз не виждам какво пропускам, че да се вържат нещата с книгите за Йорг. Ако попадна на някое интервю с автора, веднага поглеждам дали някой му е задал въпроса "ама как така, то нали...".
А сещате ли се как героите трудно си обясняват технологиите на строителите и понякога е трудно да разбереш какво точно виждат? Едно минусче за мен в края е, че се обърках наистина много кой къде се намира, но това всъщност не затрудни четенето, понеже други бяха по-важните неща.
Като за край на това не толкова приличащо на ревю нещо, просто искам да кажа, че изключително много се радвам, задето тази книга се издаде. Стискам палци и новата поредица на автора да види бял свят на български. ♥

Аз съм лъжец, измамник и страхливец,
но никога, никога, ама почти никога
не бих изменил на приятел.

07 ноември 2018

Мъничкият оазис на Земята

"Битие" е за космоса такъв, какъвто го виждаме.
Суров, невъобразимо огромен и негостоприемен
за жалки влажни еднодневки като нас...

Солидното по размери произведение на Дейвид Брин, което успях да преборя за много повече време, отколкото съм предполагала, че ще ми е нужно някога, ни представя един многопластов и сложен свят на бъдещето. Свят, в който виртуалната реалност е понякога много по-добра реалност от истинската. В който правата, свободите и всички човешки проблеми си имат нови измерения - чудати и понякога смайващи, но любопитно реалистични.
Достигнали сме звездите... но все още е рано да прекрачим отвъд тях така, както предричат авторите на научната фантастика. Не точно сега.
Страх? Или...

Всичко започва, когато един космически боклукчия успява да улови в орбита странен предмет, който сякаш не принадлежи на Земята. Нещо като простичко кристално яйце... Кристално яйце с важно послание.
"Присъединете се!"

Дейвид Брин е направил доста обширно "изследване" на бъдещото човечество, което звучи доста актуално, ако бъдат изпълнени някои условия и се случат някои "ако". Виртуално и реално общество, способно да действа във възникналата ситуация доста по-освободено, отколкото предишни поколения, по-затворени и предпазливи в доста повече отношения. Човечество, към което се стремим, пък макар и разказът на Брин лично мен да ми носи и известна тъга по "традиционното". Светът в "Битие" върви стремглаво към промяната, с човечество, гордо вдигнало глава към знанието, че промяна трябва да има и че тази промяна може да е отвъд всичко, което смятаме за незаменимо, ценно и вечно. В името на успеха, просъществуването и победата.
На това човечество му липсваше само лекарство за страха, че въпреки всички надежди ще се
окажем сами във Вселената. Брин им го дава и се впуска в анализ на възможностите какво би се случило тогава. "Битие" е опит за поглед към високотехнологична нация, срещнала дългоочакваното "Здрасти!", долетяло от космоса. И пътят, който Брин избира за историята си, е в някаква степен изненадващ, наистина, защото предполага малко по-различна обществена зрялост от тази, с която разполагаме... но само засега.
Отвъд това, аз смятам финала за малко издишащ, защото се стовари твърде бързо и някак отне инерцията и удоволствието от книгата. Тя наистина беше твърде обемна, дори ненужно обемна, защото съдържаше герои, важни само помежду другото и събития, за които ти беше все тая как ще се развият извън главната тема за кристалните пратеници. А имаше и герои и случки, които бяха много по-увлекателни от другите, които бяха развити. Изобщо, книгата си страда от традиционните проблеми на тухличките - твърде много информация. Ако съкратиш част от нея, веднага разочароваш една или друга част от публиката си. Но пък поне става въпрос за самостоятелно произведение, което (засега?) няма още десетки продължения.
"Битие" не е космическа епопея от ранга на "Фондацията" или други подобни, но е доста добро изследване "ами ако", което заслужава внимание, дори само заради изпълнения с вяра и надежда поглед към възможното общество на бъдещето. Става дума за виртуално общество, по-смело и едновременно с това по-толерантно от всички предишни. Това е големият плюс на произведението на Брин.
Тъжно е само, че към конкретния момент книгата е без тираж на българския пазар, така че не се втурвайте веднагически към някоя книжарница. Човек трябва да порови из истинската реалност и виртуалните, изглежда, за да открие малко злато...

30 октомври 2018

Нали чухте новината?!

Едва преди няколко дни (събота, 27.10) излезе дългоочакваният от мен втори брой на обновеното списание "Космос". Нали всички чуха новината, че обновяват списание "Космос"? Обновиха списание "Космос"!
Няма точно определена причина да съм толкова ентусиазирана по този повод, но като човек, живял с хиляди дребни истории, свързани със старите броеве и като човек, който е разполагал с много от тези броеве на собствения си таван без да знае (дълга, болезнена тема, ще я заобиколим), новината събуди в мен неочаквано нетърпение да възобновя старата си страст - събирането на разни списания. Още като дете събирах какво ли не - от албуми за "Покемон", през енциклопедични издания и "Хай Клуб", и изобщо каквото му хрумне на човек да пусне на пазара. Въпреки че през годините някои от сбирките ми имаха нерадостни съдби, поради редица причини, все още съм човекът, който хареса ли дадено списание, ще го събира, докато съществува (и дано да съществува дълго!).

Новото списание "Космос" започна да излиза през септември. Мисля, че разбрах за него поради чиста случайност, или пък рекламата му наистина е била достатъчно добра, за да стигне до мен. Очакванията ми към въпросния първи брой се оправдаха - списанието представи най-различни теми от света на науката и не само, без да натрапва мнението си на читателите, а напротив - със старание да се покажат възможно най-много гледни точки по определената тема. Носеше някакво чувство на предпазливост, сякаш ти казваше "Надявам се да ме харесаш". Харесах го. Даже бих казала, че го обикнах, въпреки някои леки недоглеждания в някои от статиите - различни печатни грешки, поради които годините на откриването на гробницата на Тутанкамон много рязко се раздалечаваха, например. Може би единственото, което не ми допадна, беше статията за Пабло Ескобар, тъй като предполагаше да съм много по-запозната с личността му, отколкото съм, а пък не съм длъжна в крайна сметка.

Но тези неща нямат значение, защото вторият брой се оказа още по-добър от първия. Беше увлекателен, още по-цветен и още по-обемен като информация, ако това изобщо е възможно, тъй като обемът му би следвало да е същият... но някак не беше.
И знаете ли? Инспектор Стрезов също се завърна!
Хвърлете един поглед, за да си спестя всички ентусиазирани възклицания:

Честно казано, завиждам на хората, които работят за тази легенда и за умението им да направят нещата точно по този начин. Космос от знания, вселена от любопитство - това е списание "Космос" дори днес. Дори и темите да са ти познати, дори да си ги чул, дори да си чел вече по темата - въпреки всичко това, списанието успява да бъде актуално, красиво и свежо. Пожелавам на екипа му да ни радва все така!
А аз ще продължавам да се измъчвам със знаменития инспектор...
(Има нещо общо с полицейската будка, нали, нали?! Моля ти се, Стрезов, дано да е просто xD)

15 октомври 2018

"Нощен летец" - мракът в разкази и новели

В сборника с разкази и новели на вездесъщия Джордж Р. Р. Мартин, издаден наскоро от издателство Бард, се срещат повече познати на публиката произведения, отколкото непознати. Поне ако се вярва на маркировката в съдържанието, която отбелязва четири от шестте включени истории като вече издавани в сборника "Пясъчните крале". За онези от нас, които пък така и не се решиха да си купят тези пясъчни крале, всичко това си е съвсем ново и общото ми впечатление е положително. Въпреки че в днешно време всички могат да сложат името на точно този автор навсякъде само за престиж, това все пак не намалява таланта му, поне що се отнася до фантастичните му произведения. Мартин е добър фантаст с прекрасно и голямо въображение. Умее да гради светове, макар и понякога идеите му да ми идват малко прекалено брутални. Той с това стана и известен, тъй да се каже...
Но да се върнем конкретно върху произведенията в "Нощен летец", както обикновено съм свикнала да излагам похвалите и оплакванията. Ето ви едно още в началото - някой е бил много гладен и на места текстът изпитва ужасна липса от разни буквички (най-вече в имената на героите) и липсата на някои точици (но липсата на буквички е по-осезаема). Не, че човек не разбира за кого иде реч, но пък поне някой можеше да пусне едно "замести всички" на имената (ма какви прекрасни представи имам за работата с текстове, нали? xD)

"Нощен летец", разказът, дал името си и на самия сборник, е първият сблъсък с вселените на Мартин. Той много напомня за книгата "Приключенията на Тъф" плюс някои нищожни, но доловими препратки към класики, като например "Психо". Аз не мога да кажа, че вече съм някакъв специалист по творчеството на Мартин в сферата на фантастиката, но все пак се виждат ясно загатванията към неговата лична галактика. Познати от други негови произведения планети и звезди плават и в това космическо пространство, от което следва да значи, че се намираме в същия свят като при останалите му произведения. Вселената все пак е необятна, така че място за него също има, нали така?
"Нощен летец" е история за чудноват космически кораб, нает от екип учени да ги отведе почти до края на възможното, за да открият древна и мистична раса извънземни, присъстващи в митовете на безброй народи. Звездолетът принадлежи на странен капитан, който никой никога не е виждал и който се появява само като холопроекция... И наблюдава всички, винаги и навсякъде. Винаги и навсякъде. Но дали замисля зло за своите пътници или сам е жертва на нещо по-голямо...
"Нощен летец" ми хареса, има някакъв класически вид и е като отдаване на почит към старите автори. Малко ми е странно да го описвам така сухарски, но така стоят нещата...

"Свръхконтрол" е следващото произведение в сборника и това, което всъщност ми допадна най-малко. Това е история за една планета, където е разрешено... труповладеенето. Тоест - намираш си мъртвец, превръщаш го в машина, която да контролираш, и отиваш да копаеш ценни вихроперли. Тази идея за мен е отчасти гнусна и отчасти... не знам. Идеята, че човек е способен да стигне до там, че да използва собствените си мъртъвци само за да печели пари едва ли е откритието на века, но по някакъв начин силно ме отблъсква. Отделно от това, разказът няма някакъв същински завършек. Главният герой се изправя срещу "злодея", но няма никакво възмездие. Може би защото властва предимно материализмът в цялата тази работа...

"Уикенд във военна зона" се оказа класически поради друга причина. Както личи и по името му, става въпрос за война, разбира се. Това е разказ от популярния вид "Войната като игра". Ако искаш да си истински мъж - включи се от един от двата отбора, трупай точки, докато дебнеш и убиваш врага, бъди непобедим! Почитателите на военни игри вече могат да играят абсолютно на живо... и абсолютно сериозно могат да си умрат от това. Човечеството явно е постигнало свят без войни, но в такъв свят някои хора изпитват силното желание да бъдат хищници. А пък нашият герой си е пълен... хм, мульо си е точната дума xD Той е всичко, което неговият колега от работата не е, тоест е грозен, дебел, глупав и прочие. И се е записал в играта само защото иска да бъде забелязан от шефа, макар че шефът първо ще забележи перфектният му боен другар, много ясно... Разказът следва строго утъпканата пътека на военните истории от този тип. Нашият мульо накрая успява да надвие несправедливостите... образно казано. Разказът се води от първо лице, така че донякъде е интересно да проследяваме промяната в героя, макар че, честно казано, не можем да говорим за кой знае какви изненади...

"И седем по нивга не убивай човек" е доста интересен разказ на религиозна тематика. Имаме строго общество от, така да ги наречем, амиши, въоръжени с най-модерната техника... срещу туземци с простичка религия - прекланяне пред малки пирамиди, в които "се крие техният бог". Темата е позната - борбата на религиозна основа. Кой бог е истинският, кой има повече право да съществува, кое същество е разумно и кое - не.  Разказът има интересен обрат, макар че лично на мен не ми допадна чак толкова. Отново ми звучеше по някакъв начин незавършен, но не мога да кажа точно поради каква причина.

"Нито пъстроцветните огньове на звездния пръстен" е вероятно един от любимите ми разкази тук, ако не любимият, тъй като историите и без това са малко. Това е строго романтична история - за празнотата, за звездите, за самотата, за красотата. Има някаква нежност в главните герои и някаква изящност, което прави историята доста по-различна от останалите. Мисля, че попада точно в нещата, които търся. Без да е излишно и прекалено романтична, с лека клишираност, която изглежда сладко. Имам чувството, че го описах много нелепо, но определено поражда в мен доста усмивки. Предимно ме зарадва.

"Песен за Лиа" носи почти същия дух, какъвто има и по-горе описаната творба. Романтичност, нежност, обвързана с интересна философска теза. Самотни ли сме, когато сме заедно? Щастливи ли сме, когато сме заедно? Споделяме ли си всичко... ама всичко? Разказът леко нагарча, навлизайки в някои подробности, а шефът на планетата някой трябва да го разстреля, но това е нищо пред стремежа към "истинската любов".

10 октомври 2018

Колелото

Може би някои от вас са забелязали на каква почит се радва авторът Марк Лорънс в нашето скромно пространство. Той успя да спечели книгоядците измежду всички познати и новопоявили се автори на бруталното тъмно фентъзи. Първо с жестокия и кървав Принц на тръните, а после и с нехайния и надарен с непоносимо голямо количество късмет Принц на Червените предели.
Пред Принца на тръните и неговата история, тази на втория понякога бледнее. Цели две книги от поредицата за войната на Червената кралица те карат да се чудиш какво има да се постигне от Джалан Кендет, след като историята на Йорг Анкрат ни е дала достатъчно обяснения. "Колелото на Осхайм", трета книга от поредицата "Войната на Червената кралица" (издадена от "Бард", за което не вярвах, че ще се случи и съжалявам, че не вярвах, бях загубила надежда просто) ни дава дългоочакваният отговор, след стотици мили извървян от главния герой път. За да се окаже... в началото на всичко... образно казано.

Джалан Кендет, за да припомним, е един от множеството наследници на Червените предели - едно от многото на брой кралства, пръснали се из света, след като светът е бил унищожен от нашия съвременен гений (в "Колелото на Осхайм" имаме и някои подсказки как точно се е случило това). Баба му е страшната Червена кралица, за която мнозина говорят, че един ден ще завладее света. На Джалан му стига просто да се възползва от титлата си и да си живее живота. Докато съдбата не му хвърля око, опитат се да го убият и той не се озове на една лодка по реката, обвързан с някакъв огромен туземен викинг на път за еретичния Север. Кофти за Джалан, но той си няма никаква представа колко по-кофти може да стане...

Историята на Джалан винаги ни сблъсква с неща, които по някаква причина вече са се случили
в историята на Йорг. Двамата принцове живеят в една и съща епоха и имат по някакъв много странен начин доста сходни неща. Някой би казал, че са нещо като Ин и Ян, двете лица на една и съща монета, деня и нощта... Те дори се сблъскват лице в лице за няколко кратки мига и това винаги се оказва знаменателно събитие (особено в третата книга за Джалан).
Пътешествието на Джалан винаги е било на стъпка от това да накара читателите да си мислят, че цялата история е безсмислена. Принцът бяга насам, а после натам... но пък винаги попада на много странни артефакти като например Ключа на Локи... или пък на много противни некроманти. Чак в "Колелото на Осхайм" цялата тази дълга разходка най-сетне изглежда като да е напълно и абсолютно целенасочена. Колелото на Осхайм. Мястото, съхранило спомена за падението на човечеството. Някой трябва да отиде там и да промени... нещо. Или всичко.
Какъв по-добър избор от трима северняци (сред които вещица, воин и момченце) и един горд принц на Червените предели... И то докато светът около тях потъва в кръв, ходещи мъртъвци, некроманти, магьосници и кой знае колко още противни неща.
"Колелото на Осхайм" прави доста резки завои в историята на Джалан. Първо се залага на онзи подход, който вече сме видели и при историята на Йорг - редуването на спомена с реалността. След това правим огромно обръщане към една дълга обсада и война, което беше вероятно най-изморителната част. Въпреки изненадата от начина, по който Джалан се преобразява точно в този момент, почти нехарактерно, но пък, честно казано - към по-добро, мисля си - войната седи някак изкуствено прибавена към историята, сякаш именно с идеята да ни бави по пътя към целта. След това ни чака още един рязък, много рязък завой към пътя за Колелото, където нещата странно се объркват. И сякаш се завръщаме в абсолютното начало. Поради някаква причина образът на Джалан вместо да се надгражда там се... разгражда. Съдбата или времето се въртят на обратно.
Решението за края на този дълъг път донякъде ме радва, но и донякъде не съм особено съгласна с него. Толкова много битки и толкова много сблъсъци с нереални и реални неща... това не може да не те промени по по-различен начин. Така че в известен смисъл крия в себе си леко разочарование от "Завъртането". Но иначе симпатизирам на Джалан, дали заради умението да не му пука от нищо, или пък просто защото вижда нещата побъркващо оптимистично, не знам. Явно е, че не си длъжен да бъдеш герой само ако притежаваш качества като доблест, смелост и дрън-дрън. Дори в свят, в който слабите не живеят никак дълго.
Джалан Кендет е лъжец и страхливец (в което никога няма да повярвам!), но никога, никога няма да измени на приятел... А вероятно и на хората.

~~~~~~
Тъй като не намирам към момента други мнения за книгата, припомням какво мислех за първата книга, която се срещнахме за първи път, както и добавям линкове към цитати от книги първа и втора на същата поредица, дело на другия Книгоядец, естествено:

24 септември 2018

Мориган Врана има Талант!

Мориган Врана е родена на Срединощ. А това означава, че е прокълнато дете. Носи нещастие на цялата република. Освен това проклятието означава, че тя ще умре на 11-тия си рожден ден. 
Мориган прекарва времето си в писане на извинителни писма и в искрени опити да не пречи на баща си в политическата му кариера. Търпеливо, макар и не без страх, очаква най-тъжния ден в живота си, който, колкото и ужасно да изглежда това, ще бъде най-щастливият за съгражданите й.
И ето, че денят настъпва.
По средата на тягостната последва вечер на Мориган със семейството й, в дома им нахълтва много странен весел и бъбрив гостенин. Магически гостенин... и отвлича момичето!
Така Мориган попада в свят, какъвто преди дори не е могла да си представи като реален. Невърмур. Нейният нов магичен дом. Сега й предстои да спечели мястото си там като докаже тайнствения си талант... само че какъв е той?!

"Невърмур" на Джесика Таунсенд е юношеска книга, сплав от прословутия "Хари Потър" (приликите струят от всяка втора страница), "Питър Пан", щипка "Мери Попинз" за късмет и някои други. Въпреки че книгата не блести с оригиналност, а понякога е и досадно банална в някои отношения (лошите са си смехотворни, според мен ще бъдат и от гледна точка на младите читатели), "Невърмур" има някаква свежа украска, някаква приказност, която е чисто и просто симпатична. Онзи тип привлекателност, който се крие из приказките и заради който прощаваш дори на нескопосаните идеи, когато ги има.
Основният проблем на "Невърмур" е това, че има твърде много заемки, а в допълнение с това историята не се развива достатъчно подробно. Идеите могат да се харесат на младежите на 12-13 (според мен това са по-правилните читатели, отколкото границата 8-11, поради редица неща, свързани с начина на представяне на историята), особено ако не са се запознали с Хари Потър, но според мен е разочароващо да са толкова набързо нахвърляни и неописани. Липсват описания на много от чудните места и случки, на целия свят, независимо магичен или не, като цяло. Нужна е повече работа и по самите герои. Мисля, че Юпитер е най-свежият персонаж в цялата тази работа, може би защото е безстрашен авантюрист, който може да те научи да бъдеш много смел... дори безразсъдно смел. Иначе Мориган и приятелите й успяваха да ме разсмеят (диалозите наистина са много ярки и забавни), но извън това всичките са само стандартните типажи "Хари и Рон, и Малфой" (Хърмаяни май предстои да я гледаме). Лошият изобщо не беше заплашителен, както казах, но затова пък беше качествено бъбрив и съвсем порядъчно като за лош - злобар (и също така много симпатичен и готин тип, което е чудесно - оказа се, най-сетне, че не само грозните физически хора могат да са зли, нали?). Имаме си в допълнение страхотни животни, които добавят цвят и красота на историята - те дори могат да говорят! Също така и неособено добре представена политическа система за Невърмур и полиция. За полицията много се ядосвах, тъй като и в тази поредна книга беше представена като пълна с гадни служители. Значи, вместо да възпитаваме в децата едно чувство на сигурност, че като се обърнат към чичко полицай, ще бъдат защитени, ние обратното - полицията е зла, така ли? <.< Побърках се от раздразнение на тези конкретни моменти...
"Невърмур" е категорично вълшебна книга. Дори пълна с клишета за порасналите читатели, посетили вече не един свят, тя си остава по някакъв начин... е, ами, сладка. Удоволствие е отново да минеш през някой часовник в съвършено различен шантав свят. Да яздиш дракони, да летиш с чадъри, животните да си говорят с теб. В тази книга опасностите и страхът са сведени до абсолютния минимум, така че е просто приятно да направиш разходка из въображението.
Да... Смятам книгата преди всичко за непретенциозна разходка из познат свят, граден на базата на приказки и истории, които всички знаем добре и не се сърдя на авторката, поне не много, за очевидните пропуски. Всъщност, колкото и да си говорим за "пораснали" и "непораснали", аз бих се върнала обратно в Невърмур, ако срещна втората книга на българския пазар някой ден.

Други мнения за книгата към момента на пускането на публикацията:


12 септември 2018

"Спящите красавици"

Мина доста време, преди да реша най-сетне да отворя книгата "Спящите красавици" (издателство Бард, 2018) на дуо-то Кинг, баща и син. Причината? Съмнявах се дали съчетанието наистина се е получило, а и се доверявам силно на интуицията си относно момента "какво ти се чете сега". С доста по-голяма доза интерес очаквам самостоятелния роман на Стивън Кинг да излезе на български, отколкото очаквах да посетя света на красавиците.

"Спящите красавици" е като отдаване на синовна почит към всичко, създадено от бащата. Невъзможни магически същества и случки, болни хора, често склонни към насилие... Отвратителни сцени на насилие, като говорим за него, и проблеми в семейството... Щипка нежност понякога, просто за да не бъде особено горчиво и още, и още Кинг-ски неща... 
Оуен Кинг твърди, че идеята му е дошла спонтанно, но сигурно не е трудно, ако си отраснал с такива идеи и книги. Аз може да не съм чела достатъчно Кинг-баща, но повече от половината сцени, идеи и похвати ми се струват смътно познати и подобни на тези на бащата. Това, разбира се, може да идва и от съавторството, но ако идеята е само на сина, то не можем да говорим за оригиналност. Единствената новост, както усетих аз нещата, беше различният тип дружелюбен хумор, който ми се струва нехарактерен за Стивън Кинг, поне позовавайки се на прочетеното досега от него. Доста повече оригиналност, въпреки че идеите отново са болезнено познати на феновете на Краля, намирам в сериала "Касъл Рок", който е фаворитът ми за сезона изобщо.
Двамата определят труда си като фентъзи. Аз го определям като симпатична история с твърде много герои, в която реално за никого не може да ти пука, защото или не можеш да ги запомниш всичките... или се разхождат като бледи сенки, независимо от факта, че понякога читателят се пренася в главите им и вижда какво става там. Но не можеш да изпитваш съпричастност, омраза или друго, просто си казваш "Аха, ясно" и продължаваш напред. И ги забравяш. Те се избиват, помиряват, влюбват или разлюбват, но какво от това? Те са безлики актьори в страшно дълга пиеса с основа Библията плюс някои древни вярвания за горските духове (поне според мен)
"Спящите красавици" е по-скоро наивна, и, отново, точи се бавно, страшно бавно... Може би това е с цел да станем близки на героите, но каква ли ще е тази близост, щом чак на 250 страница с изненада открих, че една от по-водещите персонажи е афроамериканка xD.
Удивена съм от леко феминистичния подход към случващото се. Наистина ли се опитват да ни убедят, че, видиш ли, ако мъжете заживеят съвсем сами веднага на секундата настава анархия, а пък ако жените заживеят сами всичко е в ред и хармония? Може и аз да съм сбъркана, но чак пък такава утопия... Да не говорим, че ако свържеш това с нереалистичните персонажи, става още по-съмнително и... всъщност, отегчително. Пък и цялостната визия и поглед над нещата в стил "Америка е единствената засегната от проблема, в частност - само нашият град"...
"Спящите красавици" първо има твърде много страници встъпителна към главната история част и второ - твърде скоростен край. Онова, най-важното, по средата, дори не намира време да те развълнува, а това е много жалко.
Всъщност, не знам защо ми е да говоря за задължителен реализъм във "фентъзи книга", но тази книга дори не беше достатъчно магична. Има поне нещичко в нея, което ме накара да я прочета от-до, без да си помисля да пропусна някоя потенциално скучна част, но какво е това нещо не мога да определя. В Кинг или има магия, или има поне нещо, сходно с магнетичен реализъм, ако мога така да го определя. И тук и двете са много бледи сенки на реалните възможности на Кинг-баща. Колкото до син... С тази книга срещам Оуен Кинг за първи път.

Е, в момента ми е трудно да определя точно положителните качества на "Спящите красавици", защото изпитвам известно разочарование от нея... Затова ще спра дотук, а за онези, които все пак търсят мнението на повече от един човек, предлагам два (към монетна на написването на тази публикация) други погледа:
И още: "Goodreads" местонахождението на книгата, където също има различни погледи над романа.

10 септември 2018

Спойлери! Цитати от "Кулата на зората" на Сара Дж. Маас

В равносметката, която направих за "Кулата на зората" от Сара Дж. Маас ви споменах да я прочетете, за да мога с чиста съвест да споделя спойлерските си цитати с вас. Е, мина доста време от април насам, затова мисля, че вече е по-безопасно и няма да ви дразня с нещо, което още не сте изяли с кориците... Мисля си, че това е хубава възможност да си припомним заедно отделни части от историята, аз поне преживях отново някои любими случки.
Пак да предупредя, за всеки случай, преди да преминем към цитатите - СПОЙЛЕРИ ВЪРЛУВАТ!!! И има много за Каол, то е неизбежно...
И още едно уточнение - преводът е на Цветелина Тенекеджиева за издателство "Егмонт" (2018).

- Момичетата са страшно уплашени. В Торе от дълго време не е съществувала опасност. И смятам, че ще е много полезно, ако дойдеш в часа ми утре, за да им предадеш от твоите знания.
Той заби поглед в нея. Сетне примигна.
- Съзнаваш, че съм прикован в този стол, нали?
- Е, и? Устата ти работи.
Нахакани, уверени думи.
Той примигна отново.
- Вероятно няма да ме приемат за особено убедителен съветник...
- Да, защото вероятно толкова ще въздишат по теб, че ще забравят да се страхуват.

- Години наред се мъчих да ги отуча от навика да ми предлагат копринени пантофи и да пращат слугини да ми решат косата. - Несрин се засмя. - Сред тях аз съм просто Сартак. Или "капитане". - Додаде той.
- Капитан ли?
- Май това е поредното сходство помежду ни.
Безсрамен флиртаджия, и още как!

Тя се помъчи да се изтръгне, но Каол задържа лицето й между дланите си. Не й позволи да откъсне очи от неговите.
- Ще се изправим срещу него - увери я той. - Заедно. 
Заедно. Щяха да победят или да загинат - заедно.
Дишането й се успокои. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът му погали устните й.
Заедно.
Не й бе хрумнало да използва тази дума, да почувства смисъла й... Не го беше усещала от...
Заедно.
Ирен кимна. Веднъж. Втори път.
Каол претърси очите й с поглед, затопляйки устните й с диханието си.

Малката вещица го привличаше напред с хитрост. Примамваше го към себе си. Караше го да я следва.
Тя поспря и улови погледа му. В очите й нямаше нито следа от доскорошната болка и сякаш му казваха: "Чак сега ли се досети?". По устните й разцъфна лека усмивка.
Той стоеше на краката си. И... ходеше.
Ходеше. А жената пред него...
Каол направи още една стъпка към нея.
Ирен направи стъпка назад.
Не бе преследване, а танц.

- Не мога да го приема - пророни с широко отворени очи.
- Ще се наложи - настоя той, а Ирен остави овалния медальон в дланта си, за да го огледа по-добре. - Гравираха инициалите ти на него.
Пръстите й вече проследяваха усуканите букви, които бе поръчал на бижутера в Антика да изпише от предната му страна. А като го обърна...
Ирен сложи ръка на гърлото си, точно върху белега.
- Планини. И морета - прошепна тя.
- За да не забравяш, че си ги изкачвала и прекосявала - че сама, съвсем сама си стигнала до тук.

- Заминаваме на война, Несрин Фалик. А когато сразим Ераван и пълчищата му, щом най-сетне прогоним мрака от този свят... Двамата с теб ще се върнем тук. Заедно. - Той пак я целуна, ала допирът му бе толкова ефимерен, че сякаш я помилва с устни. - И ще останем заедно до края на дните си.
Тя чу предложението му, обещанието му.
Съзря света, който разгръщаше пред нозете й.
И изтръпна. Изтръпна, като си помисли какво бе готов да й дари. Не империята и короната, а... живота си. Сърцето си.
Питаше се дали знае, че нейното сърце му принадлежеше още от първия им полет с Кадара.
Сартак се усмихна в отговор. Да, знаеше го.

Беше взел онзи проклет златист диван на кораба, нищо че възглавниците му бяха съдрани. Естествено, Хасар не му спести подигравките, като забеляза да го качват в товарното отделение, но не го беше грижа. Ако оцелееха във войната, щеше да построи къща на Ирен около тази грозотия. С конюшня за Фараша, която в момента измъчваше горките войници, изпратени да чистят клетката й на борда на кораба.
Беше сватбен подарък от Хасар заедно с кобилата муники на Ирен.
Каол почти бе на път да каже на принцесата да си задържи коня на Хелас, но пък го привличаше идеята да тъпче войниците на Морат с кобила на име Пеперуда.

05 септември 2018

Книга на мечовете

"Книга на мечовете" (издателство Бард, 2018) е антология с разкази в жанра "меч и магия" (но и не само), събрала творения на някои доста популярни имена във фентъзи света, наред с някои, които у нас чуваме само покрай подобни антологии.
Гарднър Дозоа, съставителят на този симпатичен сборник, е свършил работата си добре. Подборът е хубав, има някакво загатнато желание да се върви от абсолютната класика към "по-модерните" разкази в жанра. Книгата има чудесен превод и оформление на български...
Но, както можете да очаквате, от мен има и едно голямо НО, разбира се...
То се крие във факта, че колкото и да е убеден Дозоа в това, че "меч и магия" може да се възроди отново, че има какво още много да ни даде, в "Книга на мечовете" не е съвсем така. В по-голямата част от разказите личи майсторство, има талант и идея, всичко е много хубаво... но същевременно разказите са или откъси от различни светове, които, ако си посещавал, обичаш или не... или пък са някак прибързани, сякаш лимитът от около 40 страници (горе долу всички разкази са побрани на толкова) допълнително е унищожил част от магията. Или пък са донякъде отегчителни, защото не могат да те изненадат. Движат се в точно определените граници на жанра, някак стандартни са, масови, предвидими.
Грубо е да обявявам тази книга в класацията ми "занимателно четиво за плажа или изпът", но определено не съдържа най-вълнуващите творения на авторите си. Това им е лошото на този тип сборници и по принцип - силно ограничената тема, място и възможност за развитие на историята.

Обмислях дали да говоря за всеки разказ по отделно, но все пак основното - това, че повечето са или недовършени, или им липсва магията заради едно или друго - вече е казано. Не мога да кажа нищо лошо за нито една от историите, което говори отново много добре за подбора. Може би съм ядосана само на героинята на Робин Хоб, която е най-малоумното същество на планетата, но това си е съвсем в темата на разказа (който се развива в света на Хоб, по-точно - в Бъкип...  и най-странното е, че присъства Фицрицарин Пророка и ние не четем за разсъжденията му, но въпреки това се знае точно какво си мисли xD).
Е, какво пък, за желаещите да прочетат:

"По-добрият печели" на К. Дж. Паркър, с който разказ започва антологията, е класически, симпатичен, но и предвидим. Въпреки това господин киселякът ковач, главният герой, е добра компания. За Робин Хоб вече дадох мнение. Очаквах повече от Кен Лиу, един от новооткритите ми любимци. Макар че "Скритото момиче" си беше напълно в негов стил, липсват ми много по-странните и диви идеи, които този автор дава във вече страшно нахвалената от мен "Хартиената менажерия".
Матю Хюз и неговият "Меч на съдбата" имаха за цел да погледнат на темата в леко ироничен и забавен стил. Мисля, че се е получило добре. Разказът на Кейт Елиът - "Аз съм красив мъж, каза Аполон Врана" е от по-малко харесалите ми. В крайна сметка не схванах това нещо мъж ли е или жена... Но обстановката за развитието на историята беше интересна.
"Тържество на добродетелите" на Уолтър Джон Уилямс също не ме хвана особено. Малко се чувствах като в средновековна Франция, а тази идея не ми е на сърце. Няма много мечове, но има много припадащи лейди.  "Присмехулната кула" на Даниел Ейбрахам пък беше отчасти философски разказ за властта и владетелите, отчасти пренаситен с магия, той ми се понрави... имаше си и нещо като Баба Яга!
"Хрунтинг" на К. Дж. Чери беше чиста скандинавска сага, написана е доста добре.
С Гарт Никс имам чувството, че сме се "засичали" и в други подобни антологии, защото и преди съм попадала на двамата приключенци - мъжът, син на вещица, и неговата жива кукла убиец. Разказът "Дълга, студена диря" е доста вълшебен и си признавам, че доста ме и впечатли. (Забележка - дразнех се на думата "богче")
"Когато бях разбойник" на Елън Къшнър ме дразнеше с нещо, но не мога да определя точно с какво. Може би с идеята за някакво надуто момченце, което изкарва пари с опитите си да се прави на велик дуелист, и светът няма значение за него. Беше прекалено противен тип. Мнооого противен тип.
Скот Линч, когото харесах именно от една подобна антология преди време, сега ме вкарва в познати води, така да се каже. "Димът на златото е слава" е точно в неговата категория поучителни разкази за разбойници. "Колгридската главоблъсканица" на Рич Ларсън пък беше хубав разказ с малко пънк, обаче е под въпрос защо точно е намерил място в тази антология, а не примерно в нещо като "Разбойници".
"Злото на краля" на Елизабет Беър беше по-скоро в категорията противни неща (разни личинки, разни изядени хора) с леко загатнат фанатичен феминизъм за подправка. Интересни герои, прекалено много гадост, за да ми хареса наистина.
От Лави Тидхар останах силно впечатлена още когато четох "Централна станция". Поместеният му тук разказ, "Водопадино", беше на доста по-земен език, смея да кажа, и може би единственият, освен този на Гарт Никс, който четох с абсолютен интерес, въпреки че също няма много мечове. Към Дозоа, който се бил чудил дали да го помества - решението да е тук, е правилно!
Сесилия Холанд и "Мечът Тираст" завършва за мен антологията отново с нещо абсолютно класическо за джуджета, прокълнати мечове и омраза, отново в скандинавските земи. Понеже отново си оставам все така несъгласна от присъствието на Дж. Р. Р. Мартин в подобен тип сборници. Всеки път въртя очи с досада. Първо не мисля, че това е непубликуван досега разказ, имам чувството, че съм го чела. Второ - то неговото не е и разказ, а е просто поредната историческа хроника за Вестерос. Мартин е просто рекламата на всеки сборник с фентъзи, нещо, което да декларира, че трябва да си купиш книгата. Просто замества "Бестселър на Ню Йорк Таймс!!!".

04 септември 2018

The Pool Book Tag

Тук можем да ви напишем нещо от типа, че лятото си заминава, но не е късно да топнем краченце във водата, или пък нещо друго от сорта, което да ви разсее вниманието. Е, този път ще сме съвсем честни и ще си признаем, че единият книгоядец видя късно тага в ето това местенце, започна да навива другия книгоядец да го попълнят и когато най-сетне пренави нещата, много го домързя да довърши работата... Но нищо, важното е, че и двете сме се стегнали и направо преминаваме към въпросите, преди да ни е уловил следобедният мързел/работният ден (който както си се е уредил...)

1. Студена вода – Книга, в която си се „гмурнал“ с нетърпение, но те е разочаровала.
КН~1: Досега през тази година водачът в конкретната категория е, може би, "Сборище на сенки" на Шуаб. За мен нямаше същото обаяние, което има първата книга от поредицата и определено съм доста разочарована, въпреки че около мен се сипят само добри отзиви за нея. Сигурно аз съм си сбъркана... "Кръчмата на Калахан" на Робинсън също може да се класира тук.

КН~2: "Отрова" от Сара Пинбъра. Когато приказките се намесят в сюжета и познатите ни герои от тях се сдобият с мрачна окраска, винаги ми е интересно какво ще се получи като краен вариант. Има нещо вълнуващо в преиначаването на тези истории, дори и ако не са представени в мрачна светлина. Какво имаме тук обаче? Катастрофа, за съжаление. Точно тук се напъвам да си спомня всички доводи против книгата, уви, явно ми е била толкова безразлична, че не помня нищо... извинявам се за което, знам, че убедителността ми бързо-бързо се изпарява.

2. Още две дължини и излизам – Книга, която не си могъл да оставиш преди да завършиш.
КН~1: Например "Каравал" от Стефани Гарбър, "Мечокът и Славеят" на Арден, "Хартиената менажерия" на Кен Лиу... тук всъщност примерите могат да станат доста. Сега се сещам за най-актуалния пример - "Градът" на Саймък, заради която книга си изпуснах спирката на метрото, което никога не ми се беше случвало xD.

КН~2: "Дяволиада" е едно ново бижу на издателство "Милениум" и най-силният сборник с разкази, на който съм попадала, с ръка на сърцето си казвам. Няма слабо и само с историята на Чавдар Мутафов не се харесахме, а тя е само едничка и накрая. "Зодиакалните убийства" на Шимада Соджи също е една чудесна книга, гениално заплетена (поне от моя гледна точка, а аз не съм добра в разрешаването на загадки), мрачно японска и с един невероятен асоциален тип за вкус вътре. Добре си се смях на плажа именно заради този герой и унищожителния му сарказъм.

3. Хлор – Книга, от която ти е залютяло на очите; разплакала те е или те е разтревожила
КН~1: Хм, това е интересно... на път съм пак да заложа на вечното Робин Хоб... но ще ви го спестя (нищо, че го казах). За тази година не откривам нищо трагично, поне не си спомням да съм преживявала нещо много тежко. Ако тревогата се свързва със страшното, мога да дам "Дума ки" на Стивън Кинг като пример... Беше ме страх за този симпатичен главен герой там.

КН~2: Не съм много сигурна дали плаках, но "Кулата на зората" от Сара Дж. Маас определено е книгата, която тази година ми донесе най-много и най-разнообразни емоции при четенето. Добре, че нямаше кой да ме види, но пък сигурно са ме чули в съседните къщи.

4. Сам на шезлонга – Книга, която не ти е харесала, но всички други харесват
КН~1: Посочих горе "Сборище на сенки", което е дотолкова удачен пример, че наистина си мисля, че в мен има нещо сгрешено. Може би "Джонатан Ливингстън чайката" също е добре да се помести тук. Не, че книгата е лоша сама по себе си, но не дойде при мен в правилното време от живота ми. Същото е положението и с "Повелителят на мухите".

КН~2: Дали всички я харесват не знам, но виждам все положителни оценки за нея, така че предполагам спада към категорията. "Ангел с часовников механизъм" на Касандра Клеър. Продължавам да се учудвам как тази жена не спира да пише и пише и хората й харесват историите. Аз ли й подхванах грешната поредица...

5. Водата е перфектна – Книга, която препоръчваш на всички
КН~1: Много рядко препоръчвам книги, освен на другия Книгоядец, за да я тормозя до смърт, мухахах! Ако някога ми се наложи, бих подала "Възвишение" на Милен Русков като вариант, вече споменатата "Хартиената менажерия" на Кен Лиу, повечето книги на Сандерсън, Феликс Палма, Саймък... много зависи от това, за което сме се разговорили с човека, обикновено не рискувам да вкарвам троянския кон "фентъзи" още преди вратата да се е открехнала напълно xD

КН~2: Често се случва да препоръчам антологията на "Пергамент Прес" - "Шедьоври на разказа с неочакван край - том 1", защото наистина си го заслужава. Много разнообразна, подредена... и съдържа разказ на Робърт Блох. :D Да, тук се крие тайната... и заради О. Хенри я препоръчвам, но главно заради другия, защото там беше първата ни "среща". Като оставим настрана задните ми мисли да натикам под носа на хората тези двама автори, в антологията има и много други ценни бижута. Друга книга, която препоръчвам е "Червения дракон", защото искам повече хора да се запознаят с Ханибал Лектър и (за жалост само в тази книга) с Уил Греъм. Да, тук вече може и да не мине за втори път извинението за задните мисли, но имам самочувствието на искрен човек, та... прочетете тая книга, за бога, уникална е!