16 юни 2018

Последният портрет на Дориан Грей

Ето го и третия пост с цитати! "Портретът на Дориан Грей" от Уайлд е отново тук, а и за последно, поне в тази форма.
Много голяма разлика във времето има тази публикация с първия и втория пост, но още от началото бях планувала да са три и за толкова и стигнаха. А сега, без повече предисловие, освен уточнението, че цитатите са в превод на Красимира Тодорова за издателство "Кибеа".

- Причината, поради която обичаме да виждаме доброто у другите, е, че се боим за себе си. Страхът е основата на нашия оптимизъм. Ние щедро приписваме великодушие на своя съсед, защото се надяваме сами да се възползваме от плодовете на това великодушие. Хвалим банкера, защото разчитаме да увеличи кредита ни и сме готови да открием достойнства дори у разбойника с надеждата той да пощади джобовете ни.

(...) единственият начин жената да направи от мъжа праведник е, да му досади така, че той да загуби всякакъв интерес към живота.

(...) често действителните трагедии в живота се разиграват в такава нехудожествена форма, че ни отблъскват със своята грубост, с нелогичността си, с крещящото безсмислие, с пълната липса на стил. Те ни действат така, както ни действа всичко вулгарно. Оставят ни впечатление само за груба, чисто животинска сила и будят възмущението ни. Понякога все пак животът ни среща с трагедията, съдържаща художествени елементи на красотата. Ако тези елементи са истински, събрани заедно, те събуждат чувството ни за драматизъм. Ние изведнъж откриваме, че вече не сме актьори в пиесата, а нейни зрители. Или по-скоро - и двете. Наблюдаваме самите себе си и все повече се увличаме от необикновеното зрелище.

Всеки, когото познавам, твърди, че сте крайно порочен! - рече старата дама и поклати глава.
Лицето на лорд Хенри доби сериозен израз и той замълча за няколко минути.
- Чудовищно е, каза най-сетне той, - че днес хората имат навика да говорят зад гърба ти неща, които са напълно верни.

Никога не споря за постъпките. Възразявам единствено срещу думите.

Да определиш, значи да ограничиш.

- Опиши ни като пол - каза тя предизвикателно.
- Сфинксове без загадки.

Онова, в което си напълно сигурен, никога не е вярно. В това се крие фаталността на вярата, такъв е урокът, който ни дава любовта.

Хората наричат безнравствени ония книги, които им посочват собствената им безнравственост.

В реалния свят злото не се наказва, а и доброто не се възнаграждава. Успехът съпътства силния, несполуката преследва слабия. Това е всичко.

- Всъщност, Дориан - промълви той след малко, - каква полза има човек да спечели целия свят, ако - как беше по-нататък? - загуби душата си?

15 юни 2018

Екологът бог сред звездите

Мечтата на човечеството да достигне и да заживее сред звездите - осъществена!
Сега са познати милиони светове, галактики, животи. След хилядолетни войни редици планетни системи са... опитомени. Завладени.
Понякога, за отмъщение, някой и друг кораб за биологична война бива оставян в орбитата на някоя планета, тровейки живота ѝ векове наред. Докато човечеството почти не забрави за отминалата слава и старата наука започне да си граничи с легендите.
Един ден млада изследователка случайно открива едно изоставено оръжие, истинска съкровищница на древната наука. Въпросът е дали то ще попадне в правилните ръце...

"Пътешествията на Тъф" (Бард, 2018) се оказа доста любопитна фантастика на... екологична тематика (това е първото изречение във всяко второ ревю, тръгнах да го избягвам, ама не ми се получи...). Бързам да посоча, че усещането е напълно различно от "Игра на тронове", както се получава и при други произведения на Мартин извън фентъзи жанра. Е, не може да се отрече, че в "Пътешествията на Тъф" има доста голяма доза натруфеност, свързана най-вече със стила на предаване на репликите, а пък Мартин ще го усетите в сцените, където без усилие праща разни хора на боклука, както си го познаваме. Но е строго далеч от магията и чудесата. Като цяло те не присъстват с пълна сила и в "Игра на тронове", Мартин винаги се придържа повече към реализма, отколкото към боговете от машината... или?
В "Пътешествията на Тъф" откриваме един герой, определено описан в неособено ласкави краски. Тъф е грозен, несъразмерен, може да се намери за противен, в зависимост от възприятията. Абсолютно беземоционален. Да, обича своите котки, но неговата уединеност и омраза към тълпите не го прави най-прекрасния събеседник. Може да бъде обявен и за мошеник. Въпреки това самият той обявява себе си за алтруист, еколог, готов е да дари на хората спасение в бавно загиващите им светове. В ръцете си държи огромна сила, забравена от вековете, и тази сила го прави богат, властен... и в много голяма степен божествен. В образа на Тъф виждаме една заигравка с божественото - той пътува със своя кораб, пълен с чудеса, и носи спасение със силата на своята наука. Мартин проиграва различни екологични катастрофи, заедно с които обявява и решенията им, точно както са на теории. След това ни показва реакцията на хората, когато виждат в действителност постигнатото. Природата е спасена, планетата е изцерена... но дали човечеството наистина може да остане доволно от този развой на събитията? Оказва се, че доволни хора никога няма... никаква изненада, нали? И Тъф продължава да пътува сред звездите, спасявайки отделни светове тук и там, но големите катастрофи му се опъват, когато се опитва да действа внимателно, да щади.
Някои екологични катастрофи могат да бъдат решени само с твърда ръка.
И... да... Тъф я притежава. Един ден вероятно ще бъде принуден да се обърне срещу собствения си вид - разрушителните човешки същества. Тогава ще бъде принуден да обяви самия себе си за бог... и всъщност няма да е много далеч от истината.
Тъф постъпва винаги правилно, дори когато човечеството го боли. Понякога ги мами нахално, понякога хората са прави да го мразят и ненавиждат. Понякога е скандално груб при постигането на целите си. Твърдо убеден в правотата си. Просто изключително противоречив герой, именно което го прави страшно труден за описание. Подкрепяш го, докато в следващия момент ти се иска да му забиеш нож в гърба. Изключителен герой!

"Пътешествията на Тъф" е книга в една свежа форва тип "разкази, обединени в цялостна история". Като онези произведения, които се публикуват в определени списания в течение на няколко броя. Всяка глава би могла донякъде да се чете самостоятелно, но само пълният текст, разбира се, те докосва със страшна сила. Независимо дали екологичната тема вълнува човек, според мен Тъф би могъл да развълнува всеки любопитен така или иначе. Цялото произведение е написано в някакъв странен класически стил - дълги монолози, изпъстрени с "панделки" и "дантелки". Тъф говори на всички на "Вие", с дълги словоизлияния, изобщо по изключително странен начин. А говорим за история, развиваща се векове напред в бъдещето. Да, това прави стила доста симпатичен, но на мен лично невинаги да ми беше приятен, понеже като цяло подобна помпозност ми е натоварваща.
Много силно произведение. В началото бях готова да мрънкам стандартните неща от типа "Мартин ако спре да се занимава с такива неща...", въпреки че книгата е по-ранна... Но от това тук нямаме нужда. Вълнуваща и особено актуална книга, написана интригуващо. Възможно е за мен Мартин да се окаже много по-добър фантаст, отколкото... ъъ... фентъзист, предвид и други негови произведения в този жанр...
Аз си взимам една от петте звездички заради мъчението на дългите монолози, както и за неспоменатото по-горе, но нервиращо ме... повторение и наблягане на думи и фрази. Не можах да определя точно с каква цел да речем някои физически недостатъци на дадени герои трябваше постоянно да се набиват на читателя с всяко изречение (например неща от типа "каза дебелата жена" или "и сложи ръце на изпъкналия си корем"). Това някакви ключове към нещо ли трябваше да бъдат? През абсолютно цялото време действително ми изяждаха очите...

Още по темата към момента можете да откриете и в:

12 юни 2018

"НИКОГА повече ерген"...

Тя винаги е била абсолютно съвършена. Богата, красива, властна, умна.
Тогава как е възможно да иска да се омъжи за възможно най-обикновения човек в цяла Америка?
Някои неща не разполагат с обяснение...
Той - обикновеният неудачник - ще се опита да я направи щастлива, с каквото му е по силите. И определено късметът не е точно на негова страна, когато се отправя на последното си ергенско парти и се запознава с красиво местно момиче, мъж със змия, бедстващи хаитяни, орангутан и... да спрем до орангутана.
Ергенската тайфа не му е от особена помощ. Булката скоро започва да беснее, а пък той намира време и за това да си навлече проблеми дори с безценния пръстен...

"Никога повече ерген" на Дейв Бари (издателство Бард, 2017, с превод на Иван Иванов) ще ви преведе през един много шумен Маями и ще ви запознае с почти отчаяния опит на един обикновен човек да спаси сватбата си с мултимилионерка, при положение, че абсолютно всичко е против него... дори родителите на булката, разбира се.
Мисля, че това е книгата, с която аз лично мога да отворя така наречения "плажен сезон". Не бих определила историята като нищо повече от сравнително евтин комедиен филм от онези, които на мен дори не са ми смешни. Напушени кретени, състезаващи се с евтин диалог за вниманието ти не е нещо, което непременно трябва да пропускаш. Главният герой е единственият свестен лъч надежда и всички се стремят да го заровят под камара от идиотизъм. (И от бащата на булката става нещо, но пък той е доста второстепенен). Булката пък успя да пробуди емоции у мен - омраза. Абсолютно противно същество. Определено, представена така, не мога да ѝ съчувствам за всички заплахи за "съвършената сватба". Даже съм доволна, че се трупаха и трупаха... От Ергенската тайфа може би имаше какво още да се желае (определено Марти не беше за мен "най-готиния пич")... Всъщност, от всички имаше да се желае още, като цяло. Може би просто защото за мен това просто не е хумор...
"Никога повече ерген" не ме разочарова, защото още с първите няколко изречения човек добива представа какво го очаква. Това е историята, за която си платил в лятното кино да гледаш и гледаш, понеже нямаш да вършиш абсолютно нищо друго. Факт е, че най-забавният момент за мен е моментът в аптеката, цитирам началото отново:
"В аптеката работеше само една каса и на опашката пред Кастроново имаше само една клиентка. За негово нещастие тя се оказа от най-кошмарния вид клиенти: жена с купони. Още по-зле, беше СТАРА жена с купони и стискаше цяла пачка с дебелината на телефонния указател на Дейтън, Охайо"
Съответно уточнявам защо беше най-забавният момент за мен - защото знам какво е да си на каса и да си имаш вземане-даване с човек, зареден с купони... Даже колегата от книгата беше страхотно любезен!
В заключение смятам, че ако нямате против ненормални и шантави надпревари из слънчево Маями, терзанията на един младоженец и разни напушени хора... можете да заведете "Никога повече ерген" на плажа тази година.
(П.П.: Да, това може да мине и за плажна препоръка №1 за годината!)

10 юни 2018

Бележки за "Смъртта и светлината"

Очарователният сборник с избрани произведения на Роджър Зелазни - "Смъртта и светлината" (издателство Бард, 2017) - се сблъска с моята, тъй да си кажем, ненаситност.
Като начинаещ "фентъзист", срещата ми със Зелазни и неговият Амбър беше едно от най-страхотните неща, които са ми се случвали. Години наред харесвам Зелазни заради онзи тъй ярък спомен от хрониките.
Сега, години по-късно, след сблъсъка си с "Да умреш в Италбар" и "Създания от светлина и мрак", осъзнавам, че Роджър Зелазни е много по-различен от детския ми спомен за него. Или пък простата ми вяра от онова време, че той е предимно фентъзи писател, отдавна е трябвало да бъде изтръгната от мен.
Но... никога не е късно.

Да започнем с най-простичкото - съдържанието на "Смъртта и светлината". В този том (който всъщност има една единичка на корицата си, ако някой не е обръщал внимание или не е попадал на книгата... Това е надежда за още, още, още!) имаме сравнително кратките "Четири истории от утре", следвани от "Господарят на светлината" и "Една нощ през самотния октомври". Всички произведения са почти изцяло сериозна фантастика, с много нисък процент фентъзи съдържание. Книга, достойна за колекцията от "Велики майстори на фентъзи и фантастика", към която, естествено, си принадлежи. И, съвсем естествено, е също толкова елегантна и must-have~ (и аз да използвам един модерен термин, ей!).

Четирите истории от утре са реално това, което лично на мен ми хареса изцяло и напълно... добре де, може би без да броим първата история. Но и три от четири не е зле. Под общото название всъщност разполагаме с:
- "Вратите на лицето му, лампите на устата му" - Венера, буря, неестествени морски твари и запалени рибари, потопени в стиймпънк. Произведение, което те кара буквално да се гмурнеш в чужди, много чужди води. Но сериозната му слабост, лично за мен, е краят му, който е оставен някак да виси в нищото и ме разочарова. Търсят се отговори на редица въпроси - защо, какво сега, и какво от това... За жалост, вероятно аз пропускам отговорите им някъде в текста, ако изобщо ги има...
- "Роза за Еклисиаста" - умиращият Марс и поетът, който ще го възроди. Прекрасно произведение. Тук си проличава колко къртовски труд вероятно е хвърлял Зелазни, за да се запознае с редица религии и учения - нещо, което проличава и в други негови произведения. Освен това, разказът е и изненадващо романтичен, а и вдъхновяващ. Интересно е как главният герой е абсолютно гениален, но и абсолютно интровертен - несъмнено типаж, използван и в много други произведения, и все пак... все пак този герой е сякаш лишен от всичко зло, без да са му спестени слабостите. Той е... съвършен.
- "Фуриите" - Отново се сблъскваме с друга галактика. Този път отчаяната интергалактическа полиция ще събере екип от създания с паранормални способности, които ще трябва да заловят един престъпник... Лошото е, че за мен престъпникът беше героят, поради което не възприемам тримата "ловци" за добрите, поради което и през цялото време ръмжах срещу тях. Нищо в тази история като цяло не беше честно и правилно. Най-честно е даже да си кажа, че повечко се нервирах, вместо да се забавлявам. Може би именно този обърнат вид на иначе стандартната история, ме вълнува най-много... пък дори и не напълно положително...
- "Сърцето на гробищата" - Елитът има нова форма за забавление... и за оцеляване. Минеш ли теста, ти си... спасен. За векове напред, завинаги. Получаваш възможност да спиш замразен сън с години и да се събуждаш сякаш само след ден-два. И да участваш на много и чудесни Купони, хиляди години напред след твоето раждане. Тази история е донякъде в стил "предупреждение за бъдещето", носи определена тъга в себе си за начина, по който се променят хората. И вярата, че дългият живот невинаги значи истинско щастие. Краят на историята е чиста доза горчива ирония. Бих казала, че всичко това прави разказа рядък диамант сред другите.

"Господарят на светлината" е първото от двете големи произведения в антологията. Ако вече сте се сблъсквали със "Създания от светлина и мрак", значи имате реална представа за какво става въпрос. И двете произведения са фантастично-религиозни. Всички митове, свързани с дадена религия, оживяват изпод перото на Зелазни. Докато "Създания"-та е история, базирана на египетската митология, то "Господарят на светлината" води началото си от будизма и хиндуизма.
Зелазни или е имал изключително голям интерес от религиите и митовете, свързани с тях, или е бил много упорит и сериозен изследовател. Запозната съм с редица будистки митове и ги виждам пресътворени, и в играта има живи, ярки образи - точно каквито би следвало да бъдат, поне според хората, които са ги представяли. В същото време, Зелазни не устоява на душата си на фантаст, и дарява световете на своите богове с чудни и обясними машинарии. Създават се тела за прераждане, създават се оръжия, които хората смятат за магически... Боговете в своя свят се борят за власт и могъщество... а ние всъщност нищичко не знаем. Зелазни просто някак се е промъкнал на Небесната пътека. Боговете си имат свои слабости и не всички са безкрайно мъдри... просто трябва да вникнем в това... Макар че те едва ли биха искали, разбира се.
Но аз всъщност не харесвам това произведение изцяло, както не харесах и "Създания"-та. "Господарят на светлината" е безспорно по-добро в личната ми класация, но ми се видя хаотично, а всъщност на места и досадно. Патосът, с който си комуникират тези създания, ме отчайва. Честият похват да не се обяснява на читателя къде и кога точно се намира, ме дразни. Не е възможно да съм чак толкова неориентирана, че да не мога да разбера за 200 страници кой за какво точно се бори и в крайна сметка добър или зъл е. Може би пък тези неща идват от природата на божествените натури - ами ако моят простосмъртен ум просто не побира нужната информация? xD Каквото и да е, този тип фантастика "Зелазни" не е моята фантастика... Жалко... но пък иначе всичко - всички машини, демони и какво ли не - се вписваха в пъти по-добре в будизма, отколкото при египтяните...

За "Една нощ през самотния октомври" не изпитвам желание да говоря. Имах друга представа за това произведение още миналата година, когато го четох като самостоятелно издадена книжка. Тук имам същия проблем - лек хаос, труден (невъзможен) път към кой да е герой от произведението и съответно - загубване на пътя към вплитането ми в историята...

~~~
Още за книгата към момента можете да откриете и в: