31 декември 2015

Краят на 2015!

Обещаната статия за края на годината, която представлява...
Статистическите ми данни.^^
Нали ги знаете онези класации и прочие, които гласят "Колко/кои/какви книги изчетохте през годината"?
Това е нещо подобно, така че сега спокойно можете да подминете поста. Скоро ще бъдете залети отвсякъде с такива, особено ако сте се заобиколили от групи, блогове и други местенца, пълни с книги.
Това, което ще видите, е пълна версия на списъка с прочетени книги + една много, много традиционна аниме справка. Нея я правя още от началото на аниме кариерата си и никога не я изпускам... добре де, може би е имало някоя година, но по принцип винаги я имам на ум~
Внимание! Подреждането на книгите не е напълно строго и издържано. Даже няма подреждане. Невъзможно е да се направи класация. Номерата най-вече ще покажат с колко книги завършвам годината.


  1. Робин Хоб - Безумният кораб
  2. Брандън Сандерсън - Сияйни слова ("Летописите на Светлината на Бурята")
  3. Брандън Сандерсън - Пътят на кралете ("Летописите на Светлината на Бурята")
  4. Брандън Сандърсън - Мъглороден: Последната империя
  5. Брандън Сандърсън - Мъглороден: Кладенецът на Възнесението
  6. Брандън Сандърсън - Мъглороден: Героят на Времето
  7. Майкъл Дж. Съливан - Зимният фестивал
  8. Майкъл Дж. Съливан - Персепликуис
  9. Майкъл Дж. Съливан - Короносната кула
  10. Майкъл Дж. Съливан - Розата и бодилът
  11. Даян Уейн Джоунс - Замък в небето
  12. Джеймс Оруел - 1984
  13. Хърбърт Уелс - Машината на времето/Островът на д-р Моро
  14. Артър Кларк - Деветте милиарда имена на Бога
  15. Чайна Миевил - Морелси
  16. Бранимир Събев - Априлска жътва
  17. Тери Пратчет - Жътварят
  18. Тери Пратчет - Малки богове
  19. Тери Пратчет - Цветът на магията
  20. Тери Пратчет - Фантастична светлина
  21. Сара Дж. Маас - Огнената наследница (книга трета)
  22. Труди Канаван - Откраднатата магия
  23. Любомир Николов-Нарви - Сивият път (първа част)
  24. Любомир Николов-Нарви - Забравени сказания
  25. Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа - Старият Марс
  26. М. Р. Кери - Момиченцето с всички дарби
  27. Патрик Нес - Освен този живот
  28. Артър Голдън - Мемоарите на една гейша
  29. Епично: Легенди на фентъзито
  30. Брам Стокър - Дракула
  31. Ян Валентин - Звездата на Стриндберг
  32. Нийл Геймън - Внимание, психоспусък!
  33. Джеймс П. Блейлок - Последният сребърник
  34. Дан Дастие - Отровата на Алкория
  35. Айзък Азимов - Космически течения
  36. Рей Бредбъри - Избрано
  37. Даниел Суарес - Прилив
  38. Нийл Геймън - Никога, никъде, никой
  39. Даян Уейн Джоунс - Къща на много пътеки
  40. Хърбърт Уелс - Кристалното яйце
  41. Дейвид М. Корниш - Сирак ("Татуировка с чудовищна кръв")
  42. Х. Ф. Лъвкрафт - Отвъд стената на съня
  43. Джош Малерман - Кутия за птици
  44. Дж. К. Роулинг - Куидичът през вековете
  45. Дж. К. Роулинг - Фантастични животни и къде да ги намерим
  46. Робърт Блонд и Ейдриън Уейн - Патрул за ада (книга-игра)
  47. П. Г. Удхаус - Джентълмени в неволя
  48. П. Г. Удхаус - Капан за ергени
  49. "Н" като нож - Разкази
  50. Кърт Вонегът - Точния мерник
  51. Дж. Хадли Чейс - Още един глупак
  52. Реймънд Чандлър - Дългото сбогуване
  53. Реймънд Чандлър - Разкази
  54. Дайсаку Икеда и Аксиния Джурова - Духът на лъва
  55. Аксел Сандемусе - Върколакът
  56. Джеймс Х. Чейс - Виновните се страхуват
  57. Е. Р. Брейтуейт - На учителя с любов
  58. Кюзо Кобаяши - Август без император (皇帝のいない八月)
  59. Георги Божинов - Калуня-каля
  60. Йордан Свеженов - Анархия на три морета
  61. Джон Стайнбек - Небесните пасбища
  62. Джон Стайнбек - Гроздовете на гнева
  63. Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство
  64. Джон Стайнбек - Пътешествия с Чарли
  65. Джеймс Г. Балард - Империя на слънцето
  66. Ким Монзо - Същината на нещата
  67. Владимир Набоков - Лолита
  68. Дени Дидро - Монахинята
  69. Нийл Геймън - М като Магия
  70. Дан Браун - Метеоритът
  71. Н. К. Джемисин - Луната, която убива
  72. Делиян Маринов - Пътуване през спомени ч.1
  73. Агата Кристи - Злото е на път
  74. Иво Сиромахов - Български работи
  75. Иво Сиромахов - Уважаеми зрители
  76. Роджър Зелазни - Създания от Светлина и Мрак
  77. Съмърсет Моъм - Една любов в Париж
  78. Кръстю Мушкаров - Мъртва магия
  79. Шанън Стокър - Регистърът
  80. ------------ Дейвид Ротенбърг - Шанхай (препрочитана)

Ами... това е xD Откритията на годината ми са свързани със Сандърсън, което реално не е нищо ново под слънцето. Хоб винаги е на върха, това е ясно. За останалата част надолу - никой да не се сърди къде е попаднал, изобщо не съм подреждала, както вече казах!
Разочарованието на годината бих казала, че е книгата на Зелазни - "Създания от Светлина и Мрак", от която някак още ми е горчиво, което не е типично за мен като читател...

Колкото до аниме справката, тя е мъничка, така че веднага я слагам~
Завършени анимета през 2015-а година: 2491
От които (липсват някои ONA и подобни)~ TV сериали: 919; OVA: 434; Филми: 327; Специални: 534.
Епизоди общо: 24,456.

(Сега пак повторете, че не съм фрийк, или каквото там се казва!)
Който е издържал дотук, скромно благодаря! Надявам се новата година да е по-светла за този блог откъм писане, а дали да си пожелавам друго... не знам xD
Честита Нова Година на всички!!!

29 декември 2015

Април през декември...

...и една кърваво-вълнуваща... жътва...



Има хора, по-талантливи в писането на ревюта от една проста книгомелачка. С много по-красиво подбрани думи, по-смислени изречения и прочие.
Истински ревюта, които сборникът истински заслужава.

А Книгоядец-ът...
Е, той, както обикновено, ви представя своята простичка любителска радост. Достатъчно силна, за да се опита да напише нещичко дори с простички думи. Следва текст, изобилстващ по-скоро от размисли и страсти, отколкото от реално сериозни изречения.
Слагам си това вечно предупреждение, та да не би ако го няма, някой да реши, че е добре да ме даде наааа... Черните кучета xD


~~~~~~~~~~~~~~

Виждате една книга, една... хм... малка книга, която се "хапва" за ден, може би два, или пък три. И която, след като си "хапнал", пуска в теб един ярък, ярък електрически заряд и удря здраво. И след това изведнъж вече искаш отчаяно да започнеш отначало. Превърташ на лента случки и събития, нареждаш ги като пъзел и пак ги разваляш - всякакви моменти от разказите, които най-много си харесал.
Почти напълно точно това малко странно описание ви дава представа какво е настроението ми в момента. Или по-правилното е да се каже - какво е състоянието ми.
Това се казва електрически заряд, хора!!!
Като човек, болезнено незапознат от първа ръка с много книги, които още по-болезнено искам да прочета, гладът ми се събужда с всеки разказ. Малък или голям разказ, без значение. Искам хорър! Искам фантастика! Искам пак чиста доза ужас, моля!
И сега, както се казва, се изправям пред вас като същински ветеран, надупчен с незнайно колко на брой куршума чист кеф. Ами да, ето това е истината. Без да забравяте, надявам се, за електрическия заряд. Май проблемът е, че всеки куршум изглежда зареден със заряд... Аххх, по дяволите! xD
Не бива да очаквате всеки да проявява милост.
Не бива да очаквате всичко да е като "по филмите и книгите".
Понякога чистият ужас побеждава. Или просто розовите очила... падат?
Истории, остри като кинжали. Животинчета с остри зъби, които не те пускат да излезеш, какво остава да си помислиш да забравиш.
Е, сигурно сравненията станаха много, признавам, но всичките са верни. До едно са верни.

Внимание! Дано не се страхувате да се порежете!
Въпреки че аз ви предизвиквам да го направите още сега!
~~~~~~~~~~~~~~
Отделно, като под линия, искам да подчертая, че моят най-най-любим разказ е "Скрежко". Както вече се изразих веднъж - брутален! Когато думите не ти достигат, просто... как друго да опишеш този епикнесс?!
Други куршумчета, които искам да споделя с вас, с надеждата да не издам всичко. Че зарядът наистина не ми позволява!
"Лъстиво сърце" (Лас Вегас не-какъвто-трябва-да-бъде... или точно какъвто трябва да е, хммм?);
"Наемник" (Смея да определя този разказ като... фентъзистки xD В традицията на наемниците... или нещо такова...);
"Водният град" (Чудесен постапокалипстичен свят! Обичам ги тези до полуда!);
"Скрежко" (брррр~ *И се хили с най-широката си усмивка*... И все пак и аз бих си взела едно такова коте в началото...);
"Големият двубой" (Аз съм лаик. Когато играех баскет в училище, изобщо не ме биваше. То май почти в никой спорт не открих себе си. Въпреки това се забавлявах с този разказ, понеже се обаждаше моята аниме душа, която крещеше... Kuroko no Basket!);
"Хотел "Макабър"" (за почитателите на зловещите ваканции, може би. И, незнайно защо - свързвам го и с темата "Зловеща Алиса"...);
"Сурат пазар" (имам един напълно детски, невинен въпрос... А какво става, ако някой рече да ти провери черепа? Или освен лицето можеш да си смениш и костната структура? xD Адски ми е интересно поради някаква причина); 
"Вярна и единствена" (Този разказ ми напомняше за история с български фолклорен корен, обаче не съм много сигурна защо и не смея да го твърдя смело);
"Отмъщение" (йесс, яка тупалка със силна доза галактически привкус... така де, нов свят, купчина яки гъзарийки, както се казва...);
"№24" (ОМГ! Поклон пред спасителя от онези жълто-черни неща. С ръка на сърцето си признавам, че имам фобия от тях! Страхотен разказ!!);
"Черните кучета" (знам аз, че няма милост за някакви такива като мен, ама наистина е страшно! xD И още по-страшно е, че сякаш имам спомен за реална подобна статия някъде из жълтините! Дано си въобразявам xD);
"Самак" (отново, съвсем по случайност, се обажда моята аниме същност... Принцеса Мононоке! Но без никакви елени, богове на гората, а нещо далеч по-страшно. Чудовище, за което отново малко или много са виновни хората... Ама да знаете, самак има и в Мононоке!);
"Странният случай със съдия Фолсъм"(зловещ, тъмен, приковаващ, даже думата "изненадващ" биха описали добре тази история... Вярата е страшна работа... А пък като знам, че и родният ми град е с около 5000 души...);
"Априлска жътва" (гвоздеят на вечерта! Знаете ли кое е дори по-страшното от това да изживееш този неподправен гняв и в същото време удоволствие заедно с тези две момчета? Фактът, че аз ще изляза от университета като педагог и... след това тук... съвсем лекото ми желание да отида в училище започна пак да се изпарява xD)

26 декември 2015

Следколедно...


Весела Коледа!!!
(На патерици? Не! Дори 26-ти се брои за Коледа!)

След 2 месеца някъде блогът става на година... не, че си спомням точната дата, но първата публикация е някъде около моя рожден ден. Не толкова това е причината за този пост по никое време, колкото да спомена някои "велики постижения"~
Когато дойдат празници или дълги ваканции, обикновено отделям и малко време на форумите и сайтовете, които посещавам. Така че тази година Книгоядец-ът получи коледен подарък от мен (малко, но от сърце) и аз се гордея със себе си!
Сега накратко, за да остане... в списъка с публикации, понеже публикациите от този тип потъват в забрава дори и при мен xD
- Поосвежен външен вид. Има се предвид - сменени шрифтове и подобни, бутнато едно цитатче там горе, в дясно, което май няма да сменям много скоро... Даже май никога, знам ли...
- В дясната лента нови добавки има също така "Страници" и "Последователи" (не знам за какво ми е, но това все пак е блог, що пък да го няма). За "Списък за книжни пътешествия" няма никакви ограничения и е в процес на разрастване. Човек се нуждае от пътешествия, я!
- Поява на нов раздел ("Книгоядец писателствува"), който се надявам да разработя все по някое време... О! И "Шарен архив" се преименува на "Библиотечни рафтове", понеже "архив" и "Всички публикации" биха били доста близки... в моите очи поне. "Всички публикации" е другото ново бутонче, на което, по причини, които и аз не знам, много си се радвам... Все пак сега вече имам възможност да пляскам всичко на началната страница, да правя манджа с грозде, а пък там всеки да си търси... ако се досети xD
Много се боря с "Библиотечни рафтове", понеже сама си казах, че ще добавям издателства и години на издаване... амиии... 5% готово? Ха-ха-ха~ ^^' Голям мързел, еййй, голям...

Какво Книгоядец-ът не получи за Коледа~
- Хм... Някоя готина картинка за фон. Намерих си много, обаче как аджеба да я запазя голяма и с хубаво качество, а да е 300 КВ xD В момента се чувствам достатъчно глупава, че да не измислям хубав начин... В краен случай ще си сложа нещо оранжево, ама аниме...
(да, държа да е оранжево, може да е с черно, но да има оранжево... така си тръгнах, така и ще си остана)
- Нямам и нищо за "банер"... ми, явно със снимките и картинките не ми върви. Но за "банер" аз и не мисля. Ако можех да рисувам, щях досега да съм измислила някое човече, мухахах. Така че ще съм си на постно.
- Да, определено със снимките и картинките не съм на "ти".
- Все пак още нямам картинки в раздела за размяна... а имах, и то хубави... Трябва да се постарая повече.
- Абе, как се слага един свестен линк към Goodreads? ><
- Ъм... има и други неща, които са... яки... обаче в момента нямам идея какви бяха xD

Какво Създателката на Книгоядец ще има да си хапва след Коледа~
А, такааа... стигнахме до по-основната част.
Вие нали знаете, че хората като мен получават книги за Коледа... и подаряват книги също така xD
И в същото време няма как да не ви се похвалят.
Но, за да не е много банално, няма да е снимка. Само списъче. Мъничко... Защо пък не? Нали вече пет пъти казах, че със снимките напоследък съм зле!

Рано започнатата книга, но все пак коледен подарък от някого за някого... (Редене час и нещо на огромна опашка, но мисля, че си заслужаваше, а и странното беше, че и аз се забавлявах).
01. Патрик Нес - Освен този живот ٩(◕‿◕)۶

Иии~ В пълно безредие...
02. Игра на тронове - рисувателна книга (беше в деня на намалението... иначе аз съм зле по рисуване, оцветяването също не ми е професионално... Но ме кефи xD)
03. Валтер Мьорс - Румо & Чудесата в тъмното (очарователно страхотна!)
04. Питър Джеймс - Мъртва като теб (благодаря на хората от щанда на PRO Book, мисля, че много ще допадне... и на мен също!)
05. С. Дж. Парис - Ерес (тук има доста любители на този тип конспирации и мистерии...)
06. Джон Грийн, Морийн Джонсън, Лорън Миракъл - Сняг вали (тук не аз имам думата, но може и да хапна, ако ми позволят xD)
07. Чайна Миевил - Посланическото градче (имам му повече доверие вече на Чайна... но не знаех, че е толкова нова книга...)
08. Неделчо Богданов - Българ, книга-игра (очаквам много забавление, мдааа... Следващия път съм сигурна, че ще се изкуша с онази книга, другата... Оназиии... ах, как свършват парите посред нищото xD)
09 и 10. Делиян Маринов - Пътуване през спомени (няма пък, няма пък само аз да не знам! Няма пък!)
11. Тери Пратчет - Стражите! Стражите! (честита Коледа, муциии, няхахах! ☆⌒ヽ(*'、^*)chu)
12. Бранимир Събев - Априлска жътва (сърбят ме вече ръчичките да хващам да жъна, да жъна, да жъна...)
13. Харуки Мураками - Норвежка гора (обичам теее!! (。・//ε//・。) ほんとうにありがとう~~大好き!)
14. Гари Щейнгарт - Абсурдистан (голямо чудене падна за това, признавам си... понеже не съм много по този тип литература, така де... То не е и за мен, но може някой път да зачета...)
15. Д. Х. Лорънс - Пернатата змия (или според една жена, която се доближи, докато избирах - ПЕрнатата змия...)

Брей, този Дядо Коледа, как се е изгърбил заради нашите подаръци...
Е, стига толкова статистика, отивам да си ям мечето от Линд, мухахах (макар че ме е жал да го отварям, толкова мило се усмихва... и е златно!)
Ама като какво чаве звуча xD
Коледа е... сигурно затова...

Следващ подобен пост очаквайте около 31 декември, с още статистика.
Предупреждавам си!

21 декември 2015

Жреци, които убиват

Н. К. Джемисин - "Луната, която убива"

Първото ми запознанство с Джемисин през страниците на фентъзи сборника "Епично". Там тя и нейният разказ ми станаха едни от фаворитите. Интересен свят, любопитни магии и малко хумор, поне според това, което аз усетих.

"Луната, която убива", която привърших днес, ме остави с някакви смесени чувства. В Goodreads вариант на чудене - колебая се между 3 и 4 звезди за книгата.
Древен Египет определено ми се струва благодатен за развиване на фентъзи светове. Предполагам, че още като начинаещ фентъзи и фантастико-любител, теми, свързани с египетските тайни, винаги са ми се стрували привлекателни. Мисля, че се държи отчасти на "Старгейт"... или дори не отчасти, а направо изцяло. Първият опит за фентъзи по темата обаче, творбата на Зелазни "Създания от светлина и мрак", беше голямо разочарование за мен. При все, че обичам Зелазни...
Джемисин пък ни представя един принц-фараон, жреци, отдадени на работата, свързваща ги с тяхната си богиня... и политически игри, поне донякъде. Проблемът е, че цялото съдържание на книгата ми се струва по-подходящо за някакъв вид... разказ, повест, нещо подобно. Действието да е развито във форма, в която да не е нужно да задълбаваме много в героите, да разбираме много за света, да можем да пропуснем някои части от случващото се, които хора като мен биха сметнали за важни.
Ето това е проблемът. Струва ми се, че нещата са твърде повърхностни. Може и да съм разглезена от Сандерсън напоследък, но щом не са на лице онези малки неща, които ме карат да съпреживявам с героя, или даже да се чувствам като част от "семейството"... Ами не се получава. Оставам извън рамките на представения свят, ставам непукист относно болката, която би следвало да трябва да изпитвам. Дори някои неща започват открито да ме дразнят. Ниджири например. Разглезено надуто момченце, което уж трябвало да израсне духовно пред очите ни или аз така си мисля. Загуби ме, мой човек... Особено пък ако знам, че трябва да те гледам още една книга... Мисля, че онзи, червенокосият, пак му забравих името, ще е по-интересен Бирник. Ами Сестрите? В онзи разказ от "Епично" ставаше въпрос за Сестра-той и, напомняйки ми за едно аниме, нямаше как да не се смея на нелепиците.
Ами какво остава за войната? Нещо там се водеше, докато изведнъж не превъртяхме удобно времето. Ами изненадите? Няма нужда от изненади. Всички просто се измъкват по магичен начин след половин страница "трудности". Хоп! Скачаме в съседната страна, говорим за много сериозната тема и оставяме всичко просто да си виси и... хоп, вече сме в нашата страна и след три дни мъка ставаме суперсилни пряко волята си... само дето моментът не беше достатъчно силен.

Потенциал има. Идеята е добра. И светът е интересен. Дори и аз лично да вярвам, че в късия разказ на Джемисин ще й е по-добре. То коя съм аз, че да издавам такива присъди, разбира се, но нали все пак се презастраховах с "лично" xD Само мога да сравнявам късото произведение с по-дългия опит за творба.
Все пак щом разказът й в "Епично" беше за мен толкова силен, сигурно има някакъв смисъл в моето... ъ... предложение. Там се забавлявах истински. Тук беше сухо... пусто... дори на моменти натоварващо? За последното не съм сигурна.
И защо, за бога, трябва да са две книги... то и за една нещата не вървят добре. Може би с по-наситено действие, обединявайки двете в едно, щеше да е по-успешно начинание... Тази мода да се пишат по хиляда книги не е нужно да бъде спазвана от всички. (Да де, то е цяло чудо, че тя не я спазва... засега. След време може да напише и милион еднотипни).

Е... аз като гаден бледолик северняк... нищо не разбирам в крайна сметка xD
Мисля, че ще е по-точно, ако поставя 3 като оценка. 

17 декември 2015

Бурята надвисва в "Сияйни слова"

"В светлината ветровете идат смъртоносни идат ветровете в светлината"

Наричам тази книга "Голямата червена книга на фентъзито", заради червените й твърди корици под "опаковката". Нещо се е случило със Сандерсън, докато е писал "Сияйни слова". Обикновено втората книга в неговите поредици е тази, която ми се струва малко ненужна. В този случай... поне ако може да се вярва на Goodreads... засега е планирал 10 книги по темата. Тогава как... защо, за бога, Бурята надвисва над героите му още тук, още в самото начало. Не може битката с паршендите да продължи в още осем тома... Трябва да има и нещо повече...
Ето, не е никак честно така! Как ще разбера, а?!
Между другото, аз май все бързам да си права заключения... предишния път бях казала, че сигурно ще мине доста време, преди да сложа ръка на тази тухличка. И колко време мина? Една книга време, ц-ц... Но за това трябва да благодаря на АртЛайн и тяхното навременно дарение за Читалнята. Всичко ще изчета! Само малко време, че покрай Коледа съм заредила елхата xD.

В "Сияйни слова" Рошар продължава да ни се разкрива със своите чудеса и изненади. Магия и духчета обитават въздуха и земята. Един ужасяващ убиец обикаля и сее хаос. Далеч, в пустотата, няколко Върховни принца и един крал се опитват да победят във война, водена вече 6 години... и помежду другото да се надцакат един-друг.
Каладин вече е излязъл от настроението си "Искам да умра", но сега си блъска главата над клетвите и обещанията.
Шалан има нова мисия... и нови приятели. Реално тази книга ни разказа за нея. Страшна жена, честно казано. Ама наистина! Някъде в началото и в средата взе да ме дразни малко, понеже аз вече съм заклет човек на чичо Далинар, а нейните замисли открито са против "семейството". Малко по-късно вече започнах да я приемам... по-нормално.
Не е момичето, което успя да ме спечели... но все пак не е Вин xD Мъглородната Вин е една от най-любимите ми фентъзи героини и първия главен персонаж жена, който да харесвам толкова.
А като говорим за Вин... тук и тази... шарка се повтаря. Вин и Елънд, Шалан и Адолин... то е почти същото! Нарочно ли Сандерсън обича да поставя мъжете в подобна странна ситуация? Вече този модел ми изглежда като "Няма пък аз да съм като другите!" xD Но не отричам, че е интересен, именно защото рядко се използва... Само дето ще ми се скъса сърцето, ако авторът реши да се възползва от възможността за любовен триъгълник. Моля ви се, Сандерсън, моля ви се, не xD Това ще е прекалено жестоко. Не мога да разбера с какво Адолин е заслужил всичко това, честно! Момчето е толкова честно и добро... Всъщност, той е някъде на моите години...
Чакай, вярно... Каладин е по-малък от мен! О, господи... То и Шалан така...
Много съм щастлива за чичо Далинар между другото xD За всеки негов успех скачах от кеф... май наистина съм се причислила твърде много към семейството xD (Забележете все пак, "чичо" вече е неотделимо от името му...)
Гледната точка на Ешонаи в Интерлюдиите много помогна за разбирането на другата гледна точка. Открих и едно чисто и абсолютно забавление в сцените с Шута. Аз много обичам шутовете... за бога, най-разпространеният ми интернет псевдоним е именно спомен за един определен шут. Шутовете са устати змии, владеещи сарказма и всички подобни изкуства до съвършенство. Шутът със сигурност е дори повече от това, което сам признава за себе си... дори и да не признава много с думи. Обичам това създание!

Какво да ви кажа. Един епичен свят се завръща към живота с тази втора книга от поредицата. Всъщност, и да са 10 книги, какво пък, още по-добре. Нека Рошар диша, нека живее. Бурята застига всичко... важното е дали ще продължиш да бягаш пред нея. И колко ще издържиш.
Скали и бури, забравени легенди и истини, лъжи и тайни. Духчета на живота си играят в младите зелени растения. Духчета на смъртта се крият из труповете на убитите. Духчета играят с вятъра. Някои задават въпроси. Други чакат да чуят думите. Чудовища дебнат дълбоко долу, където слънцето стига трудно.
Някои хора кроят планове за убийства и "спасяване на света". Други откриват в себе си... нещо. Дори най-голямото едноръко нищожество може да се окаже изненада в творбите на Сандерсън. Внимавайте с Лопен!
Нищо чудно следващия път да се дивя на Скалата. Оня, с дългото ескимоско име...

Не съм чела "Колелото на времето". Някъде не се ли споменаваше, че Сандерсън иска да напише поредица от такъв тип, или аз го споменах? Все тая, не ми се проверява... Но безспорно това тук е... епично фентъзи. За това вече съм сигурна, че говорих. Това е разказ за цял един свят. Със своя писменост, със своите възходи и падения, с много народи и много лица. Със своята уникална магия, със своите чудеса.
Сега се сетих какво липсва! Един речник с глифи, та да може като при Толкин да заговорим алетски. Може пък да го подхвърля като идея на автора, ако в онзи сайт някога им хрумне да му задават въпроси... само трябва дотогава да си формулирам правилно изречението на английски xD Само за жени, какво ще занимаваме мъжете с "женски писания" xD Не, това просто все ме удивлява...
Сега като гледам книгата опакована и готова за връщане и вече ми липсва... Та нали Бурята едва сега идва?! Та нали предстои най-важното...
П.П. Адолин е моят герой! В края на книгата горе-долу особено. Той си е от семейството на чичо Далинар и си го обичам по принцип, ама вече ме спечели напълно. Вярно, сега неговата съвест сигурно ще се измъчва в продължение на цялата бъдеща книга, но... за бога, момче, право в десетката!!
А дали пък следващата книга няма да е за Ренарин? Този хитрееец xD xD
Проклятие... или по-точно, за да сме като по темата - Отче на Бурята!
Пак нямам търпение...

01 декември 2015

Старият непознат Марс


Аз определено не мога да се числя към хората, които са израснали с онзи Марс, пълен с живот и определено не-зелени човечета. Никак не познавам онзи Марс, за който съставителят на сборника "Старият Марс" - Джордж Р. Р. Мартин - говори.
Що се отнася до разказите за Вселената от подобен тип, аз съм по-скоро съвсем невръстно дете на Зелазни... По-скоро дъщеря на приключенията от нов тип. Израснала с екипа, минаващ през Старгейт или онези, които пътуват през звездите в Стар Трек. Познанията ми за планетите сред звездите вероятно са формирани първоначално с Междузвездните войни... Дете съм на една купчина филми, чиито имена вече отдавна не помня, но ярко си спомням как героите в тях се опитваха да укротят Червената планета.
Ами... не знам... от една страна няма особена връзка... но няма значение.
Много от тези споменати филми и разкази вероятно са базирани на старата основа, за която Мартин споменава във въведението към сборника. Нямам представа. До скоро дори не знаех, че Марс може... да пее.

Поредицата разкази в този сборник за мен изглеждаха като едно цяло. Сякаш различни градове в различни точки от Червената планета, които разказват историята си. Не усещах голямата времева разлика между отделните истории... мисля, че това ми донесе повече удоволствие от приключението.
Какво значение имаше, че на някои места марсианците бяха зелени, а на повечето - с по-тъмна кожа и златни очи? Че понякога имаха повече пръсти, бяха по-високи или говореха друг вид език? Струваше ми се, че просто може да се приеме, че из планетата могат да се намерят всякакви. Ние, земляните, също не сме напълно еднакви, нали?
Светът ги обединяваше. Червени пясъци и империи, отдавна изчезнали от повърхността. Вода, която на места е изчезнала напълно, а на места става все по-малко. Земляни заселници, които в повечето време се борят, за да създадат условия за живот за своята раса.
Тайнствени писмености, велики руини... и почти непрестанни песни от червения свят.
Марсианците често общуват с песен. С телепатия, спомени или простички жестове.
Планетата пее. Понякога гневно, понякога с печал. Това може би беше най-магическото откритие за мен.
Няма никакво значение дали Марс е такъв сега, точно в момента, или не е. Какво значение има какво намира нашата малка машинка, пратена горе, на онази далечна планета? Какво ме интересува мен! Аз видях Старият Марс. Онзи Марс, пълен с... магия.

Чувствам се като пълен лаик, но в същото време... ама аз съм си!
И развинтеното ми книгоядско въображение не изпитваше никакви проблеми с действителността, изправена пред нереалното. Ха! Както всеки инат може да каже - че откъде пък знаете дали под пясъците на Марс наистина няма живот!
Пък и все още следя с интерес плахите програми на НАСА относно пращането на корабчета към четвъртата планета. Понякога разкази като тези в "Старият Марс" изглеждат много реално приложими, дори и без да има марсианци...

Колкото до всеки разказ поотделно - няма смисъл да се разлокумчвам. Харесаха ми както леко тъжните истории, така и тези, изпълнени с напрежение, и онези, изпълнени с трепетно очакване на чудо. Фаворитът ми безспорно обаче е "В гробниците на марсианските крале" от Майк Резник. Допаднаха ми Скорпиона и неговото венерианско "куче" Мерлин, още повече с начина, по който си комуникираха. Напомняха ми на герои, които обичам. Понякога на Фиц и неговия другар (на Робин Хоб), понякога на... Ейдриън и Ройс на Съливан xD.
Много ме забавляваха разказите за мореплаватели, тръгнали с дървените си корабчета към непознатото или попаднали там случайно. Особено симпатичен беше и разказът, който съдържаше историята на едно семейство, съставено от татко-татко и дъщеря.
Два или три разказа не ми допаднаха, разбира се. Във всеки сборник има по нещо за всекиго и просто тези разкази не бяха за мен. Но няма значение... Струва ми се, че сега ми се ходи и на Венера...

30 ноември 2015

-Сериали- "Демоните на Да Винчи"

ДЕМОНИТЕ НА ДА ВИНЧИ
Сезони: 3; Година на започване: 2013; фентъзи, приключенски

Няма шанс да не се похваля със сериал! Не съм гледала сериозно сериали от... от много време. Поне три години... че и много повече!
Но напоследък интересът ми се възвърна. Понякога става така. Изведнъж нещо ти щуква и... тръгваш да си търсиш нещо с "истински хора" xD
Срещата ни с "Демоните на Да Винчи" (както го изписват в Гугъл), беше спонтанна и случайна. Вече сигурно се забелязва, че при мен всичко се случва спонтанно и случайно...
Просто имаше малко реклама в програмата за телевизията и... изглеждаше много обещаващо. Малко историческо и малко средновековно. И малко фентъзийско, точно каквото ти душа иска.
Сериалът се оказа малко повече от просто исторически. На практика, тук историята се развива наистина в една далечна Италия... но Италия, пълна с личности от енциклопедиите и историческите книги. Хора, живели що годе по едно време и не съвсем. Да Винчи, Николо Макиавели, Веспучи, Джироламо Риарио, Лоренцо де Медичи, Влад Дракула - това е само част от екипажа. Доста смело решение, според мен... това да напълниш кратичкия сериал с един куп познати и не чак толкова познати личности и да замесиш в едно както турските амбиции за покоряването на Европа, така и съвсем случайното намиране на Америка, пък и... Защо всичко това да не е част и от две братства, които се съревновават помежду си, притежаващи могъщество и сили далеч отвъд магията...

Младият Леонардо да Винчи е напорист изобретател, който помни всичко, което е видял. Неговата мечта е да намери майка си, напуснала семейството му, когато е бил още съвсем малък. Междувременно младият мъж създава, рисува и чертае всякакви чудновати неща. Граничещи с магията, несъмнено. Е... той е маестрото!
Той има до себе си едно младо русо момченце, което трябва да обучава - Нико.
Както и един тип, чиито любими места за разпускане са бардаците и кръчмите и има талант да спряга всички мръсни глаголи вв всички възможни времена и прочие. Зороастър.
Тримата определено не скучаят никога.
Един ден Лео решава, че иска да стане военен инженер на местния властелин Лоренцо де Медичи... А в средите на висшето общество има доста проблеми за разрешаване. Проблеми, в които нашият Лео няма как да не се замеси...
Пък и баща му е част от онзи свят... как синът му (дори да е "незаконен") ще вземе да го посрами, няма да бъде допуснато xD
А пък в същото време един странен турски "магьосник" започва да се явява при младия Винчи. Той умее фокуси с монети и вижда миналото и бъдещето. Той е от Синовете на Митра... и има да поиска нещо много специално от Маестрото.

И така... приключението започва в момента, в който папа Сикст (забравих му номера) решава, че трябва или да покори Флоренция, където живеят нашите герои,или да я унищожи. Защото, моля ти се, Флоренция отказва да се подчини на пълната му власт, дадена от Бога. Безобразие!
Светата църква набързо изпраща инквизитора, граф Джироламо Риарио, да им разкаже играта на глупавите флорентинци... но дали графът ще успее?

Разказвам всичко това в леко глуповат стил, признавам си, но не исках да звучи прекалено натруфено и помпозно.
В интерес на истината, цялостната история на сериала се върти около намирането на мистериозната "Книга на листата", която променя текстовете си постоянно и малцина могат да разберат тайните й. Книга за миналото, бъдещето и настоящето. Могъща книга, която може да промени света за добро... или за зло.
Заради тази книга обиколихме цяла Италия (или почти) и стигнахме дори до Влад Цепеш, който не умря дори след обгаряне и падане от най-високата кула на двореца си. (Най-бруталния герой, до който съм имала досег в последно време! Голям кеф е да си му на гости, направо е за умирачка!) Стигнахме даже и до Америка! Разни индианци много искаха да направят Леонардо и Риарио на красива чуждоземна прах...

Като споменах Риарио... той се явява нещо като другата сюжетна линия, тъй да се каже.
Отношенията му с главния герой винаги са обтегнати или не чак толкова. Съперници и малко приятели, те си приличат, но в същото време тотално се различават.
Джироламо Риарио (за мен по-често с прякора "Хахо-чан" или "Черния граф") беше първо инквизиторът, с гадното чувство за хумор. Макар че винаги ще си остане малко садист и малко мазохист. Ако в жанровете на сериала присъства драма, смятам, че това е най-драматичния герой тук. Разкъсван между вярата си, доброто и злото, неговият път ми се струва най-труден.
Между другото, той е и любимият ми герой от "Демоните на Да Винчи". Много обичам хората с, както споменах, гадно, даже извратено чувство за хумор. Ама много! xD
Сблъсъците между него и папата, Лео, Зо (Зороастър), Нико, братовчедката и който още се сетите - безценни. Така съм се смяла... може би не трябваше, ама xD
Той е и доказателството, че хората от подвид "тънки като върби" са най-страшният кошмар на индианците!
И никога няма да забравя готините средновековни слънчеви цайси. Тази хрумка на който и да е било - безценно!

Някои смятат, че е опасно да се експериментира с толкова много исторически личности на едно място, така че техните сюжетни линии да се преплитат... или поне така четох някъде... нещо подобно.
Според мен опитът е сполучлив. Дразнеше ме съвсем леко това, че много от декорите си бяха оставени напълно компютъризирани... и Лоренцо също малко ме дразнеше... Но в крайна сметка желанието за разкриване на тайни ме доведе дотук. Имаше си предостатъчно хитри похвати, използвани от Леонардо да Винчи, за да ми държат интереса. Синовете на Митра, Рогатите (другият, лошият култ), измъкването от тук и от там... всичко спомагаше.
Имаше, както се казва, дори гледки за всеки вкус.
Например за моя вкус........ Пример, кхъм~:





<--------->Графе, ти си моята люМбов~







Та, така... Има още една-две дузини неща, които могат да се кажат, но ще си замълча... засега...

Тайни в Средновековието. Магия, фентъзи, реалност и невъзможни неща. Кръстоносци, османци, гадатели и индианци. Свещеници и неверници....
И един Дракула!
Кога започва следващия сезон~ (Макар че от друга страна си казвам "Дано не започне скоро", защото искам да гледам Риарио възможно най-много време, а се страхувам за живота му xD).

20 ноември 2015

"Пътят преди целта"


Еха, най-сетне, след цяла огромна вечност, аз да седна да пиша, че съм прочела нещо! Чудо!
Съвсем вярно си е, че книгата все пак е дебеличка. Средно дебеличка, предполагам, ако тръгна да я сравнявам с "Дързост и красота" саги, а.к.а. "Песен за Огън и Лед". Но дебелината в случая не е от особено значение. Тук говорим за Сандерсън, а аз съм почти пристрастена към творчеството му от едно известно време. Представям ви страница първа от моето съчинение разсъждение на тема "Пътят на кралете", книга първа от "Летописите на Светлината на Бурята" (в момента няма значение дали всичко беше с главни букви... нали?)

Както забелязах и при опита ми с "Мъглороден", винаги в началото нещата изглеждат доста
сложни. Трудни. Трудно ти е да си намериш място в необятния нов свят, в който те вкарва конкретния автор. При "Мъглороден" мина доста време, преди да осъзная, че всъщност светът тъне в черна вулканична прах. В "Пътят на кралете" ми отне време да свикна, че тревата се свива в дупчици в земята, че почти няма истински, наши си животни, че всичко е камък... Или, чакайте! Най-вече ми беше трудно да свикна с пъстрата картинка на различните народности. Едни със златиста кожа, други със сива, трети с черно-червена... Добре поне, че запомних, че враговете ни са от последните xD И много жалко, че аз в този свят ще се окажа от по-ниската категория хора, понеже нямам светли очи... Но пък съм жена и поне ще ме научат да чета... Фактът, че мъжете не се занимават с наука, четене и писане, беше доста забавен, поради някаква странна причина...
Но да се върнем малко назад. Признавам си, че съм се научила да съм търпелива със Сандерсън и знам, че накрая той ще ме възнагради. Забелязах и при трите тома на "Мъглороден", че действието се влачи едновременно бавно, но и интригуващо. Точно по същия начин нещата се редяха и тук. Като се замисли човек, почти през цялата първа книга (аз четох изданието, съставено от двата тома) не се случваше кой знае какво. Шалан се занимаваше с идиотския си план (все още не мога да го проумея, изглежда толкова... тъпо), Каладин се въртеше между настроенията "Искам да умра" и "Трябва да им помогна", а Далинар се чудеше дали не е луд. Не знам как е при другите хора, но всъщност аз не забелязах чак толкова тази разтегливост, защото бях заета да изучавам героите и да си търся любимец xD
Този любимец в случая се оказа Далинар. Вероятно си е съвсем в реда на нещата човек, запознат с истината около неговата "лудост" да започне да се дразни на околните, които не вярват на Сиятелния принц. Вярно, леко е обсебен от идеята за честта, но след като това го прави един вид инатлив като магаре, винаги ще се случва нещо интересно покрай него... Тъй като при всяка Буря той има видения, последното например беше интересно и по друга причина. Този, който срещна там... изглежда ми познат... (бтв - Далинар, ако имах възможност, щях да вляза в книгата и да ти разбия главата, заради Меча ><)
Колкото до по-главната личност, Каладин... Неговата "специалност" не ми дойде като гръм от ясно небе, по-скоро изненадата се криеше в Шалан и нейната наставничка. Хм, разкритията при момичетата беше добър удар, Сандерсън xD. Не толкова това с истината за Пустоносните, по-скоро за техните умения...

Това обаче не е история само за трима души. Всъщност тук има едва ли не хиляди личности и много тайни за разкриване. Което ме кара да мисля, че тези Летописи ще изкарат още доста, доста... Няма да имам скоро възможност да погледна втората книга, за да имам представа дали ще позная, но на основата на първите 1022 страници...
По дяволите, та то имаше дори интерлюдии... някакви хора, някъде далеч извън главното действие, занимаващи се с какви ли не неща. Учени, търговци... убийци. (В един от епизодите за личности извън главното действие, "Рисн" си казах - "Аха, ето значи откъде си ти, малък разказ от "Епично""). Отделно имаме Ясна, Шутът, Сет, почти всички от тайфата на Каладин, синовете на Далинар, оня гадняр Садеас, кралят... и прочие, и прочие.
Това е огромен свят. Свят с много и различни раси, с много култури, с много езици. Точно както (сега като споменах "Епично" и се сетих) на един приключенец му се иска. Дай ми много езици за разгадаване. Много системи за управление. Много сложни имена, много карти.
Сандерсън е заложил на... всичко xD

Много пъти вече все сравнявам произведението с "Мъглороден". Постоянно ми се струва, че двете имат прекалено много общи неща. Първата книга не е при мен, за да си припомня точно какво казваше авторът, но като че ли беше, че е замислял Летописите още преди сагата за Мъглородните и така нататък... Ако беше така, то сигурно "Мъглороден" е било нещо като пробната версия на Летописите. Понякога все ми се струваше, докато четях "Пътят на кралете", че "Мъглороден" в този случай ще да е по-добрият му опит... главно защото действието там не се развива на толкова страници например...
Отново имаме подобна система за способностите и при двете произведения. Разликата е, че тук се разчита на скъпоценни камъни, а пък при "Мъглороден" - на метали. Понякога пък ми се струва, например сега, когато още мисля за последното видение на Далинар, че между двете произведения има още нещо твърде, твърде общо. Ако вземем тъмнината от видението на принца и я сравним с Мъглата... Ако Всемогъщия сравним с... Не, ако кажа с кой, някой ще хвърли своята последна книга от сагата за "Мъглороден" по мен, преди да я е дочел xD.

Това е историята на цяла една планета. История за битки, крале и рицари.
Безкрайна борба за оцеляване. Магически мечове и брони. Ценни скъпоценни камъни.
Бури, които рушат и убиват... и носят светлина.
Вече съжалявам, че следващата порция 1000 страници ми се отлага за неопределен брой години напред в бъдещето...
Между другото, сега ми е паднало да се чудя дали съм познала... Предполагам, че този на корицата е самият Далинар... с това наметало все пак.... Дано съм познала... Тогава ще си знам, че нещо не съм в ред с очите, щом бронята ми се вижда зелена xD

30 октомври 2015

Звезда и кръст

В навечерието на американския празник за плашене аз намирам малко време да отдам на това забравено място... Като залагам на последното прочетено... Ами останалите?
Те като за класацията за в края на годината... 
Пропуснала съм да споделя мнение със себе си относно "Прилив" на Даниел Суарес, "1984" на Дж. Оруел, "Никога, никъде, никой" на Нийл Геймън... странно колко малко ми изглеждат, а времето, което измина, беше толкова много xD Този месец определено няма край, от мен да го знаете!

А сега възможно най-кратко относно историята на Ян Валентин. С книгата се "запознахме" на предишния Панаир на книгата в НДК. Вероятно от някой кош с намаления, защото аз си признавам, че иначе нямаше да го намеря. Беше една от книгите, които, така да се каже, "одобрих" за цялата купчина, която купихме за човек, който се нуждае от какви да е четива след работа.


Действието ни пренася в студения свят на скандинавските страни. Когато става дума за скандинавски страни, винаги е нещо студено. Ако има убийство, ледът  задължителен... разбира се xD А тук убийство си имаше. Извършено много, много отдавна. През Първата световна война? Или пък по-отдавна? Кой би могъл да каже, след като убитият не е никакъв скелет, а се е запазил такъв, че все едно след миг ще отвори очи и ще те пита защо си му слязъл в пещерата.

Всичко започва, когато един простичък човек, любител пещерняк, както аз обичам да определям такива хора, решава да слезе в една изоставена мина, за да се състезава за един рекорд. Дълбоко, много дълбоко под земята, той намира нещо ужасяващо.
И след това започва въртележката. Появява се един нещо-като-историк, който се блъска с наркотици (включително и един "нов български продукт", уау, колко сме лоши). Той, разбира се, веднага бива замесен и обвинен за виновен. Появява се неговото "Момиче на Бонд", адвокатка от класа... Появяват се наследници на нацистите и съответно един друг тип Организация... и общо взето през по-голямата част от книгата почти забравяме за откритието на трупа под земята, но затова пък навлизаме във фантастичния жанр. Един древноегипетски артефакт сочи път към нещо немислимо някъде в ледовете на Северния полюс. Всички искат скритото световно познание...
Общо взето комбинацията "нацисти + фантастика" не е чак толкова лошо. Натряскания с хапчета главен герой не е толкова дразнещ, само дето винаги отървава кожата твърде лесно. И тук има един супер компютърен специалист, който може да те уреди ако искаш и президент да станеш, само няколко клика трябват. Като се замисля, цялото това произведение всъщност би се вписало идеално като за филм.
Имах проблеми с тоновете немски фрази... и вероятно фрази и на други езици, до които никога не съм се докосвала. Някои от тях бяха услужливо преведени, други... сигурно трябваше да ги запомням от предишните страници. Това лично мен ме изнервя. Хубаво, да се запази някакъв "чуждоземен" дух и прочие, но... не, мен си ме изнервя.

Я да прочетем какво пише отзад? Приключение в стила на Индиана Джоунс? Хм... всъщност да. Индиана, един от героите на моето детство (може би той е виновен, че сега съм студент по история, знам ли xD) почти винаги си имаше проблеми с разни нацисти и спасяваше разни много специални, често религиозни, предмети.
В "Звездата на Стриндберг" имахме бягане през винарна, "атентат" в средновековен дворец, пътуван нелегално с влак, ровене из гробове...
Относно фантастичната част... е, защо така прекъснахте кефа ми на най-интересното xD Сигурно за да не стане книгата в друг жанр xD.

Е, обещах накратко... не, че някога съм се разпростирала.

17 октомври 2015

-Филмова пауза- Хорър още преди Хелоуин


Пазете се... от Пурпурният връх~


Беше ясно, че не може да се пише само за книги тук. Аз съм такъв човек, че дори и да съм си казала, че всичко друго ще подминавам, накрая сама си нарушавам правилото. В крайна сметка става въпрос за моя блог, така че не е чак толкова ужасно нещо. Имаше много неща, които смятах да споделя, но подминах... Кой знае какво ще ми хрумне след като изляза от имението... ако изляза...


Вчера бе българската премиера на страшната готическа приказка на Гилермо дел Торо. Чаках този филм от известно време. Като цяло хорърите не обичам да гледам на кино, или поне някога не обичах. Причината беше доста глупава. Смятах, че не е честно хората да си мислят, че ме е страх, след като аз подскачам на седалката не заради случващото се, а заради озвучението, което изведнъж ти гръмва в ушите xD Сега май вече спря да ми пука особено... Да си мислят каквото щат, няма пък да умираме, заради състрадателни полуусмивки от съседите~
Пък и има известен брой актьори, заради които съм готова да гледам какъв да е филм. Том Хидълстън е един от тях. (Между другото такъв актьор е и Хю Джакман - очаквах и филма с негово участие, "Пан", но не очаквах да е детска приказка. Звучеше ми зловещо първия път, когато видях Вълчо маскиран xD)
"Призраците съществуват".
И познайте къде обичат да се крият? В имение, което на 1000% приютява духове? Да, разбира се. И къде може да се намира това имение? В Англия? Ама как се досетихте!
Не бих отрекла очевидното, а то е, че (според мен) този разказ не се отличава от стандартните в жанра. Имаме мистериозен непознат, който е пътувал от град на град, за да се опита да припечели пари за новото си изобретение. Мистериозен непознат с титла. Титлата винаги е от особена важност. Откъде иначе ще да наследи това имение, а?
Този мистериозен непознат пътува все със сестра си. Двамата са перфектни във всичко. Баронетът, пристигайки в Америка, се влюбва в едно момиче, което иска да стане писателка. И когато единственият жив роднина на това момиче умира, баронетът се жени за нея. След това я води в новия й дом. В Англия такива имения по това време едва ли е има на всяка крачка, ако можем да вярваме на филмите, особено в този жанр. И, естествено, имението на Томас също има с какво да се похвали...

Томас и сестра му Люсил са наследили "мина" за червена глина. Имението им е построено точно над залежите и поради това сградата потъва с всяка година. Плюс това парите на семейството са отлетели безгрижно, поради което няма кой да поддържа къщата както си трябва.
А стените крият тайни. Спомени. Гласове. Червена глина тече по тръбите. И по стените. И избива от пода. Оцветява снега, когато завали.
Червеното е навсякъде. Неслучайно хората са нарекли това място... "Пурпурният връх".
Дали младата невеста Едит ще може да живее с гласовете на Другите? Какво ще чуе от тях? Какво ще види? Какви тайни ще разкрие?

~~~~~~
Режисьорът определено има хубаво Хелоуинско виждане за призраците. Те са плътни, червени, противни и стряскащи. Изскачат от тук и от там... но пък понякога се оказват добри. Което е много странно...
Признавам, че трябва да предупредя НЕ-почитателите на жанра да не правят като мен, тоест - да гледат филма на IMAX xD. По принцип "Пурпурният връх" не е 3D филм, но пък огромният екран пак прави някои неща, хм... зловещи~

Това, което се очаква всеки да открие във филма... или което аз открих, знам ли дали всеки трябва да открива това... е съчетанието на страшното с любовта.
Разбира се, бяхме длъжни да вярваме, че Томас ще се промени. За мен това не беше трудно, защото когато имам любим актьор, аз винаги съм за него и вярвам в доброто в него. Мда, дори героят ми да играе някой свръх-лош, тогава пък ще си го оправдавам xD.
Не всяка любов може да бъде предотвратена.
Не всяка любов е за пари... пък и не би следвало да бъде.
Не всичко трябва да се направи в името на една титла, на едно безсмъртие, на една тайна или...
~~~~~~~~
Хареса ми къщата. Харесаха ми героите. Хареса ми валсът. Хареса ми ако щете времето, в което се развива действието. Харесаха ми коментарчетата, които Люсил пускаше. Тази луда, луда жена... Особено когато подозираш що за човек е, не може да не усетиш всяка нейна думичка по различен начин. Всяка думичка да носи заплаха или хумор, пропит от гнусна чернота.
Естествено, не ми хареса държанието на главната героиня, когато се събуждаше посред нощ, но това е неизбежно. Дааа, разбира се, че трябва да отидеш да видиш какво вдига шум, въоръжена само с един свещник. В къща, пълна със зловещи картини, разпадащ се покрив, течащи стени и прочие. Абсолютно нищо няма да ти има. Никого няма да срещнеш, най-много да се сблъскаш с Томас, отишъл до тоалетна. Абсолютно всичко е наред!
Както някъде се казваше, в хорър филмите, дори да има табела "Не завивай наляво!", ти пак трябва да отидеш, все пак плаче бебе, нали?
(Все пак сцената, в която тя си взимаше вана и в коридора се оформяше посетител, беше... съжалявам много за израза, обаче през цялото време си мислех "ооо, шит!" xD И си мислех, че от кучето се очаква да я защитава, нали животните били супер надарени със способността да усещат призраци и да предупреждават...)

Екшънът накрая на филма беше велик. То не бяха шила, то не бяха ножове, то не бяха тесли... "Малък подарък от мама" xD Лудо преследване в зимна буря. Бяло и червено. Две жени, опитващи се да... хм... да се заколят? Със сигурност...
Изводът е само един. Никога не обръщай гръб на жена с лопата! Никога!!

Общо взето това са първите ми впечатления от лентата. Много съм доволна. Забавлявах се по някакъв много странен начин. Не съм сигурна дали по принцип човек може да се забавлява с хорър филми... е, ако нямаме предвид онези, които претендират за страшност, но всъщност са просто идиотии.
Том Хидълстън ми липсваше. Все едно сайтове като 9gag не ми го припомнят постоянно под формата му на Локи, ама...
(За непросветените: повечето актьори, които харесвам, обикновено си имат прякори за мен. Което си е нормално, май не съм и единствена. Така Том е Локи, Хю Джакман е Вълчо, Робърт Дауни Дж. е Тони... май не е трудно да се досети човек защо xD xD)
Този готик стил също ми липсваше. Неговият мрак, неговите чудни джунджурийки, всяващи страх...
За готиката е добре да се казва, че старите къщи... дишат... Почти винаги се оказва истина. Особено в Англия...

~~~~~~~~~~~~~~~~

06 октомври 2015

Забравя ли те... о, Земя...

Не много отдавна, случайно, а може би и по телевизията, не съм сигурна, попаднах на идеята на НАСА да изпрати няколко хиляди души от Земята на Марс. И се записах в програмата...
Добре де, идеята беше НАСА да изпрати само имената на тези няколко хиляди души xD Много по-наскоро имаше и следваща фаза на проекта, за която също имам "билет". Смятам това хрумване за особено забавно. Иначе е ясно, че по този начин просто си гарантират масов интерес, или поне така го виждам аз. Не, че има нещо лошо. Космическо пътуване, направено от когото и да било, винаги ме изпълва с възторга на любителя фантаст. А що се отнася до научната фантастика, аз имам да напредвам доста. Дооооста.
Не се интересувам особено дали наистина са си направили труда да извадят тези хиляди и хиляди имена и да ги гравират някъде. Самата идея, че сайтът издава билет на името на "астронавт Андреева" ми е достатъчен повод да се усмихвам и да си представям, че е истина. Всички онези призиви "Ще кацнем на Марс скоро!" също ме забавляват. Крайно време е да спасим Мат Деймън!
Из разказите на Артър Кларк подобно начинание - кацането и колонизирането на Марс - вече отдавна не се прави само с някакви си имена. Марсианците не са зелените човечета, а... хора. Прадедите на които някога са се раждали и умирали на Земята.
И не само Марс е единствената планета, на която е стъпил човешки крак. Човек е достигнал и звездите отвъд...
Светът много, много напред в бъдещето, е свят на космически кораби и невероятни постижения. Един от разказите в този мъничък сборник, признавам си, ми причини малка хорър криза, което не очаквах xD Други ме изпълниха с тъга за хората, отдавна загубили родната си Земя... или дори изчезнали напълно от света. Разкази за дните някога напред в бъдещето, когато човекът може и да изчезне. Въпреки всичките си борби. Да застанеш на ръба на света и да погледнеш към истинския свят, към синята планета... Трудно е да си представиш какво е да знаеш, че никога няма да се върнеш у дома... Макар че за момента ми се струва, че ние ще сме като хората от онзи разказ, където Природата си отмъщава дълго, преди да полетим сред звездите. И е малко страшно да си помислиш, че някоя извънземна раса ще потърси нещо за нас и ще се опита да ни разбере по нещата, които сме оставили... не най-удачното наследство xD
Трудно е да пишеш за разкази, без да трябва да ги преразказваш. Не съм по тази част... Но разказите на Кларк са едни особени, пророчески в много отношения. Има неща, които знаеш, че може и да се сбъднат. Съвсем скоро дори, ако гледаме космическия часовник. Има неща, които можеш да определиш като смели мечти. Има неща, които ти се иска да правиш и ти. Всеки път, когато се завърна вкъщи от някоя космическа одисея се ядосвам на себе си, че науката е толкова далеч от мен xD Какво ми остава, да се надявам, че ще играя ролята на оня Дани Джаксън от "Старгейт"? О, не си и помисляйте, че не съм си представяла това... Май трябва да запиша магистратура за древни езици xD И да ида да копая в Египет за някой Старгейт...

Колкото до разказа, дал име на сборника...
Спомням си как в един от предишните семестри моя любим професор разказваше една история. Той разказваше много истории, коя от коя по-странни. Вероятно съм го гледала доста невярващо, но всъщност, като любител на фентъзито, обичах всички тези нереални разкази. От него, от този професор, научих, че имало хора, които се опитват да познаят всички имена на Бога. Само дето не ставаше въпрос за лами в случая, но това няма значение.
По някакъв начин тибетските лами на Кларк са стигнали до заключение, че имената на Бога са около 9 милиарда. Бог, Аллах, Буда - това са само част от имената Му. А когато човекът намери всичките, мисията на нашето съществуване ще бъде завършена.
Човешкото любопитство няма граници...
И след като науката е толкова напреднала, защо да не спестим на тибетските лами очакваните 15 000 години търсене а имената? Да им дадем един компютър, който да бълва всички възможни комбинации от безсмислени думички, създадени само с 9 букви.
Какво ще стане обаче, ако тибетските лами са прави? Ами когато компютърът най-сетне приключи комбинациите си?

01 октомври 2015

~Епично: Легенди на фентъзито


Когато се заговори за този обемист сборник (средно обемист), нямах никакво търпение. После той излезе. Оказа се, че е 28 лева. Световноизвестното безпаричие на студента проговори в мен и ме посъветва да се лиша от присъствието на сборника вкъщи.
Поизчаках малко и ето, че магически той долетя в Читалнята. И аз си го взех от там. Сега ми е по-леко, че съм послушала Повея на безпаричието.

Аз никога не съм казвала, че съм особено идеална в борбата с правописните грешки. Но поне гледам да чета повече и да изправя най-лошите от тях. Щях да се разочаровам много, ако бях дала 30 лева за книга, пълна с печатни грешки, недописани думи и разместени такива. А после ме питат защо ме е страх да купувам книги на "АртЛайн". Много ги харесвам, страхотни корици и прочие... но ме е страх, че от вътре пак ще се случи да попадна на нещо, заради което да искам да върна книгата и да не я гледам повече... Ами, сигурно, както е по традиция, ще бъда помислена за надута разбирачка, но това хич не ме интересува. Казвам какво почувствах аз. Пък и ще забележите, че повечето глупости няма и да отбележа~
Леко се съмнявам, че само аз постоянно попадам на подобни томове на АртЛайн да си кажа...
Иначе съдържанието ми хареса. Може ли да не се хареса на любител фентъзист? Казвам любител, защото повечето от световните бестселъри на Ню Йорк Таймс още не съм ги чувала...

Робин Хоб ни посреща още на първите страници. След преговора, разбира се. Няма смисъл да ви казвам, че разказът й ми е харесал, защото именно тя е най-любимата ми авторка. Пък и ставаше дума за Дъждовните земи, за Джамалия (и както по различните издателства изписват това име). Робин Хоб е името, което би ме подмамило да си купя всяка книга, на която го има името й, гаранция!
Урсула ле Гуин също се намираше в света на своите си магьосници от Землемория. Не оспорвам интересното й виждане за магията, по-разчупените възможности на магьосниците, но по принцип не харесвам Гед. За него си мислех постоянно, докато четях, но сигурно е нормално. От друга страна, понеже отдавна не съм чела за Землемория, разказът ми хареса повече, отколкото очаквах...
Тад Уилямс с неговия "Горящ човек" също ме спечели. Имаше рицари xD И една вещица поне, макар че така и не разбрах ако тя ги е изоставила в лабиринта накрая, как така толкова лесно излязоха нашите герои, хм...
Алиет де Бодар също много ми се понрави. Честно казано, тя беше първата от няколкото автори, които ме накараха да си представям индиански свят, както може и да се очаква де. А индианската тема някак се вписваше много добре в ситуациите.
Паоло Бачигалупи с неговия "Алхимик" ми стана един от любимците на сборника. Аз обичам странни учени с още по-странни изобретения. Особено пък в свят, застрашен от нещо. Отровни къпини например? Защо не и израсли от глупостта на хората...
Орсън Скот Кард е заложил на брутализми. Аз като малките деца веднага се запитах най-невинно "Как се научи да ходи толкова бързо без палци на краката~" xD Повече кръв щеше да е още по-добре~
За първи път в живота си се срещам с автора ПаРтик Ротфус. Пък не ми се струва да е възможно да е друг, след като го има в съдържанието, под името на разказа и в кратката биографична справка... Ми така се казва значи. Пък на корицата виси някакъв си Патрик, пф... Иначе героят ми хареса. Трябва някой път да ми попадне най-сетне онова, по-известното произведение на ПаРтик... Страхувам се, че няма да го има по книжарниците...
Въпреки че обикновено все ви хваля Брандън Сандърсън, той не е представил нещо особено величествено, тъй де. По-скоро урок по търговия. Почти щях да се върна към ужасните ми училищни дни с онези гадни пари и банки (които дори не си бях избрала, ама какво да се прави, профил...) Е, не е чааак толкова зле. Идеята за тревата е интересна, може би й трябва повече развитие, но за разказ толкоз!
Майкъл Муркок е копи-пейстнал "Вещерът". Покварен главен герой, чудовища, някаква там мисия, мадами по пътя, понякога помощници... Е, аз не съм почитател на "Вещерът", иначе съм чувала за Елрик, героят на Муркок... но някак си очаквах нещо по-друго. Значи описанията не са точно каквото аз очаквам. Но кой го казва, аз пък с моите описания как съм xD
Мелани Роун ме накара да се усмихвам със съчетанието си от фентъзи и исторически достоверности. Пу, да му се невиди, вече за четвърта година ще се занимавам с история, ама пак няма да мога да я съчетая по такъв начин... Ще продължа аз да си пиша за едни чужди светове...
Кейт Елиът с разказа "Пътуване по бреговете на Реката на смъртта" беше вторият автор, който ми донесе представата за индианци. Това, че главната героиня искаше да "заживее като мъж" все още ми ехти в съзнанието обаче. Доста интересно хрумване xD Поради някаква причина ми се искаше да има повече романтика точно тук... Сигурно защото ми хареса великият воин, хахах.
"Слугата" на Мари Робинет Ковал завинаги ще бъде запомнен с "Все пак се той оказа човек" xD. Толкова нелепици, получени от разместване и ядене на думи и букви минах, докато стигна до тая 479-та страница, че това по някакъв начин беше последната капка. Дълго се смях... Иначе разказът (тук се включва аниме същността ми) много ми напомни за Fate/stay night и Fate/zero сериите... Само дето прословутата Сейбър се оказа чернокоса...
"Наркомантът" на Н. К. Джемисин беше много сладъъък xD (това беше фенгърл излияние~). Беше много весело преживяване, особено със сестрата, която е мъж, мухахах... Мисля, че и този разказ е един от фаворитите ми.
Кери Вон ни показва какво не виждаме след победата на героя. Не беше лошо, макар че аз съм си привърженик на вечното щастие след победата, както обикновено. Лигавя си се вероятно...
Труди Канаван според "Епично" е казала, че "един ден ЧЕ напише поредица, която да не е от три книги"! Че напише, че напише, мухахха! По принцип книгите на Канаван ми харесват, защото се четат леко, пък са на магьосническа тема. Имам малък проблем с идиотското държание на магьосническата гилдия и големия тъпизъм, залегнал в съществото на главната героиня конкретно тук. Но това си е Канаван, подобни разкази са точно в нейната сила. Смея да го кажа като притежател на 6 от нейните книжки~ (БТВ - Елине дали не е Елийн...)
"Другият" на Джулиет Марилиер като за капак имаше липсващи букви и разменени думи повече от всички останали други. Иначе беше поредният разказ, който ми напомни за индианци. Мисля си, че Изборът беше ясен, но явно нечии усмивки понякога правят проблеми xD Онзи Екка ми приличаше на някого по описание. Някъде другаде... трябва да потърся къде...

14 септември 2015

Нейните мемоари


 Признавам си, че си направих своеобразна малка "ваканция", въпреки че не е минало кой знае колко време от създаването на този простичък блог. Какво пък, не точно за всяка книга е нужно да споделям всяка една от мислите си.
И макар че имаше някои неща, които с готовност може би щях да споделя за Рей Бредбъри (избрани произведения в един дебел, дебел том), предпочитам да го оставя за годишния си отчет пред себе си какви книжни предизвикателства са имала през годината. Първия епизод на това "предаване" вероятно ще тръгне някъде в края на декември, по традиция.

Рей Бредбъри ми гостува от Читалнята. Артър Голдън също.
Почти нямам съмнения, че вече всички знаят колко обсебена съм от далечния изток. В момента например даже трябва да издам, че подскачам от нетърпение да дойде октомври, за да започне отново курса ми по японски език. И учебниците ми от първото ниво са грижливо струпани наблизо, често-често преравяни за упражнения с канджи.

По принцип нямаше да ми направи впечатление, независимо дали учех японски, или не, но в случая с "Мемоарите на една гейша" останах доста изненадана от липсата на каквито и да било бележки под линия. Не защото ми трябват, а защото когато става дума за азиатска литература, или пък - както в случая - литература, която засяга някое много далечно и не толкова познато място, все ми се струва, че книгата трябва да е препълнена с какви ли не обяснения. Не, че липсата им ми пречи, даже напротив. Разказът на Нитта Саюри (странно как пък никой не направи забележка, че не се пишело първо фамилията xD) течеше като... вода, устремена към заветната си цел, океана. И макар може би тази нещо като метафора да ми е подшушната от самата книга, то е самата истина.
Водата е символ на спокойствие, но може и да унищожава. Води и подвежда. Радва и понякога натъжава.
В малкото японско момиченце Чийо имало "много вода". Един от най-силните елементи, доколкото знам, макар че според мен това много варира. Спомням си някъде някога (може би Майкъл Скот?) постоянно да изтъкваше, че няма един елемент, който да е властелин над друг. Огънят е също толкова силен колкото водата, въздуха и дървото, и така нататък. Но не това в момента трябва да е обект на темата.
Историята на Чийо започнала в малкото незнайно село в отрязъка от време между двете световни войни. Дете, продадено заедно със сестра си, заради бедността на семейството.
Да, сестрата на Чийо, по-голяма от нея, я застига отвратителна съдба. Но в изпращането на по-малката в окия, където да има шанс да стане гейша, аз виждам по-скоро... нещо положително. Животът е тежък, но не е ли тежък за всички? И не е ли по-добре да се бориш за хляба си там, отколкото да умираш в залитаща къща край морето? Сигурно този тип разсъждения са детски, но първите приумици на Чийо, станала по-късно Саюри, винаги са ми се стрували глупави, много глупави.
Председателят, когото Саюри среща на 14... хм... Един идеал, около който да градиш живота си? Ами добре, може да се приеме... Фантазия, която да ти дава сили, присъствие, което понякога да усещаш и да вярваш, че може да ти е подкрепа по някакъв начин. Честно казано, Нобу ме забавляваше повече. Съвсем нормално, след като на него беше даден повече шанс да се опита да спечели гионската гейша. Вероятно винаги си избирам погрешния герой, когото да подкрепям... макар че си знаех, че е безнадеждно де, нали съм гледала филма. Но определено ме беше мъничко яд на края. Вярно, всичко е "хепи", но за японска история е някак твърде "хепи". Много пъти съм попадала на истории, завършващи трагично и даже ми се струва, че това е по-традиционно xD
Всъщност трагичното си го имаше. Нобу, разбира се... Някак си не е чак толкова честно...

В тази книга не е само това. За Чийо и Саюри, при които повратната точка е срещата с председателя. Това е разказ за живот в дървена къщичка, където дебне смъртта. За по-голяма дървена къща, където властват три жени. За едно нежно момиченце с очи като морето, което разцъфтява в нежно цвете. За живот, който тече весело и мудно, като дълга река с безброй препятствия пред себе си.
В този свят ужасът от войната е почти невидим. Има го, разбира се, но изглежда, че Гион е градина за красиви цветя, които са и жилави.
История за една птица...