"Огънят в мен" на Даниела Богоева-Гюргакова (Сиела, 2019) е дебютен роман с фантастична корица и магично-романтична история. До последно силно се надявах да успея да оценя книгата с три звезди в Goodreads, защото съм съгласна, че авторката определено има талант, нивото на романа е чудесно като за дебют, а и определено си личи старателното ровене в различни източници, за да се изгради най-малко кабалистичната атмосфера, която цари зад страниците.
Само че реалната ми оценка едва покрива критерия ми (доколкото мога да твърдя, че имам такъв) за две звездички. "Огънят в мен" притежава редица елементи, които донякъде ме разочароваха, а и имам чувството, че обещанията в резюмето на романа са подвеждащи, поне погледнато от сегашното ми положение на вече прочел историята читател.
Към момента нямам друга възможност, освен да оставя тук само своя списък с "усещания", които може би ще дадат неособено добра представа за романа, но пък може би ще посочат по-ясно какво аз не харесах. Списъкът, разбира се, е абсолютно разхвърлян. Знайно е, че имам склонността да звуча заядливо, но е и истина това, че много от нещата наистина са ме подразнили.
– Очаквах роман за магия и магия наистина има, но далеч от първичната представа на всеки, който е посегнал към книгата. Тук става въпрос за различни ритуали, кабалистични. Призовавания, гадания, древни празници. Като идея това не е никак лошо, само че героите ни са някакви гении в този занаят и определено нямат желание да те "посветят" в своя свят. Срещаме ги като вече изградени личности и така и не узнаваме как се познават така добре и защо това е така важно, как са се научили да бъдат това, което са, защо, по дяволите, са свързани. Откъде черпят силата си, откъде произлизат магиите, дарбите и прочие, и прочие. Какво, по дяволите, е бил направил онзи там някъде си, бившият, за да бъде мразен?! Казано накратко - книгата е някак негостоприемна. Тя се развива в наше време и е модерна, но има вътрешен свят, който е недостижим по начина, по който понякога ти се иска да бъде - не се чувстваш поканен да си част от него.
– Като споменах, че героите нямат реално минало, това ми напомня, че и самата главна героиня никак не ми харесва по характер и ми е малко мъчно за избраника ѝ. И... като казах избраник - "Огънят в мен" е чиклит повече, отколкото е книга за магия. Магията е просто нетрадиционен бонус с дъх на ароматни свещи. Даже романът влиза преспокойно в категория "тийн чиклит", ако питате мен. Отношенията на героите помежду им, романтичните свалки, караници, събирания и раздели - това може да се случи и във всеки колеж, във всеки сериал. Разликата може би е в това, че главната героиня е едва ли не велика магьосница и момчето ѝ, което е съвсем обикновено, трябва да си мълчи и да слушка. А ако аз бях на негово място, никога нямаше да си правя труда да се занимавам с тази, примерно защото:
> Войнстващият атеизъм е почти толкова зле, колкото и това, срещу което се бори. Аз също не съм вярващ човек, но проповедите против религията в тази книга граничат с досада. Уж за героинята няма никакво значение дали човекът до нея е вярващ... ама не е така, само да кажеш думата "църква" и започва да бълва атеистичните лафове като картечница. Мамка му, оставете хората на мира! Имам против религиозните проповеди, но определено имам против и проповедите срещу тях, когато се прекалява. Всяко нещо, с което се прекалява, е грозно. (мъдростта на вековете...). Може пък това да идва по причина, че тук се занимаваме с "вещерство" и затова трябва да сме на нож към вярата по закон... но войнстващият атеизъм си е в повече. Човек направо му идва да си изнамери кръстчето и да анатемосва, хахах xD
> "Ох, ама той защо ревнува, не разбирааам"... Дори не искам да започна да коментирам тази линия, просто е един голям "фейспалм".
– "Огънят в мен" всъщност си няма реална история. Нещо се случва в началото, но после все едно никога не се е случило или има спомен за него от време на време. Може отчасти да се дължи на това, че главната героиня явно няма никакъв интерес към това, че нещо ѝ се случва. Много по-важно е да се кара с момчето си, да си спомня бившите си или да бъде с приятелите си. Главната линия от историята за какво ни е и без това, ха! Ще сложим случка да има, после 300 страници само ще обикаляме около нея, ама слабо-слабо и накрая ще я махнем все някак, какво толкова, нищо особено (дори мистерия всъщност няма в цялата работа)... Ето това, викам аз, е слабост в романа.
– Имам чувството, че книгата се е нуждаела от редактор, който да поокастри някои неща. Самата аз знам колко изкушаващо е човек да блъска в разказите си милиарди уточнения, например... и също така знам какъв кеф е да седиш и да ги кълцаш xD. Може би намесата на друг човек щеше да доведе и до по-ласкава атмосфера на историята и по-силно придържане към проблема, зададен в началото.
Да, "Огънят в мен" е "фактологичен роман". Определено съдържа в себе си много информация както за ритуалите и практиките, така и за редица други неща. Но всичко това не го прави чак толкова фантазиен, както беше рекламиран. Ако бъде поднесен на човек, който търси романс, вероятно същият този човек ще бъде заинтересован доста по-силно.
И, отново - следващият дано е по-гостоприемен. Никой няма да убие никого, ако се вметнат един-два по-солиднички абзаца за миналото на главните герои и се отговори на два-три въпроса за тях...