24 март 2016

Завръщане в "моя" свят


"Един ден, който помня с цветове толкова ярки и миризми толкова силни,
че трябва само да затворя очи, за да съм там отново"

Струва ми се, че би трябвало за всеки един любител читател да има поне една история, която да му е скъпа по един по-специален, по-съкровен начин. Когато си по-малък, вярваш в много неща. Аз си признавам, че имах твърде развинтено въображение. Още в детската градина вярвах, че съм истински Зоро. После вярвах, че ще дочакам писмо от Хогуортс, че съм пират, че съм джедай (по-скоро сит, но все тая). Вярвах го с такава убеденост, че светът на магията не можеше да не е истински, просто трябваше да открия своята магическа сила. Знаех, че ще намеря Нарния. Знаех, че ще науча езика на елфите на Толкин.
Когато пораснах мъничко, дойде един ден, в който посетих една малка спретната къщурка накрай света. Където един млад мъж беше започнал за кой ли пореден път своя дневник. Един много необичаен дневник. Една къщурка, където аз бях започнала своя дневник.
Защото никога преди онзи момент и никога повече досега не влязох толкова съвършено под кожата на персонаж от книга. Както се казва, Фицрицарин Пророка стана част от мен и аз станах част от него. Това е героят, който реагира и размишлява като мен, каквото същество съм дълбоко в себе си. Не знам той ли ме е довел до това или просто открих себе си в него случайно, или всичко се дължи просто на Робин Хоб. И честно казано не ме интересува.
Още когато го срещнах някога, Фиц е единственият герой, за който не изпитах нужда да градя образ, защото аз бях образа. Тъй като книгите са неговият дневник, това улесняваше нещата. Когато нещо е в първо лице, май е по-добре да го възприемеш така, сякаш си ти, като се дистанцираш понякога, ако нещо не е както ти се вижда правилно... или нещо такова. Но с Фиц нямаше нужда. Знаех как изглежда, но не поддържах образа в главата си, точно както човек не поддържа образа за самия себе си, който е видял в огледалото.
Ето колко е скъп за мен Фиц. И много повече. Много, много повече.

Преди много време, когато последната част от предишната трилогия приключи, си поплаках. Плаках си, защото Шута си отиде. И макар щастието отново да се бе върнало и магията да се бе случила, неговата липса остави бездна в детската ми душа, също както го изпита и Фиц до една определена степен.
Шутът е незаменим за света на Шестте херцогства. За Фиц, за всички, които са го срещали. Няма друг като Шута. Така го видях някога. Така го усещам и до днес. Не е случайно, може би, че и досега един от любимите ми никове е свързан с него. Толкова дълбок отпечатък е оставил в мислите ми.
Затова така се зарадвах, когато усетих дирите му в сериите за Живите кораби. Защото знам, че той е там. Нямало е момент, в който да не знам, че Шута е близо, когато е. Надушвам го, както би се изразил Нощни очи.
И сега отново отгърнах страниците, за да го чакам.
Може би трябва да се очаква, че усещането ми към Фиц ще е различно сега, след години. Но не е така. Прилегна ми така, както ми е прилягал винаги. Удобно е да се върнеш у дома, макар и вече зад стените на Върбов лес. При Моли, при Сенч, при Кетрикен, Предан и Копривка. Минали са почти двайсет години, но Фиц си е Фиц. Все още чакащ. Все още вярващ, че Шута е някъде там. Все още вярващ, че мирът и щастието ще бъдат вечни. Вечната негова вяра...
Сега светът е различен. Предан вече е крал... господи, наистина е крал! Копривка е пораснала, момчетата на Бърич също. Само Сенч като че ли е все такова инатливо старче, от ония, вечните. А Моли... Моли вече остарява.
И въпреки заплахата, която витае около нея, тя се бори. За щастието, за бъдещето. За настоящето.
И магията се случва. Една вечер, след цели две години на съмнения. Една вечер се появява тя. Едно от най-големите чудеса в живота на Фиц.

За първи път в историята на Фиц се включва още един разказвач. Досега винаги е разказвал сам. Струва ми се, че малко по малко тя ще измести него... което вероятно ще отдели и мен от този свят. Защото го виждам най-добре през очите на Фиц. Дори и в трилогията за Живите кораби го виждах така, както щеше да го види Фиц. С очите на вълка или с очите на търсещия. Но, е... няма да се "оттеглим" поне засега. Тя е още мъничка. Все още не е видяла нищо, макар че видя много, още преди да се роди. Тя е дъщеря на вълка, това е сигурно. Одрала е кожата му, но никога няма да е като него изцяло. Предполагам, че е така просто защото "познавам" Фиц по-добре.
А докато тя плахо започваше да запълва своите страници... Шутът най-сетне прати съобщение.

Шутът е толкова специален, а е толкова трудно да кажеш защо. Трудно е да го опишеш. Фиц не ми помага в това отношение... защото става дума за Шута, разбира се. Неотменим, крехък, създаващ впечатлението, че е вечен. Онзи, който Променя.
Не можеш да го пуснеш да си иде, когато си толкова дълбоко свързан с неговия образ. Толкова е трудно. Толкова е ценен. Толкова е скъп.
Не можах да го пусна да си отиде първия път. Нито втория, нито третия. И всеки път го чаках да се върне, мислех за него, докато отгръщах следващата страница. И всеки път вярвах, че наистина ще го направи.
Правеше го.
Този път е по-трудно. Нещо се скъса в мен, когато осъзнах, че е там, на пазара. Не можеше да е друг, но това... Новата среща беше ужасна. Трудна. Болезнена. Видях как отново събра сили да бъде себе си. Както винаги се е борил, да не показва онова, което го мъчи. Този път не можа да скрие всичко, нямаше този шанс. Но е време да ни остави да видим, че и той може да бъде счупен. Най-сетне има повече доверие на Фиц, слава богу.

Той идва да търси своя "неочакван син". И отново зададе онзи труден въпрос.
Заради него... какво е готов да направи Фиц заради него? Да, какво ли...

Тази поредна част от моя "сериал", както се изразява със смях един мой роднина, донесе със себе си дъх на мед и лавандула. Спомен за къщичка накрай света, превърнала се изведнъж в шантаво имение.
История за един нов живот, хаотичен живот.
Живот без Нощни очи... или не съвсем.
Живот без Шута... или не съвсем.

Дори мъртвите живеят в живите. И светът се променя. Отново. Отново, отново, отново.
Защото в действителност историята наистина не е приключила. Сега го повярвах. Дойде денят. Денят, в който животът му се промени завинаги.
Според мен това не е първият такъв ден. Но определено е един от най-трудните.
Започва новият лов. Вълкът няма да изпусне плячката си този път. И не само заради Шута. Не.
Този път от лова зависи много повече.
Както се казва, върнах се. Върнах се в моя свят. Винаги съм безумно щастлива, когато се върна в света на Шесте херцогства.

14 март 2016

Просто три шеметни фарса

Попаднах на работа на едно страхотно място с много, много книги. И, понеже винаги отпразнувам разни странни неща, трябваше да си подаря нещо, с което да свързвам случая... просто ей така.
Очите ми попаднаха на масата с най-нови заглавия. Специално се насочиха към една дебела тухличка, каквато отдавна не бях виждала да издават от "Бард". С твърди корици, "подвързия" (или както там се нарича опаковката", с бели страници. С невероятно привличащ, болезнено син цвят, който е един от любимите ми. С корица, носеща име на автор, който много цена, въпреки че миналото лято ме разочарова лекичко.
Значи не е чудно защо библиотеката ми вкъщи се допълни с тази компилация от три произведения за демона Аззи, неговите шантави игри и Доброто и Злото.
Истории не толкова за борбата между Светлината и Мрака, колкото за това как те "живеят" заедно и се допълват. Защото "Бог съществува в светотатството, както дяволът - в набожността"... и така нататък.



Зелазни и Шекли ни мятат право в Хаоса още с началото на "Донеси ми главата на Принца". Шеметно спускане надолу и надолу, и надолу, към Ада, където изтормозени демони въртят разни души на шиш, а един отегчен млад демон е назначен да надзирава една от дупките, където душите попадат. И тъй, срещаме Аззи Елвул (чието второ име имаше няколко изменения в зависимост от разказите).
Този свят е чуден и малко откачен. И малко стряскащ, стига да не си бил на Пратчет диета преди... може би? В действителност това наистина е хумор, който няма да понесе на хората, които не си падат по именно такива теми. А пък демоните на Зелазни и Шекли си имат и своята отвратителна страна. Те предпочитат да ядат хора, може и глави на мъртви котки и прочие неща. Те са зли... но не в онзи стил, в който сме свикнали да ги виждаме, а само почти. Защото понякога се налага да си помагат с Доброто. Заради света. Особено пък що се отнася до управлението на света, което трябва да решат на всеки хиляда години. На всеки хиляда години Доброто и Злото организират съвместно състезание, чрез което да се определи коя ще е водещата сила за човечеството до следващото състезание.
И ето в каква игра се замесва нашият Аззи. Един нисичък рижав красавец, както сам се описва (а демоните не се свенят да се хвалят сами), с лисиче лице. Който доскоро не е бил кой знае какво, преди да му хрумне една идея и да се заеме с представянето на Злото през хилядолетието.
Той смята да създаде една приказка. Или по-точно да пресъздаде приказката за Спящата красавица, но с край, достоен за Злото, за да може Злото да победи в очите на Необходимостта, силата, която отсъжда - още наречена Ананке. Поръчва си, както му е редът, един стъклен замък, една омагьосана гора...
Само че има един малък проблем. Принцът, който Аззи създава, се оказва страхливец, а Принцесата е оставена на грижите на една вещица, както се полага, а пък вещицата се двоуми нещо относно предполагаемия край. И хаосът започва.

Аззи като демон наистина е много магнетичен и изглежда доста истински в този шеметен свят, в който потъваш. Той си е нашият свят, да, но някак погледнат отвъд завесите. По един откачен начин видян и от бъдещето, и от миналото, и от настоящето. Видян през очите на демоните и през тези на ангелите (ах, колко ме дразнят тези ангели!). Свят, населяван от мъртви герои, джуджета и необясними присъствия. Свят, пълен с неща, които са могли да бъдат и които са били. Свят с хиляди измерения.
Лисицата Аззи умее да те преследва в мислите ти. Толкова плътен образ, хитър и много забавен, остроумен и умел. Демон в истинския смисъл на думата, толкова невероятно добре съчетан образ с това, което хората обикновено имат предвид, когато мислят за демоните в класическото им изобразяване. Толкова ме беше яд, че никога не дават наградата на достойния. За най-най наградата говоря. Аззи заслужаваше повече от това, ха! (Е, беше гот, че проектът за катедрала на Доброто също не излезе достатъчно добър xD).
Още се двоумя най-вече защо накрая не заведе Принца при онова специално момиченце, чието най-голямо желание бе да стане вещица... На бърза ръка щеше да получи главата му...

"Ако с Фауст не успееш..." беше някакъв адски кеф за исторически настроеното ми съзнание. Не нещо професионално, нещо, което да претендира за каквото и да е, но пък чиста наслада.  А си имаше и своята философска страна (е, тя цялата книга си има и философска страна, както се полага на книга, свързана с фентъзито и хумора като че ли). Размислите на Фауст магьосника например бяха същинска философия в най-чист вид, каквато четем в университета.
Разходихме се из времето, с помощта на чудесно подбрани моменти. Византия, Флоренция, при Марко Поло или пък при Ахил. Един Фауст се опитваше да промени света с помощта на Мефистофел, а един друг Фауст, велик магьосник, се мъкнеше след тях в опит да поправи една неправда спрямо себе си.
За жалост тук Аззи не е много застъпен, но затова пък Фауст има страхотно присъствие и очевидно е образ, много добре обвързан с едно произведения с аналогично име.
През цялото време за мен Фауст беше човекът, който виждате в дясно. Може би задето наскоро го гледах в една от множеството екранизации на Виктор Франкенщайн... но, по дяволите, и Фауст може да бъде. Конкретно за този, да го наречем разказ, това бе герой енергичен, пленителен, невероятно умен, макар и горделив. И онази специфична усмивка на Джеймс Макавой, боже... същински Фауст!

Мефистофел беше представен като един малко глупавичък демон, но нали все пак всеки греши... очевидно. И се оказва, че не всеки може да променя потока на историята, мда...

Великия момент от тази част беше срещата на единия Фауст с един благ старец, облечен в бял чаршаф, някъде в дебрите на Рая...
"Здравей, Господи!"
Просто така... случайно...

"Просто шеметен фарс" беше история наистина шеметна. Като се започне от новата хрумка на Аззи да постави една неморална драма на световната сцена, от което светът почти не беше унищожен, та се стигне до геройския му подвиг, с който да го... спаси. Избягали гръцки богове, ангели, отвличани с кутията на Пандора, компютри в Рая, нововъведения в отдел "Снабдяване" на Ада, където на магийките вече им слагат калибър и други джунджурийки...

Просто три шеметни фарса...
Избери си страна, макар че не е чак толкова наложително...
Просто трябва да се забавляваш, без да се гнусиш много от демоните...
и да не се дразниш много на ангелите...
В крайна сметка всичко е едно цяло.