28 април 2018

Цитати: "И страж да бди на пост" от Харпър Ли


През 1926 на тази дата е родена Харпър Ли. Това ми се струва добър повод да споделя някои от цитатите, които съм извадила от "И страж да бди на пост". Постарах се да отсея разкриващите сюжета (не и без болка в сърцето, понеже там са ми любимите).

"И страж да бди на пост" е в превод на Любомир Николов. Изданието е на Бард (2015г.).

При любопитство - малко стари впечатления за книгата има тук.

~~~

Всеки човек е остров, Джин-Луиза, всеки е страж в своята съвест.

Времето гарантира: историята се повтаря; а човешката същност ни гарантира, че историята е последното място, където ще търсим.

- Просто се опитвам да те накарам да надзърнеш отвъд постъпките и да видиш мотивите. Човек може да изглежда част от нещо нелицеприятно, но не бързай да го съдиш, ако не знаеш мотивите му.

Човек може да осъжда враговете си, но е по-мъдро да ги познава.

- Не забравяй и това: винаги е лесно да погледнем назад и да видим какви сме били вчера, преди десет години. Трудно е да видим какви сме сега. Ако овладееш този трик, нама от какво да се боиш.

Мръсната дума предразсъдък и чистата дума вяра имат нещо общо: и двете започват там, където свършва разумът.

... приятелите ти имат нужда от теб, когато грешат, Джин-Луиза. Не се нуждаят от теб, когато са прави...

Какво прави един фанатик, когато някой оспори мнението му? Не  поддава. Остава твърд. Дори не се опитва да слуша, само отблъсква. А ти беше буквално обърната наопаки от баща, какъвто няма на този свят, затова удари на бяг. И как бягаше само. Откакто се прибра, несъмнено си чула някои доста обидни приказки, но вместо да се нахвърлиш слепешком върху виновника, ти се завъртя и побягна. На практика каза: "Не ми харесва как постъпват тези хора, тъй че не се интересувам от тях". Но ще е по-добре да се заинтересуваш, иначе никога няма да пораснеш. На шейсет години ще си бъдеш все същата като сега - и тогава ще си клиничен случай, а не моята племенница.

Когато израснах, а аз растях сред черни хора, те бяха Калпурния, Зибо боклукчията, Том градинарят и всички останали - хора с имена. Около мен имаше стотици негри, те бяха ръцете, които беряха памука, които работеха по пътищата, които режеха дървен материал за нашите къщи. Те бяха бедни, бяха болни и мръсни, някои бяха мързеливи и некадърни, но никога не съм си и помисляла, че трябва да презирам някого от тях да се боя от него, да бъда груба или да смятам, че мога да го тормозя безнаказано. Те като хора не влизаха в моя свят, нито пък аз в техния: когато ходех на лов, не нахлувах в земите на негър не защото е негър, а защото не биваше да нахлувам в ничии земи. Учеха ме никога да не злоупотребявам с човек, който е по-онеправдан от мен, било то в ум, богатство или обществено положение; това означаваше с никого, не само с негрите. Дадоха ми да разбера, че обратното трябва да се презира. Така бях отгледана, от една черна жена и един бял мъж.

18 април 2018

"Кулата на зората" - плюсове и минуси в равносметка

Ревю за "Империя на бури" - тук! 
Цитати от "Кулата на зората" (съдържа спойлери) - тук!

"Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш..."

Това няма да е точно ревю в обикновената му форма, а по-скоро равносметка на положителните и отрицателните черти в "Кулата на зората" (Егмонт; 2018) на Сара Дж. Маас. В ето това ревю може да се запознаете по-подробно със сюжета на книгата, който аз мързеливо ще пропусна.
Започвам с положителното и заявявам, че заради него прощавам за гръбчето на книгата, което хич не си съответства с тези на останалите от поредицата. /Но за корицата още ме е яд, нищо че хубава... разваля цялостната визия/ :D

Положително

  • Не се сещам да съм чела книга толкова емоционално през живота си. Подозирам, че чувствата ми са се чули далеч извън стените на стаята и на къщата ми дори... Вече сме на шеста книга и няма нужда да ви обяснявам как умее да разтърсва Маас, нали?
  • Южният континент! Страхотно предадена атмосфера, усетих земята му под краката си. А наред с това, тук си имаме среща и с нови герои, които хич не са за изпускане. В началото всички ми изглеждаха доста дразнещи персони, на които не очаквах да се обърне внимание, но не правете тази грешка.
  • Сартак е много приятно попълнение към списъка с герои - пръсна впечатляващо количество чар за малкото му "книжно" време. Чакам да ме спечели изцяло в следващата книга.
  • Хасар и Аргун - няма такива змии. Особено Аргун - май той се оказва най-проклетото същество в цяла Ерилея!
  • Ирен, която вече знаем от "Острието на асасина" (ако не сте чели книгата това няма да навреди) се превърна в мой любим персонаж - радвам се за развитието й тук.
  • Най-готините диалози - тук просто прелива от затапки, злостни коментари и неподражаемия хумор, който винаги ме е радвал в частите на поредицата.
  • Прекрасни нови (за книгата, но не и като идея) магически създания.
  • Очаквах преговорите за армия да ми втръснат, но бяха прекъсвани точно навреме с по някоя разсейваща случка. 
  • Любовта, която просто се пръска из страниците и ти пълни главата с розови облаци. :3
  • И като бонус - една малко хорър глава от книгата, която мен лично сериозно ме уплаши. Нещо, което малкото хорър книги, които съм чела, така и не направиха.

Отрицателно
(да помрънкам малко)
  • И преди съм го забелязвала, но тук просто ми се наби в очите какви големи анализатори са всички. Погледът на някой "потъмнял", или някой "усетил едва доловимия трепет в гласа" на събеседника и вече всеки е наясно какво се е случило, къде, защо и съответно как да използва това срещу останалите... В дворцовите игри това нещо го разбирам, но някак ми е пресилено всеки извън политиката да е толкова интуитивен. Не пречи героите да са умни и без тези способности на медиуми. Е, считам го за начин да опознаем героите по-добре и по-бързо, но все пак ме подразни.
  • Слаби злодеи. Мисля, че Маас изпитва проблем с изграждането на злите си герои. Някак са много плоски и клиширани и поне у мен не будят полагаемите се чувства.
  • Смотан похват, който ми е втръснал - лошият ги хваща натясно, напълно убеден, че няма никой да се измъкне и съответно изпява всичките тайни. Ясно, че все някак трябва да ги разберем, обаче ми се щеше да е по друг начин. Все пак - защо някой изобщо би си хабил думите да споделя ценна информация с потенциални мъртъвци?
  • И за самите тайни - някои бяха интересни разкрития, обаче други ги усетих като такава сапунка, хора! Дано поне вие се впечатлите, аз само въртях очи...

Независимо от всичко, сърцето ми по принцип остава при книгите, в които има по нещо недоизкусурено, или пък някое късащо нервите авторово решение... Така че, колкото и да мрънкам, "Кулата на зората" си беше страхотно изживяване. Прочетете я, за да мога с чиста съвест да пусна цитати с някой спойлер вътре! :D

17 април 2018

Дъгата на косата

"Свят без глад, без болести, без война, без страдание.

Човечеството е постигнало всичко това и дори е победило смъртта. Сега Косачите са единствените, които могат да слагат край на живота, и са длъжни да го правят, за да държат размера на населението под контрол."

"Косачи" (Orange Books, 2018) - утопично бъдеще с нотка тъга заради загубата на онези, постигнали всичко, минали и отвъд смъртта. Чудесна приказка, отговаряща точно на онова, което казват хората - че не можеш да получиш нeщо, без да дадеш нещо в замяна. В случая човечеството се е отказало от много повече неща, отколкото дори съзнава. Може би това ще се промени, ако Косачите се променят. Може би ще открият отговор на въпроса какво човешко е останало у хората, достигнали безсмъртие, но загубили желанието си да се развиват.

"Косачи" се появи на българския пазар с феноменална корица, за която издателството има моите скромни адмирации. Зарадвах се на тази книга и още се радвам, че се сблъсках с нея.
За мен темата изобщо не е нова, както (предполагам) няма да е нова за всеки класически аниме фен. Японците отдавна вече са развили тези идеи със своите шинигамита ("богове" на смъртта, или още по-буквално - жътвари). "Косачи" е някаква смесица от "Bleach" и "В неделя господ няма" (тази малка красота), с няколко мънички подправки за вкус. Просто ни представя идеята в по-осезаем западен стил. Харесва ми вниманието, с което е изграден светът на бъдещето, макар че има доста неща, които би било интересно да бъдат описани по-подробно. "Бурята", нанитите, от които идва безсмъртието. Защо не и разяснения относно "съживяването" и защо точно само Косачите могат да отнемат живот, а пък нормалните хора просто могат да се "размазват" до безкрай. Иначе казано - вълнуват ме редица технически въпроси, но уви.
Като цяло Шустърман се държи доста в плиткото. Историята му няма почти никаква дълбочина. Има доста жанрови клишета и, ако гледаш сериозно на нещата, книгата е абсолютно и напълно предвидима. И доста банална. Разказът се носи по скоростното трасе на магистралата, точно поради което успях да прочета книгата за два дни. Всичко се случва така, че докато пътуваме през случващото се, нямаме нито една спирка за почивка. За къде сме се разбързали, само Шустърман си знае.
Нито един от героите не е изграден особено смислено. Може би само в Косач Фарадей има повечко хляб, но пък Шустърман залага повече на "лошите", които пък са извадени като от комикс. Лошият е млад новатор, горделив, могъщ и парадиращ със своята невероятна философия. Нищо запомнящо се, нито пък ново. Както и главните герои - те не успяват да придобият никаква смисленост и плътност, никакви лични терзания, свързани с тях, не вълнуват читателя. Момичето е популярната Хърмаяни, а момчето е "маруля", както се самоопределя през период от няколко глави, ставайки донякъде досаден. Даже ми е трудно да повярвам, че между тях трябва да съществува някаква невероятно силна и изпепеляваща любов... моля ви се.

За мен тази книга изпада от категорията "YA" и се класира в бъдещи любими книги на читателите до 13 години.
Убедена съм, че щях да обожавам тази книга, ако беше дошла при мен, когато бях на дванайсет. Сега я виждам като любопитно предупреждение към малките за опасностите от бъдещето. Занимава се с плашеща тема, но представена приказно, което ми се струва добър похват. Обединена е и с нещо познато - развитието на социалните мрежи и интернет. Даже си е и актуално!
Като цяло чувствата, които остават в мен, гласят, че "Косачи" е нещо много симпатично и чудесно като подарък за млад откривател, който тепърва ще навлиза в този жанр. Книга, която е само стъпка по-напред от класическите приказки и с възможност да бъде трамплин към света на (поради липса на по-добро словосъчетание) сериозната литература. Хареса ми, но и тайничко се надявам Шустърман да надгради започнатото. Залагам надеждите си на Роуан, защото явно той ще играе "мистериозното могъщество" в тази история.

03 април 2018

Градът

"Градът" на Дийн Кунц (издателство Колибри, 2017, с превод на Венцислав Венков) беше първата ми среща с този автор и със сигурност тази среща не беше в очаквания жанр. Може би подвежда задната корица, може би подвежда фактът, че тази книга обикновено е наредена редом с други произведения на автора, но аз винаги съм смятала, че "Градът" е хорър. Загатнати елементи на ужаса несъмнено има, но в личната си библиотека аз по-скоро бих наредила този роман до книги като... "Жената жерав" на Патрик Нес и "Мистър Себастиян и черният магьосник" на Даниел Уолъс.
Вероятно това твърдение звучи странно, но вярвам, че който се е запознал с малкия Джона Кърк е по-вероятно да се съгласи.

Дийн Кунц се заема със задачата да ни запознае с едно малко деветгодишно момче, чернокожо хлапе с цели седем собствени имена на известни музиканти. С дядо - виртуозен пианист. С майка - талантлива певица. С баща - пълен непрокопсаник.
Запознаваме се с малкия Джона чрез неговите собствени спомени за "най-странните години от живота му". Може би задето тази книга представлява разказ на възрастен, способен вече да анализира постъпките си от времето, когато е бил дете, историята звучи няколко идеи по-зряло, отколкото ако се случваше на момента. Е може и като мен да изпитате на няколко пъти изненада от това, че едва ли не се разкриват доста важни елементи от историята, преди все още да се е случило нещо. Това на мен ми се видя доста странен похват. В крайна сметка може би разкритията не са най-важните, но все пак има и лека щипка разочарование още в първите страници да ти се разкрият отговорите на някои от въпросите тип "дразнещи червейчета, които те ядат до края".
Джона си има своите малки/големи тайни. Макар че е добро, прямо и послушно хлапе, което никога в живота си не е лъгало майка си - най-близкият му човек - сега се налага да го направи. Светът му е обикновен, доколкото е обикновен светът на едно малко момче, чийто баща просто е зарязал семейството си. Светът е съвсем обикновен, докато Джона не се сблъсква с госпожица Пърл. Неговата тайна.
Тя е негов съветник и водач. И ще му разкрие бъдещето.
А след това Джона сам ще трябва да реши съдбата си.

На пътя му ще застане баща му.
И момчето ще се срещне с ужасяващи хора насън и наяве.
Ще открие приятелството на най-неочаквани места и от най-неочаквани хора.
И щастието, и нещастието, ще вървят ръка за ръка.

Именно след срещата с госпожица Пърл авторът открехва вратата към магията. В този мирен детски свят започват да бродят заплахи. Убийци, конспиратори, зли хора. Дебнеща магия, невидими ангели пазители. Всичко това прието с чистата детска логика, без съмнения. Просто чиста вяра, че всичко би могло да съществува. Именно така "Градът" се превръща в една от книгите, държащи се хем в реалността, хем в невъзможното. История, която настоява, че дори в най-обикновените неща понякога се съдържа чудо, а понякога злото си е просто зло. Реалистичен свят, видян през очите на дете, история, разказана от възрастен.

Но моите лични очаквания не бяха оправдани. На първо място това, че Градът" не е хорър. Няколко подхвърлени вуду елемента или пък страшни сънища не правят една книга хорър. "Градът" е от ония книги, които си нямат строго определен жанр, те просто са една голяма чудновата приказка. Именно приказка. От онези, от които се предполага, че излизаш от историята пречистен, усмихнат, вдъхновен.
Лично аз харесах книгата, но не мога да кажа, че е нещо невероятно вдъхновяващо. Макар да следвах Джона в живота му над 400 страници, той все пак не успя да влезе наистина в сърцето ми. А това е почти задължително правило, за да мога да започна да проповядвам нечия идеология за това как животът въпреки всички черни дни е хубав. Момчето беше и си остана просто доброто хлапе, уплашено и притиснато в ъгъла от по-големите и по-злобни възрастни. Момче, което тепърва пристъпва в света на тези възрастни, тепърва научаващо за красотата и разнообразието на света. Няма какво чак толкова да ти даде, освен мантрата "Каквото и да стане, всичко ще бъде наред", което пък не звучи чак толкова надъхващо, дори след като си проследил историята му. В Джона няма реалистичност. Няма нещо, което да те вълнува и да искаш да разкриеш. Той е просто дете. Има много истории с главни герои деца и с много по-тежък и жесток житейски път. Може и да е неправилно да смятам, че само много изстрадалите заслужават място в редиците на "будителите"... но в конкретния случай точно това смятам. Джона също не излиза съвсем невредим... но за разлика от други на него почти му разкриват какво би могло да се случи. И, пак за разлика от други, той приема нещата с такова хладнокръвно "Всичко е точно", че дори се губи самата симпатия към героя тип "понесъл ударите на живота, но останал силен"...