30 март 2018

Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕД!

Още едно ревю може да прочетете в блога тук.



На другия край на тръбо-
провода е само Дери.
Просто Дери.
И...





Като по-малка, с моята склонност да свързвам факти и да ги трансформирам в моя реалност на базата на асоциации и усещания, си мислех че То е някакъв психопат, който отвлича деца в каналите и кой знае какво прави там с тях. С това впечатление си останах много дълго и продължавам да си мисля, че всъщност не е лоша идея за сюжет... но не е и нещо, което би написал Кинг. Все трябва да включи някаква свръхестествена сила в цялата картина, нали? Поправете ме, ако греша с моите наблюдения от малкото прочетени книги на Кинг.
Всъщност "То" е не просто книга за чудовище, което примамва малки деца с балончета (надявам се, че поне вие сте разбрали, че е чудовище, а не човек и психопат...). От една страна, да, това е книга за нещо много зло, нещо, което вероятно е доста гладно и което умее да пази територията си. То живее в Дери - откога и защо не е толкова важно, колкото простия факт, че То убива много. И често.
От друга страна... това е книга за всички деца, които се превръщат във възрастни и бавно губят усещането какво е безразсъдно да не спираш на знак СТОП с колелото,
(хай-йо, Силвър, напред!)
или да се смееш щастливо след някое наистина плашещо преживяване. Тези случки от детството на тези деца се запечатват някъде там, дълбоко в съзнанието и ако се вгледаш, вече като възрастен (ако наистина искаш да се вгледаш), назад в търсене на смисъла от тези спомени, в края на тръбопровода може да е само едно място, едни личности, една случка. В детството се намира онова, което ни формира като възрастни... и в случая, краят и началото на всичко е То.
(и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?)
"То" е нещо наистина мащабно - това е историята на един цял град, предадена понякога от спомените на местните, друг път разгърната през очите на деца, които творят бъдещето... а и на остарелите деца, които пък трябва да се справят с проблемите на това бъдеще - да ги разрешат вече окончателно, вече не като на игра.
И ужасът намира място сред всичко, макар че за мен впечатляващи (но не и страшни) бяха само онези моменти, в които То беше на заден план. Онези, в които не чудовището, а хората извършваха злото. И го извършват, защото са подтикнати от мъж в клоунски костюм. Както каза наскоро другият книгоядец в блога, когато стана въпрос за чудовищата на Кинг - може би в основата на всичко е вярата, че хората поначало не са зли, докато някоя мрачна сила не ги подтикне да извършат зверство.
А да се изправиш срещу който и да е ужас когато си дете и когато си възрастен... оказва се, че двата варианта носят много различни усещания и резултати. Децата някак успяват да опростят нещата, може би поради вярата си в неща, които възрастните са се постарали да отхвърлят от мислите си, заклеймявайки ги като "детинщини". Възрастните имат склонност да усложняват нещата... и това може да ги препъне.
А какво е То всъщност и може ли да бъде победено? Дали е вечно, или напротив, може лесно да бъде убито? И от какво толкова се страхува? Защото наистина, То го е страх...
Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Майк, Стан... възрастни или деца, те знаят, че трябва да се изправят срещу чудовището и да се опитат да го спрат. Защото поради някаква причина са от малкото, които усещат присъствието на То
(и Костенурката не може да им помогне)
и имат силата да го наранят.

Бъди верен, бъди храбър, бори се.
Останалото е мрак.

25 март 2018

Когато усетът не ни подведе за...

Знаете онова чувство, когато видиш някоя книга и си кажеш "Това ще ми хареса!", без още да знаеш почти нищо за нея. Това, разбира се, се случва и на нас. Дали се дължи на асоциациите, които правим като четем заглавието, или пък влияе корицата... няма значение. Важното е, че едни от най-хубавите книги се намират именно чрез този "читателски усет".
Днешният пост е посветен на хубавите книги, които сме откривали чрез него - и понякога за малко да не вземем, чудейки се дали да се доверим на... своя "нюх" да го наречем. Започваме с...

"Градът на сънуващите книги" от Валтер Мьорс (издателство Оргон/Замония)
Тази книга се споменава много в таговете (или поне всеки път ни се иска да я споменем), които правим, но то просто е неизбежно. От момента, в който прочетох резюмето й в книжарницата се влюбих в стихотворението за Сенчестия крал и във всичките книги, книги и книги, които ми обещаваше корицата. Да не пропускам и факта, че много обичам да има рисунки по страниците - от онези черно-бели, шантави фантазии, които може да създаде играта с мастилото. И макар че често я споменяваме из таговете, при нас си няма ревю, но затова пък можете да видите такова в The Book Journey of the Bloody Raven.
"Румо" от същия автор не бива да остане по-назад, може да хвърлите едно око и на нея тук.

"Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" от Ишбел Бий (издателство Сиела)
Добре, признавам, корицата тук е един от главните виновници, но... това все пак е книга за викторианска Англия в целия й мрачен блясък. И разбира се, ръка за ръка с това вървят лудостта и престъпленията, а също и Смъртта - с главно С, защото тук е герой... Да, мистичното и мрачното са ми на сърце, така като са омесени с "малко" отклонения от нормата.
Ако сте се заинтригували от книгата, мъничко повече има тук + цитатчета, от които би проличало какво имам предвид.

"Библията на дявола" от Рихард Дюбел (издателство Ентусиаст)
Вече разбрахте, че единият Книгоядец си пада по откачените истории. Всъщност очакванията ми за тази книга бяха именно такива. С такъв привкус започваше и самата история. Получих нещо, което не се покриваше много с очакванията ми, но съвсем не означава, че не обичам тази книга с цялото си сърце. Още по-хубавото е, че дойде като изненадващ коледен подарък, за който съм описала впечатленията си ей тук.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Из спомените на другата част от блога (която цял живот си избира книгите предимно по корици... Ще се постарая да сведа нещата до нещо кратичко):

"Абарат" на Клайв Баркър (издателство ИнфоДар) е много добър пример за днешната ни тема. Макар кориците да са малко шантави и странни и вероятно да пробуждат у хората асоциации с нещо детинско и несериозно, все пак това е Баркър! Не мисля, че изобщо някога си помислих, че мога да сбъркам с това заглавие, просто от книгата струеше магията "привличане". Тя е шарена не само отвън, но и отвътре и не само защото има рисунки. Тя е шантава, различна... и страшна.

"Каравал" на Стефани Гарбър (издателство Бард) според мен също заслужава място тук. По принцип много трудно бивам привлечена от книги с рокли на корицата, понеже все ги причислявам към някакъв строго определен стереотипен чиклитов жанр... също както и кориците с полуголи мъже, всъщност. Само че реших да рискувам с "Каравал", защото изданието не разполага просто с някаква си рокля на корицата, то е толкова стилно и красиво, и... и всичко. И не сбърках с книгата, оценявам я много високо. Ето и още - тук.

Поредицата за Никола Фламел на издателство Хермес ми бе предложена, странно защо ли, наред с книги за вампири, когато търсех подарък на площад Славейков за другия Книгоядец. Може би защото тогава беше по-модерно да четеш за вампири, отколкото за магьосници, което си е спорно. Преспокойно можех да отмина и двете предложения, но усетих нещо обещаващо в Никола Фламел. Радвам се, че не пренебрегнах това усещане.

Също някъде из Славейков (поне по спомен) попаднах и на Робин Хоб (издавана предимно от Бард и с една поредица от MBG Books). Повече от половината хора, които ме познават, знаят колко дълбоко в мен е вкоренена вече любовта ми към Робин Хоб. Магията се случи в онзи момент и от тогава - завинаги.

03 март 2018

Откъде идваме? Къде отиваме?

"Произход" на Дан Браун (издателство Бард) - заглавието, заради което като навита на пружина месеци наред повтарях, че ще излезе на 27 ноември. Буквално на всеки трети, отправящ въпрос. Това винаги ме е подсещало за излизането на предишната книга на автора - "Ад" - за която дори моето търпение беше много малко и си я купих почти в същия миг, в който я зърнах.
Дан Браун винаги ми е харесвал като писател, въпреки че не отричам някои минуси в неговите творби - например твърде забързаното действие на "Ад" и от време на време и в другите му книги, или честата склонност на главния герой, Робърт Лангдън, да поучава народа за откровено общочовешки истини. Това и разни други неща не могат да ме затормозят, когато историята, която Браун разказва като цяло е интересна и увличаща. Признавам си, че по принцип любимата ми книга на този автор е "Шестото клеймо", а тя съответно е и моя слабост. Така че в тази светлина трябва да споделя, че смятам "Произход" за по-слабо произведение от останалите книги на Браун, които вече познаваме. Но пък не е и съвсем слабо произведение от онези, които слагам в личното си "блато". Бих могла да кажа, че това беше една книга, движеща се по една постоянна крива - издигане, спускане. Смятам, че краят ѝ се намира някъде точно по средата на някакво изкачване, затова оценката ми за нея е завишена, а споменът остава по-скоро положителен.

Не намирам смисъл да преразказвам резюмето на книгата, което можете да видите тук. Вместо това ще се опитам да отсея в кратък вариант какво ми хареса и какво не в "Произход". Вероятно нещата ще трябва да стоят горе-долу така:
- Голяма част от книгата звучи по-скоро като туристически наръчник за Барселона. Това за мен е хем минус, хем плюс. Понеже Дан Браун често си звучи като писател, на който са му платили да води туристи на някое място и му се получава, какво пък... дори аз се снимах с образа на Данте пред къщата му във Флоренция заради Дан Браун...
- Модерната техника изиграва лоша шега не само на професор Лангдън, но като че ли и на самия Браун. За много от сцените придобих доста силната увереност, че Браун няма никаква представа от това, което би следвало да опише. Да, точно поради тази причина професор Лангдън също постоянно не разбира и поне си признава, но пък имам и някакво такова чувство, че е трябвало да се вкарат още съвсем мъничко усилия, щом искаш квантовите компютри и джаджи да играят толкова огромна роля за историята ти. Явно, че "Произход" се откъсва от линията на традицията, от висенето на Лангдън из стари архиви, от лазенето му по покриви на музеи и така нататък, вкарвайки машинариите от модерния свят, но синтезът все още ми се струва калпав.
- Липса на повече от така популярните кодове и шифри, заменени или с "гениалността на Лангдън" или с deux ex machina. При това в комбинация с много слаби "злодеи". Това кара по-внимателния читател или този, който реши да се замисли, да разкрие "свръхсекретните тайни" още към средата на книгата и може би дори да загуби донякъде интерес, понеже на Лангдън очевидно няма да му се наложи чак толкова да се напрегне, за да се справи, на негова страна работят твърде много "могъщи" съюзници. Някак в този случай всичко се обезсмисля... О, затова пък Браун ще ни занимае с драмите на поредната партньорка на професора, за която същият този професор ще стане, разбира се, нещо като духовен баща.
- Опитът на Браун да погледне на религията от друг, различен ъгъл, е нещо доста положително. Честно казано ми е омръзнало от сляпото вървене все по един и същи утъпкан път. Не, че авторът проправя съвсем нов, той пак си е скептик и атеист, но има някаква свежест и промяна. Харесва ми ролята, в която поставя религията, харесва ми отказът от пълната омраза и отричане, до които можеше да стигне, ако беше поискал. Смятам това за нов подход в развитието на историите му. Може и просто да не съм обръщала внимание досега, но се съмнявам, че положителната нотка нямаше да ми направи впечатление.
- Великата тайна... "Откъде идваме" беше приятна тема, неособено оригинална, но пък добре представена, изчистена, точна и ясна. "Къде отиваме" можеше да е много, много по-силна, ако авторът беше използвал като главна точка някоя болест например. Много по-вдъхновяващо би било за хората, ако трябва да се обединяват в мисленето си върху общ проблем, включващ борбата с нещо засега нелечимо, вместо като тема за размисъл да им се пробутва поредната истина от живота. Разочароваща част. Много. Това беше моментът, в който тъкмо си бях казала "Еха, това звучи страшно вдъхновяващо" и в следващия момент бях "Ти сериозно ли, пич..."

"Ад" може и да прочетох по навик (е, хареса си ми), но "Произход" прочетох по-скоро с истинско любопитство. И двете книги за мен не са от най-силните на Дан Браун, но пък "Произход" ми се видя по-добрата. Особено пък защото все пак дава някакъв вид... надежда, че човечеството не е непременно зло.
Извън кратките бележки мога да кажа още, че Уинстън беше симпатичен, макар и не чак изненадващ, а пък принцът беше някак най-безсмисления герой в цялата тази работа. А пък те тръгнали да го обвиняват в нещо си...
Сайтът с жълтите новини беше ненужно допълнение, защото чрез него историята се пришпорваше допълнително. Към края вече започна да дразни, особено ако вече си се досетил за тайнствения им информатор. Да, определено в "Произход" липсват дори опитите на Браун да надъха публиката си и така да я прави нетърпелива. Жалко, особено пък когато станахме свидетели на това как Лангдън, който уж вече е старичък, продължава да оцелява като терминатор, дори притиснат в ъгъла xD.