30 октомври 2018

Нали чухте новината?!

Едва преди няколко дни (събота, 27.10) излезе дългоочакваният от мен втори брой на обновеното списание "Космос". Нали всички чуха новината, че обновяват списание "Космос"? Обновиха списание "Космос"!
Няма точно определена причина да съм толкова ентусиазирана по този повод, но като човек, живял с хиляди дребни истории, свързани със старите броеве и като човек, който е разполагал с много от тези броеве на собствения си таван без да знае (дълга, болезнена тема, ще я заобиколим), новината събуди в мен неочаквано нетърпение да възобновя старата си страст - събирането на разни списания. Още като дете събирах какво ли не - от албуми за "Покемон", през енциклопедични издания и "Хай Клуб", и изобщо каквото му хрумне на човек да пусне на пазара. Въпреки че през годините някои от сбирките ми имаха нерадостни съдби, поради редица причини, все още съм човекът, който хареса ли дадено списание, ще го събира, докато съществува (и дано да съществува дълго!).

Новото списание "Космос" започна да излиза през септември. Мисля, че разбрах за него поради чиста случайност, или пък рекламата му наистина е била достатъчно добра, за да стигне до мен. Очакванията ми към въпросния първи брой се оправдаха - списанието представи най-различни теми от света на науката и не само, без да натрапва мнението си на читателите, а напротив - със старание да се покажат възможно най-много гледни точки по определената тема. Носеше някакво чувство на предпазливост, сякаш ти казваше "Надявам се да ме харесаш". Харесах го. Даже бих казала, че го обикнах, въпреки някои леки недоглеждания в някои от статиите - различни печатни грешки, поради които годините на откриването на гробницата на Тутанкамон много рязко се раздалечаваха, например. Може би единственото, което не ми допадна, беше статията за Пабло Ескобар, тъй като предполагаше да съм много по-запозната с личността му, отколкото съм, а пък не съм длъжна в крайна сметка.

Но тези неща нямат значение, защото вторият брой се оказа още по-добър от първия. Беше увлекателен, още по-цветен и още по-обемен като информация, ако това изобщо е възможно, тъй като обемът му би следвало да е същият... но някак не беше.
И знаете ли? Инспектор Стрезов също се завърна!
Хвърлете един поглед, за да си спестя всички ентусиазирани възклицания:

Честно казано, завиждам на хората, които работят за тази легенда и за умението им да направят нещата точно по този начин. Космос от знания, вселена от любопитство - това е списание "Космос" дори днес. Дори и темите да са ти познати, дори да си ги чул, дори да си чел вече по темата - въпреки всичко това, списанието успява да бъде актуално, красиво и свежо. Пожелавам на екипа му да ни радва все така!
А аз ще продължавам да се измъчвам със знаменития инспектор...
(Има нещо общо с полицейската будка, нали, нали?! Моля ти се, Стрезов, дано да е просто xD)

15 октомври 2018

"Нощен летец" - мракът в разкази и новели

В сборника с разкази и новели на вездесъщия Джордж Р. Р. Мартин, издаден наскоро от издателство Бард, се срещат повече познати на публиката произведения, отколкото непознати. Поне ако се вярва на маркировката в съдържанието, която отбелязва четири от шестте включени истории като вече издавани в сборника "Пясъчните крале". За онези от нас, които пък така и не се решиха да си купят тези пясъчни крале, всичко това си е съвсем ново и общото ми впечатление е положително. Въпреки че в днешно време всички могат да сложат името на точно този автор навсякъде само за престиж, това все пак не намалява таланта му, поне що се отнася до фантастичните му произведения. Мартин е добър фантаст с прекрасно и голямо въображение. Умее да гради светове, макар и понякога идеите му да ми идват малко прекалено брутални. Той с това стана и известен, тъй да се каже...
Но да се върнем конкретно върху произведенията в "Нощен летец", както обикновено съм свикнала да излагам похвалите и оплакванията. Ето ви едно още в началото - някой е бил много гладен и на места текстът изпитва ужасна липса от разни буквички (най-вече в имената на героите) и липсата на някои точици (но липсата на буквички е по-осезаема). Не, че човек не разбира за кого иде реч, но пък поне някой можеше да пусне едно "замести всички" на имената (ма какви прекрасни представи имам за работата с текстове, нали? xD)

"Нощен летец", разказът, дал името си и на самия сборник, е първият сблъсък с вселените на Мартин. Той много напомня за книгата "Приключенията на Тъф" плюс някои нищожни, но доловими препратки към класики, като например "Психо". Аз не мога да кажа, че вече съм някакъв специалист по творчеството на Мартин в сферата на фантастиката, но все пак се виждат ясно загатванията към неговата лична галактика. Познати от други негови произведения планети и звезди плават и в това космическо пространство, от което следва да значи, че се намираме в същия свят като при останалите му произведения. Вселената все пак е необятна, така че място за него също има, нали така?
"Нощен летец" е история за чудноват космически кораб, нает от екип учени да ги отведе почти до края на възможното, за да открият древна и мистична раса извънземни, присъстващи в митовете на безброй народи. Звездолетът принадлежи на странен капитан, който никой никога не е виждал и който се появява само като холопроекция... И наблюдава всички, винаги и навсякъде. Винаги и навсякъде. Но дали замисля зло за своите пътници или сам е жертва на нещо по-голямо...
"Нощен летец" ми хареса, има някакъв класически вид и е като отдаване на почит към старите автори. Малко ми е странно да го описвам така сухарски, но така стоят нещата...

"Свръхконтрол" е следващото произведение в сборника и това, което всъщност ми допадна най-малко. Това е история за една планета, където е разрешено... труповладеенето. Тоест - намираш си мъртвец, превръщаш го в машина, която да контролираш, и отиваш да копаеш ценни вихроперли. Тази идея за мен е отчасти гнусна и отчасти... не знам. Идеята, че човек е способен да стигне до там, че да използва собствените си мъртъвци само за да печели пари едва ли е откритието на века, но по някакъв начин силно ме отблъсква. Отделно от това, разказът няма някакъв същински завършек. Главният герой се изправя срещу "злодея", но няма никакво възмездие. Може би защото властва предимно материализмът в цялата тази работа...

"Уикенд във военна зона" се оказа класически поради друга причина. Както личи и по името му, става въпрос за война, разбира се. Това е разказ от популярния вид "Войната като игра". Ако искаш да си истински мъж - включи се от един от двата отбора, трупай точки, докато дебнеш и убиваш врага, бъди непобедим! Почитателите на военни игри вече могат да играят абсолютно на живо... и абсолютно сериозно могат да си умрат от това. Човечеството явно е постигнало свят без войни, но в такъв свят някои хора изпитват силното желание да бъдат хищници. А пък нашият герой си е пълен... хм, мульо си е точната дума xD Той е всичко, което неговият колега от работата не е, тоест е грозен, дебел, глупав и прочие. И се е записал в играта само защото иска да бъде забелязан от шефа, макар че шефът първо ще забележи перфектният му боен другар, много ясно... Разказът следва строго утъпканата пътека на военните истории от този тип. Нашият мульо накрая успява да надвие несправедливостите... образно казано. Разказът се води от първо лице, така че донякъде е интересно да проследяваме промяната в героя, макар че, честно казано, не можем да говорим за кой знае какви изненади...

"И седем по нивга не убивай човек" е доста интересен разказ на религиозна тематика. Имаме строго общество от, така да ги наречем, амиши, въоръжени с най-модерната техника... срещу туземци с простичка религия - прекланяне пред малки пирамиди, в които "се крие техният бог". Темата е позната - борбата на религиозна основа. Кой бог е истинският, кой има повече право да съществува, кое същество е разумно и кое - не.  Разказът има интересен обрат, макар че лично на мен не ми допадна чак толкова. Отново ми звучеше по някакъв начин незавършен, но не мога да кажа точно поради каква причина.

"Нито пъстроцветните огньове на звездния пръстен" е вероятно един от любимите ми разкази тук, ако не любимият, тъй като историите и без това са малко. Това е строго романтична история - за празнотата, за звездите, за самотата, за красотата. Има някаква нежност в главните герои и някаква изящност, което прави историята доста по-различна от останалите. Мисля, че попада точно в нещата, които търся. Без да е излишно и прекалено романтична, с лека клишираност, която изглежда сладко. Имам чувството, че го описах много нелепо, но определено поражда в мен доста усмивки. Предимно ме зарадва.

"Песен за Лиа" носи почти същия дух, какъвто има и по-горе описаната творба. Романтичност, нежност, обвързана с интересна философска теза. Самотни ли сме, когато сме заедно? Щастливи ли сме, когато сме заедно? Споделяме ли си всичко... ама всичко? Разказът леко нагарча, навлизайки в някои подробности, а шефът на планетата някой трябва да го разстреля, но това е нищо пред стремежа към "истинската любов".

10 октомври 2018

Колелото

Може би някои от вас са забелязали на каква почит се радва авторът Марк Лорънс в нашето скромно пространство. Той успя да спечели книгоядците измежду всички познати и новопоявили се автори на бруталното тъмно фентъзи. Първо с жестокия и кървав Принц на тръните, а после и с нехайния и надарен с непоносимо голямо количество късмет Принц на Червените предели.
Пред Принца на тръните и неговата история, тази на втория понякога бледнее. Цели две книги от поредицата за войната на Червената кралица те карат да се чудиш какво има да се постигне от Джалан Кендет, след като историята на Йорг Анкрат ни е дала достатъчно обяснения. "Колелото на Осхайм", трета книга от поредицата "Войната на Червената кралица" (издадена от "Бард", за което не вярвах, че ще се случи и съжалявам, че не вярвах, бях загубила надежда просто) ни дава дългоочакваният отговор, след стотици мили извървян от главния герой път. За да се окаже... в началото на всичко... образно казано.

Джалан Кендет, за да припомним, е един от множеството наследници на Червените предели - едно от многото на брой кралства, пръснали се из света, след като светът е бил унищожен от нашия съвременен гений (в "Колелото на Осхайм" имаме и някои подсказки как точно се е случило това). Баба му е страшната Червена кралица, за която мнозина говорят, че един ден ще завладее света. На Джалан му стига просто да се възползва от титлата си и да си живее живота. Докато съдбата не му хвърля око, опитат се да го убият и той не се озове на една лодка по реката, обвързан с някакъв огромен туземен викинг на път за еретичния Север. Кофти за Джалан, но той си няма никаква представа колко по-кофти може да стане...

Историята на Джалан винаги ни сблъсква с неща, които по някаква причина вече са се случили
в историята на Йорг. Двамата принцове живеят в една и съща епоха и имат по някакъв много странен начин доста сходни неща. Някой би казал, че са нещо като Ин и Ян, двете лица на една и съща монета, деня и нощта... Те дори се сблъскват лице в лице за няколко кратки мига и това винаги се оказва знаменателно събитие (особено в третата книга за Джалан).
Пътешествието на Джалан винаги е било на стъпка от това да накара читателите да си мислят, че цялата история е безсмислена. Принцът бяга насам, а после натам... но пък винаги попада на много странни артефакти като например Ключа на Локи... или пък на много противни некроманти. Чак в "Колелото на Осхайм" цялата тази дълга разходка най-сетне изглежда като да е напълно и абсолютно целенасочена. Колелото на Осхайм. Мястото, съхранило спомена за падението на човечеството. Някой трябва да отиде там и да промени... нещо. Или всичко.
Какъв по-добър избор от трима северняци (сред които вещица, воин и момченце) и един горд принц на Червените предели... И то докато светът около тях потъва в кръв, ходещи мъртъвци, некроманти, магьосници и кой знае колко още противни неща.
"Колелото на Осхайм" прави доста резки завои в историята на Джалан. Първо се залага на онзи подход, който вече сме видели и при историята на Йорг - редуването на спомена с реалността. След това правим огромно обръщане към една дълга обсада и война, което беше вероятно най-изморителната част. Въпреки изненадата от начина, по който Джалан се преобразява точно в този момент, почти нехарактерно, но пък, честно казано - към по-добро, мисля си - войната седи някак изкуствено прибавена към историята, сякаш именно с идеята да ни бави по пътя към целта. След това ни чака още един рязък, много рязък завой към пътя за Колелото, където нещата странно се объркват. И сякаш се завръщаме в абсолютното начало. Поради някаква причина образът на Джалан вместо да се надгражда там се... разгражда. Съдбата или времето се въртят на обратно.
Решението за края на този дълъг път донякъде ме радва, но и донякъде не съм особено съгласна с него. Толкова много битки и толкова много сблъсъци с нереални и реални неща... това не може да не те промени по по-различен начин. Така че в известен смисъл крия в себе си леко разочарование от "Завъртането". Но иначе симпатизирам на Джалан, дали заради умението да не му пука от нищо, или пък просто защото вижда нещата побъркващо оптимистично, не знам. Явно е, че не си длъжен да бъдеш герой само ако притежаваш качества като доблест, смелост и дрън-дрън. Дори в свят, в който слабите не живеят никак дълго.
Джалан Кендет е лъжец и страхливец (в което никога няма да повярвам!), но никога, никога няма да измени на приятел... А вероятно и на хората.

~~~~~~
Тъй като не намирам към момента други мнения за книгата, припомням какво мислех за първата книга, която се срещнахме за първи път, както и добавям линкове към цитати от книги първа и втора на същата поредица, дело на другия Книгоядец, естествено: