30 август 2018

Митът за Човечеството

"...Изгубихме връзка... Изолирахме се от света извън нас. Създадохме си малко убежище в последния град на света и се скрихме в него. Престанахме да се интересуваме какво става извън града. Бяхме длъжни да го направим, обаче не го направихме..."

Стотици хиляди години възходи, падения и отново възходи. Човечеството се изменя, променя, изчезва, докато накрая, милиони години напред в бъдещето...
Някога е било или пък всичко това е просто мит, който Кучетата да разказват на малките си около огъня. В един свят, където Човекът вече не съществува и може да не е съществувал никога.
Кучетата разказват истории за невероятната раса на Човека. Митове, легенди. Вероятно не са истина, не е възможно да са истина. В тях сигурно има частица реалност, но кой би могъл да каже? Нима е възможно наистина да е съществувала такава разумна раса, достойна да върви ръка за лапа с Кучетата? Не, може би е само митът за боговете, за създателите на светове, за началото на всичко - та как би било възможно някакъв си Човек да е създал Кучетата! Всяко начало е тъмнина, било е толкова, толкова отдавна... Дори роботите вече не помнят. Дори светът отдавна, много отдавна е друг...

"Градът" на Клифърд Саймък (ново издание от Бард, 2018) е представена по незабравим начин. Това е хроника на Кучетата, единствената разумна раса на планетата, която представя тяхното мистично минало. От малкото митове, останали в този вид, Кучетата трябва да се опитат да сглобят истината, макар че едва ли ще могат. Митовете им представят една чудновата и невероятна история. Старите истории твърдят невероятни неща - например това, че някога на тази земя е съществувало животно на име "човек".
Да си човек и да четеш тази книга е нещо изключително завладяващо. Сякаш се сблъскваш наистина с друга напълно разумна раса, която се чуди и съмнява за истината, която търси, предполага, учи се... а ти си човекът и четеш не митове, ами история за Човечеството. За невероятните постижения на Човека, за достигането на звездите, за открития отвъд мечтите. За страхове, за личности, променили хода на хиляди събития, за мутанти, за роботи... за новите мечти. За стремежа на хората да намерят щастие другаде, дори това да означава да загърбят човешкото някой ден. Някой ден, след хиляди и хиляди години...
И тогава на света ще останат едва шепа от тях, от хората. И Кучетата и роботите ще наследят Земята. И те ще търсят щастието си някъде. Тук и навсякъде. Ще развият своя философия, ще имат свои мечти и стремежи. Ще открият чудеса, недостъпни за възможностите на човека.
Ще има място и за другите животни. И за мечтите на роботите. И за стремежите на пренебрегваните мравки дори.
Хиляди светове и хиляди възможности там, където човекът го няма такъв, какъвто го е имало някога...

"Градът" е книга за невъобразимо големите мечти. За приказките, митовете и "племенните" митове от зората на времето. И за промяната. И мъничко за тъгата, защото много неща изчезват, а невинаги са били непременно лоши, и времето е така неумолимо...
Това е книга,  обхванала невъобразимо огромен период от време. Носи ти надежди наред с мъничко меланхолия. Носи ти вълнение. Един ден човечеството може и да изчезне такова, каквото е днес, то ще се промени, но, както е казал поетът, песента за него ще отеква във всички светове.

С всяка книга на Клифърд Саймък установявам колко много обичам този автор. Случи се някога отдавна с "Отново и отново", която задължително трябва да прочета... отново. И с "Резерватът на таласъмите", която четох миналата година горе-долу по това време. Саймък е прекрасен разказвач, вълшебник. Все още смятам, че картините от историите му са болезнено живи. "Градът" се разраства и разпада около те с времето, расте, старее, умира и оживява отново от пепелта с нова сила, в нова реалност. Ти си част от него. И нищо не може да е по-вълнуващо от това, дори когато откривателите на цялата история дори не вярват напълно в нея. За мен няма по-прекрасно усещане от нещо като това:
Ти стоиш накрая на света, заобиколен от Града, който вече не е съвсем истински Град, както биха го разбрали хората. Ти си застанал до робота, който от поколения, от векове наред е служил на Човека... и двамата съзерцавате звездите, в които се крие нова истина. Ако си достатъчно смел да се откъснеш от старото, от Дома, от началото, където започна всичко... Къде ще те отведе това?
Един ден ще настъпи денят да го направиш...

28 август 2018

Пощальон по... неволя?

Светът е отново унищожен. Третата световна война е лишила едва оцелялото човечество от всички преимущества на технологиите, постигнати преди войната. Сега всичко трябва да започне отначало.
Съществуват онези, които се опитват да живеят в мир, като сплотено общество, помагайки си. Съществуват и онези, озверелите, силно военизираните, които виждат бъдещето на света като задължително преминаващо през феодализма и робството, подчинението.
Всички гледат да живеят отделно от другите. Постигнали са поне малко мир и спокойствие и всеки извън обществото е ненужен. Откъснати селца, опасни пътища.
И пощальонът.
Той беше нещастен "старец", който си спомняше твърде много за изгубения свят. В никакъв случай смел и могъщ герой, по-скоро артист и интелектуалец. Скиташе се из пътищата и се опитваше да оцелява как да е, а хората го смятаха за страхливец или заразно болен.
Един ден същият този мъж случайно попада на нещо на пръв поглед невинно. Униформата на отдавна мъртъв пощальон и торбите му с писма. Тъй като нашият бродяга е останал без съвсем нищичко, напълно обезверен, донякъде по неволя или пък просто заради съдбата... той се превръща в Пощальона.

"Пощальонът" на Дейвид Брин (ново издание от 2018, Бард) ни води по стъпките на един непоправим романтик и идеалист. Неговите идеи и виждания за света са отдавна остарели в този нов живот, който водят другите, но той се е научил да оцелява като себе си въпреки това. Той първоначално няма никаква идея какво трябва да прави със себе си... но това е само привидно. Постепенно и някак случайно старите идеали намират приложение в тази унищожена реалност и му помагат да оцелява. И не само да оцелява, ами и да стане ключова фигура за промяната на цяло едно общество от оцелели и деца на новото време.
Въпреки че "Пощальонът" вече трябва да се отнася към книгите, които се развиват "в друга реалност", защото действието на историята е в самото начало на XXI век (самата книга е написана през 1985-а), за мен беше много изненадващ начинът, по който Брин е изградил това общество на бъдещето. Макар да откриваме хората върнати обратно в "тъмните векове", някои от спомените на по-възрастните герои водят до доста точни предположения от страна на автора за това какво е било обществото точно преди войната. И всичко звучи особено достоверно предвидено.

Въпреки че имаше доста места в книгата, които бих определила като открито банални и детински, поне по описание, съм изненадана от включването на новата форма на феминизъм тук-там, което в известен смисъл отдалечава тази книга от други на такава тематика. Ако това - промяната, настъпваща у жените - го нямаше, "Пощальонът" щеше да е поредната книга за края на света, където някой или нещо взима нещата в свои ръце и води народа като Моисей през Червено море. Дори и Брин да е представил героя си по-скоро като неуверен, страхлив и уплашен човек, който не може да спре да лъже, защото ще умре (макар че към края човекът става доста по-опитен или по-скоро доста по-смел, защото печели на своя страна голяма част от уважението на околните).
Освен опростения език на книгата (а може би е така, защото хората са забравили най-големите си постижения?), подразни ме и опитът за описание на неизменния враг на народа, тоест бившите военни. Фанатизирани убийци, няма как да стане по-ясно, добре... но техният кумир, който беше нещо като Хитлер или Хитлер плюс редица други фанатизирани водачи от миналото... той просто беше споменаван навсякъде като някакво божество на смъртта, а ние така и не разбрахме достатъчно за него.
Да, да, издребнявам, знам... Но за мен пропускът да се опише главният злодей така че да го намразиш и да симпатизираш още повече на добрите хорица, си е голям пропуск.

На места очаквах от "Пощальонът" да ми даде повече, много повече. На други, където надеждата умира (въпреки че никъде нямаше велики изненади, ако изключа жените) смятам, че Брин се е справил чудесно. Този път подминах мрънкането си за момента "Америка е велика", който понякога цъфваше из страниците и който по принцип ненавиждам (авторът трябва да е много по-добър, за да ме увлече достатъчно по идеята, така че да не я отбелязвам). Много ми се искаше да разбера за развитието на катастрофата в Европа, където имало някакви славянски съюзи и прочие, но авторът не е европеец, затова останахме на сухо xD
Симпатична книга, хареса ми, макар че щеше да ми повлияе много повече, ако ми беше от първите фантастики за края на познатия ни свят. Сега я виждам повече като едно позитивно виждане за развитието на подобен тип катастрофа. Пощальонът се опитва да сплоти обществото и да му донесе спомена за това, което е било някога. И вероятно ще успее. Все пак човекът е социално животно, нали... Онзи тип с униформата и писмата, носещ вести отдалеч - какво по-радостно събитие за отдавна загубилите свои близки и роднини? Неговата лъжа е благородна лъжа - за сплотеност, за възстановен свят въпреки разрухата. Един ден, рано или късно, ще бъде истина.

~~~~~
Още по темата към момент можете да намерите и тук:

22 август 2018

Птиците от "Планетата на ветровете"

На Планетата на ветровете вилнеят вечни бури. Вятър, дъжд и море. Безкрайно водно пространство, сред което пестеливата ръка на Природата е посяла само шепа малки островчета, достойни да подслонят отдавна загубени пътешественици от звездите.
Преди стотици години хората са дошли на тази планета от Земята и се е наложило да я нарекат свой дом завинаги. И сега, стотици години по-късно, техни наследници използват механичните криле, създадени от части от отдавна изчезнал кораб за междузвездни пътувания, за да летят между островите и да си предават послания, новини и истории. Защото пътуването по море е опасно и непредвидимо, но небето... небето е свобода, страст и опиянение.

"Планетата на ветровете" (издателство Бард, 2018) ни пренася в един много красив свят. Криле и чиста наслада от полета, простотата и чистотата на небето, това е толкова ясно изразено, че става толкова лесно да поискаш и ти да полетиш. Летците са като птиците - не ги интересуват човешките войни и земните страдания, интересуват ги единствено ветровете. Разбира се, рано или късно светът ще се нуждае от тях и ще се наложи да слязат сред безкрилите, но за много дълго време тази книга те оставя просто да се носиш по течението.
Всичко започва с Марис, дъщеря на обикновен рибар, която никога не е преставала да мечтае за небето. Още много малка, тя получава шанс да лети, шанс, който малцина получават. И в мига, в който се издига в небето, съдбата й е да промени света.

Условно можем да разделим тази книга на три части. Началото, където Марис прави първите си полети и научава повече за света. Средата, където Марис вече е зряла жена и други следват примера й. И, разбира се, краят, където вече е опитна възрастна жена.
Тя ще промени света и през трите си срещи с читателите.

Но въпреки красотата, която крие "Планетата на ветровете", все пак трябва да се отправи и предупреждение...
Диалогът е твърде, хм, несръчен. И тези три части, които споменах, ни запращат изведнъж в съвсем други ветрове, изненадващо различни. Стряскащи дори. В един миг Марис е младото свободно момиче, а в другия вече не е. И винаги, винаги се появяват нови герои, от въздуха, неочаквано, някак скандално между другото. Изведнъж след това някой вече е стар, а друг пък - починал. Трети пък познава героинята ни от двайсетина години, а ние тепърва трябва да се нагаждаме по неговата особено важна за даден случай роля...
Така че не мога да скрия, че книгата си има своите слаби места. Преди всичко е и много наивна. Удоволствието от полета почти винаги е помрачено от политически проблем, а решенията, които се взимат, често те карат да въртиш очи с досада, защото мнозина герои разсъждават по нелепо простичък начин. Всичко това ме кара да клатя глава с онова усещане за "очаквах повече". Пък и, макар да споменах, че Марис е ключовата фигура и главен герой, ние така и не я опознахме както си трябваше. Освен ако целта не е била именно да бъде наивна и... егоистична.
Но полетът освобождава. Не съдя твърде сурово авторката (не съм убедена, че Мартин има кой знае какво участие тук, освен като име... може би една-две идеи, не повече). Ако човек се настрои да вижда в тази история разказ за една твърде млада цивилизация, нещата са поносими. Това е нов свят, тепърва изгражда традициите си и ги отменя, за да изкове нови... и така до безкрай. Марис е просто оръжието на времето. Човечеството има да извърви дълъг път и летците да видят още много изгреви и залези в небето.

19 август 2018

Кенгуруто скача от проблем на проблем

"Междинна станция Кенгуру" от Къртис Чен (Бард,2018), книга финалист на наградите "Локус", не може да се нарече оригинална с нещо, но пък е симпатична и неангажираща. Дори това на пръв поглед да не звучи като много добра препоръка, аз бих взела именно една такава фантастика (в случай, че ми се чете фантастика, нали...), ако ми предстои дълъг път или натоварена и трудна седмица. Първите няколко страници изглеждат плашещо разочароващи, защото още не си наясно дали главният герой е сериозен или си е просто шегаджия. А и не се случва почти нищо. Но Къртис Чен ни е подготвил добре преценено ястие. Неговият герой (чието кодово име е Кенгуру и авторът няма да спре да ни дразни, че не знаем истинското) се забърква последователно във всички нелепи проблеми, които могат да застигнат един много специален агент. Убийства, повреди, междупланетни спорове, търговски агенти, които искат да ти продадат целия свят... и влюбването, разбира се.
"Междинна станция Кенгуру" е ситуирана в близкото свръхтехнологично бъдеще, когато хората вече са успели да колонизират близките планети. Разбира се, водили са и войни по този повод, защото независимо дали пишеш за унищожени светове или за развити такива, войната все присъства в историята на човечеството. За наша радост, при Кенгуру сега всичко е мирно... но миналото не е забравено от всички. Така че когато карат почти насила нашия човек да си вземе отпуск, той попада на какво? Ама разбира се, че на онези, които не са забравили... Само че му отнема доста време да го разбере, така че докато се опитва да играе ролята си на обикновен турист, лампичките за опасност една по една започват да мигат на червено.
Кенгуру обаче е оптимист. Малко е несхватлив, но тъй като е единствен по рода си (умее да отваря червееви дупки към съвсем друга вселена, точно като супергероите!), всички са там, за да го опазят жив, ако могат.
"Междинна станция Кенгуру" се развива така, сякаш на Къртис Чен са му хрумвали всички идеи в движение, но някак е успял да ги напасне, така че да се превърнат в цялостна история. Затова не може да се говори нито за перфектно уреден свят, нито пък за добре изяснени технически и други специфики. Но свикнеш ли с неуредиците в главата на главния герой, всичко е вече ясно. Дори той не е сигурен къде се намира. Все пак, за първи път в живота си е турист! А и не е от първостепенна важност светът ти да е уреден и описан от-до. Къртис Чен се е справил много добре с изясняването на нещата точно тогава, когато е нужно да бъдат изяснени. Това, което малко понакуцва, беше вкарването на, гледано от моята гледна точка, драмата около лошите.
Тъй като това е и дебютният роман на автора, поне доколкото разбрах, няма и какво повече да искаш от него. Единственото, което ме нервира, е желанието на автора книгата да принадлежи към поредица, с цел Кенгуру да преживее още много нелепи ситуации, докато не разберем, че се казва Джон, примерно, или пък Джеймс. Е, нямаше действителна нужда, но явно още дълго ще има да си повтарям това, защото половината автори се стремят към колкото се може по-дълъг живот за историите си, за да не бъдат забравяни...

15 август 2018

Играта едва започна...

В деня, в който пристъпих в приказката на Каравала, не ми остана никакво търпение тази приказка да продължи. Първата книга на Стефани Гарбър беше приказно и сладко изживяване, за което, признавам, в началото се колебаех дали изобщо да подхвана. Преди да я видя на български в това прекрасно издание с твърди корици и така нататък, и така нататък. И двете части са просто неустоими, особено пък предвид факта, че сравнително рядко се впечатлявам от външния вид на книгата (или не, но в момента така ми се струва).
Тогава, вече повече от година от онзи момент, не сбърках. "Каравал" се оказа повече от чудесна книга. А днес празникът за мен продължава с втората книга на поредицата - "Легендата".

За разлика от възторга, с който приех "Каравал", с "Легендата" изпитах някои трудности. Това може да е във връзка както с изместването на фокуса от едната сестра към другата - главната героиня във втората част е Донатела, а не Скарлет. Но може и да е свързано с доста по-занижените стойности на магията. С това имам предвид доста по-слабото представяне на историята, ако трябва да я сравняваме с цялата пищност и приказност на първата книга. Тук детайлите са само скицирани отгоре-отгоре, което малко ме натъжи.
Но да караме по-подредено.

Спомням си, че в първата книга имах повече интерес Скарлет, главната героиня, да бъде заместена от сестра си. Скарлет беше уплашено и колебаещо се момиче, докато Донатела беше по-борбената и смела. Затова се радвам, че в "Легендата" Донатела зае полагащото ѝ се място. Проблемът обаче се състоеше в това, че историята не набляга на случващото се така, както ми се иска, не беше задълбочено и... мистериозно. Вместо това четем за често нелепите и наивни разсъждения на Донатела през абсолютно цялото време. Решенията, които взимаше, според мен са прекалено, наистина прекалено наивни и никак не помагаха за забъркването на една качествена магическа смес, отделно дори тормозеха действието. Помощните герои около Донатела са твърде отдалечени от нас, като сенки, като имена, които просто да си имаме, но без да опознаваме. Съжалявам искрено за толкова баналното представяне на Принца на сърцата (твърде бързо нахвърляна история, има иначе шанс да се развие чудесно). И съм абсолютно изумена и втрещена от това, че ни разкриха Легендата още към стотната страница. Сериозно? Абсолютно буквално получаваме истината за самоличността му в едно простичко изречение от собствената му уста. Не знам дали аз просто не съм свикнала да внимавам за детайлите, но това си беше... шок. И после още 200 страници никой изобщо не подозираше кой е Легендата... Сериозно?!
И като става дума за Легендата... Начинът, по който Донатела реагира в края на играта, след всичко това, което трябваше да преживеем - обича ли Данте, обича ли Принца на сърцата, обича ли Легендата, обича ли не знам кой си... Това беше безумно. Тя много добре знае защо Легендата реагира така например, но въпреки всичко трябва да си го обвинява за глупости. Джакс (Принца) изведнъж се превръща в не толкова лош лошко... Майката, която Донатела мразеше (макар че преди това обичаше), изведнъж започна да има огромно значение...
Като цяло книгата хич не е построена добре, що се отнася до историята ѝ. Всички досадни повторения на факти и колебания за сметка на вълшебството на Каравала. Всички внезапни нелогични обрати в чувствата на Донатела, абсолютната липса на Скарлет в цялата тази работа... Поне се предполага, че "най-загрижената голяма сестра на света" трябваше да се интересува стотици пъти повече за малката...
"Легендата" не е на нивото на "Каравал", въпреки новия и иначе също толкова силен елемент - орисиите. За свят, базиран на идеята за цирка, орисиите са много цветно и приятно допълнение. Надявам се силно следващата част да е дори с мъничко по-дълбока и подредена и по-пълният образ на Легендата все така да не ме разочарова. Защото въпреки Донатела и всички останали проблеми, Легендата все още е чудесен герой.