14 февруари 2018

Не валентинки, а Дориан Грей


Докато сърцата върлуват като грипните епидемии, а някои са решили просто да пият по другия повод, в блога празникът е съвсем различен.

Днес имам годишнина!
... От първата ми тетрадка с цитати. :D
Редно е да си го отбележа както подобава. И може би темата не е чак толкова отдалечена от сърцата, защото съм избрала една много любима книга за днешния пост. Знаех си още отначало, че ще правя още публикации с любими пасажи, просто нямаше как да е иначе - толкова са много (като стана въпрос - ето ги първия и третия)! И хайде сега, да не задържам повече вниманието, нека в днешния ден има и малко философия, освен всичко останало!
Цитатите от "Портретът на Дориан Грей" от Оскар Уайлд са в превод на Красимира Тодорова за издателство "Кибеа".

Животът е отрова, която погубва изкуството.

Изкуството се стреми да разкрие себе си и да скрие твореца.

В този свят печелят недъгавите и глупците. Те спокойно могат да си седят и да наблюдават представлението. И ако не познават победата, не познават и поражението. Живеят така, както би трябвало да живеем всички - спокойно, равнодушно, без вълнения и тревоги. Никого не погубват, но и сами не падат от чужда ръка.

Постепенно започнах да обичам тайнствеността. Само тя може да направи за нас днешния живот загадъчен и привлекателен. И най-обикновеното нещо придобива очарование, щом започнеш да го криеш.

Ти обичаш всеки, а това означава, че си и равнодушен към всеки.

... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами.

Всяка класа е склонна да изтъква значението на ония добродетели, които не й се налага да проявява в собствения си живот. Богатите говорят за пестеливост, а безделниците красноречиво възхваляват възвишеността на труда.

... това е една от най-големите тайни на живота: умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживяванията.

Единствената разлика между прищявката и "вечната любов" е това, че прищявката трае малко по-дълго.

- Обожавам простите удоволствия - каза лорд Хенри - Те са последното убежище за сложните натури.

Обичам да знам всичко за новите си приятели и нищо за старите.

- Хората много обичат да дават на другите онова, което им е най-нужно. Ето кое наричам аз истинска щедрост.

Разграничението на духа и материята е непостижимо, както е непостижимо и тяхното сливане.

Опитът няма никаква етическа стойност. Той е само названието, което хората дават на своите грешки. Моралистите по правило, винаги са гледали на опита като на средство за предупреждение, признали са му известно значение за формирането на характера, издигнали са го до ролята на учител, който внушава какво трябва да се прави и какво трябва да се избягва. Опитът обаче не притежава подбудителна сила. Той не е по-действен от съвестта. Той е само доказателство, че нашето бъдеще ще прилича на миналото ни и че греха, който веднъж сме извършили с отвращение, ще повтаряме многократно и с радост.

Да обичаш, значи да надминеш себе си.

В самообвинението винаги има наслада. Когато се обвиняваме сами, ние чувстваме, че никой друг няма право да ни вини.

12 февруари 2018

Пътят на юг, пътят към никъде


Отнема време да се подготвиш да пишеш за тази книга. Защото в "Пътят" на Кормак Маккарти (Пергамент Прес; 2012) обект за изследване е човешката душа - или е по-точно да се каже "човекът, загубил душата си" след преживяването на един глобален апокалипсис.

Пред очите ни е следната картина - обезлюдени сгради, опожарени дървета, замърсени води... схващате картинката. И макар това да е като предупреждение за едно възможно бъдеще, тук всички тези ужаси се превръщат просто във фон. Място на действието, където се разиграва една също толкова голяма драма. Макар и да е само с двама актьори.
Мъжът и неговото момче. Те говорят само за най-необходимите неща - как ще открият храна, кое е най-безопасното място за лагер... говорят за тези неща, понеже не е останало нищо друго, което да си заслужава да бъде обсъдено. Няма нищо по-важно. А думите им дори не заслужават тире за пряка реч. Сякаш мъжът и момчето са незначителна част от пейзажа. И погледнато реално, те наистина са просто едни ходещи останки...
Накъде са тръгнали? Мъжът казва, че посоката е юг. Но може да бъде и запад, изток... има ли значение? Важно е движението. От една опасност към друга.
Дали са сами на пътя? Молят се да са сами. Защото страшното в този нов свят не са замърсените води, не са падащите дървета. Страшното са другите. И това, което могат да ти направят, ако имаш храна... и още по-лошо, ако нямаш.
Може би по-страшно от всичко това са кошмарите, които идват нощем. Спомени за друг свят.

Когато сънищата ти са от свят, който никога не е бил или никога няма да бъде, и ти си щастлив, тогава ще си се предал. Разбираш ли? А ти не можеш да се предадеш. Няма да ти позволя.

"Пътят" те потапя в скръбта чрез всичките си метафори, които най-добре описват реалността. Тъгата е навсякъде. Няма минало.... никой няма право на минало. Дори градовете вече нямат имена, защото не са им нужни.
И започваш да се чудиш колко силна може да бъде една връзка в такъв свят. И късмет ли е, че си жив? Въпреки всичко мъжът и момчето продължават по пътя. Вървят все към някъде, когато вече има само никъде. Но не можеш да знаеш какво би открил, ако не опитваш, нали?
"Пътят" е преживяване. Тази дума никога не ми е звучала толкова на мястото си. Това е книга за мъжа и момчето. Изгубили себе си, но и намиращи себе си един в друг.

Имената на нещата бавно следват самите неща и потъват в забвение. Цветовете. Имената на птиците. Храните. И най-накрая имената на нещата, за които си вярвал, че са истински. Оказва се, че са били по-крехки, отколкото си предполагал. Колко от тях вече ги няма? Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Думите се свиват като нещо, което се опитва да запази топлината си. Преди да трепнат и да изчезнат завинаги.

06 февруари 2018

Факти, илюзия и истина

- Илюзия - каза Хенри. - Единствената, която ми остана.

"Мистър Себастиян и черният магьосник" от Даниел Уолъс (Artline Studios; 2016) започва с първата от многото истории за Хенри Уокър, Негъра магьосник. Това е приказка за малкия Хенри, сестра му Хана, техният пропил се баща и... дяволът. Мистър Себастиян... или поне това е едно от многото му имена. Той е с призрачно бледа кожа и неизменна усмивка. Владее магията, разбира се, и е готов да научи и Хенри на нея. И когато малкото момче е готово да покаже уменията си, мистър Себастиян му отнема нещо, което нашият магьосник ще търси цял живот, изпълен с омраза и скръб. Това е първата загуба, която му се налага да понесе сам, а ще има и още. Когато, вече като възрастен, Хенри изчезва от Китайския цирк на Мосгроув, фактите, или поне онова, което изглежда е истина, са готови да се разплетат малко по малко.
Хенри Уокър е разкривал по малко от себе си на различни хора - на колегите си от цирка и на напълно непознати. Всеки от тях има какво да разкаже - дали в своя личен дневник, дали пред публика или без... и тези истории скоро се сглобяват в една доста по-голяма. Но всяка една версия е истина сама за себе си, именно това прави всичко толкова объркващо. Както един фокус изглежда сложен и има поне няколко теории за това как точно може да се постигне, същото е и с книгата на Уолъс. Никой не знае цялата истина - може би дори и самият Хенри. Трудно е да разграничиш вярното от грешното. Къде е измамата, къде е уовката? В същността си триковете на всеки магьосник, които наричаме магия, се свеждат до сръчност и бързина. Тук ще е нужно много повече...
"Мистър Себастиян и черния магьосник" е книга, изпълнена с печал. Това е история за хора, изгубили повече, отколкото могат да понесат. Не само Хенри, а всеки един, който разказва за него, разкрива по малко и за себе си - за нещата, които никога не е имал и не може да има. Тази книга е примирение - почти отказала се от надеждата, също както и Хенри. Впечатли ме красотата на езика - тъгата се излива от страниците като тих водопад, някак неангажиращо, почти нежно, а всяко изречение е долбока и мътна бездна. Аз ли съм прекалено чувствителна, че сърцето така ме свиваше?
Това е история за мъката от миналото, с която на човек му се налага да живее. За последствията от нея. Най-вече за тях. История за провалил се магьосник, който вечно търси онова, което е изгубил и не може да си върне с никоя магия. Магия... къде е магията във всичко това? Има я. Но кой ще каже дали е истинска или просто поредният номер?

- Това, че един човек не е същият като преди, не значи, че трябва просто да забравим какъв е бил.

Понякога онези, които мислим, че познаваме, са най-трудни за разгадаване. Героите на Даниел Уолъс надникват в един живот през ключалката на откъслечните спомени. Какво ще намерят там? Мистър Себастиян и неговата усмивка? Велик илюзионист, способен на чудеса? Или нескопосан магьосник, който изпуска картите с треперещи ръце за забавление на подиграващата се публика? Дълга история...

Още едно ревю за книгата, което не вижда всичко в толкова печални краски, тук.

02 февруари 2018

Локи Ламора - крадецът джентълмен

- Понякога си мисля, че целият град е бил издигнат само защото боговете обожават престъпленията.

Камор е град, в който джебчиите ограбват простолюдието, Капа Барсави ограбва и крадците, и простолюдието, благородниците ограбват всички наред, Херцог Никованте ограбва съседните страни... А Джентълмените копелета? Те ограбват благородниците, погазвайки всякакви тайни споразумения, които могат да се сключат между алчните каморци.
Както забелязахте, парите тук правят един доста объркан кръговрат, а това дори е съкратената версия на цялата мрежа от подчинени и началници, които си обменят ценните метали.
Като оставим това настрана, Локи Ламора от Джентълмените копелета е може би една от най-известните и тайнствени фигури, която... доста хора всъщност познават. Работата е там, че тази банда крадци, която води Локи, е особено добра в маскировките и изработването на изпипани планове, чрез които да обират до шушка всеки богаташ, без никой да се усети кой е виновникът.
Когато започнах книгата на Скот Линч "Лъжите на Локи Ламора" (издателство "РИВА") имах очаквания, че сюжетът ще е доста по-фентъзи ориентиран. Всъщност магия в книгата почти няма, или не се залага много на нея. Историята се върти около, както вече сигурно се досещате, въпросът "дали ще хванат бандата на Локи този път, след като вече яко го загазиха?". И наистина - колкото и изкусни да са Локи и неговите хора в измамите, ще им се наложи да се изправят пред нещо, което няма да е лесно да пренебрегнат. На мен лично заигравките им ми приличат най-вече на ало измама. Но докато в днешно време се чудиш как хората се хващат на подобни неща, тук принципът на ало измамата изглежда поне на място.
Онова, с което Скот Линч не се е справил добре, е изграждането на героите му. Знаем, че Локи е изкусен измамник и той се държи като такъв, но само толкова. Не демонстрира нищо друго, което да го направи по-истински или по-човечен, ако щете. Когато уж е ядосан, той не се държи като такъв, а когато трябва да е уплашен, просто не изглежда убедително, че наистина изпитва тези емоции. И това не се отнася само за него. Линч се придържа към някакъв стереотип, създаден за собствените му герои и не може да ги движи извън границите му. Всъщност аз харесвам например държанието на Локи ала "хитър подлец", но това просто не е достатъчно. Образите на Джентълмените са интересни, но щяха да бъдат наистина впечатляващи, ако бяха пипнати тук-там. Именно заради този проблем с героите и краят излезе доста странен. Локи взима решения, които изглеждат нелогични, защото за цяла книга време така и не ти се дава шанс да го опознаеш като герой, че да му разбереш мотивите. Камо ли на другите, които не са главни действащи лица. Малко ме разочароваха и "мистичните" фигури на Сивия крал и Паяка, които играят задкулисните роли - щеше ми се авторът да беше измислил нещо по-оригинално за техните образи и намерения.
Да се върна малко и към плюсовете - най-хубавите части от книгата за мен са онези с миналото на Джентълмените копелета - ето там вече нещата изглеждаха истински. Не бива да пропускам и много от забавните моменти, които те карат да заобичаш все още невръстните герои.
Скот Линч винаги намира вратички за героите си и това ме кара да се уповавам на подозрението, че както Джентълмените копелета внаги имат нещо скрито в ръкава, така може би следващата книга биха го разкрили. Дали автора нарочно тъпче всички тайни в забутани чекмеджета, или вярно има проблем с изграждането на персонажи - все още не искам да отсъждам, преди да съм прочела още някоя книга от поредицата.
Онова, което прави книгата наистина интересна, освен всичките врътки и заблуди, е самия Камор. Изпипан в детайли и част от един наистина добре изграден свят - в това грешка няма. Би било любопитно да видя още от него. Да не пропусна и самия стил, като за финал - малко черен хумор и интересни заигравки с думите. Добър разказвач, който е подробен само когато е нужно да си изградим по-пълна представа за заобикалящото ни.

Стара каморска пословица твърди, че единственото постоянно нещо в човешката душа е непостоянството. На всяко нещо и на всичко може да му мине модата, дори на нещо толкова практично като хълм, натъпкан с трупове.

01 февруари 2018

Неочаквани разкази за втори път

Ревю за първия том от антологията може да видите тук!

Първоначално имах намерение коментарът да си остане само в Goodreads, но пък излезе доста дългичко и си казах "защо пък не?". Знам, че изглежда обемно, но просто разказите са си много и нямаше как. С по няколко думи за впечатленията ми, по-надолу:

По-слаб подбор на разказите, сравнение с тези от том 1. Тези в началото на сборника не са лоши, но и не са нищо особено. И тук, както и в първи том, най-силните творби са в края. И добре, че е така, за да затвори човек последната страница с хубаво чувство! Чакам трети том, дано там има повече наистина добри попадения.

Кратък коментар на всеки разказ:
"Черната котка" от Едгар Алан По - хорър мотиви и очакван край, но пък иначе приятно за четене. Напомня ти да уважаваш котките. :D
"Виелица" от Александър Пушкин - сега... за мен този разказ може да се обясни единствено чрез стереотипа за пияния руснак. Неочакван, но и малко невъзможен край.
"Фаталист" от Михаил Лермонтов - доста стойностни размисли имаше, но е толкова отнесено, че по едно време загубих връзката кой какво се опитва да докаже и какво в крайна сметка се доказа. Тук проблема може и да е в мен, тъй като не бях много съсредоточена.
"Тайната" от Ги дьо Мопасан - подразни ме този разказ, края ми се видя доста глупав.
"Мълчанието на лейди Ан" от Саки - при този автор не е трудно да познаеш края, но пък поне разказва увлекателно. В случая чаках главния герой най-после да се сети какъв е проблема с доста нетърпение.
"Лора" от Саки - идеята за живот след смъртта, представена хумористично.
"Хрътките на съдбата", пак от Саки - за пръв пък авторът да успее да ме увлече така и да нямам търпение да дочета разказа. А накрая какво? Почувствах се супер излъгана и преметната и то в лошия смисъл. Можеше да се вложи повече старание в края.
"Целувката", "Почтена жена" от Кейт Шопен - изключително дразнещи. В първия има опит за хумор, който мен не ме достигна, а във втория... твърде настървено съм настроена към него. Разочарована съм по отношение на всяка една част от тези два разказа.
"Нощ във Венеция" от Едит Уортън - неочакван край, но не и впечатляващ . Това е един от най-дългите разкази и е доста разлокумен.
"Римска треска" от Едит Уортън - пак разлокумен, но пък краят ме зарадва. Някои хора, колкото и да опитват, не могат да бъдат истински приятели с определен човек. Това е разказ за приятелството само на думи. А когато вече си дама на години и няма много какво да криеш, не криеш и фалшивото приятелство. Интересно е какви неща могат да се кажат в такива моменти на откровение.
"Последният лист, "Кактусът", "Реабилитация", "Сърца и ръце" от О. Хенри - когато стигнах до неговите разкази си казах "слава богу, ето нещо, което ама наистина си заслужава в този сборник от-до!". И наистина - тези разкази крият красиви послания, те са забавни и иронични, понякога въздават справедливост и са... шедьоври.
"Присмехулникът“ от Амброуз Биърс - фантастичното се преплита с реалността, но някак не съм доволна от резултата.
"Една лятна нощ" от Амброуз Биърс - такава черна ирония е, че просто няма как да не те усмихне.

"Сделка с щрауси" от Хърбърт Уелс - много забавна идея и в същото време чудесно разказана. Не е нещо особено, но е много любопитно.
"Завещанието" от Вирджиния Улф - не ми се щеше историята да тръгва в посоката, в която тръгна. Това ощети разказа в моите очи, но пък ми беше доста интересна цялата загадка. Когато починалата ти съпруга ти завещае дневниците си, какви ли неща може да откриеш вътре?
"Повереното богатство" от Рабиндранат Тагор - божичко! Признавам си, че се потресох и дори и сега като се сетя ме побиват тръпки. А като имам предвид, че такива неща са се случвали наистина... не ми се мисли. Това е още едно бижу на сборника - просто няма как да знаете какво ще се случи. Какви ли неща не се мътят в хорските умове...
"Човекът с двата пищова" от Стюарт Едуард Уайт - ех, този Див Запад! Ех, този уестърн, моя детска любов, запазила се и досега... Няма как да не се радвам на този разказ! Очакван край, а и общо взето всичко се върти около "крадат ми добитъка", но си има чар тук и това си е!
"Лотарията" от Шърли Джаксън - може да те накара да седиш и да премигваш срещу книгата, докато се чудиш дали си разбрал правилно. Краят идва доста изведнъж и е необясним, но пък определено стряска.
"Среща с любовта" от Суламит Иш-Кишор - моя безспорен фаворит на сборника! Всичко му е прекрасно, по-добро е дори от "Последният лист" на О. Хенри. Толкова е трогващо и ми се иска такива срещи да са се случвали наистина някъде.
"Човекът, който не попита защо" от С. С. Форестър - това е от онези разкази тип "какво би се случило, ако знаехме съдбата си". Не бях впечатлена, но пък разказът не беше лош.
"Безмилостен" от Уилям де Мил - жестоко и справедливо, право в десетката и още какво ли не... отново доста черно, усмихна ме.

"Бдение" от Норман Спинрад - прекрасно и много докосващо. Един от най-силните разкази тук. Научна фантаскита, в която се намесва доста генетика. Биологът в мен, същият, който ми подхвърля тихичко в час по български "Вътрешната красота на Йовковите герои има фенотипна проява!", е просто очарован от идеята за доминантен белег за безсмъртност. 
"Обаждане от отвъдното" от Уилям Нолън - много хубава идея, опит за игра със съзнанието и очакванията, но завършека беше слабо изразен и това провали нещата.
"И избягах само аз, за да разкажа" от Роджър Зелазни - ако сте чели "Красиви и прокълнати" от Фицджералд, тогава знаете какво е доброто да се окаже по-лошо от злото. Е, тук просто рониш тихично сълзи вътрешно.
"Копче, копче" от Ричард Матисън - ужасно жестоко. Когато нямаш склонност към лакомия не можеш да усетиш в пълнота какво му е примамващото на предложението, което отправят към героите, но дори и така съм доста впечатлена. Освен това има нещо адски вярно в този край, което оставя всичките ти възражения с вързани ръце и запушени усти да гледат лошо в ъгъла.