29 май 2016

Да бъдеш Джейн (2007)



Дали животът на писателката Джейн Остин има общо с разказаната история тук? Не съм запозната с много факти за нейния живот, но ми направи впечатление друго - изненадах се колко този филм прилича на “Гордост и предразсъдъци”. И всъщност, след като се замислих, не е чудно, че е така. Понякога писателите разказват неща, които вече са преживели, също както прокарват определени внушения в книгите си, за да убедят читателя в своята теза. Препратките към произведенията й, докато действието вървеше обаче, много ми харесаха. А дали Остин е преживяла същите тези неща, които са ни представени тук, не е важно.
Сюжетът на филма ни разкрива първо семейството на Джейн – тя е дъщеря на свещеник, който трудно се справя с изхранването на многолюдното си семейство и затова, когато майката на Джейн вижда възможност да омъжи дъщеря си за богатия племенник на една още по-богата дама, тя трудно ще допусне Джейн да наложи своето мнение по въпроса. Всичко изглежда неизбежно, младата писателка не мисли да се съпротивлява на майка си... само че идва Том Лефрой. И докато двамата се стараят да покажат един на друг колко не се понасят, между тях се заражда нещо...

Във филма Джейн Остин беше представена като много интелигентна, горда и ценяща високо както своите идеали, така и чуждите, стига те да са разумни. Също така обаче тя се държеше доста рязко с околните, понякога ги караше да се чудят дали остроумията й целят да обидят или да разсмеят отсрещния. Въпреки това в нея няма нещо цинично или пък мрачно. Направи ми впечатление на доста слънчева личност, макар и затворена в себе си.
Том Лефрой пък прави впечатление на един доста ненадежден тип, който предпочита да живее живота си както желае, вместо да се старае да получи хубав пост в работата си. Той е весел и непринуден, но и доста откровен и импулсивен, а тъй като вижданията му за живота не съвпадат с тези на Джейн, двамата не се понасят първоначално. С развитието на сюжета обаче в характера му проличават и много скрити черти, които успяха да преобърнат цялото ми мнение за него. Изведнъж спонтанния и неорганизиран Лефрой, който живее без да знае какво иска, се превръща в един по-зрял мъж.
Защо филмът ми прилича на „Гордост и предразсъдъци”? Остин е писала романа си, представяйки в него обществото и духът, което то носи, на своето съвремие. Заради това атмосферата беше една и съща – танците, музиката, порядките и онова, което се смята за благоприлично държание или обратното. Освен това открих много качества у Джейн, които ги има и в главните герои в романа й, което страшно ми хареса - авторът да предава своите качества на героите. Развитието на събитията спазваше също една и съща конструкция – героите първоначално не се понасят, а после между тях се заражда любов.
Връзката на Джейн с Лефрой, дори да следваше тази конструкция, не ми направи впечатление да се е зародила прекалено внезапно. Докато Джейн се стараеше да намери начин да избяга от бъдещия си годеник, тя прекарваше време с Лефрой, стараейки се да избягва неизбежната си съдба. Заради това и двамата имаха много време, за да изгладят различията помежду си. Трудностите, които срещаха по пътя си пък само подсилваха още повече любовта им, а това караше и двамата да вземат прибързани решения, но в същото време по този начин доказваха един на друг колко се обичат.

Филмът представя един интересен поглед към миналото, а романтиката в него за мен не беше някаква изтъркана и изсмукана от пръстите история. Лично за мен беше голямо удоволствие да се „потопя” в историята на една известна писателка, без да се замислям коя част от филма е истина и коя не. Ако ви се гледа романс без сладникав привкус и който не се отдалечава от реалността, значи този филм е за вас.

27 май 2016

Надушваш ли... оферта №1?

Здравейте, приятели! Случайно попаднали, редовно (нима ви има?!) посещаващи, понякога посещаващи и изобщо всички!
От днес започваме една нова акция, за която се надяваме да има успех, защото на нас лично не ни изглежда особено лошо. Ама наистина си изглежда достатъчно примамливо.
Сега ще разберем кои от вас нямат нищо против книгите втора ръка, ха-хаа!
Все някоя оферта може би ще допадне и на вас. Всяка от тях ще фигурира и в тази част на блога, до момента, в който не намери своя човек ;) Там също можете да получите информация, а има и връзка с мен за още разяснение, така че не се страхувайте да попитате, ако се заинтересувате!
Предлагаме ви оферта №1!
Четирите книги от сагата "Споделящият нож" на

Лоис Макмастър Бюджолд за ...


ГЕПЕНА!!
~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Издателство: Бард
Жанр: Фентъзи, романтика

Резюме: Фаун бяга от вкъщи, решена да заживее самостоятелно в големия град. По пътя си обаче се сблъсква със Злина - ужасно същество, способно да пороби човешкото и животинското съзнание.

Даг е езерняк - част от народ със специфични способности поради усета си към магията. Той се бори срещу злините, тероризиращи околностите, и така случайно попада на Фаун. Тяхното приключение скоро се разраства и се превръща в едно леко и ненатоварващо пътуване из измисления свят на Бюджолд, борейки се да останат заедно.

Преди да излязат тийн романсите на килограм, имаше ей такива книги... или поне така ми се струва. Аз самата съм ги чела като тийнейджърка най-малкото (понеже услужливите продавачи на Славейков едно време ми препоръчаха романс като за моята възраст. А аз на тях често им вярвам, защото нито веднъж досега не са ме излъгали, когато съм ги молила да ми предложат нещо). Нежна, забавна и спокойна история, поне що се отнася до действието на книгата. Няма светещи вампири, има го Даг, но той си е нещо малко чешит...
Факт е, че книгите бяха дълго пазени в библиотеката ми... е, давам им шанс да зарадват някой друг! За този комплект не предлагаме възможността да вземете само една или две книги, четирите си вървят само заедно. За бъдещи наши комплекти вероятно тази възможност ще присъства, тъй като за някои следващи оферти просто сме направили комплекта така, както ни се струва удачно да бъде.
Можем да изпратим книгите по пощата или с куриер, в зависимост как е удобно за вас. Ако случайно сте от София и не смятате, че са нужни разни разходи за доставки, нямам нищо против да ви ги предам лично~


Това няма да е единствената оферта, затова не се разочаровайте :) За следващите на това място ще има и връзки към предишните, вероятно. Напомням, че ги има и на съответната страница, горе, в менюто. Ако имате само предложения как да подобрим външния вид на офертата, заповядайте, ще ви изслушаме... за изпълнението на предложението запазваме правото да си помислим ;)

17 май 2016

Потомците на слънцето (2016)



Потомците на слънцето 
Сезон: 1; Епизоди: 16

Потомците на слънцето е един едновременно напрегнат и разтоварващ сериал.
Въпреки че двете думи изглеждат несъвместими, в епизодите се редуват както забавни и романтични сцени, така и много съспенс и сериозни теми, върху които да помисли човек. Това, което ми хареса в сериала е, че всичко е пречупено през погледа на едни зрели хора, които знаят какво искат от живота и застават зад думите си, а не станах свидетел на разглезени или пък объркани тийнейджъри.
Сюжетът разкрива историята на лекарката Му Йон, която среща Ю Ши Джин, капитан в корейската армия. Скоро двамата отиват в измислената държава на Балканите, Урук, където Йон и колегите й лекуват бедни и болни хора, а Ю Ши Джин и отряда му пазят мира.
Нещо изключително ценно за мен са връзките между героите. За тези 16 серии всеки от докторите и медицинските сестри, както и всеки войник, ми стана близък, все едно го познавам лично и съм част от неговите приятели. Атмосферата на топлота и уют успява да се усети, а в романтиката между главните герои се редуват хумор и честност в отношенията. Всъщност хумористичното е нотка, която съпътства всеки остроумен диалог между героите, незамисимо дали второстепенни или главни. Умението на Ю Ши Джин да се шегува например внася по нещо забавно във всяка напечена ситуация, дори когато си мислиш, че е невъзможно на някой да му хрумне да каже нещо смешно в даден момент.
В Урук героите срещат, разбира се, и много трудности – те трябва да се справят със земетресения, други природни катаклизми, свои лични проблеми, които са или забавни или пък граничещи с драма, но не някаква блудкава, или пък с любовните си терзания, които обаче не са захаросани разбити мечти, ами проблеми, с които се сблъсква човек, който вече има опит в живота и знае, че понякога човек трябва да възпира чувствата си, а не да им дава воля.
Лекарката Му Йон ме впечатли със своя борбен дух и самообладание, макар то понякога да й изневеряваше. Например когато стои на ръба на скала с колата си. Тя има несравнимо чувство за хумор, което обаче не може да се мери с това на любимия й. Ю Ши Джин е доста интелигентен, което му помага да бъде забавен, като едновременно с  това успява да бъде дори мистериозен, защото в него има нещо повече от тези качества, които се забелязват на пръв поглед. Като войник той има огромно чувство за дълг и лоялност, но винаги знае кое да постави на първо място, що се отнася до любовта или родината.
Другите главни герои, също част от армията – Со Те Йонг и Мьонг Джу, не са нещо по-малко от другите. Те са даже още по-интересни, защото Те Йонг никога не показва емоциите си (което понякога е част от чувството му за хумор) и често е неразбран от Джу, която обаче винаги проявява търпение. Тяхната връзка като цяло се основава на много нерви и отлагане, което никой от двамата не харесва, но пък в същото време са прекалено отговорни към изпълнението на задълженията и заповедите, за да се отдават на своеволия.
От второстепенните герои доктор Сонг и неговата любима често изглеждат като пълнеж, но едни от най-смешните сцени са с тях, а доктор Сонг е нещо много повече от вятърничавият лекар, който оправя настроението на околните.
Приятелството между Те Йонг и Ши Джин пък несъмнено е истинско. При тях има една особена чистота в отношенията - всеки приема различията на другия, няма караници и недомлъвки.

Що се отнася до злодеите – Агус  е страхотен! Той е мафиот, който успява да бъде едновременно изискан и заплашителен, демонстрирайки силата си повече чрез интелект, отколкото по груб начин. Той обаче няма скрупули да наранява, ако е наложително. На мен ми се искаше да разбера повече за неговата трансформация от доблестен войник в мафиотски бос, но не смятам да отчитам това като минус. (Освен това гласът му е прекрасен! Тембърът крие в себе си онези заплашителни нотки, които придават допълнителна плътност на персонажа, а това е страхотно.).
Наред с многото други проблеми, тук е намесена и доста политика. Често героите са поставени пред избори, точно защото не знаят какви ще са последствията от едно тяхно действие – дали то ще застраши нечий живот, дали си заслужава да престъпиш заповеди, за да последваш морала си?
Имаше и някои моменти, които бягаха от логиката и от това как в реална ситуация биха се случили същите неща. Това е едно малко минусче, защото покрай останалите неща съвсем съм забравила в какво се изразяваха тези недоразумения.
Потомците на слънцето е просто страхотен. Препоръчвам ви да му дадете поне 3 серии шанс, ако все пак не ви хване веднага. Всяка една серия е динамична и не усещаш как минава времето, защото постоянно се случва нещо ново. Освен това развитието на историята те кара да съпреживяваш с героите. Що се отнася до това дали ще се хареса на онези, които не са гледали корейски сериали преди - за мен езиковата бариера и традиции никога не са били проблем, защото ми е интересно да научавам нови неща за определена нация, които не съм знаела преди. Ако искате да пробвате нещо различно, то този сериал е тъкмо за вас. Според мен е чудесен, за да ви запали по азиатското кино.


15 май 2016

The OTP Book Tag №2


Аз съм Книгоядец~1 и смятам да се опитам да изпълня задълженията си...
Но няма кой да тагна нататък, така че ще ме извините... е, може и да редактирам някой ден
и да се появи нечие име xD Май ще се подпомагам и от идеите на Книгоядец~2...
Абе, да нямам раздвоение на личността, че пускам еднакви публикации?
Знае ли човек...
Внимание! Трудно си спомням някои имена... Книгоядец~2 да редактира, ако се сети...

1. Непопулярна двойка, която харесваш?
      Знам ли... Никой и неговото момиче от "Книга за гробището" на Геймън броят ли се?
Може би и Рейн и неговата половинка от поредицата за корабите на Хоб...
Ох, аз съм си по популярното, очевидно...

      2. Двойка, която не харесваше в началото, но сега харесваш?
Сония и Регин от поредицата на Канаван. Рон и Хърмаяни от "Хари Потър", хахах...

      3. Двойка, която НЕ харесваш?
Кенди и оня, с червената глава, от "Абарат" на Баркър;
Рена и Защитения от "Демонския цикъл" на Брет; от същите книги - Джардир и Иневера (заради Иневера); Джон Сноу и "Нищо не знаеш, Джон Сноу".

4. Двойка, на която им е отнело твърде много време, за да се съберат?
Ооо, Фиц и Моли, разбира се! Шест книги, омг! Става дума за творенията на Робин Хоб.
Ейдриън и неговата дама на сърцето (поредицата на Съливан).

 
5. Двама души, които не са обвързани в книгата/поредицата, но ти страшно много искаш да бъдат заедно?
Кенди и Кристофър Леш от "Абарат" (имаше действителен шанс, нооо Кенди избра да е тъпа xD); Ъъъ, Аззи и тъпанарката, дето от вещица стана ангел и й забравих името - от "Донеси ми главата на принца" и други, Зелазни и Шекли. Снейп и Лили от "Хари Потър"? Винаги~

6. 
Любим броманс (приятелство)?

Ейдриън и Ройс от творбите на Съливан! Фиц и Шута от циклите на Хоб (постоянно срещам мнения, че това тяхното не можело да се счита за невинно приятелство, ама, пф... Да не закачам темата...);

Дориан и Каол от "Стъкленият трон", вероятно... в тази връзка - Тамлин и Люсиен от "Двор от рози и бодли".

        7. Двойка, която харесваш в книгата, но не харесваш във филмовата адаптация?
Арагорн и Арвен от "Властелина на пръстените". Във филма Арвен ме дразни по необясними причини.

8. 
Любима хомосексуална двойка?
Денил и Ачати от "Изменникът шпионин" на Труди Канаван действително бяха много симпатични. Сещам се за разни манги, ама май не се броят...

9. 
Популярна двойка, която не можеш да харесаш, колкото и да се опитваш?
Ъъъъ... Церсей и брат й? xD Аз обичам Джайм, поне в книгата пуска лафове, от които се късам от смях. Не съм съвсем сигурна как е в сериала, че отдавна не съм зяпала. Ама Церсей не го заслужава, хахах...

10. Любимата/ите ти двойка/и на всички времена?
Вин и Елънд от "Мъглороден" на Сандерсън...
Божичко, в момента не се сещам за никоя друга!

Като цяло не се сещам за други, но съм сигурна, след два-три часа ще ми изникнат... и вероятно ще ме мързи да редактирам... Но, както виждате, постът ми е предимно... фентъзийски.
Какво да се прави...
Някои, като двойките от поредицата на Паолини, не споменах нарочно... защото се случва да ме дразнят мнооого повече, отколкото една категория би побрала. Тъй де...

13 май 2016

Кредище открива вещицата си


В Света на Диска се вярва, че земята сама открива вещицата си. Също така се вярва, че вещиците "виреят" на по-твърда основа, но ето, че не е точно така, както често излиза в книгите на Тери Пратчет.
"Волният народец" е първата книга за Тифани Сболки, която ни отнася далеч от шумните и шантави градове в Света на Диска, за да ни отведе в Кредище - спокойна и идилична местност, където често само овцете и агнетата имат значение. Зеленината и кредата, и могилите с погребани царе в тях (поне според преданията...), се ширят навсякъде и определят живота в чифлика, където Тифани живее. Животът на село е обрисуван с точност и затова не е трудно да си представиш какво е ти да се намираш на подобно място.
Тифани е малко, но много умно момиченце, което си пада по приказки за вещици. Тя е необикновено дете, защото задава въпроси и търси отговори, в които има някаква логика, а не вярва сляпо на онова, което й се представи за вярно. Приказките за зли вещици например не изискваха мислене защо старицата е лоша, а само да вярваш, че е такава - заради това Тифани желае да стане вещица, надявайки се да промени отношението на хората към тази "професия" и да премахне предразсъдъците им. И неочаквано, има таланта да носи островърхата шапка.
Любопитното дете започва да си има проблеми - брат й е отвлечен в някаква чудата страна от Кралицата на феите, а на Тифани се пада да го спаси, тъй като кой в Кредище ще повярва на приказки за феи? Така главната героиня, нямаща друг избор, решава да поеме нещата в свои ръце, както винаги, и се въоръжава с тиган (тъй като феите не обичали желязо), "Болести по овцете" (книгата с церове на баба й, просто така), един говорещ жабок, оставен й от пътуваща вещица и... Кривунци! Нак Мак Фигъл, Волният народец, решава да я следва по петите. Фигълите са пикТсита, изгонени от света на феите, поради пиянство и размирици, но са обвързани с Тифани, тъй като тя неочаквано става водачка на клана им. Малките сини човечета говорят толкова забавно на диалект, че е достатъчно само това, за да се разсмееш. Те са много крадливо племе, с доста малко скрупули, но все пак са чудесни помагачи със свръхчовешката си сила. Стига да имат респект от някой, биха направили всичко за него. Стига да не им запише имената някъде, че идват едни натрапници, които искат да ги съдят за безчинства, злонамерено мотаене, сбиване и пиянство.

"Волният народец" е една по-детска книга за Света на Диска, но това не значи, че в нея не могат да се открият много теми за размисъл. В нея дори е пълно с такива, стига да знаеш къде да ги откриеш. В същото време успява едновременно с това да те разсмее, което е типично за стила на Пратчет. Въпреки че в магическото приключение, в което участва Тифани, нещата стават на моменти много лесно, авторът успява да подхване някоя клиширана тема и да я обърне с краката нагоре, създавайки нещо невероятно - въображение и реализъм успяват да се преплетат по толкова интересен начин! Историите за баба Сболки например са ми любими - те показват, че магията може да се открие навсякъде, дори в нещо съвсем обикновено. Не е задължително да се използват заклинания, пушеци и експлозии, за да се постигне нещо впечатляващо. Магията може да се крие в природните закони, а какво значение има, че ти е ясно кое как става? Това не прави нещата по-малко магични, дори да знаеш номера. Заради това Тифани скоро се научава, че е нужна само логика и разум, за да направиш нещо неповторимо. Тя, дори да е едно малко деветгодишно момиче, вижда света такъв, какъвто е, а не какъвто желае да го види. Пратчет нарича това "първозрение".
Приключението на Тифани ми напомни на "Алиса в страната на чудесата" и "Нарния", което вероятно е било и целта на автора, но пратчетовата интерпретация на тези две истории е уникална. Той включва свои измислени същества, които допълват историята перфектно. Колкото до злата Кралица на феите - тя не е някакво чудовище, а типично за детските приказки - разглезен тиранин, суетна, но не и някакъв по-дълбок образ. Не е нужно Тифани да се бори с нещо повече. В приказките обикновено всичко става малко по-лесно, отколкото би могло иначе, но какво значение има?

08 май 2016

The OTP Book Tag


Благодаря на Йоана за тага! Аз тагвам Книгоядец~1 (:D), а всеки, който не го е правил още, да се чувства поканен да започва! ^_^

Постарала съм се двойките да не се повтарят, въпреки че доста от тях попадаха в няколко категории. Но стига предисловие, ето моите избори! :)


1. Непопулярна двойка, която харесваш?
      Даг и Фаун от „Споделящият нож” на Лоис Бюджолд; Стюарт и Джубили от „Сняг вали” на Морийн Джонсън (ако се броят за непопулярни); Тифани и Престън от „В черно като полунощ” на Тери Пратчет, Тифани и Пат от „Наръчник на оптимиста” на Матю Куик; Александър и Шефа (всъщност Шефа е жена) от „Приказка за магьосници, физици и дракон” на Геновева Детелинова.

      2. Двойка, която не харесваше в началото, но сега харесваш?
Софи и Хоул от „Подвижният замък на Хоул” на Даян Уейн Джоунс; Денил и Тайенд от „Черният магьосник” на Труди Канаван.

      3. Двойка, която не харесваш?
Ник и Джордан от „Великият Гетсби” на Ф. Скот Фицджералд; Катнис и Пийта от „Игрите на глада” на Сюзан Колинс; Лоркин и Тивара от „Изменникът шпионин” на Труди Канаван.

4. Двойка, на която им е отнело твърде много време, за да се съберат?
Рала и Румо от „Румо” на Валтер Мьорс; Сония и Регин от „Изменникът шпионин” на Труди Канаван.

 
5. Двама души, които не са обвързани в книгата/поредицата, но ти страшно много искаш да бъдат заедно?
Ермелинда и Риго от „Сивият път” на Любомир Николов (те може и да се съберат, но кога ли ще излезе 2 част, за да се разбере...); Смърт и госпожица Флитуърт (Рената) от „Жътварят” на Тери Пратчет – така де, тяхното положение е много сложно. Мисля, че името на един от персонажите обяснява защо. Джаред и Клаудия от „Инкарсерон” на Катрин Фишър също.

6. 
Любим броманс (приятелство)?

Дайана Бари и Анн Шърли от „Анн от фермата „Грийн Гейбълс” на Луси Монтгомъри; 
Ейдриън и Ройс от „Откровенията на Ририя” на Майкъл Съливан; Сам Хокинс и Чарли от „Винету” на Карл Май.

        7. Двойка, която харесваш в книгата, но не харесваш във филмовата адаптация?Тук се закопах... не знам. 0.0

8. 
Любима хомосексуална двойка?
Денил и Ачати от „Изменникът шпионин” на Труди Канаван.

9. 
Популярна двойка, която не можеш да харесаш, колкото и да се опитваш?
Несъмнено Пийта и Катнис от „Игрите на глада” – за един момент бях успяла да ги харесам, но се появи Гейл и развали всичко. xD

10. Любимата/ите ти двойка/и на всички времена?
Анн и Гилбърт от „Анн от фермата „Грийн Гейбълс” на Луси Монтгомъри; Гуен и Ройс/Ейдриън и Ариста  от „Откровенията на Ририя” на Майкъл Съливан; Гералт и Йенефер от „Вещерът” на Анджей Сапковски; Фейра и Тамлин от „Двор от рози и бодли” на Сара Маас; Елизабет и Едуард от „Бялата кралица” на Филипа Грегъри; Иън и Алана от „Вещицата” на Кристина Дод, Сония и Акарин от „Черният магьосник” на Труди Канаван.


06 май 2016

Разкази и автобиографична проза от Ф. Фицджералд

Във "Великият Гетсби" за пръв път се "запознах" с Фицджералд, а после новелата "Диамант, голям колкото "Риц", окончателно ме убеди, че трябва да прочета още негови творби. В стремежа си да намеря "Нежна е нощта", попаднах на един страхотен том с разкази и автобиографична проза, за които смятам да направя общ коментар тук.
Когато прочета нещо от Фицджералд, не мога да спра да мисля за него дни наред. В произведенията му има нещо, което те кара да си повтаряш сюжета отново и отново, има един особен психологизъм в героите, техните действия и чувства те карат да се опитваш да ги разгадаеш – да стигнеш до самата им същност, за да можеш да ги разбереш. Разказите не са много дълги, но в тях авторът създава толкова пълнокръвни персонажи, които някой друг писател би могъл да развие единствено в роман. Невероятно е как само в няколко изречения Франсис може да ти разкрие герой с ясно определени цели и характер, но в същото време достатъчно сложен, че да не успееш да вникнеш в душата му веднага. В разказите, независимо дали един герой е здраво стъпил на краката си, или пък витае в облаците, той има свой индивидуален характер, който се отличава от този на другите персонажи.
Авторът ни представя една Америка, с всичките нейни особености, пресъздавайки духа й по особен начин, а жителите на тази страна – като разнообразна маса от хора, които изживяват падения и възходи, като всеки приема едното и другото различно. От автобиографичната проза разбрах, че писателят е пресъздал духа на времето си така, както го чувства той. В неговите творби има един неповторим реализъм и това те кара да се пренесеш във времето, в един отдавна отминал свят, с други нрави и стимули, но да почувстваш този свят истински, все едно живееш в него. В тези разкази има случки за различни хора, като всяка една тяхна история е индивидуална.
Смятам да разделя разказите на няколко типа. Нека първият тип са романтичните разкази. "Зимни мечти" е един по мое мнение сложен разказ, тъй като чувствата на героите, които всъщност диктуват действията им, са много оплетени. В лицето на главната героиня срещнах един определен тип жена, която авторът използва както във "Велигият Гетсби" така и в "Диамант, голям колкото "Риц" - т.е. Джуди е невинна като ангел, душата й е чиста, но тя никога не осъзнава, че наранява другите около себе си. Тя е ангел, способен да те омае, но и да те унищожи със своя егоизъм. "Най-разумното нещо" пък е по-простичък откъм чувства, но напълно неразбираем за мен. Това се дължи на факта, че не мога да приема действията на главните герои, може би защото никога не съм се влюбвала. Общо взето романтичните разкази, които са доста повече от споменатите 2, са написани добре, всички действия и чувства могат да намерят правдоподобно обяснение, стига читателят да иска да разбере героите.
Може би е учудващо, но вторият тип определям като разкази за тийнейджъри. "Бърнис се подстригва" например е чудесен пример за момичешката злоба, която често е породена от сантиментални неща и е малко безпочвена, но остава много силна. "Една вечер на панаира" пък показва какво е вълнувало юношите в Америка в началото на ХХ век., а продълженията "Базил - пленената сянка" и "Базил - най-големият хлапак" се разказват за един и същ герой, но в различни моменти от неговия живот, когато той е поставен при коренно различни обстоятелства и следователно - реагира различно. Затова образът на Базил може да се разгледа от доста страни. Ней-ценното от неговата история намирам в "Базил - най-големият хлапак", тъй като там героят е отритнат от останалите, но съвсем случайно намира нещо, което да го накара да вземе в ръце живота си и да оправи кашата, в която е затънал. Разказът показва как една случка, която няма нищо общо с проблемите на момчето, променя начина му на мислене.
Друг тип са посветени на отношенията родител-дете и именно тези са едни от любимите ми. "Детското гости" е очарователен разказ. Не е нужно да казвам какво се случва, когато майки и татковци с малки деца се съберат на едно място, нали? Особено, когато едно от децата извършва голяма пакост и родителите се наежват... Искрено се забавлявах на това как бащите възприемат една кавга и как жените се справят в преодоляването й. Толкова е комично и в същото време наситено с реализъм! "Завръщане във Вавилон" пък е историята на един баща, който просто иска да се събере отново с момиченцето си, само че предразсъдъците на роднините му не му позволяват това и той трябва да им докаже, че вече не е онзи пропаднал пияница и избухващ нервак, който е бил преди. Разказът изразява много съкровени емоции, които те карат да симпатизираш на героя и дори да повярваш в него.
Последният тип са разкази, които не попадат в горните категории и са просто истории за нечий живот, истински заради това, че всеки е ставал свидетел на поне една такава. "Семейство по време на бурята" например ни запознава с Форест, който е уморен от живота доктор, толкова естествен в своите разсъждения. Екстремната ситуация, в която попада, го кара отново да използва уменията си в правилната посока и да успее за втори път да види пътя пред себе си, който си мисли, че е изгубил отдавна. "Плувците" е разказ за Хенри, който е находчив и умее да използва ума си, за да постигне своето. Тази история за мен е много поучителна, защото показва, че парите може и да са сила, но не толкова, колкото хитростта. А ето и най-любимите ми истории - „Донесете вряла вода – много вода”, „В общ впряг с гений”, "Един късометражен филм на патриотична тема" и "Две бивши знаменитости". Всички те са за Пат Хоби, който работи като редактор на сценарии за Холивуд. Вече на 49, славата му отдавна е отминала и той работи за малко пари, без да си дава много зор. Това не му пречи обаче да се опитва да се надува при всеки възможен случай, изтъквайки старата си слава. Реши ли обаче да предприеме нещо повече от мрънкане, става лошо, защото сам се вкарва в големи каши. Това са най-забавните разкази в тома, а Пат е просто несравним образ - смешен в своето нещастие, но и герой, който можеш да асоциираш с доста хора от ежедневието си, макар те вероятно да нямат чак такава липса на късмет като неговата.
Чрез автобиографичната проза опознах автора по-добре, отколкото щях да го направя чрез някоя биография. Понякога не е нужно да знаеш факти от живота на някого, за да разбереш какъв човек е той. Не знам много за личния му живот, но разсъжденията му ме доближиха до неговия начин на мислене, а това за мен е най-ценното. Разсъжденията му за света - това как анализира и критикува съвременниците си, като подплатява всичко с примери, не ми разкрива дали и той е допускал същите грешки, но дори и да е, ги е осъзнал. А в "Крахът" той описва промяната в чувствата си, когато младостта му отминава и той преразглежда живота си. И изведнъж осъзнава, че става циник. Много е плашещо, когато си разочарован от всичко и просто искаш да се затвориш в себе си, разбирайки, че не можеш да се върнеш назад. Не знам причините за това му състояние, а авторът споменава, че му е трябвало да остане дълго време насаме със себе си, за да разбере собственото си Аз. Въпреки, че писателят преодолява тази вътрешна криза, той никога не остава отново същия. Но което е по-важното - помни какъв е бил.

05 май 2016

"Холмс спасява знаменит писател!"


Сравнително с подобно заглавие някоя измислена, а защо не и истинска преса, ще обозначи това приключение на американеца Хенри Джеймс, с когото се срещам за втори път в рамките на няма и месец... а май дори не съм чела. Срам... може би xD.
Трудно ми е да си изчистя мнението от типичните за мен отклонения, така че ще започна от там, където Хенри Джеймс пожела да се самоубие.
В "Картата на времето" на Палма този малко познат ми американец беше изобразен като съвсем леко горделив джентълмен, запленен от идеята да говори с увъртяни фрази в романите си. Но аз не знам нищо за тези романи, затова не можех да го преценя, а и Уелс беше далеч по-живият и привлекателен образ там.
Симънс обаче също твърди, че романите на Джеймс изобилстват от интересни дълги изречения. Може и така да е, може и някой ден да попадне в ръцете ми и господинът да се зарадва, че някой го чете. Защото в онази дъждовна нощ, откъдето започва историята на Симънс, той е малко отчаян. Дотолкова, че е решил да се удави в реката на една европейска столица преди петдесетия си рожден ден. Намираме го да пристъпва към водите на тази река там, където знае, че няма да може да се спаси.
Ето в тази тъмна, дъждовна вечер, в тъмното край реката, той внезапно вижда човешки силует в мрака. Силует, който всички ние можем да различим добре, благодарение на милионите му изобразявания тук и там (или поне така се твърди).
Шерлок Холмс наблюдава писателя от тъмното.

Холмс е помолен да се заеме с един случай в Америка и поради някаква причина се нуждае от
Хенри Джеймс, макар че, разбира се, в началото отказва да се изрази напълно ясно поради каква точно причина. И за изненада на Хенри Джеймс, той се озовава на кораб за Америка.

Хенри Джеймс като герой ми се видя малко отнесен и меланхоличен като за заместник на Джон Уотсън, но в същото време беше точно това, което някои сериали правят с Уотсън понякога (казвам сериали, понеже не съм чела абсолютно истинските оригинали на историята на Холмс и Уотсън все още). Джеймс беше объркан и се дразнеше лесно от идеите на Холмс, но въпреки това го следваше, без сам да знае защо. Често пъти мразеше детектива заради едно или друго, често пъти му хрумваше да направи нещо заради същия този човек с миризливата лула, за да подпомогне едно разследване, което иначе му се вижда абсурдно. На няколко пъти Холмс, който "разнасяше" писателя навсякъде със себе си като "куче на каишка" за малко не изричаше например "Здравейте, госпожо, аз съм Шерлок Холмс, а това е доктор Уо...", а на мен ми правеше впечатление чак, когато детективът се запънеше...
И все пак доктор Уотсън, няма как да е иначе, ми липсваше, понеже си е доктор Уотсън. По начина, по който историята вървеше, един Уотсън в стил Мартин Фрийман щеше да е точно на мястото си. Даже и Джуд Лоу щеше да си го бива, понеже си имахме работа с разни джентълмени, а Лоу е един от най-изтупаните Уотсън-ци, които съм виждала. Отнесените и сложни мисли за живота, представени ни от Хенри Джеймс не бяха лоши за изучаване и придаваха една интересна тежест на историята, ако мога да се изразя така, никак не бяха лоши. Лошото е просто, когато искаш да видиш точно определен герой, който си е като залепен за другия за теб, и само чакаш изведнъж да цъфне отнякъде... Ми можеше да срещнат Джон на някой кораб xD Стига да е... истински...

Шерлок Холмс имаше няколко загадки за разрешаване. Но една от най-важните и запленяващи беше тази дали наистина е реална личност или е просто литературен герой. Гениалният детектив, вдъхновил толкова много писатели и творци, се съмняваше в своята реалност. И може би с право?
В "Петата купа" Холмс изглежда все така жив и деен, какъвто си е по принцип, пак позовавайки се на сериалите. (Съжалявам, но не мога да преценя дали Симънс не е повлиян от киното, дали Холмс по принцип си е такъв, или аз виждам всичко през очите на любител на седмото изкуство... или всичко е сбор...). Той беше малко луд, малко глуповат в определени моменти, раздразнителен в други и човечен в трети. Разбрах, че било стряскащо да чуеш Холмс да се смее.
Има ужасно много Шерли-та и повечето от тях споделят определени черти, които хората като мен, не напълно навътре с материала, могат да сметнат за абсолютна част от оригинала. Преживяването е странно - това върху един толкова познат и наистина обичан герой, да се наслагват толкова много интерпретации и въпреки това да си убеден, че това си е пълен и напълно реален Шерлок Холмс. Дали го виждаш като Къмбърбач, Дауни, аниме герой или кой да е Холмс, няма никакво значение, той просто си е Холмс...
Стана малко объркано, признавам.

Беше наистина вълнуващо това дали той ще открие правилния отговор на въпроса дали съществува. Въпрос, който дори ние можем да си зададем, защото може ли някой да е сигурен? Въпрос, запленил не само Холмс, но и много от другите герои в "Петата купа". Марк Твен дори говори с най-простите думи за това. Можем ли ние да знаем дали не сме част от нечий роман? (Аз бих добавила, че ако аз съм част от някой роман, то сигурно е роман тип Хенри Джеймс, поне както го описват - ще е с много сложни изречения, на които не им хващаш смисъла, хахах).
Разбира се, може би това е някаква американска шега, отговорът винаги се крие поне в един чистокръвен американец.

Струва ми се, че участието на Ирен Адлер, един куп американски богаташи от това време, края на XIX-ти век, страшно добрия снайперист (братчеда Клифтън), направиха историята страшно добра. На моменти някои разговори в стил "едното време на масата" бяха леко отегчителни за свикналия ми да се разхожда насам-натам ум, но това далеч не значи, че не бяха добри. Книгата завършва с много задоволителен екшън, малко нещо като Джеймс Бонд. Имаше си даже и трагедията. И романтиката!
Споменаването на Поаро, Майкрофт и Мориарти по някакъв странен начин ужасно ме забавляваше. Що се отнася до Мориарти, Симънс явно харесва теорията, че Холмс и Мориарти са една и съща личност, защото накара Холмс да твърди това тук.
Ами ако под маската на Мориарти се крие Холмс, а под маската на Холмс... Мориарти? xD И под маската на...

Когато бях ученичка в малките класове, изобщо не подлагах на съмнение реалното съществуване на личности като тримата мускетари, доктор Алън Грант от "Джурасик Парк", Зоро, Нео от "Матрицата" и който още се сетите. Холмс не беше изключение от това. Добре де, за доктор Грант и Нео имах съмнения, ама историите на другите бяха писани далеееееч в миналото, защо пък наистина да не беше възможно да съществуват?
И те са реални... докато някой разказва за тях. Независимо дали е доктор Уотсън или "агентът" Артър Конан Дойл. Или е Хенри Джеймс, Феликс Палма, Дан Симънс...

Затова, макар и описан като най-възможно оригиналната си версия, един човек все пак ми липсваше. Наистина исках да го видя изпод някоя маска.
Вече знам как да отговоря на ей този въпрос:

02 май 2016

Вещиците от Ийст Енд (2013)


Вещиците от Ийст Енд
Сезон: 1; Епизоди: 10

Започнах сериала без много очаквания към сюжета и героите. Това и получих - историята не е претенциозна, персонажите също не претендират за нещо особено. Макар написаното до тук да не звучи като положително ревю това не значи, не сериалът не е приятен и чудесен за губене на време. Ако търсите нещо, което да ви разтоварва - ето ви го насреща.
В първи епизод се "запознаваме" с две сестри - Ингрид и Фрея, които не знаят за скритите си способности. Те живеят щастливо с майка си Джоана, която не смята за нужно да ги тормози с истината за тяхната същност. Така че Ингрид се чувства щастлива в библиотеката, където работи, а Фрея - в бара, правейки чудесни коктейли. Но, разбира се, нещо се обърква. И то точно по време на годежа на Фрея с Даш - богатият син на надутата дама, собственик на имението Феър Хейвън. Какво се обърква? Странно същество, приело образа на Джоана, всява смут...
Магиите в сериала напомнят на онези от приказките за вещици и множеството легенди, свързани с тях, а именно - нашепване на латински думи и правенето на заклинания, ако не в кухненска тенджера (все пак действието се развива в днешно време), то със специфични движения на ръцете. Магията обаче според мен не беше толкова важна част от историята, колкото отношенията между героите - те бяха на по-преден план.
Разбира се, когато двете дъщери на Джоана разбират какви са, идват и нейните главоболия, защото тя трябва да ги защити като майка. И може би много пъти нямаше да успее, ако сестра й, Уенди, не й беше помогнала. Уенди е един от малкото персонажи, които ми направиха впечатление и ми станаха приятни. Тя е вещица, която се превръща в черна котка и е склонна често да не взима нещата насериозно, тя не е толкова улегнала, колкото Джоана и определено е по-забавна от нея. Ингрид пък е може би най-умната от всички, но това не й помага много. Колкото до Фрея... Несъмнено главната героиня ми е много антипатичен персонаж. Тя просто не знае какво иска. Има си Даш, който е толкова грижовен и разбран, но в същото време иска и да е с брат му, Килиан, който пък за мен е пълна отрепка - особено в началните епизоди, когато се държеше така, все едно може да има всяка жена и е големият плейбой. Въпреки увлечението й и по двамата братя, Фрея се опитваше да държи Даш в неведение, а Килиан - колкото се може повече настрана, когато разбра, че иначе не може да се справи с увлечението си и това ще се превърне в пречка между нея и годеникът й. Главната героиня е царица на глупавите решения, а заслепеността й няма край.Ако оставим настрана любовният триъгълник обаче, сюжетът ни предоставя загадката около Феър Хейвън и съществото, което се представя за Джоана, както и по какъв начин героите се борят срещу него. Лично за мен сериалът е доста предсказуем - обратите, тайните, които се загатват в началните епизоди и после уж с гръм и трясък трябва да се стоварят върху зрителя в последната серия, са напълно ясни. Има обаче и интересни неща, като например включването на мотив от скандинавската митология за мястото, откъдето идват вещиците. Предполагам, че именно това място ще изиграе огромна роля в следващия сезон.
Не съм чела книгите на Мелиса де ла Круз, така че в това ревю не мога да направя сравнение между двете. От анотацията на първата книга си личи обаче, че има малко общо със сериала. Или поне на пръв поглед. Сериалът може да е интересен за тези, които си падат по любовните триъгълници, или пък за тези, които си търсят нещо разтоварващо като мен. Лично аз смятам да дам шанс на втория сезон, тъй като първият сезон на Салем например беше пълна тъпотия, а вторият беше прекрасен. Освен това краят на сезона даде някои обещаващи обрати за по-нататъшното развитие на историята.