Бяла роза без бодли в "Проклятието на краля" от Ф. Грегъри

 В "Проклятието на краля" Филипа Грегъри продължава сагата си за Тюдорите. Тук Войната на розите (бялата - символ на Йорк и червената - символ на Ланкастър) вече е свършила, поставяйки Англия под управлението на Тюдорите, които дори създават свой герб, обединявайки двете рози като напомняне за победата си. И не случайно червеното в тяхната роза е обкръжило бялото - под управлението на Тюдор Плантагенетите са изпаднали в немилост, във вечна сянка и страх от името си.
А Маргарет Поул, член на някогашната управляваща и процъфтяваща фамилия, прави точно това - крие името и мислите си, прикрива действията си и се старае да живее почтено, без нито помисъл за държавна измяна. Тя не иска много, поне не много като за дама от знатен род - желае единствено децата й са са добре и да не претендират за трона. Защото е виждала как твърде много хора влизат в Тауър и не се връщат. Много любими хора. Заради това Тауър е представен като страх, който тя пази в себе си цял живот. И все пак според нея никога не е по-добре да умреш. Трябва да пазиш и цениш живота си каквото и да се случва, защото никога не знаеш кога ще дойдат по-добри дни. Тя е изключително борбена жена, с нюх за политика, но и способна на състрадание и нежност. Най-голямата й радост са момчетата й, макар че има склонност да фаворизира само един от синовете си. Според мен, за жалост - погрешния.

Аз лично не бях много запозната с историята на Англия през този период. Знаех за Тюдорите доста малко и то най-важното. Но Филипа Грегъри ме запозна с неща, които надали ще видя някога в Уикипедия, а за този роман съм й благодарна, тъй като винаги съм обичала историята и съм сигурна, че всичките подробности и факти тук и в другите й книги ще бъдат интересни както на тези, които обичат да научават повече исторически факти, така и на всеки друг. Книгата определено не е само някаква суха теория, която да те запознава с изчистена информация като в учебник. Филипа Грегъри пише както за политическите конфликти и заговори в Англия, така и за живота на тогавашното общество - за неговите нрави, обичаи и вярвания, за отношенията между аристокрацията и селяните и за това какви са стремежите на стандартния благородник. Освен това включва дори фантастична нотка, която аз доста харесвам, а именно - за проклятието на краля.
Вероятно всеки знае по нещо за Хенри VIII. Най-малкото, че е имал доста жени? Е, неговата история е разкрита през погледа на Маргарет Поул, която винаги е в сянката зад трона, но въпреки това в центъра на събитията и не рядко - в заговорите и политическите ходове, които са ежедневие за един двор.
Първоначално новият крал ни се разкрива като великодушен, млад и влюбен мъж, учен и философ, красив и желан от жените в двора, но имащ очи само за Катерина Арагонска, испанската принцеса. Съдбата му обаче е преплетена и с тази на Маргарет, тъй като тя се оказва първа придворна дама на кралицата. Но какво може да се обърка, след като Англия си има един обичан крал и една любяща кралица и то и двамата верни на Църквата? Оказва се, че колелото на съдбата постоянно се върти. Непрестанните разочарования на Хенри от кралицата го правят мнителен, избухлив и вечно страдащ. И бавно, постепенно и незабележимо, кралят, който всички обичат, се превръща в чудовище. Книга разкрива както годините, изпълнени със светлина и надежда по време на управлението му, така и едни много дълги години на страх, ужас и болка. Маргарет Поул понася всички тези години като истински Плантагенет - запазвайки своята гордост. Веднъж сдобила се с повече богатство, отколкото някога е вярвала, че ще има, делото на целия й живот започва да се изразява в това да уреди живота на децата си, поощрявайки ги да се издигнат в един опасен двор. Чрез множеството заговори, за които научава или дори участва, читателят може да види цялата предпазливост на английските благородници, проницателност, хитрост и, доста често, когато главата опре до дръвника - страхливост и подчинение. Отношенията в двора са представени наистина прецизно, като те оставят да се чудиш дали всъщност има нещо такова като приятелство и доверие. Доста често единствените хора на които можеш да вярваш, са тези от семейството ти. Но не винаги. Особено когато си затворен в Тауър.
Това, което ме впечатли най-много, беше борбата на Хенри с Църквата. Неговите опити да я реформира, позовавайки се на новото учение в Европа и стремежа да създаде своя Църква, на която да е глава. Интересно беше как съвременниците му смятат душите си за изгубени без католическата си вяра, как са толкова обвързани с религията и Църквата си, че са готови да умрат за нея. Темата за корумпираните свещенослужители тук не беше засегната, а се показваше пламенната защита на католицизма както от бедния селянин, така и от благородника, смятащ идеите на своя крал за безумни. Ако Хенри не беше представен като параноичен тиранин, щях да оценя повече неговата идея за англиканската църква. Но съм наясно, че неговите бързо менящи се настроения са исторически факт, който не може да се промени.
Несъмнено Ф. Грегъри е положила огромен труд, за да събере всичката тази информация в едно. Но не е достатъчно само да събереш информация. Нейното въображение е допълнило липсващите парчета и макар да представя собствената й гледна точка, разказът й изглежда достоверен. Нарочно запазих бележките й, а не ги прочетох по-рано, за да разбера чак накрая кое е истина и кое - нейно тълкуване. Това несъмнено е любопитна част, защото с изненада откриваш колко неща дори и днес не са доказани съвсем. Книгата завършва със смъртта на Маргарет, затова не става ясно какво прави Хенри със следващите си съпруги и с управлението на страната си. Грегъри обаче ни предоставя отговори в други нейни книги, които бих прочела с радост. Въпреки цялата несправедливост в събитията, някак обичам тази Англия на Тюдорите. Тя не спира да ме изненадва. Хората в нея не спират да са ми интересни. Освен това погледът към един несправедлив живот те кара да се замислиш за много неща.

Два погледа към "Зоотрополис"

Всъщност никога не се чувстваш достатъчно пораснал, за да спреш да гледаш детски филмчета. Или най-малкото - да не продължиш да ги харесваш. Честно казано в последно време никога не би ми хрумнало да изгледам някоя подобна анимация (заради това не съм гледала и толкова нашумелите "Миньони", въпреки че изглеждат много сладки) - винаги бих заложила на нещо по-сериозно или пък разпускащо, ако отида на кино. Но днес така се случи, че се почувствах на 8 години и ми беше супер интересно, макар че със сигурност едно дете би го гледало по малко по-различен начин. Знаете - всички сме тръпнали в очакване на развръзката, съпреживявали сме заедно с героите и дори сме се притеснявали за тях.

И така - Зоотрополис е град, където всеки може да бъде всичко. Той е град на мечтите, независимо дали те са осъществени или не. Зоотрополис е притегателен център за всеки един. А едно малко зайче решава, че градът ще му даде шанс да осъществи мечтите си...

Джуди Хопс мечтае да бъде полицай. Тя просто не знае кога да спре - отказва се от спокойния живот с братята и сестрите си (около 200 на брой) на село, където би могла да отглежда моркови. Малкото зайче има свои цели, свой идеали, които защитава пламенно, както се очаква от един добър главен герой. Тя е упорита и притежава качества, които я доближават до тези на доста други главни герои в анимации, но какво от това? Нужно ли е да е нещо различно?

Животът на полицай Джуди обаче хич на върви. В един особено натоварен ден тя става свидетел на една ужасна несправедливост! Така среща Ник. Галантният лисан е с прекрасни обноски, вежлив и учтив... че и грижовен татко! Ник е голяма скица. Той е най-хитрата лисица, която сте срещали!

Главните герои скоро отиват на мисия, тръгвайки по следите на една изчезнала видра, и така се опознават един друг, започват да си помагат и да се превръщат в много сладка двойка, поне според мен.

Филмът върви много леко и приятно, както се очаква. Освен главните герои и много от второстепенните правят впечатление, като например идолът на Зоотрополис Газел, която пее с гласа на Шакира, но е някакво шокиращо нейно копие, тигърът дебел-полицай, неизменно с поничките в ръце, биволът непукист началник на полицията и, разбира се, как да не спомена?

Кой не е гледал трейлъра на Зоотрополис? Ако не сте, то тогава не знаете за ленивеца, но не може да не сте чували поне нещичко. Частта от филма с него е моята любима - просто няма толкова изнервящо и в същото време забавно същество! Бързака, както шеговито го нарича Ник, е противоположност на Сит от Ледена епоха и макар да има малко участие, няма как да не го запомните и откроите.

---- Мнение II ----

По стечение на обстоятелствата, аз изгледах този анимационен филм цели два пъти на големия екран. Първия път дори го гледах на предпремиера! И сега ако ми кажете, че не съм луда много ще ви се учудя, честно... Та, нищо, че съм дърта пръчка. Едно от нещата, от които всъщност разбирам, е анимацията. Но не говорим за това дали е изпълнена добре и прочие, техническата част, не... Аз просто обичам да споделям как ми влияе тя, независимо дали е аниме или друго.

Преди милиони години животните се делели на хищници и плячка. Но преодолели това и сключили примирие помежду си. Резултатът е свят, в който всички живеят заедно, в мир и щастие.

Става въпрос за антропоморфни животни и техният огромен мегаполис. Зоотрополис.

След излизането на този филм имаше период, може и сега да продължава, на някакъв странен хейт към цялата тази работа, който хейт аз не мога да си обясня и да вникна в него.

"Зоотрополис" е град с огромни мащаби, където има всякакви чудати животни, който се нуждаят от полиция, разбира се. И нашата Джуди Хопс е първият заек в историята на тази полиция. Тя ще се натовари с невъзможен случай, за който ще разчита на хитреца Ник Уайлд, както вече разбрахте.

Аз станах свидетел на "Замръзналото кралство" и "Героичната шесторка" на големия екран, преди да пристъпя към "Зоотрополис". Според мен Дисни поемат по много правилен път. Филмите им са вече по-дълбоки, по-сериозни, по-обширни. Това се отнася не чак толкова към "Замръзналото кралство", в което витае старата традиция на принцесите и песните, макар и с изненадващ за традицията край, където няма точно красив принц. Отнася се повече към "Героичната шесторка", където героите бяха хем деца, хем доста пораснали. Героите на "Зоотрополис", макар и животни, реално разказва за същества на възраст към 24 години, а не за тийнейджъри. Не, че това е важно, но ми направи впечатление.

Усетих света на "Зоотрополис" различен, нищо, че възрастта ми отдавна вече не е такава, че да гледам такива филми. Наужким.

Противно на всички злостни коментари, аз препоръчвам този филм. Какво е чак толкова лошото на това героите да не са хора, а животни? Какво пък е по-различното между тези тук и Бамби? Може би прикритите закачки с публиката, които само възрастните ще разберат? Не вярвам те да са чак толкова зловещо нещо... Просто още не мога да си го обясня.

Винаги съм обичала лисиците. Като цяло всички герои са с много изразителни физиономии и са сладури. Ник Уайлд е моят любимец. Просто ми е трудно дори да опиша тази симпатия, която породи в мен.

Има много въпроси, които поражда тази анимация. Най-баналният от тях е "С какво се хранят тогава хищниците, щом вече не ядат тревопасните и подобни животни?". 

Иначе, както си е по закон, отново се опитва да ни научи на разни неща. Да приемаме различните. Да защитаваме мечтите си и да ги преследваме докрай.

Филмът е красив, можем да кажем - мащабен. Добре обмислен, "детективски". Не, няма нито една песничка, освен тази на Шакира. Песни няма и в "Героичната шесторка" като става въпрос. Дали това е загуба? Ами, не, не е xD (така Ник ни научи да се държим на интервю. Хитър ход за такива като мен между другото, които трябва да си събират мислите, преди да се изказват... че иначе стават поразии като тази на Джуди...)

Когато Токио бил Едо

В едно приятно за окото бяло томче на издателство Милениум", украсено в доста японски стил, наскоро България се запозна с един свят отпреди мегаполиса Токио.

Свят, крепящ се на ръба на модерното и все пак намиращ се в традиционното далекоизточно средновековие. Свят, за който обикновено не се говори много, макар че по стечение на обстоятелствата аз обичам да изследвам, доколкото това ми е по силите.

Светът на Едо. Градът преди Токио. Столицата на шогуните, главният град на феодална Япония.

В днешно време не можем в никакъв случай да кажем, че Едо е непокътнат и живее в Токио. Почти нищо не е останало, ако не се броят храмовете или дворците на самураите. Тази загуба се дължи не само защото Япония преживява периода на "отваряне към света" и се модернизира, а и заради решението на японците коренно да променят града след едно голямо земетресение от 1923-та година.

Така Едо става само част от историята, част от спомените. Все още е жив в хилядите екранизации от всякакъв тип, свързани с японското минало. Но на негово място сега имаме предимно Токио (или, ако желаете, малко по-точното от гледна точка на произношението - Токьо).

Ханшичи е "отломка" от града на миналото. Жител на някогашно Едо, който е неразривно свързан с него и  от ония, които хем се вписват, хем не се в модерното Токио. Ханшичи е бивш детектив, инспектор, иначе казано - "тантей", макар че това в книгата не е посочено, така че може и да бъркам относно точната му длъжност, че те са много.

Главната му цел е да разкаже историите си на младите, представени от образа, който говори от името на Окамото Кидо-сенсей. В тези си истории Ханшичи разказва по-скоро предимно за това, което е било преди, отколкото за ужасно оплетени случаи. Даже случаите, за които става дума, са някак повърхностно описани, без нужната дълбочина, не те задържат на едно място. На подобен тип повествование може да му се каже, че е като за четене в метрото - времето минава по-бързо с нещо приятно, но не такова, което после да те тормози цял ден с въпроси.

Няма съмнение, въпреки лековатия стил на представяне на историите, че те са си предимно японски. Начинът, по който се отнасят героите един към друг, действията им, дори "заплахите", които си отправят, всичко това е някак "традиционно", дори и тази дума да е малко силничка в момента.

Ханшичи обхожда Едо пеша, а това е един огромен град от предимно дървени постройки. Той все още носи кимоно и пуши лула (но не като тази, която му е дадена на корицата на българското издание, въпреки че идеята е хитра, признавам. По-точно би изглеждал като този тип в дясно). Напива се лесно, решава случаите си лесно, следвайки традиция, която виждаме спазена дори и до днес в японските детективски истории. Трудно нещо за описване, но ако някой анимар наоколо е гледал "Детектив Конан" може би ще има по-добра представа.

Ханшичи в историите си живее още в един Едо, какъвто само възрастните помнят. Може би основно в това се крие очарованието на книгата. Попадаш в свят, който бива забравян, но "познаваш", особено ако си се нагледал на опити за исторически възстановки и прочие. Един град, който кипи от живот, в който хората посещават храмовете на това или онова божество редовно, колкото и безумно да ти се струва това. Един град, в който уредените бракове са нещо напълно естествено, в който разни диви животни бродят по улиците почти необезпокоявани, в който градската баня е направо рай. Град, в който всеки сезон, всеки месец е специален. И който е малко нещо щур, що се отнася до "приключенията" на Ханшичи.

Та това е. Разкази, свързани с Едо, който е на ръба между новото и старото. Да не забравяме, че Ханшичи разказва всичко това, когато вече живее в Токио. Конкретните разкази са писани малко преди Втората световна война, ще рече... има-няма 20 години от сриването на Едо от земетресенията...

Тъй като е японска, ще се впусна и в част от размишленията ми за превода. Не знам защо правя това, може би защото имам някакво изкривяване от хобито си...

Изданието на Милениум е много красиво и, бих казала, стилно. Хареса ми стремежът да се използват по-често разни японски думи, които чинно да се обясняват отдолу, както и да има информация за определени празници. Наистина ми омръзна хората (които, разбира се, имат по-редовен досег с Япония) да не се сещат какво е Обон xD

Браво за решението суфиксите на имената да отпаднат. Щеше да е голяма мешавица с всички "кун", "сан", "сама" и особено по-специфичните суфикси, които почти със сигурност ги има из историите, щом говорим за васали на шогуна и прочие. Разбира се, на мен лично от "дз"-то ми се драйфа както обикновено, ама докато го има като правило в българския език, няма да спра да си го повтарям. Отделно, само да пипна... преводача или редактора, де да знам... с кой акъл имаше имена от типа на ИчиносУке?! Аааа, ще се побъркам xD Направо с черно искам да си го поправя, макар че ме е жал за книгата и затова още е цяла, милата.

Беше ми интересно какво е положението с женските имена. Не е възможно абсолютно всички жени да се казват Окин, Ойоне, Осен и прочие О-та... чак пък да е закон за женското име да започва с "О"... ми не... Има обаче едно правило, при което се слага частицата "о" пред името, за да се изрази уважение. Това го има дори и когато... уважаваме предмети xD Например ще кажем "окане", когато уважаваме парите, хахах (звучи странно, но си е самата истина!)

Та дали тези О-та не са точно това... много би ми било любопитно да разбера, но едва ли ще намеря някое английско издание... за японско дори няма как да говорим.

За любовта през времето... и още нещо

 За произведенията на Х. Дж. Уелс знаех малко, преди случайно да попадна на неговата "Машина на времето" в книжен вариант. Подчертавам книжен, понеже преди това бях гледала една от по-новите екранизации, която помня с някак нелепия й край и в последствие с това, че промените, макар и вероятно "полезни" са големички.

Та, говорех за произведението на Уелс. "Машината на времето" не предлага строги научни доводи, размисли и страсти. Тя е едно описание на света такъв, какъвто би могъл да стане според представите на един човек в епоха, когато "Бог" тепърва е отстъпвал мястото си пред новите идеи... тъй де. Погледнато от тази страна, книжката не блести с нещо свръх оригинално, поне четена от хора от нашето време. Въпреки това е любопитно пророчество, а стилът на Уелс всъщност много ми допада. Не останах разочарована от кратките му разкази в мъничкия сборник "Кристалното яйце" и, макар че разбрах, че явно има доста противници, особено харесвам "Островът на доктор Моро".

И ето ти го сега Уелс, затворен в страниците на книга на друг автор от далечното бъдеще, неподозиращ, че съществува като жив образ в съзнанието на някой друг. Шеговитият разказвач в "Картата на времето" смята, че Уелс би сметнал, че не е достоен герой за какъвто и да е роман, но би бил добър второстепенен.

И беше наистина страхотен герой.

Аз нямам навика да чета биографии и изобщо да се интересувам от биографиите на кой да е писател, от една страна защото ми се струва, че това е като да се месиш в личния живот на някого, а това е грубо, от друга страна... ами просто защото биографиите не ме привличат. Поради тази причина нямам представа дали образът на Уелс е обрисуван точно или не е, просто го разглеждам като много добре поставен герой, замесен, без да иска, в една въртележка от странни събития, възможни паралелни светове и прочие, и прочие. Неща, за които с радост би писал и за някои от които пише.

"Картата на времето" е роман в три части, във всяка от които откриваш изненадващи истини за цялостната история.

Всичко започва, когато младият Андрю Харингтън решава, че е дошъл моментът да се самоубие, защото повече не може да живее без своята любима, отнета му от Джак Изкормвача преди 8 години.

Той отива на лобното й място, за да сложи край... но вместо това поставя начало.

Начало на една история, където новооткритата фирма "Мъри - пътуване във времето", организираща пътувания до величествена битка между роботи и хора през 2000 година, може би ще успее да спаси любимата Мери.

Началото на история, в която в крайна сметка Уелс, сложил началото на мечтите на хората да пътуват през времето, все пак ще спаси отчаяния младеж със своята истинска машина на времето.

История, в която една жена ще пожелае да отиде на екскурзия в бъдещето и никога повече да не се върне в своята епоха, защото не може да я търпи.

История, в която трима големи писатели на века - Уелс, Стокър и Хенри Джеймс - ще бъдат замесени в невероятен парадокс, решение за който ще има само добрият стар "Бърти" (както, странно защо ли, е обръщението към Уелс... просто звучи толкова фамилиарно).

В крайна сметка, Уелс ще стане свидетел на чудеса, които ще променят и самия него, освен че ще поставят отделни времеви линии. Цялото негово приключение ще се сведе до това да спаси любовта, която съществува "през времето" и "отвъд времето"... но дали ще е само това? Или накрая го очаква още един избор, избор, който може да промени света?

"Ако трябва да избирам дали да направя нещо, или да не правя нищо, това е всичко, което мога да направя."

Всичко, което направи, беше да промени света. С малко. Може би да го обогати с още един паралел. Или два... понякога това не е нещо лошо.

Творбата на Феликс Палма е интересен разказ, воден от вещо лице, което понякога се разкрива пред нас и ни подсказва, че всъщност гледаме действието през очите на някой друг, понякога пък се скрива за дълги периоди от време и го забравяме. Понякога се включва с досадни хумористични коментари, а понякога... понякога оставя своите герои толкова живи и възможни, че ако искаш, можеш да повярваш, че всичко е било истина и че още е истина, просто ти не си в правилното време. Това е една книга, която определено не е изпъстрена с романтиката тип "цветя и рози", а напълно обратното - тя е изчистена от сладостта, доколкото това е възможно, и бива по-реалистична, придавайки повече плътност на героите. Може би дори наистина като че да е част от биография.

В началото на човек му се струва, че е някак досадно и нереално да чете как хората се възхищават от 2000 година, където, всички ние знаем, че никога не ще има световна битка между автомати и човечеството, че никога няма да има смел капитан Дерек Шакълтън... но, разбира се, постепенно осъзнаваш златното правило. Нищо не е такова, каквото изглежда!

Щом в края на това произведение, от което авторът вадеше и изваждаше читателя, като че да е на сцена, а ти - в публиката, аз успях да се смея на странно филмовия финал, значи книгата наистина ме е спечелила. Може би дълбоко в мен има и някаква привързаност към авторите от испански произход. Ако стилът на всичките е толкова подобен, тогава да, това са автори, които харесвам.

Според мен редицата ниски оценки за тази книга са малко недостойни, а може би аз съм от типа хора, които, неспособни да правят "невероятни" анализи на книги, просто живея в една вселена и обичам да се оставям на автора да ме държи за ръка и да ми сочи това и онова. Палма изпълни тази мисия безупречно.

It's a long story...

Завинаги
Сезон: 1; Година на започване: 2014

Сериалът разказва една много дълга история. История, която се развива в нашето настояще, но е започнала много, много отдавна. Още през XIX в., когато на борда на един кораб се случва нещо... и Хенри Морган става безсмъртен.

Животът му, разбира се, не е лесен. Но в крайна сметка в нашето настояще той работи като патолог, обграден е от приятели и има шанс да помогне на света чрез познанията си, трупани много дълги години. Нима полицията ще изпусне един талантлив патолог, който е и невероятен детектив?

Сериалът определено се превърна в един от любимите ми - наравно с "Демоните на да Винчи" и "Шерлок". В "Завинаги" определено има много смърт, убийства и гадни гледки в моргата. Обаче въпреки всичко от всяка една серия струи оптимизъм. Главният герой успява да види красивото в света, споделя ни мислите си за човешките взаимоотношения, времето, любовта, приятелството, кое кара хората да следват мечтите си и още много, много "вечни" теми. Той, като за 200-годишен, е видял много, но каквото и да му се е случило, то не е помрачило светогледа му и не го е накарало да се отегчи от живота.

О, всъщност търси начин да умре. Не, че е маниак на тема "как да се самоубия", а просто иска да знае, че има начин да сложи край на живота си, че няма да остане завинаги безсмъртен. Защото когато "умре" винаги се преражда отново, гол, в най-близката река на същата възраст, на която е станал безсмъртен. Затова изследва смъртта, а полицията му дава перфектната възможност да го направи, като с готовност го допуска да помага в разрешаването на заплетени случаи, свързани с убийства. Е, тайничко. На документи си е просто патолог...

Хенри Морган веднага успя да ме спечели като персонаж. Той е гений, точно като Шерлок забелязва детайлите, а малките неща винаги са ключови. Вярно, изобщо не е в крак със съвременността - не притежава нито телефон, нито микровълнова печка, живее в магазин за антики, където се чувства отново част от своето отдавна отминало време, слуша класическа музика... и все пак е невероятен събеседник, с чувство за хумор... и красива усмивка. :D Понякога го обземат спомени за миналото, някои от които изобщо не са хубави, но те винаги му помагат да не пропусне някоя важна подробност, ключова за разрешаването на убийството. Но, колкото и лъчезарен да е, той носи много болка в себе си. Все пак - какво е да си на Земята от толкова време и да те е страх да се влюбиш, да имаш дете и да живееш спокойно като останалите, след като си под постоянен страх как хората ще приемат тайната ти? Нима един нормален човек ще повярва в безсмъртието и няма да сметне всичко това за лудост? Е, оказва се, че има такива хора...

Ейбрахам е пенсионер, който си няма друга работа, освен да държи магазин за антики, да чете вестници и да вади хора от реката. Е, не точно, де. Хенри си излиза сам, само дето някой трябва да му даде дрехи и да си го закара до вкъщи. Повечето хора смятат, че благият човечец е баща на патолога, само че не е точно така... Ейбрахам е специалист по всякакви старинни вещи, старае се да взима високи цени за тях и се разнообразява, като помага на Хенри при разследване на местопрестъпленията, често когато никой от двамата няма разрешение да търси улики. Освен това постоянно си организира срещи със стари бабички, бивши гаджета, но все така си остава ерген. Може би е разбираемо - трябва да има някой, който да е до Хенри и да пази тайната му, а какво е да живееш с безсмъртен? Дали ще си достатъчно силен, за да продължаваш да гледаш как остаряваш, а най-близкият човек до теб - не? Ще продължаваш ли да бъдеш до този безсмъртен човек, давайки всичко за него, без да се замисляш, докато накрая усетиш, че ти остава съвсем малко време, за да бъдеш до него?

Джо Мартинез, жената с типичното според мен мъжко име, е детектив от полицията, която няма никаква възможност да покаже детективските си способности заради Хенри. Но няма нищо против това - тя приема ролята си на полицай и оставя разгадаването на случая на патолога. Тя също има своите терзания, спомени, които я преследват и главоболия как да прикрива гафовете на Хенри, когато има такива. Тя приема главния герой с всичките му странности и макар да не знае за безсмъртието му, се превръща в един от най-ценните му приятели (по дяволите, само приятелка... -.-). Джо е смела, пада си по изтънчените неща, но не мисли за почти нищо друго, освен за работа. В живота й е останала единствено полицейската професия, затова е способна да отмени всеки друг ангажимент, когато я повикат в службата. И все пак си пада по Хенри и ако не съществуваха телефоните на този свят (знаете, че звънят в най-важните моменти и точно когато не трябва), много неща щяха да бъдат възможни. Но, уви...

Лукас е "дясната ръка" на Хенри Морган, асистент патолог, който се учи от най-добрия. Адски смахнат е! Голяма скица, ръси бисери при всяко изречение, а когато се опитва да бъде сериозен е още по-смешно, защото изрича най-големите простотии. Малко или много трябва да ти има нещо, за да работиш в морга, нали? Той смята за яки убийствата в комиксите, филмира се много и хич не му пречи да се рови във вътрешности. Но иначе е полезен, помага винаги с каквото може и не възпрепятства разследването, което е една много хубава негова черта. Освен това се опитва да копира Хенри във всеки възможен момент. Тези му опити, разбира се, изобщо не се приемат добре. Малко е наивен и вятърничав, но трябва да има и такива образи, нали? Всъщност и хич не е глупав, само дето всички бледнеят пред Хенри. Освен това колектива "близки до Хенри" включва и онези двамата най в дясно, които са неизменна част от всяка серия, но няма много какво да се каже относно тях. Мъжът е партньорът на Джо, жената е шефката на отдел "убийства".

И, разбира се, всеки Шерлок има и своя Мориарти. Но на "тукашния" Мориарти няма да му слагам снимка, за да ви държа в напрежение. ;) Достатъчно е да знаете, че телефонните обаждания, започващи със "здравей, Хенри", не водят до нищо добро.

Сериалът определено си заслужава. Заплетените случаи са интересни, напълно в духа на детективските сериали. Обръща се внимание и на психологията. Освен това има и едно определено нещо, което прави "Завинаги" страхотен - връзката между миналото и бъдещето. Защото чрез спомените на Хенри Морган човек може да види как толкова неща се променят и в същото време остават същите. Как едни проблеми се видоизменят с епохите, но в същността си са същите. Те не могат да останат завинаги едни и същи. Но все пак има неща, които могат да не се променят никога - любовта към семейството, обичта към любимите хора, които остават в сърцето ни, дори и дълго след като вече са си отишли. Завинаги.

"Хрониките на Амбър" от Роджър Зелазни

"Всички ние сме живи благодарение на търпимостта си един към друг и на низ от щастливи случайности."

• Деветте принца на Амбър
• Оръжията на Авалон
• Знакът на еднорога
• Ръката на Оберон
• Царството на Хаоса

Амбър е единственият истински свят, който хвърля свои отражения в безброй огледални светове. Той черпи силата си от Лабиринта, който пък също така дава способността на преминалите през него хора да пътуват из Сенките. Нашата планета - Земята, е също само Сянка на Амбър. А способността да се пътува през Сенките е дар единствено за безсмъртните синове и дъщери на Амбър. Картите са друго интересно средство, чрез което всеки може да се свърже с останалите членове на семейството, независимо къде се намира който и да било от тях.
Когато Коруин се събужда в болница на Сянката Земя, той не помни нито миналото си, нито името си. Един безусловен рефлекс в него обаче му казва, че не трябва да се доверява на никого. Ако покаже, че е слаб и беззащитен, лесно могат да го ранят. Затова решава сам да разбере кой е, докато заблуждава всички, че не помни нищо. Невероятно е каква хитрост прилага, докато задава въпроси и отговаря на такива - не се издава нито веднъж, а прави дори и повече - малко по малко разбира за себе си.
Оказва се, че той е принц на Амбър, а семейството му не е едно от най-задружните и изпълнени с топлина. Като безсмъртни принцове и принцеси, които нямат друга работа, освен да се забавляват където им скимне из Сенките, роднините на Коруин си умират да кроят заговори, както и се стремят да спечелят благоволението на владетеля, техният баща. Но след като кралят на Амбър внезапно изчезва, борбите за власт започват, а кроежите и съюзите, сключени много преди кризата от липсата на владетел да настъпи, заливат Амбър и влияят на Сенките.
Коруин, като истински амбърит, бързо се ориентира в ситуацията и се включва в борбата за трона. Това обаче не е лесна задача, защото не бива да вярва на никого, дори и на съюзниците си. Той е сам срещу всички.
Във всяка една нова история за Амбър Коруин среща нови и нови трудности, а главната му цел - да завземе трона, често не му се струва най-важното, защото го заливат много по-лоши належащи проблеми. Политика, военни походи и сплетни, вървят наред с природни картини и същества, които са толкова добре описани, че оживяват в съзнанието, без да има нужда да влагаш въображение, за да запълниш празнините - просто няма място за такива.

Коруин е военен тактик и военачалник, перфектен боец, манипулатор, човек, който умее да си служи с думите и намеците в словесни спорове, свикнал да оцелява в дворцовите интриги, които се готвят постоянно и които често са с цел да го убият и... е поет. Твърди се, че пише прекрасни балади и най-добрите епически поеми, създавани някога, както на Земята, така и на останалите Сенки, са негово дело. Дори като принц на Амбър и притежаващ качествата на всеки амбърит - да се съмнява във всичко и да не вярва на никого, той не е чак толкова циничен, колкото останалите си роднини. Това вероятно се дължи на годините изгнание, прекарани на Сянката Земя без спомени за това, което е. Той е способен на състрадание и милост, дори на наивност, що се отнася до жени (определено няма късмет с жените <.<).
Рандъм пък, единственият брат на Коруин, който прояви известно доверие към него и пожела да му помогне, също се отличава от останалите от семейството си. Той няма амбиции за трона и винаги се старае да е неутрална страна, защото смята политиката за непостоянно нещо.
Бранд е другият герой, който има важно участие в историята. Художник, който винаги е бил по-наблюдателен от всеки друг и с много повече амбиции от останалите.За мен Бранд е героят, който може да ме изкара извън нерви с увъртането си, продължаващо страници наред, с безкрайните си намеци и задкулисни игрички. Но несъмнено е и най-интересният персонаж, за който за съжаление не разбрах особено много.

• Козовете на съдбата
• Кръвта на Амбър
• Знакът на Хаоса
• Рицар на сенките
• Принц на хаоса

Мерлин, син на Амбър и Хаос, преминал през Лабиринта и Логрус, отива на Сянката Земя, за да стане... студент. Безгрижният му живот като студент обаче е смутен от странните инциденти, които го застигат на всеки 30.04. На една и съща дата всяка година някой се опитва да го убие. Един случаен опит за убийство с камион е едно, обаче повтарящи се такива опити с бомби и пратени убийци съвсем не изглежда случайно, нали?

Е, Мерлин се опитва да разбере кой се опитва да го заличи от света, докато продължава да се занимава с изграждането на сложната машина, способна да мисли.

За разлика от Коруин, Мерлин е повече изобретател и учен, който не се интересува от политика, войни или заговори и предпочита да използва магия, вместо да се бие. Само че, дори без да го иска, се оказва замесен в политически игри.

Историите за Мерлин ми допадаха повече от тези за Коруин, тъй като имаше малко повече мистерия и раздвиженост. Освен това включването на нови герои вкара живец. Дори бих казала, че приключенията на Мерлин бяха по-разчупени и интересни.

В тези книги стила на Зелазни си остава същият - грабващ вниманието. А майсторството, с което пише... трудно е да се обясни, защото всичко е адски добро - стила на изразяване, описанията... Нужен е само един поглед, за да го оцените.

"Двор от рози и бодли" от Сара Маас

"Всеки път, когато поглеждах към хоризонта или се питах дали просто да не продължа да вървя напред и да не поглеждам назад, чувах обещанието, което дадох преди единадесет години, докато тя гаснеше на смъртното си ложе. Не се делете и се грижи за тях. И аз обещах, защото бях твърде малка, за да се запитам защо не поиска същото от по-големите ми сестри или от баща ни. Но се заклех, после тя умря, а в жалкия ни човешки свят, пазен единствено от обещанието на Върховните елфи отпреди пет века, в този наш свят, където не помнехме имената на боговете си - обещанието е закон. Обещанието е разменна монета. То е твоята гаранция."

Преди 5 века хората започнали война срещу елфите, за да спечелят свободата си и никога повече да не бъдат поробени от безсмъртните господари. И изходът на войната бил на страната на хората. Издигнала се стена между териториите на двата народа и се създали определени правила, които и двете страни трябвало да спазват, за да се поддържа мира. Но мирът бил крехък - достатъчно било само едната от страните да не спази разменените обещания. Обещанието обаче е закон. То е твоята гаранция.

Фейра живее в малко село до Стената, която разделя териториите на елфите от тези на хората. И ловува всеки ден, защото иначе тя, двете й сестри и баща й ще останат гладни. Обича да рисува, но няма пари да си го позволи и четките и боите остават само в мечтите й. Всеки ден, независимо дали е лято или зима, още на 14 години, тя убива в пограничната гора, за да преживява.

И една люта зима среща вълк.

Тогава тя си спомня за всички онези легенди, които хората си предават през вековете - за опасните елфи, които можели да се преобразяват, за вълците, които всъщност били прекосили Стената безсмъртни, желаещи единствено да сеят разруха в земите на хората, нарушавайки Договора...

И убива вълка. Защото иначе няма да оцелее през зимата. Нито тя, нито семейството й.

Но Договорът не допуска компромиси. Възмездието идва бързо, защото никой човек няма право да убива елф, ако безсмъртният пръв не го е нападнал или провокирал. Скоро в къщата й идва звяр, който я отвежда в безсмъртните земи на елфите, вместо да я убие на място. От Фейра се иска само едно - да остане завинаги в Двора на Пролетта, владенията на звяра, който й дава шанс да оцелее.

Дворът на Пролетта посреща читателя със слънчевите си лъчи и вечно цъфналите дървета, с усещането, че всичко тук е спокойно и винаги ще бъде. Но няма как да е така, нали? Винаги има нещо, което не е наред, дори във владенията на вечната пролет.

Нощем бродят същества, които са вдъхновили хорските легенди, а денем... понякога денем зверовете са много по-страшни. Описанията на всички тях са доста пълни и дават ясна представа с какви гадории може да е пълен прекрасния свят на елфите. А онази болест, за която всички говорят и която скоро време ще засегне и смъртните, е едно бавно приближаващо се проклятие...

Но когато Фейра пристига в имението, тя е твърде заета да се сблъсква с предразсъдъците си относно елфите. Не иска да оцени опитите на Тамлин да я приобщи към новия й дом, а Люсиен хич не прави нещата розови с хапливите си забележки и студенината и омразата си.
Ако харесвате "Стъкленият трон" от същата писателка, ще харесате и тази книга. Фейра прилича безумно много на Селена - борбена, упорита, саркастична и вироглава. Доста "бодлива". В същото време способна да обича силно и да се бори за любовта си с всички сили, които има.

Тамлин пък е поел твърде голямо бреме, за да му се получава, когато се опитва да изглежда безгрижен. Той успява да поддържа златната среда в отношенията с всички в имението, защото знае кога да бъде твърд и кога милостив. Понякога звярът в него надделява и прави неща, за които може би съжалява после, но винаги се старае да бъде мил с онази, която уби един от неговия народ. Защото тя, точно като него, няма избор...

Люсиен пък винаги е бил най-добрия приятел на Тамлин. Има много неща, за които е задължен на Върховния елф, а вековете познанство и добри взаимоотношения си казват думата. Той е здравият разум на Тамлин, когато звярът в него реши да прави нещо на своя глава и също така винаги готов да се жертва за господаря си и да изпълнява желанията му. Последното обаче не му пречи да дразни Фейра с каквото и както може, да я подлага на изпитания и да я праща на места, които определено не са подходящи за човешко момиче...

И тримата са преживели твърде много, за да разкриват чувствата си лесно. Но именно това е, което ги свързва. И приятелството им се усеща доста силно. Е, не само приятелството...

За разлика от "Скъкления трон" в книгата няма любовен триъгълник, което лично на мен ми харесва. Знам кой щях да подкрепя при наличие на такъв, а определено не искам който и да било от героите да страда повече, отколкото го направи в книгата.

Красотата и спокойствието на Двора на пролетта, които изпълват страниците на книгата до един известен момент, остават на заден план, защото кулминацията наближава неусетно. Действието се забързва и всяка глава се случва нещо ново. Често ужасно, жестоко и с пореден удар, който трябва да понесат героите. Доста често във всичко е забъркан Рисанд - господарят на Двора на Нощта. Още с първото си появяване ме привлече като с магнит и не можех да го намразя за която и да било постъпка, колкото и гадна да беше. Той дава вид на безскрупулен манипулатор, коравосърдечен убиец и още доста подобни "мрачни" качества, характерни за антигероите. Винаги обаче има едно "но". Надявам се в следващата книга да има повече участие, защото наистина ми влезе под кожата.

Е, чакам с нетърпение втората част, главно заради Рис, но всички герои ми станаха много скъпи и вече ми липсват! Невероятно е как Маас успява да създаде такива плътни персонажи, които да те развълнуват по най-различни начини!