27 август 2016

"Галактическа болница" от Джеймс Уайт

Галактическа болница” от Джеймс Уайт за мен беше много приятно и неангажиращо четиво. Макар сюжетът да не е нещо, за което никой не може да се сети, досега не бях попадала на книга с подобна тематика. Освен това не съм много на „ти” с научната фантастика (мой пропуск) и ми се струва, че и за други хора като мен ще е чудесна, за да се запознаят и да „навлязат” в жанра.
Тъй като всяка глава от книгата проследява различна история, макар и с повтарящи се герои, най-добре да направя кратко резюме на всяка една.
Първата глава ни пренася в Галактическата болница, която приема пациенти от всички краища на галактиката. А О’Мара, който работи в още незавършените й сектори, по свое желание се е превърнал в омразен и ненавиждан тип от всичките си колеги строители. Да бъде презиран никога не му е пречело, докато не се замесва в един инцидент на строежа. Ако се спогаждаше с колегите си, те може би нямаше да хвърлят вината върху него... И нямаше да му поверят изтощителните грижи за извънземно бебе, тежащо повече от тон!
Следващата история вече ни запознава с д-р Конуей, който отскоро е на работа в болницата. Неговият проблем е, че притежава  предразсъдъци...  които иска или не, трябва да преодолее в един необичаен тип екстремна ситуация.
Останалите истории също се фокусират върху доктора. Следващите му приключения включват един динозавър на име Емили и една сушена синя слива... която всъщност е временният му началник, а по-късно – доста интересна извънземна раса с променяща се форма и пациент с тежко увреждане, който никой не знае как да излекува.
Въпреки, че сюжетът се развива в болница, авторът не залага на напрежението, а по-скоро на трудностите при установяването на проблема, или пък при откриването на уплашените пациенти, тъй като повечето имат упорития навик да бягат от лекарската помощ. Много интересно са представени самите чуждопланетни раси – описанията не са съвсем изчерпателни и предлагат възможност сами впрегнем въображението си, за да си изградим картини на най-причудливи форми на живот. Допадна ми изключително много идеята всички същества да имат своя биологична класификация, която да обозначава специфичните условия на живот, характерни за съществото – налягане, атмосфера и т.н., неговите физиологични особености - като например дали диша хлор или кислород, каква е формата на тялото му. Съкращенията от главни букви не са обяснени много подробно, което според мен е нещо положително, тъй като иначе само би утежнило разказа. Допадна ми също така, че са представени различни болнични случаи, а не се проследява само един. В тази връзка – повтарящите се герои също имат възможност да ни покажат какво могат в разнообразни ситуации.

О’Мара всъщност не ми направи голямо впечатление, въпреки че решението му да озлоби всички срещу себе си беше интересен психологически похват от негова страна. Това, че осъзнаваше напълно какво прави и го вършеше преднамерено, предизвика любопитството ми. По-късно героят обаче не претърпя развитие, а само разкри реалните си възможности (в първа глава само загатнати).
Конуей е по-скоро персонажът, който ме впечатли, макар че не мога да кажа, че ми допада съвсем. Докторът се превръща в главния герой на тази книга и може би затова той търпи промените. Първоначално го виждаме изпълнен с предразсъдъци, чувствителен идеалист, а после – малко по малко осъзнаващ поверената му отговорност, способен да поема рискове и да взема собствени и ефикасни решения. Конуей не е герой, който блести с хубави качества, но и отрицателните му черти не влияят на делата му, така че ще използвам неуместната дума (вероятно) – „безобидни”.

„Галактическа болница” е пълна със странни форми на живот, но всички успяват да работят съвместно и обикновено навсякъде цари толерантност. Ако последната дума и предразсъдъците на Конуей не ви се вържат, правя уточнение – те са от по-различен тип, който нарочно не разкривам.
Уайт е използвал въображението си, за да създаде приятни и доста нестандартни истории, в един възможен бъдещ свят.

26 август 2016

#Goodreads TAG

Сърдечно благодарим на My_Life за този доста интересен таг~
Ние пък тагваме НаталиЮли и Йоли

Каквито сме си две, заемаме се най-прилежно и, нали си знаете... едновременно!^^

1. Коя беше последната книга,
която маркирахте като прочетена?
КН~1: Според Goodreads, по-точно предизвикателството, откъдето би следвало да се ориентирам по-точно, последна е "Хигиена на убиеца" на Амели Нотомб. Макар че симпатичната антология "Как спасяваме света", предоставена ни от Човешката библиотека, я прочетох след Нотомб, но нали е сборник, да речем, че Нотомб. Определено странна книжка...
КН~2: "Изгубеният символ" от Дан Браун (ревю тук)

2. Кои са книгите, които четете в момента?
КН~1: Главно засега съм се унесла във "Възвишение" на Милен Русков, макар че и то е към края си. На наскоро взетия си таблет сложих няколко книги, които отдавна нямат тираж, но и още не съм започнала официално. Тъй че, срамно или не, чета само една... което си е всъщност винаги, обикновено не чета повече от една наведнъж, така или иначе все свършват бързо...
КН~2: "Галактическа болница" от Джеймс Уайт. Много рядко ми се е случвало да чета по две книги.

3. Коя книга добавихте последно
към списъка си за четене?

КН~1: "Домът на мис Перигрин за чудати деца". Дълго време се чудех, чудех, викам си - може пък да й дойде редът. Така става обикновено. Не обичам много да слагам в този списък, понеже така или иначе никога не го гледам, когато си избирам нещо за четене. Много неща ми се четат, нямам определена схема... Влизам някъде и изведнъж ми идва, че точно, ама точно ей онова ще да го чета. Има и случаи, в които седя и си мисля... колко ли скъпо ще ми излезе да си поръчам всички книги, които ги нямам, от ето това страшно местенце. (Искам и тениската в женския й вариант!)
КН~2: Обожавам да добавям! *-* А и това улеснява хората, които се чудят какво да ми подарят за рождените дни. :D Последната е "Възвишение" от Милен Русков.

4. Коя е следващата книга,
която сте запланували да прочетете?

КН~1: Ей това и казах по-горе. Запланувала съм много, но коя ще дойде на реда, дори аз не знам. В известен смисъл това си е винаги действало като изненада. Животът е по-интересен така :) Предполагам, че ще се върна или към трилърите, или към фентъзито, защото не останаха засега автори, които да пишат за "традиционна" България и да съм искала да ги прочета. Русков беше последен в това направление... но засега.
КН~2: Тегля си листчета от книжно бурканче, тъй че се падат на случаен принцип. Това е един вид предизвикателство за мен, защото иначе не знам кога ще се навия да прочета някои книги, ако не ми се паднат.

5. Използвате ли системата за оценяване
на Goodreads?
КН~1: О, да, удобна ми е, макар че ако погледнете списъка ми, ще ви се види, че голям процент от книгите са с високи оценки. То това е просто защото знам какво би ми харесало... или пък защото това, което не ми е харесало, съм го забравила xD Имам този навик...
КН~2: Не пропускам да дам оценка. Повечето книги имат високи, защото, слава богу, рядко попадам на книга, която да не ми допадне. За това мога само да се радвам (и да благодаря на Книгоядец~1).

6. Изпълнихте ли своето читателско предизвикателство
за 2016 година?

КН~1: Ъм, всъщност го изпълних на два-три пъти, да... но всеки път вдигам числото, понеже искам да си имам 100% за годината, а не някакви 220% да речем. Дразни ме как стои. Да, знам, че звуча малко разглезено, но си държа на естетиката. Сега-засега съм вдигнала на 160 книги, като тръгнах май от 80 някъде. 160 вече ми идват множко, струва ми се, но има още време, току-виж станал номерът. Нали идеята е да се чувстваш предизвикан ;)
КН~2: Първоначално поставих 50 книги като граница, но после се оказа, че трябваше да добавям поотделно всеки разказ на Едгар Алън По и затова вдигнах на 60 книги.

7. Имате ли wishlist?
КН~1: Имам, пълен е с 468 заглавия... далеч не толкова, колкото всъщност искам да прочета, но нямам сили да трупам толкова много книги. Това са само книгите, преведени на български, за които съм се сетила. (Добре де, може би три-четири заглавия, най-много, да са на английски, но очаквам, че и в България ще ги видим).
КН~2: Искам да прочета всички книги, които съм сложила в to-read.

8. Коя е следващата книга,
която планирате да си купите?

КН~1: На прага на промоция сме, а... странното е, че точно в този момент съвсем нищо нямам желание да си купя. Много е странно, понеже не ми се е случвало от години да се говори за евтини книги, а аз желанието да го нямам. Сигурно съм болна xD Но това ще да е до към Коледния панаир, особено ако дотогава излязат всички заглавия, които чакам от цяла година.
КН~2: Рядко купувам книги, така че нямам идея - други имат тази грижа, аз не се охарчвам ;)

9. Имате ли любими цитати,
който обичате да споделяте?

КН~1: Имам любими цитати, но не си ги отбелязвам, затова и не мога да си ги намеря и да ги споделям съответно. Понякога ме е яд на себе си за мързела, понякога пък, както си стоя, се сещам за нещо хубаво и си се усмихвам. Мога да ви цитирам стихчето от "Властелинът на пръстените" наизуст, искате ли?
КН~2: Специално в Goodreads не харесвам цитати, но иначе имам тетрадка, в която ги пиша. Даже ме е яд, че не започнах по-рано.

10. Кой е любимият ви автор?

КН~1: Ех, познайте от три пъти... само дето тук не е станала официална фен страница на Хоб xD Така силно се въздържам! Иначе ми допада сума ти фентъзи народ. Тъй като говорим за Goodreads - там не се занимавам особено с добавяне точно на автори, но фигурират имена като Сандерсън, Геймън, Кинг, Пратчет, Марк Лорънс, Майкъл Дж. Съливан... Хидеаки Сорачи xD
КН~2: Сигурно е странно, но винаги ми е много трудно да отговоря на въпроса за любим автор. В сайта съм отбелязала като такива Луси Монтгомъри, Майкъл Дж. Съливан, Труди Канаван, Тери Пратчет, Карл Май, Майкъл Скот, Любомир Николов - Нарви, Валтер Мьорс, Ф. Скот Фицджералд.

11. Присъединили ли сте се
към някои групи?

КН~1: Да, но само към две, български. Групата на "Аз чета" и групата "България чете". По едно време влизах доста често, сега съм се поотказала, защото откакто смениха облика на сайта, станаха твърде много кликания, докато стигна дотам...
КН~2: Присъединила съм се само към "Bulgaria reads", но не влизам там поради липса на интерес.

12. Колко книжни рафтчета (bookshelves)
имате в Goodreads?

КН~1: Най-обикновените + giveaways, защото на три пъти се случи да спечеля от игрите на сайта и останах безумно щастлива. Един път чуждестранна книга, два пъти български. Три за късмет! Все още се включвам, когато се сетя, знае ли човек. Други рафтчета не са ми нужни, обичам опростените листи. Така е и с аниме листата ми например.
КН~2: Стандартните + едни за фентъзи и манга. Веднъж бях решила да направя повече, но настана голям хаос. Засега двете рафтчета са ми напълно достатъчни.

25 август 2016

Тайна, скрита пред очите на всички

„Древните тайни, Робърт, са родили много митове... но това не означава, че самите те са измислица.”

“Изгубеният символ” от Дан Браун е една много въздействаща история за всичко онова, което гледаме, но не виждаме. Това е книга, която поднася любопитна информация за малко известни факти от най-различни области на науката и мистичното. И ни предлага една нова гледна точка към света, предизвиква ни да погледнем на познатото от друга перспектива. 
Сюжетът се развива в рамките на едно денонощие, но всички онези бурни събития, които предстоят да се случат, започват с телефонно обаждане. Професорът по символика Робърт Лангдън е помолен да изнесе лекция във Вашингтон, но когато пристига в столицата, разбира, че нещо ужасно се е объркало. Оказва се, че приятелят му, видният масон Питър Соломон, е отвлечен от изключително умен и находчив психопат - Малах, който иска професорът да му разкрие загадката на Древните тайни, пазени от масоните. Лангдън няма друг избор, освен да играе по неговите правила, ако желае да спаси приятеля си. В същото време Катрин Соломон, сестра на Питър, също е на път да открие какво е сполетяло брат й. Нито тя, нито професорът обаче подозират, че се замесват в една много сложна и оплетена игра, която застрашава не само Питър, но и още много животи.

„Понякога легендите, които съществуват векове, не съществуват безпричинно.”

„Изгубеният символ” ме спечели още с първите си страници. Действието абсолютно никога не спира, на всяка страница се крие изненада, която поражда въпроси или им дава отговор. Всяка липсваща частичка от загадките обаче се поднася постепенно и точно навреме, така че да си на нокти от началото до края. Стилът на писане с лекота те пренася на мястото на действието, все едно си във филм, и няма нито едно излишно описание. Едно от нещата, които много ми допадна, е, че научих много за древните символи, масонството и ноетиката (наука, която обединява модерните технологии и древния мистицизъм. Според ноетиката човешката мисъл може да влияе на околния свят и да го променя и това може да се докаже), за това, че съществуват широкоразпространени заблуди относно тълкуването на думи като „апокалипсис”, че има технологии, за които си нямах идея, че вече са създадени и се използват.

„Ако историята изобщо ни е научила на нещо, това е, че странните идеи, които осмиваме днес, някой ден ще се приемат за безспорни истини.”

Всички герои имат перфектно изградени характери и предизвикват интерес с мислите и действията си. Лангдън е закоравял скептик, който не желае да повярва в съществуването на никакви Древни тайни, независимо колко доказателства получава, че е възможно да има такива. Катрин е изключително находчива и целеустремена, Питър Соломон пък се отличава с мъдрост, благ характер и изключителна упоритост. Но Малах е този, който ми направи най-голямо впечатление. Вълнуващо е да се опитваш да предвидиш действията на един психопат, но е още по-интересно да се пробваш да разкриеш мотивите, които го движат. Доста дълго време мислех, че той няма подбуди, които да го накарат да започне и да продължи да преследва целта си толкова фанатично. Не трябваше да се съмнявам, че всичко ще е перфектно... още тръпна от разкритието в последните страници!
Друго страхотно нещо в тази книга е посланието. След всяка страница се замислях колко възможно е човек грешно да тълкува  света около себе си. За това, че общоизвестните факти ни създават стереотипи на мислене, от които можем да излезем, само ако започнем да ги тълкуваме по друг начин– тогава те се преобразяват от нещо сложно, в нещо много просто. И изглеждат толкова възможни и истинни. Тази книга ме накара да си задам въпроси, които не ми бяха хрумвали досега. Въпреки, че се засягат сериозни теми, всъщност всичко е представено по лек за четене начин – така, че да те развълнува и да продължиш да мислиш дълго след като затвориш книгата. Нещо повече – Браун ни предлага не само въпроси, но и отговори. Дали ще ги приемем или не, зависи изцяло от нас. 
„Изгубеният символ” ми доказа, че има тайни, които се крият пред очите на всички.
Че най-сложните неща обикновено са прости.

Ревю за:
"Шестото клеймо"тук.
"Шифърът на Леонардо"тук.
"Ад" - тук.

Цитати от книгата - тук.

12 август 2016

Старецът отново е Герой


"Гонитбата на Шута" на моята най-любима авторка Робин Хоб, е втората книга от последно известната, лично на мен, поредица - "Фиц и Шута". Тук проследяваме събитията непосредствено след онова, което сполетя Върбов лес. Безкрайно очакване, безкрайни терзания, безкрайна надежда. Остава още една книга, а аз все още не знам как да се чувствам. От една страна знам, че трябва да вярвам, че накрая всичко ще бъде отново добро и красиво, а от друга - отново виждам как Робин Хоб ме оставя без особени надежди. Фиц отново постъпи като безразсъдното момче, което си е, а Пчеличка... можем само да се надяваме, че няма да стане по-лошо, отколкото е.



Пътят на Фиц дотук е много дълъг, поради което е трудно да се пише, без да се дават определени спойлери, затова предварително се извинявам, ако изникнат такива... Но държа да отбележа, че краят на тази книга си е достатъчно огромен спойлер за определена група хора, които очакват третата книга от "Сага за живите кораби". Аз съм човек, който умее да чете книги разбъркано, и по-скоро се зарадвах на присъствието на герои от Корабите, както и на това, че предположенията ми за много неща се оказаха верни. Но за онези, които биха предпочели по някакъв начин да прочетат историята по хронологичен път - съветвам ги да имат търпение. Реално погледнато има още редица книги, свързани със същата вселена, които все още нямаме достижими на български език, но за наша радост, те не са чак толкова крепко свързани по този изненадващ и радващ феновете начин. Но! Главното - помислете дали сте готови за "голямото мазало", сблъсъкът между две истории, които и без това са си в един общ, голям възел. 
Ще се наложи, изглежда, да говоря само за нещата, които в момента са завладели съзнанието ми, за да не се налага да преразказвам големи пасажи от цялостната история. В този случай може би няма да става въпрос толкова за "ревю", колкото за изложението на един (малко луд) фен на авторката и нейната сага.

"Гонитбата на Шута" - това, разбира се, беше дългата втора книга преди ударът, който предстои да преживеем в третата, за което съм почти сигурна.
Сенч е извън играта, Шута е изпаднал в шизофренични настроения, Предан и Копривка са все по-отчаяни от опърничавостта на Фиц. Самият Фиц е отчаян, самотен, чувства се виновен и стар. Хваща всяка малка надежда, опитвайки се да я задържи, но накрая остава отново и само болката.
Фиц като старец... това е ново понятие, което ми е малко трудно да приема, защото той реално никога не се променя външно. И много малко вътрешно. Признавам обаче, че е станал малко по-съобразителен, по-пресметлив, по-разумен... поне в повечето случаи. Признава слабостта си, обръща някак по-голямо внимание на спомените си, когато щял да направи еди-какво си в определена ситуация. И въпреки това, въпреки всички промени, загуби, разочарования от самия себе си... Фиц си е Фиц. Непреклонно инатлив идиот. Дори си призна, че е идиот! След толкова много години! Все още е героят, когото "познавам". Човек в сенките. Човек извън сенките. Принц, убиец, слуга... Все си е Фиц. Абсолютно неразумен, особено в момента, в който го оставихме в края на книгата. И знам, че вероятно ще се измъкнат от това... но, по дяволите, този край! Кара те да обикаляш в кръг от нервност, чакайки или третия том от тази поредица, или поне третият том от корабите. Подготовката си заслужаваше, всички преследвания и събирането на цялата тази информация, доведе до едно ново пътешествие. Независимо дали последно или не, Фиц отново е Герой. И отново е на път.

По-трудно е с Шута. Както май съм споменавала и преди, имам чувството, че Хоб изпитва мазохистични трепети спрямо него. Тъй де, и аз съм малтретирала образи, създадени от самата мен, но това е вече прекалено. Да отнемеш на това чисто създание радостта от живота... защо? За да го накараш да "порасне"? За да избиеш от него цялата светлина... за какво? Винаги ми е било чудно. И трудно, понеже цял живот ще възприемам образа на Шута именно по другия начин. Светлина, смях, увереност, магия и смелост. Рязката промяна в това създание, неговите желания да умре, да мъсти, да убива... Те не са характерни за този герой. Твърде е различен. Според мен се връща към себе си едва след като Фиц стана твърдо решен да започне да "приключенства" сам. Тогава Шутът беше вече Шута. Стопроцентово "да" за този Шут! Може би рязката промяна на магията беше това, което търси през цялото време, за да оживее отново. В този случай - адмирации към Спарк, която беше там, когато беше нужно.

Настоятелност, Лант, Аш/Спарк, Пъстра - това са представителите на свежата кръв, които харесах особено много в този том от поредицата. Отговарят на имената си (тук става дума предимно за Настоятелност) и "правят шоуто". За разлика от тях Шън ме дразни, макар че това може и да се дължи на цялостната й визия на разглезено момиченце, което още от преди искаше да парадира с "богатството" си... То и Лант малко ме дразни, но има шансове за подобрение. Пъстра не е от досадните животни (като Бързонога), които ще седнат да тормозят Фиц, точно затова пък е чудесен спътник. Тя говори! А е врана! Говори като човек! И е забавна!
Настоятелност и Лант биха станали добра комбинация и нататък. И двамата са просто "палета", но съм сигурна, че ще участват в нещо гениално. Също като Аш/Спарк... не е случайно това, че са заедно в този верижен идиотизъм.
Никой не може да замести Нощни очи в цялата картина. Нощни очи все още е "жив"... за бога, защо пък да не е, след като дори Искрен "проговори"! Дракони летят в небето... защо и изгубените в Умението или в смъртта да не могат? Някъде далеч, Бащата-вълк дебне и бди. Над едно кутре... О, забравих за кутрето!
Настояването на Шута относно истината за Пчеличка не беше нищо изненадващо. Мисля, че и Фиц го знаеше... разбира се, че винаги го е знаел. Просто е от тези, които веднага ще кажат "не". Съвсем нормално, разбира се... но е толкова логично. Почти го прие, преди пак да започне да пее другата песен. Интересно ми е какво ли ще каже накрая...
Искам края!

Подобно "ревю" (по-скоро фенско излияние) можете да прочетете и за първия том от трилогията "Фиц и Шута" - тук


11 август 2016

My Party TAG


Здравейте, странстващи приятели!
Както казва един мой любим герой от една книга - бас давам, че все някога ви е хрумвало
да се запитате какво ли би било, ако тръгнете на пътешествие с този или онзи герой.
А какво ли би било да сте част от отряд, изграден само от най-добрите? Група, с която ще преминете през безброй трудности, достигайки Принцесата... пардон, постигнете заветната цел?
Приемете предизвикателството да създадете въпросния отряд с помощта на този таг~ 
ВАЖНО - посочете един герой (накрая ще разберете защо)

01. Герой, който ще плаща всички сметки
Книгоядец~1 смята, че ще бъде много мило от страна на Тивин Ланистър ("Песен за огън и лед") да плаща всички сметки на групата. Тъй като, знае се, човекът "сере злато", а и има хубавото качество да мълчи като гроб, доколкото разбрахме за него от енциклопедията по темата.
Книгоядец~2 смята да се възползва от богатството на Едмон Дантес ("Граф Монте Кристо") за мисиите си. Да се надяваме, че няма да се замесва в този случай в неговото отмъщение xD
 
02. Безпаричният герой
Първият, за когото Книгоядец~1 се сети за тази категория е Абдула ("Замък в небето"), който е типичен представител на долната класа от традиционните приказки.
Книгоядец~2 пък се сети за страшният Ноби Нобс от Светът на Диска (Тери Пратчет). Е, той е малко трудно описуем... но винаги е насреща...

03. Най-способният боец
Взаимното обсъждане на тази категория доведе до взаимно съгласие, относно това кой да я оглавява. В момента господинът, спечелил сърцата ни, е Сен Люк ("Остриетата на Кардинала").

04. Най-способният чародей
Книгоядец~1 обявява, че когато чуе подобно определение, винаги мисли само и единствено за Гандалф Сивия ("Властелинът на пръстените").
Книгоядец~2 пък се обърна към Есрахаддон (цикълът "Ририя" на Майкъл Дж. Съливан).
Според мен тези двамата биха се харесали...

05. Най-калпавият чародей
Макар че в началото не се сетихме за Ринсуинд, май той е достоен за тази категория. Само че не бива да нарушаваме собствените си правила и двете казваме Ерагон (четирилогия "Наследството" на К. Паолини). Освен това Книгоядец~1 добавя, че това е и един от най-досадните образи, които тя познава...

06. Най-безразсъдният герой
Книгоядец~1 веднага посочи Фицрицарин Пророка (цикълът на Робин Хоб). Особено пък на старини, кълна се!
Книгоядец~2 имаше честта да попадне на вечния турист Двуцветко ("Светът на Диска").

07. Най-глупавият герой
Това затрудни и двете представителки на блога, но пък след общо гласуване, стигнахме отново до общо решение. Избраникът ни е Дърк Стрьове ("Луна и грош"), който ми се струва, че дори не можем да съжаляваме истински. Специално Книгоядец~1 не може...

08. Героят страхливец
Отново общо решение доведе до избора на Дейзи ("Великият Гетсби") на тази почетна позиция. Съвсем заслужено...

09. Забавният герой
Книгоядец~1 няма как да не се обърне към Шута (от книгите на Робин Хоб)... Той, след като действа и като допълнение на Фиц, е просто неизбежен...
Книгоядец~2 се обърна към Джалал ("Гневът и зората") за помощ във веселата част.

10. Героят готвач
Не съм много сигурна, че изборът ни е много добър, но се сетихме само за един особено

"превъзходен" готвач на име Ейдриън (книгите за Ририя). Явно много ни се ще да пробваме на вкус малко супа със зелено месо, горко ни...

11. Героят, когото всички подценяват
Голямо мислене падна тук. В крайна сметка Книгоядец~1 успя да се сети само за Хидейоши ("Тайко"). Книгоядец~2 успя да се справи по-бързо със задачата, досещайки се за Балардийо (Остриетата на Кардинала")

12. Героят, когото всички надценяват
Книгоядец~1 се досети за един от най-досадните образи, които познава - Фродо ("Властелинът на пръстените"). Книгоядец~2 беше наред да се почуди, но в крайна сметка посочи Джош от "Тайните на безсмъртния Никола Фламел".

13. Героят лечител
Книгоядец~1 посочва Копривка от книгите на Робин Хоб, защото вярва, че Умението е нещо, което може да бъде от изключителна полезност.
А Книгоядец~2 се досети за Сорша ("Огнената наследница"), която си е действителен лечител.

14. Героят учител/наставник
Макар че Книгоядец~1 имаше още доста идеи, първото, на което се съгласи, беше предложението и на Книгоядец~2. Все още спазваме правилата! Така че героят тук е Джаред ("Инкарсерон").

15. Героят сваляч
Тук пък пак сме под влияние на наскоро прочетените книги (не, че това си е за яд, о, изобщо), и ни хрумва само Марсиак ("Остретата на Кардинала") xD

16. Героят романтик
Книгоядец~1 се спира на Елънд ("Мъглороден"), понеже той е най-близко до Човека-романтика такъв, какъвто би ми допаднал... вероятно.
Книгоядец~2 се залепва за Халид ("Гневът и зората").

17. Героят превръщенец
(върколак, вампир)
Ами... Книгоядец~1 веднага се сеща за Дракула... кой друг...
Книгоядец~2 обаче се досеща за Сайлъс ("Книга за гробището")... и отговаря на моето питане xD

18. Герой, който не принадлежи
на човешкия вид
Нощни очи (книгите на Робин Хоб) е съществото, което Книгоядец~1 посочва за себе си. Вече трябва да е ясно, че в момента е потънала много дълбоко във вселената на Хоб и поради това много от героите, които избира по инерция, са именно от тази вселена.
Бартимеус (трилогията за Бартимеус на Джонатан Страуд) е изборът на Книгоядец~2.

19. Героят злодей
Книгоядец~1 случайно си спомни за... Кристофър Леш ("Абарат"), който е един ама наистина откачен персонаж...
Книгоядец~2 се кефи много на Манон (книгите на Сара Маас).
И тези двамата много биха се харесали...


ВНИМАНИЕ!
Създадохте ли своя страхотен, мега силен отбор?
А сега следва предизвикателство №2...
Имате право да заемете мястото на един от героите и да изберете други четирима от онези, които вече посочихте. Петимата ще бъдете героите във вашата си собствена история.
Питате защо? Защото никога не се тръгва на пътешествие с 19 души, та това е лудост!

Книгоядец~1: Според мен ще бъде най-честно да избера да заема мястото на най-безразсъдния герой, който в моя случай е посочен като Фицрицарин. Причината е, че от памтивека това е героят, с когото най-лесно се асоциирам. И, слагайки себе си като Фиц, всичко останало се напасва много лесно. Взимам обаче Тивин Ланистър, за да имам свободата да ходя навсякъде (уоу). След това Шута, без когото няма накъде, Нощни очи, защото с Фиц са едно цяло и... Разкъсвам се, обаче в момента имам непреодолимото желание да посоча Елънд, дори евентуално да съжалявам...

Книгоядец~2: Заемам мястото на Сорша, защото прецених, че спътниците ми ще имат огромна нужда от лечител. Избирам Сен Люк и Ейдриън, за да прочистват пътя от всякакви врагове, Есрахаддон, защото просто обожавам архаичния език, който използва, а и също ще ме пази от лошите. :D И Джалал, за да има духовит хумор в тази бойна дружина.


02 август 2016

700 метра под земята... и след това

Информационно каренце



Заглавие: 700 метра под земята
Автор: Джак дю Брул
Жанр: трилър
Година на издаване в България: 2016
Издателство: Бард

Книгата в Goodreads: тук
Лична оценка: 2,5/5
С няколко скромни думи за книгата: История с потенциал, но по-скоро като сценарии за по-слабичък филм за Джеймс Бонд.



Филип Мърсър е известен в средите си геолог, когото откриваме да води обучение за спасителни мисии в мините. В същата мина и в същия ден съдбата е отредила негов стар и добър приятел да се окаже по работа в мината. Ученият е дошъл с някаква тайнствена мисия, но все пак Мърсър решава, че може да се отбие да го види.
Но в мината отекват изстрели и викове.
Приятелят на Мърсър и останалите учени са мъртви...

Първото нещо, което привлича мен като читател, е заглавието на една книга. В случая "700 метра под земята" веднага ми навя мисли за подземни изненади, ужаси и екшън. Разбира се, четох и резюмето на книгата, тъй като отново не познавам автора... но мнението ми, останало от заглавието, вероятно е нарисувало твърде далечна фантазия от реалността. При което останах малко объркана.
Защото реалността е, че Филип Мърсър слиза само един проклет път на 700 метра под земята. Нито веднъж повече. И дори не осъзнах, когато го направи. Ето с това илюзията ми беше (почти) навременно разбита. Може би затова отсега трябва да си кажа, че някак предпочитам английското заглавие, което гласи (ще си послужа с думите на преводача, моля да не ме бие) "Повелители на светкавиците".
Е, до самия край очаквах второто спускане и така нататък, и спускания реално имаше на две места, което... беше добре.
Имах обаче и някои други проблеми с историята в тази книга. По-конкретно с главния й герой.
В началото ни представят Филип Мърсър като обикновен геолог, който си разбира от работата и е решен да помогне на група миньори да се научат как да се пазят. Дотук добре. Мърсър решава, като съвсем обикновен човек, да посети свой скъп приятел, за когото знае, че също е в конкретната мина, където се провежда обучението. Ами, добре...
Мърсър слиза в шахтата... и чува изстрели.
И в този момент се превръща в нещо средно между Индиана Джоунс, Джеймс Бонд, Рамбо... и може би Железния човек, но без костюма (защото малко по-нататък разбираме, че е едва ли не милионер).
Когато вижда приятеля си застрелян, Мърсър веднагически решава, че трябва да отмъсти за него. Което на фона на това, че все още не познаваме героя достатъчно добре, стои някак нелепо. Поне за мен. Помислете си все пак - някакъв си геолог ще иска да отмъщава за убийство, след като по-нормалното е да изпадне в шок и ужас, предполагам. Не да скочи да виси от асансьор. В тази светлина решението му да проследи джипа на убийците с багер (!!) надолу по склона на мината стоеше още по-нелепо. Наистина. Все още ми е леко трудно да осъзная тази част от историята...

От там нататък Мърсър се забърква в сложна схема, което си е в реда на нещата при трилърите. Организации в сянка, бандити, наемници, войници, ФБР (задължително!)... следват още няколко много странни преследвания, които по принцип биха седели чудесно на екран, ако говорим за средностатистически екшън. Съвсем по естествен начин героят ни се сдоби и с готина мадама... само дето историята й беше ясна още от самото начало и може би само трябваше да се чудим кога ще й се види краят. А ако този край трябваше да минава за детективско разкритие, значи или аз съм гледала/чела твърде много детективски истории, или просто си беше неустоимо слаб.
В интерес на истината авторът сякаш не държи да създава някакви големи тайни. Изключвам Мърсър от това, понеже до последно имаше някакви неща, които разбирахме за него в последния момент. Понякога ми звучеше като "Ох, в каква каша ще се забърка моят човек, чакай да му измислим още една Джеймс Бонд-сила..."
Може би малко преувеличавам тук, афектирана от образа, и ще го видя в друга светлина след време, но... не съм особено сигурна. В действителност го харесах именно когато се превъплътяваше в Индиана Джоунс, защото Индиана ми е слабост по принцип. Мърсър влезе в такава роля на два пъти - в пещерата в Афганистан и в морето около Фиджи. (А как му завиждам за това колко лесно може да си пътува по света, ц-ц...)

Идеята за кристалите не е непременно лоша. Свързана с актуалната тема за глобалното затопляне, както и със света на една доста корумпирана зелена организация, наистина не е слаба, но не достигна до мен самата. Загубих, както се вижда, повече време в опити да се сработя с героя. Знаете ли кое смятам за интересен плюс? Фактът, че тук лошите бяха доста умни. Винаги бяха на крачка напред, или поне на равна нога с нашия герой, ако се замисли човек. Което си е голям плюс, невинаги човек среща книга от този тип, където героят да не се сеща винаги пръв за нещо и лошите да изостават. А това врагът ти да не изостава от теб поражда известно напрежение.

"700 метра под земята" не успя да си извоюва мястото, което мислено бях отредила на книгата, а падна с доста пунктове надолу, но какво пък - ако съм права да свързвам всичко с Джеймс Бонд, току-виж вече не се нуждая да гледам следващия филм~
А и всъщност, както и да звуча дотук, не съжалявам за отделеното време. Никъде другаде нямаше да се начудя на толкова специални ефекти. Това, без да се шегувам, със сигурност ще се хареса на любителите на екшъна. Само нека внимават да не ги удари някоя светкавица ;)

01 август 2016

Спомени, написани върху камък


„Майстора на куполи” е книга за Истанбул, столица на Османската империя през XVI в. Елиф Шафак пише за един град, приютил в себе си разноцветна мозайка от хора, животни и сгради, всички те индивидуални, но съществуващи в едно цяло. Затова и градът е жив и шумен, като бързотечаща река, отправила се към бъдещето, изличавайки по пътя си спомена за живите, но запазвайки паметниците на техния труд.
„Майстора на куполи” преследява историята на индиеца Джахан, дошъл в Истанбул като махут на белия слон Чота, дар за султана от далечни земи. Работата му е просто да се грижи за животното, но неочаквано за обикновен слуга, той става калфа на най-добрия архитект в града – Синан, наричан Майстора. Така животът му минава в грижа за слона и работа по строежите. Но хората, с които се сблъсква по пътя си, невинаги са добронамерени. Джахан ще трябва да се справя с гнева на по-висшестоящите от него, с несподелената любов, която терзае сърцето му, с недоволството и недоверието на жителите на града и със страха да не разочарова единствения човек, който е видял таланта в него – Майстора.
Джахан е герой, в който не усетих развитие, освен в края на книгата. Той е един и същ, независимо колко години минават - любопитен и малко наивен, добросърдечен и амбициозен, но не и алчен, макар и малко завистлив. Отдадеността му да се грижи за слона, който чувства като свой приятел, също не отдалечаваше героя от образа на миловидно момче. Тези неща ми допаднаха в него, както и развитието му в края на книгата, което беше за добро.

Другия герой, който ми направи впечатление, е Майстора, който има добро сърце, но не е наивник – той е улегнал и мъдър, посветен на работата си и на задачата да образова калфите си, които чувства като свои деца. В него харесах онази умереност във всичко, с което се захващаше. Той винаги спираше да помисли и знаеше кога има смисъл да предприеме действия и кога е ненужно.
Шафак обръща внимание и на второстепенните си герои – султаните, везирите и посланиците, останалите трима калфи – те също имат история, която е разказана, и всеки един от тях изиграва своята роля, макар и да изглеждат пасивни като персонажи.
В „Майстора на куполи” ми допаднаха както неочакваните обрати, така и това, че се сблъсках с интересния начин на мислене, истории, обичаи, поговорки и привички на много етноси.
Историята е динамична. Тя обхваща голям период от време, но годините преливат една в друга, без действието да прескача хаотично. Когато героите се справят с един проблем, на негово място идва друг и така действието никога не спира, а ситуациите никога не се повтарят, макар сюжетът често да се развива около строежа на поредна нова джамия.
Харесах Истанбул заради чувството за автентичност, което му е придала авторката. Книгата предизвика въображението ми – описанията пораждаха в съзнанието ми картини на един величествен град – с екзотична архитектура, с големи мащаби и пъстра мозайка от безброй хора - роби и господари, мюсюлмани и неверници - всички съжителстват заедно по един или друг начин, но суеверията и религията поставят определени граници и правила между всички тях, които не бива да бъдат нарушавани. Но наред с красивите неща, усетих и грозното – лошата миризма, бедността и алчните за власт и признание, които вечно плетат интригите си.

Примери за хармонията във всичко в града са прекрасната „Света София”, извисяваща се над бедни, схлупени коптори, чумата и другите зарази, вилнеещи през лятото, които покосяват всеки, независимо от ранга му. Но градът продължава напред, а Майстора и калфите строят, поправят и разрушават, докато около тях кипи от живот.
Единственото, което не ми допадна много, се отнася до превода – използват се турски думи, които не бяха обяснени. На някои от тях е лесно да разбереш значението от контекста, но други според мен е хубаво да бъдат разяснени с бележка под линия. Не мисля, че са затруднение за читателя да навлезе в историята, но най-малкото ще задоволят любопитството на незапознати с турския като мен.
Майстора, калфите, белият слон и историята, която създадоха заедно, остави все хубави спомени в мен. Беше истинско удоволствие да прочета нещо за един по-различен и непознат свят. Магията на книгата е именно в това, че на всяка страница срещаш нещо различно, което чака да го опознаеш.

Валхала спи в леда

Информационно каренце



Заглавие: Валхала
Автор: Робърт Дж. Мразек
Жанр: трилър
Година на издаване в България: 2016
Издателство: Бард

Книгата в Goodreads: тук
Лична оценка: 4/5
С няколко скромни думи за книгата: Сняг, археология, фанатични вярващи, световна заплаха и симпатични главни герои в стил Индиана Джоунс. Дотук - все плюсове :)



Когато един богат американец открива в ледовете на Гренландия стар военен самолет, който да прибави към личната си историческа колекция, той съвсем не е подготвен за онова, което крие ледът метри по-надолу от "старата военна щайга". 
Гроб на викингски кораб, заедно с целия му екипаж, съвършено запазени в леда. Плоча с рунически надпис, криещ отговор за един много дълго продължил спор.
Една млада и талантлива археоложка, най-добрият специалист по руни в света в този момент, ще склони да погледне надписа. Но никой не очаква, че и други искат да го видят, защото се надяват, че така ще открият пътя към Валхала. Враговете са готови на всичко, дори и да е нужно да унищожат целия свят. Така започва шеметното приключение на специалистката  по руни Александра Воан и ветеранът Маколи.

Първото нещо, което ме впечатли в романа "Валхала", бяха препратките и закачките с романи на Уайлд и доза Фицджералд. Мразек изглежда има талант като цяло да прави разни сравнения, които да са хем поучаващи, хем заразително интересни, хем често пъти забавни с иронията или сарказма си. Не познавам добре този автор, но определено бих прочела с голямо удоволствие още нещо негово.
"Валхала" напомня може би за така известните произведения на Дан Браун, което не би следвало да учудва никого, тъй като след успеха на споменатия господин, започнаха да излизат редица подобни книги. Но дори и да напомня, романът на Мразек за мен си остава красиво открояваща се в морето подобни трилъри. Действена, по закон изправяща всякакви организации едни срещу други във вечния дуел, "Валхала" успя, поне за мен, да те изпрати в ледения свят на Гренландия. Да те потопи в огромните вълни на морето в търсене на отговора на загадката. И, което е особено важно, постигна нещо. Защото неотдавна четях "Метеоритът" на споменатия вече Браун и там всичко излезе по-скоро като голяма лъжа, което беше разочароващо, понеже историята започваше доста по-добре.
Струва ми се, че авторът на "Валхала" има страст към оръжията и летателните апарати, които е описал така подробно. Но сигурно има и интерес към викингите, религиите и... Фицджералд xD. Сравнявам по-нагоре тази книга с "Метеоритът", защото по същия начин имаме тайнствено откритие, за което се борят тайнствени организации и хора на президента на САЩ. Но докато там героите не можаха да ме спечелят напълно, Маколи и Воан успяха. Погледнато реално, те не са нищо повече от стандартното дуо за трилърите от този тип, но все пак имаше нещо в тях. Дори Риса успя да ме впечатли дотолкова, че да го мразя. Онзи Крис беше обрисуван като достоен потомък на викинги. Барнаби беше достоен професор (да, с някои гадни привички, но достоен). Тоест, героите бяха симпатични и по свой си начин силни.
Може би защото от доста време не съм минавала на "твърда" храна, счита се - нещо НЕ-фентъзи, "Валхала" беше точната книга. От онези, в които се случва нещо почти невъзможно, но какво пък... може и да се случи! С голям интерес проследих теориите на немците за генетиката. Този план беше върхът, уоу! Толкова фантастично, но пък дали? Кой знае...
Чудя се какво би могло да се определи като минус, за да не излиза, че го удрям само на хвалби... Но наистина не съм сигурна, освен може би липсата на повече загадки в стил тайни кодове и подобни. Щеше да е много по-сложно и вероятно много по-предизвикателно. Когато доктор Воан показа на Маколи дешифрираните руни някъде в самото начало, очаквах да имаме още такива нататък. Но каквото било - било, както казват хората и аз пак съм доволна. Книгата се чете много бързо, носи студ и сняг, което е прекрасно, когато я четеш в летен ден. Носи и мириса на морето, и свирепостта на викингите. Викингите са навсякъде... човек да поиска да чете Скандинавска митология... и вероятно няма да съжалява.

"Вече не издържаше мъчителния студ.
Вечния мрак.
Неспирно виещия вятър.
Беше последният оцелял."