23 март 2019

Човекът, който чете в метрото


            Има едни странни птици в софийското метро, които, видиш ли, предпочитат да четат, докато се возят или пък чакат следващото влакче. Струва ми се, че такива има по целия свят, но аз поглед върху целия свят нямам, затова говоря за нашенските си пътешественици. Случвало се е на всеки (софиянец или гостенин на столицата де) да се размине с такива хора из подземните коридори. Това са онези хора с грижливо подвързаната в дрешка за книги книга. Или пък книга, опакована във вестник в ръце. Или пък гола-голеничка книжна вещ. Все едно, картинката е ясна. Тези хора са единици, макар че, смея да твърдя, напоследък стават малко повече от преди. Идея си нямам защо говоря за тях.
Човек ги вижда навсякъде, просто част от пейзажа. Задължителния щрих в цветната картинка на обществения транспорт под земята. Блъскаш се в тях, докато тичаш да хванеш мотрисата от другата линия на метрото, защото са улисани да дочетат абзаца вървейки, за да не изпуснат историята си. Може би те се блъскат в теб, защото си се изпречил на специалната траектория за безопасен път, която четящият си начертава, докато върви, забил нос в книгата (това умение се прилага и при четене по пътя в надземни условия и се придобива след много часове пътувания по един и същи път).
Идва влакчето, вратите се отварят и вътре заварваш някой да чете в ъгъла. Или е извадил късмет и седи някъде. Или пък буквално е забил нос в книгата, защото е час пик и няма друг начин да се чете, освен с лице, забито в страницата. (И колко ужасен е моментът, в който осъзнаеш, че не можеш да си обърнеш страницата, толкова е тясно и пълно с хора!).
Хората обичат да повтарят неща като „Какво толкова, някой просто си чете!“ или пък „И какво, не сте виждали човек да чете преди, така ли?“, но всъщност картинката е малко по-различна. Не знам какво е да си човекът без книга отсреща, защото аз винаги съм била момичето, което чете в метрото, откакто метрото съществува в сегашния си вид. От години минавам все по един и същи път, приблизително в точно определени часове от деня и ранната вечер и винаги, винаги съм била точно онова, което описах и по-горе – човекът с книгата, който върви, стои или седи и просто си чете.
Това не значи, че не виждам и не чувам какво става около мен. Виждам всички около себе си, които ме гледат напрегнато, сякаш правя нещо твърде необичайно. И онези, които се опитват да разберат заглавието на книгата и остават по-често разочаровани, тъй като четивото обикновено е снабдено с дреха. И онези, които леко се надвесват от лявата или от дясната ти страна, за да почетат и те. (Такива хора може и често да разочаровам – чета бързо и обикновено се правя, че не забелязвам, че и те четат, защото ако разберат, че аз знам, обикновено се засрамват)… О, нека не пропускаме онези, които ме гледат шокирано или обидено, или възмутено, когато се случи да се заливам от смях или хихикам, хванала някаква си книга, вместо телефон.
Но нищо от това няма значение. Никой не може да смути мен, да ме обиди или да ме учуди. Всички сме различни и реагираме различно. Някой ще си помисли за мен, че съм странна. Друг – че правя пози. Трети – че, да, просто си чета. Знаете ли колко точно се интересува четящият в метрото от мнението на околните? Нека хората си зяпат, нека се мъчат да отгатнат какво четеш, докато им се струва неудобно да те попитат направо. Нека снимат, нека се възмущават (случвало се е да чувам колко ненормална съм да чета в час пик, облегнала книга на услужливия гръб на някакъв непознат господин – извинявам се, господине, но явно не сте имал против, много мило от Ваша страна).
Човекът, който чете в метрото, не можеш го спря. Той си има специален вътрешен часовник (повтарям – придобива се чрез тренировки и принципа „проба-грешка“), който му помага да слиза на точната станция, стигайки до края на абзаца си точно навреме. Той е способен – също като мен – да се запише на бойни изкуства и единственото, което овладее, да бъде цаката да стоиш стабилно в движещо се транспортно средство, без да се държиш, за да си държиш книгата, много ясно. Добре де, може и без бойните изкуства, просто прегръщаш някоя тръбичка или дръжка.
Такъв човек овладява изкуството да става и очевидно невидим понякога. Контролата ме е подминавала неведнъж, въпреки че очевидно държа карта и чакам да ми я вземат, за да я проверят (често ти я изтръгват от ръцете, сякаш пари и щипе).
Човекът, който чете в метрото, може би върви с още една книга под ръка. Или пък в чантата. Аз съм способна да извадя нова книга и от книгодрешката, и от чантата, и дори понякога от вътрешния джоб на якето (че няма да се мокри на есенния дъжд, я!). Ще срещнеш такъв човек с някоя огромна тухла (знаете ли какво е чувството да те гледат с ееееей такива очи, докато улисано четеш някоя тухла?). Ще засечеш някой да чете, видимо притеснен (знаете ли, че по закона на четящия в метрото, най-горещата или най-смешната сцена идват точно когато си в метрото и поне двама искат да почетат от страницата ти?).
Ще срещнеш още и четящ човек, усърдно драскащ в книгата си с моливче. Представете си, възмутително! Само че метрото е едно от местата, на които аз поне съм учила най-усърдно точно час преди важен изпит. (А понякога и записки, писани на ръка, също се смятат за чудно нещо от околните. Но неведнъж възрастни и много мили дами са ми пожелавали успех, след като съм им помогнала да разберат къде трябва да се прекачат. Всъщност, ето ви още един момент – човекът с книга в метрото често явно изглежда доста сигурен и надежден. Възрастните дами спират такива хора, за да получат помощ… е, стига четящият да е на тази планета, разбира се).
Ще срещнеш и от онези, които четат на други езици. Английски и руски? Няма проблем. Японски? „О-боже-мой-този-човек-знае-японски-искам-и-аз!!“.
Разбира се, че ги има и онези, които четат на телефона си или се разхождат с електронна книга. Но то е ясно, че тук не става дума за тях. Разбирате ли – тези хора са в крак с времето. А пък онези с хартиените книги – те са си ретро, тотални хипстъри, как смеят!
Та, чудех се… Попаднах на някаква книга, в която става въпрос за момиче, което чете в метрото. Чуждо метро, чужди порядки и така нататък. Видите ли, това момиче вдигало често очи от книгата си и оглеждало хората около себе си, и ги опознавало чрез книгите, които държат и те. Как, чудя се, въобще е способна да вдигне поглед и да оглежда хората… Човекът, който чете в метрото, малко се интересува от това, което правят другите. Той си има своя книга, те пък – други. Клюките стават безинтересни. Край на проблема. Дори не ми е хрумвало да оглеждам пътниците, освен в краткия момент, в който влизам през вратата и търся удобно място за себе си и преносимия си свят. Странна ще да е тази работа. Но пък метрото на онова момиче сигурно също ще да е някое специално.

18 февруари 2019

Летни дни и...

"Летни дни и летни нощи" (Сиела, 2016) - сборник с YA разкази за любовта, слънцето, младостта, силата в това да бъдеш заедно с някого...
На пръв поглед изданието е изключително симпатично - корицата и всичко останало (въпреки че аз продължавам да се оплаквам от СтефЪни, да плача с кървави сълзи, когато се загледам продължително, защото не мога да си обясня какво прави това име различно от другите Стефани-та).
Ако мога да си позволя малко лирично отклонение обаче, в тази книга има някакъв проблем. Или пък не е книгата виновна, а аз самата. Представяйки си разкази за лятото и любовта по начина, по който аз бих разбрала тази тема, половината от историите тук отпадат, дори само заради елемента на трагедия, който съдържат. От една книга за истории с млади хора, които срещат Любовта не вярвам да се очаква да наранява и да съдържа реализъм. Как трябва да си представя, че чета тези разкази през лятото - безкрайното, топлото, чудното, различното - и да страдам заради болката, наслоена вътре, вместо да вярвам все по-силно, че през този сезон се случва истинска магия. Не е ли лятото (поне според този сборник) сезонът, който да ни убеди, че имаме време за всичко и това време е безгрижно, красиво, мъничко несериозно...
Хм... Явно сама съм си виновна. Май само покрай Коледа се случват безгрижни чудеса, изпълнени с повече радост, отколкото понякога е възможно да откриеш в дадена ситуация. А аз по принцип съм зимно дете и вярвам повече в магията на снега, сигурно затова не разбирам магията на разтапящия се асфалт.

Не съм сигурна дали имам любим разказ тук, но най-много се доближава, предполагам, този на Лев Гросман, което всъщност ме изненадва. Той обаче е чак накрая. Я да се върнем от началото да видим имаше ли и нещо друго (ще пропускам наличието на трагедиите, за да не се окаже, че се оплитам твърде много в подробностите, важни за "изненадата")...

"Глава, люспи, език, опашка" на Лий Бардуго се вписва добре в лятната тема. Тук се говори за това как да оцелеем в най-големия пек и в тишината на града, когато половината от населението му е някъде другаде. И за магията на очакването да се появи тайнственото непознато момче, което с всяко изминало лято става все по-специално. Бардуго залага на магията с късче приказни мотиви, станали популярни съвсем наскоро и в друг тип изкуство, освен литературата (но не мога да посоча, за да не ви насочвам за решаването на загадката, дори и решението да се вижда кристално ясно, според мен). Разказът не е лош като въвеждаща история, но не мога да кажа, че ще го запомня с нещо повече от приликата му с други произведения.
"Краят на любовта" на Нина Лакор също мога да причисля като добър пример за летен разказ. Тук се залага още един тип мотив по темата "любовта към различния" (в първия разказ отгоре също можем да я открием... както и навсякъде из сборника, де). Разказът на Лакор представя копнежа на едно момиче по друго момиче - простичко, ясно, реалистично и, разбира се, с надеждата, че отхвърляне няма да има, защото любовта е най-силната магия. А лятото пък трябва да е сезонът на чудесата, както вече се разбрахме. След време обаче и този разказ няма да си спомням с нещо отличително.
"Последна съпротива в Синегор" на Либа Брей е нещо, което следва стандартната процедура за смес от нещо-като-комедия + някакъв-некадърник + момичето-на-мечтите-което-не-ме-поглежда. Можем да наречем резултата "класическа комеди-зомби ненормалност" или... ами нещо такова. Неудачникът всъщност е симпатичен, но по някакъв начин историята е леко досадна, вероятно заради клишетата си. Поне всички герои в нея съзнават, че са част от клише и нещата някак се уравновесяват.
"Нездрави удоволствия" на Франческа Лия Блок е... ъх... Първо - как трябва да харесам героите, като те участват само като инициали тук, каква връзка трябва да имам с тях? Трябва да сметна, че историята е истинска само защото не се споменават имена ли? Второ - това е разказът, който най не заслужава да е тук, защото е всичко, което любовта и лятото не бива да дават, ако искаме да вярваме в тяхната сила. Иначе казано - историята е първата локва депресия, в която да се удавиш, нещо като "Ха-ха, ти си мислеше, че сега ще ти е хубаво, приятно и красиво, но аз ще унищожа вярата ти в хубавия живот с отвара от реализъм, за да ти вгорча надеждите, че и ти можеш да имаш магическо лято като младежите, за които чете преди мен!"
"След деветдесет минути завийте на север" на СтефЪни Пъркинс ще остане в съзнанието ми с твърде обилното описание на това колко "мазна" и потна била героинята, как краката на главния герой били толкова космати и мъжествени, облечени за първи път в къси панталони и... ами, да, схващате, че идеята за романса малко ми минава на заден план, по-скоро историята ми остава в съзнанието с леко гнусен привкус, колкото и да се опитвах да се абстрахирам. Кълна се, че не е, защото е на авторката с онова име (аз рядко поглеждам заглавието на дадена история, дори и имената на главите в големите романи), просто не е моят тип история и цивренето на главната героиня с нейните "кърпички за мазнина" ми идва банално.
"Сувенири" на Тим Федерле е история за момче, влюбено в друго момче, вероятно в отговор на историята на Лакор. Проблемът на главния герой беше, че е голямо мрънкало и депресар, който просто не си позволи да повярва, че магията наистина работи за него. Всъщност, историята е близо до това да бъде обявена от мен за "недостойна" да участва тук, но депресарят, да си призная, ме кефи с абсолютното си мрачно настроение. Човек ще си помисли, че е супер досадно да чете за безкрайния поток от оплаквания и себеомраза, но ако имаш настройката да упорстваш и да видиш докъде ще е падението на този тип...
"Инерция" на Вероника Рот съдържаше елемент на фантастика, но всъщност беше крайно безинтересен, без да мога да дам конкретна причина за това чувство. Пресъздаваха се случки, нахвърляни скучно, без да се улови силата на темата, която се търси (която все пак е любовта, да не забравяме). Малко приличаше на сборник от клиширани послания доста повече от другите клишета, разхвърляни из разказите.
"Любовта е последното прибежище" на Джон Сковрон е абсолютно клише по отношение на създаването на връзките и дори е вбесяващо мелодраматичен разказ в някои отношения, но при все това има един-два сладки момента. Авторът се опитва да подражава по някакъв начин на Лемъни Сникет, имаме лабиринт и "лоши" момче и момиче, които събират отдавна търсещи се сърца... но всъщност като цяло си е вбесяващо мелодраматичен разказ.
"Късмет и довиждане" на Бранди Колбърт разработва все по-популярната тема за присъствието на чернокожите навсякъде. Напоследък има все повече филми изцяло с актьорски каст от афроамериканци. А разказът на Колбърт е нещо като сценарий за подобен филм. Аз не изпитвам проблеми с това, освен че ми е трудно да си ги представям. Все пак в България тези хора се срещат доста по-рядко, не са част от ежедневието ни (малкото от тях, които са, едва ли смятат, че животът тук е лесен - само като се качат в метрото и всички погледи са приковани в тях като в атракция, горките).
"Чисто нова атракция" на Касандра Клеър има фентъзи елемент. Харесва ми идеята за карнавала, но мина доста време преди наистина да повярвам, че фентъзи елементът всъщност го има. После имах повече интерес към демоните, отколкото към любовната история, а тя и без това беше слабичка. И не беше малко слабичка...
"Хиляда начина, по които всичко това може да се обърка" на Дженифър Е. Смит е с твърде дълго заглавие, напълно ненужно... но няма значение, май само аз имам предпочитания към кратките заглавия. Тук имаме момиче на седемнайсет, което незнайно как работи в детски лагер като възпитателка на шестгодишни хлапета. Мисля, че в България това много трудно може да бъде уредено и през цялото време само това ми беше в главата... Но иначе това лято ще е различно за нашето момиче, не само защото в групата й с дечица се включва дете, класифицирано със синдром на Аспергер... а и защото нашето момиче е влюбено в един от съучениците си от класа по испански от цяла година и това лято... ще ги събере, разбира се. Някак поне. С помощта на поредица странни обстоятелства, едно момченце, което чака майка си да го прибере от училище и... силата на това да си упорит и никога да не се отказваш.
Вероятно това е от любимите ми два разказа, всъщност.
"Картата на мъничките съвършени неща" на Лев Гросман, както посочих и по-горе, се оказва любимият ми разказ в сборника, за мое изумление. Аз познавам Гросман като автор на книга за училище за магьосници-наркомани, които се опитват да обяснят магията чрез физика. Много напушени и болни тийнейджъри бяха, факт. В този разказ пак имаме доста голямо количество физика, доста математика (чувствам се късметлийка, че наскоро прочетох "Флатландия", която книга се оказа главен мотив) и, естествено, клишета. Но главният герой беше някакъв безгрижен тип, който добре знаеше колко точно е тъп, когато биваше тъп. Беше съобразителен, въпреки това и даже мъничко забавен, което спаси разказа от Дъното. Че даже и доста добре си го задържа на повърхността, защото беше точно толкова дълъг и изчерпателен по темата, колкото трябваше, без излишни неща.