18 април 2018

"Кулата на зората" - плюсове и минуси в равносметка

Ревю за "Империя на бури" - тук! 

"Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш..."

Това няма да е точно ревю в обикновената му форма, а по-скоро равносметка на положителните и отрицателните черти в "Кулата на зората" (Егмонт; 2018) на Сара Дж. Маас. В ето това ревю може да се запознаете по-подробно със сюжета на книгата, който аз мързеливо ще пропусна.
Започвам с положителното и заявявам, че заради него прощавам за гръбчето на книгата, което хич не си съответства с тези на останалите от поредицата. /Но за корицата още ме е яд, нищо че хубава... разваля цялостната визия/ :D

Положително

  • Не се сещам да съм чела книга толкова емоционално през живота си. Подозирам, че чувствата ми са се чули далеч извън стените на стаята и на къщата ми дори... Вече сме на шеста книга и няма нужда да ви обяснявам как умее да разтърсва Маас, нали?
  • Южният континент! Страхотно предадена атмосфера, усетих земята му под краката си. А наред с това, тук си имаме среща и с нови герои, които хич не са за изпускане. В началото всички ми изглеждаха доста дразнещи персони, на които не очаквах да се обърне внимание, но не правете тази грешка.
  • Сартак е много приятно попълнение към списъка с герои - пръсна впечатляващо количество чар за малкото му "книжно" време. Чакам да ме спечели изцяло в следващата книга.
  • Хасар и Аргун - няма такива змии. Особено Аргун - май той се оказва най-проклетото същество в цяла Ерилея!
  • Ирен, която вече знаем от "Острието на асасина" (ако не сте чели книгата това няма да навреди) се превърна в мой любим персонаж - радвам се за развитието й тук.
  • Най-готините диалози - тук просто прелива от затапки, злостни коментари и неподражаемия хумор, който винаги ме е радвал в частите на поредицата.
  • Прекрасни нови (за книгата, но не и като идея) магически създания.
  • Очаквах преговорите за армия да ми втръснат, но бяха прекъсвани точно навреме с по някоя разсейваща случка. 
  • Любовта, която просто се пръска из страниците и ти пълни главата с розови облаци. :3
  • И като бонус - една малко хорър глава от книгата, която мен лично сериозно ме уплаши. Нещо, което малкото хорър книги, които съм чела, така и не направиха.

Отрицателно
(да помрънкам малко)
  • И преди съм го забелязвала, но тук просто ми се наби в очите какви големи анализатори са всички. Погледът на някой "потъмнял", или някой "усетил едва доловимия трепет в гласа" на събеседника и вече всеки е наясно какво се е случило, къде, защо и съответно как да използва това срещу останалите... В дворцовите игри това нещо го разбирам, но някак ми е пресилено всеки извън политиката да е толкова интуитивен. Не пречи героите да са умни и без тези способности на медиуми. Е, считам го за начин да опознаем героите по-добре и по-бързо, но все пак ме подразни.
  • Слаби злодеи. Мисля, че Маас изпитва проблем с изграждането на злите си герои. Някак са много плоски и клиширани и поне у мен не будят полагаемите се чувства.
  • Смотан похват, който ми е втръснал - лошият ги хваща натясно, напълно убеден, че няма никой да се измъкне и съответно изпява всичките тайни. Ясно, че все някак трябва да ги разберем, обаче ми се щеше да е по друг начин. Все пак - защо някой изобщо би си хабил думите да споделя ценна информация с потенциални мъртъвци?
  • И за самите тайни - някои бяха интересни разкрития, обаче други ги усетих като такава сапунка, хора! Дано поне вие се впечатлите, аз само въртях очи...

Независимо от всичко, сърцето ми по принцип остава при книгите, в които има по нещо недоизкусурено, или пък някое късащо нервите авторово решение... Така че, колкото и да мрънкам, "Кулата на зората" си беше страхотно изживяване. Прочетете я, за да мога с чиста съвест да пусна цитати с някой спойлер вътре! :D

17 април 2018

Дъгата на косата

"Свят без глад, без болести, без война, без страдание.

Човечеството е постигнало всичко това и дори е победило смъртта. Сега Косачите са единствените, които могат да слагат край на живота, и са длъжни да го правят, за да държат размера на населението под контрол."

"Косачи" (Orange Books, 2018) - утопично бъдеще с нотка тъга заради загубата на онези, постигнали всичко, минали и отвъд смъртта. Чудесна приказка, отговаряща точно на онова, което казват хората - че не можеш да получиш нeщо, без да дадеш нещо в замяна. В случая човечеството се е отказало от много повече неща, отколкото дори съзнава. Може би това ще се промени, ако Косачите се променят. Може би ще открият отговор на въпроса какво човешко е останало у хората, достигнали безсмъртие, но загубили желанието си да се развиват.

"Косачи" се появи на българския пазар с феноменална корица, за която издателството има моите скромни адмирации. Зарадвах се на тази книга и още се радвам, че се сблъсках с нея.
За мен темата изобщо не е нова, както (предполагам) няма да е нова за всеки класически аниме фен. Японците отдавна вече са развили тези идеи със своите шинигамита ("богове" на смъртта, или още по-буквално - жътвари). "Косачи" е някаква смесица от "Bleach" и "В неделя господ няма" (тази малка красота), с няколко мънички подправки за вкус. Просто ни представя идеята в по-осезаем западен стил. Харесва ми вниманието, с което е изграден светът на бъдещето, макар че има доста неща, които би било интересно да бъдат описани по-подробно. "Бурята", нанитите, от които идва безсмъртието. Защо не и разяснения относно "съживяването" и защо точно само Косачите могат да отнемат живот, а пък нормалните хора просто могат да се "размазват" до безкрай. Иначе казано - вълнуват ме редица технически въпроси, но уви.
Като цяло Шустърман се държи доста в плиткото. Историята му няма почти никаква дълбочина. Има доста жанрови клишета и, ако гледаш сериозно на нещата, книгата е абсолютно и напълно предвидима. И доста банална. Разказът се носи по скоростното трасе на магистралата, точно поради което успях да прочета книгата за два дни. Всичко се случва така, че докато пътуваме през случващото се, нямаме нито една спирка за почивка. За къде сме се разбързали, само Шустърман си знае.
Нито един от героите не е изграден особено смислено. Може би само в Косач Фарадей има повечко хляб, но пък Шустърман залага повече на "лошите", които пък са извадени като от комикс. Лошият е млад новатор, горделив, могъщ и парадиращ със своята невероятна философия. Нищо запомнящо се, нито пък ново. Както и главните герои - те не успяват да придобият никаква смисленост и плътност, никакви лични терзания, свързани с тях, не вълнуват читателя. Момичето е популярната Хърмаяни, а момчето е "маруля", както се самоопределя през период от няколко глави, ставайки донякъде досаден. Даже ми е трудно да повярвам, че между тях трябва да съществува някаква невероятно силна и изпепеляваща любов... моля ви се.

За мен тази книга изпада от категорията "YA" и се класира в бъдещи любими книги на читателите до 13 години.
Убедена съм, че щях да обожавам тази книга, ако беше дошла при мен, когато бях на дванайсет. Сега я виждам като любопитно предупреждение към малките за опасностите от бъдещето. Занимава се с плашеща тема, но представена приказно, което ми се струва добър похват. Обединена е и с нещо познато - развитието на социалните мрежи и интернет. Даже си е и актуално!
Като цяло чувствата, които остават в мен, гласят, че "Косачи" е нещо много симпатично и чудесно като подарък за млад откривател, който тепърва ще навлиза в този жанр. Книга, която е само стъпка по-напред от класическите приказки и с възможност да бъде трамплин към света на (поради липса на по-добро словосъчетание) сериозната литература. Хареса ми, но и тайничко се надявам Шустърман да надгради започнатото. Залагам надеждите си на Роуан, защото явно той ще играе "мистериозното могъщество" в тази история.