Пред прага на модерността

"Любов по време на цъвтежа" (издателство Труд, 2011) действително не е истинска книга за любов толкова, колкото е опит за представяне на една изключително сложна политическа въртележка през очите на обикновено момиче. Романът разказва главно за периода Бакумацу (малко преди и малко след), който обхваща годините 1853-1867 в японската история.

Периодът Бакумацу е много малко познат на българската публика, а предполагам и не само на нас. Това е сложно време, в което Япония е на прага на модерността, на ерата Мейджи (в днешно време като че ли хората знаят малко повече за нея, отколкото за предхождащите я събития). Бакумацу е времето, в което се появяват личностите като Кацура Когоро, като Сакамото Рьома, като Такасуги Шинсаку. Като Шинсенгуми. Факт е, че човек може да попадне на много повече разработки по темата за трагичната участ на Шинсенгуми (полицията на шогуната), отколкото на истории, свързани с техните опоненти. Към момента например аз се сещам единствено за "Гинтама" като история, представяща най-ярко личностите, споменати по-горе, а пък "Гинтама" е комедия и няма почти нищо общо с реалността.

Винаги съм имала силен интерес към ерата Бакумацу и планирам някой ден да работя по тази тема по-сериозно. Към момента обаче смятам, че не бих могла да препоръчам "Любов по време на цъвтежа" на много хора, освен на тези, занимаващи се сериозно с японистика и японска история в частност. Историята се разказва от името на младо момиче, решено да стане доктор в страна, която все още не може да се отърси от феодалното си минало. Страна, затворена за света, в която един хубав ден пристигат Черните кораби на комодор Пери. И японците осъзнават, че светът навън е огромен. И също така, че те са като първобитно население в сравнение с постиженията от отвън. В книгата ги заварваме да се надигат срещу затворената остаряла система като огромна вълна с надеждата Япония да стане част от света. На каквато и да било цена.

"Любов по време на цъфтежа" си остава за мен повече като исторически справочник. Главната героиня не е кой знае колко вдъхновяваща, но трябва да се отчете факта, че все пак живее в едно лудо и ненормално време. Все пак Хърн си служи с някои изключително дразнещи похвати, които успяват да те отблъснат от симпатиите, които можеш да изпиташ към момичето. Цуру е като някаква врачка, тя има "видения" и има склонността да разказва събитията, които още не са се случили, като накрая Хърн сложи "но това още предстои в моята история". Така усещането за очакване и нетърпението се губят и именно това прави книгата по-скоро... справочна. Също така не мога да кажа, че Цуру изпитва кой знае каква силна любов, за да докосне романтичната женска страна на читателката в мен. Тя е егоистична и доста неориентирана. Макар че понякога Макино, нейният съпруг, да си заслужава пренебрежението ѝ, въртеливото ѝ настроение е досадно. Вероятно просто името на книгата на български не е сложено удачно. На английски то гласи "Цветове и сенки" и не обещава за никакви любовни терзания.

Като цяло съм изключително раздразнена от състоянието на българския вариант на книгата. Тематиката ѝ е достатъчно трудна, за да откаже мнозина читатели, които не са предварително подготвени, но би могла да отблъсне и подготвените със състоянието си, което мога да опиша като "работа през пръсти". Това е първата книга, в която нервите ми не издържаха и, колкото и детинско да е, взех един молив и поправих половината имена и прочие използвани японски изрази и други заради отвратителната транскрибция. А да беше само транскрибцията...

Книгата е превеждана през 2011 година, когато аз вече съм имала поне три години опит като фен преводач на японски аниме и филми и дори знаех поне една от трите японски азбуки. От това си вадя извода, че е имало вече достатъчно информация за трудните и специфични думи и изрази и не сме се намирали в каменната ера, за да трябва само да гадаем коя дума как и защо се използва. Та аз се занимавах с купища аниме на историческа основа и успявах да намеря информация и разяснение без никакви усилия! Абсолютна незаинтересованост към "Любов по време на цъвтежа" от страна на хората, които са работили по нея. Вероятно просто не им е харесвала и са гледали да се отърват от работата по нея възможно най-бързо. Тъжно и жалко... А е много вероятно и множество от другите книги, свързани с Япония и излезли през същия период в България, да са точно същите...

Предизвикателството е изпълнено + преглед

Когато някой ме подсети, все не пропускам да разправя колко много обичам всякакви класации и таблици с "изгледани", "прочетени" и "слушани" неща. Имала съм и имам профили във всякакви сайтове, предлагащи всевъзможни таблички и предизвикателства от този тип. Лично мен много ме радват и изпитвам не само вътрешно удоволствие от постигнатото (за постигането на което не си давам никакъв зор, колкото и да се съмняват хората), но и са едно от нещата, които смятам за истински мотивиращи.

Така че няма как да е възможно да имам профил в Goodreads, книжният фейсбук... и да не съм си сложила някакво предизвикателство, разбира се!

Тази година за пореден път участвам в това предизвикателство със солидна бройка книги (поне би следвало да е солидна) - закръглила съм я на 150. Съзнавам съвсем ясно, че има множество детски книги, комикси и манга, които запълват тази бройка по-бързо, отколкото когато човек чете само "нормални" книги. Именно затова все гледам числото да е голямо, за да е поне малко честно. Поради същата тази причина не се изненадвам особено, ако завърша предизвикателството с няколко месеца по-рано. Но пък ми хрумна да седна и да направя кратък разбор на всичко, което ми е харесало до настоящия момент (в който прочетените книги са 154 според сайта).

Забележка: Много е възможно да пропусна нещо, тъй като публикации от този сорт се влияят най-вече от моментното ми настроение. xD

Като за начало смятам, че е важно да се похваля с това, че тази година  наред с някои други класики най-сетне успях да се запозная и със "За мишките и хората". Стайнбек е един от любимите ми автори (нещо като Американският Автор на живота ми, както е Фицджералд за другия Книгоядец), така че това беше едно невероятно изживяване за мен. Стайнбек все още е моят автор, а новелата е наситена с цветове и изключително присъствие на героите, които просто остават с теб.

Отделно имах срещи и с разкази на споменатия Фицджералд, както и с книга, в която той е главен герой. И двете са чудесни, въпреки че имам някои забележки към втората.

Позволете ми да добавя към тази част от прегледа ми и заглавия, които не спадат към жанровете фентъзи и фантастика (с които по принцип е пълно при мен) и които ми донесоха красиви емоции и спомени - хубави, понякога болезнени... Изобщо и казано накратко - заглавията от художествената литература, които ще ме усмихват, когато ги срещна отново.
- "Флатландия" - потвърждавам, не-математици също са способни да бъдат заинтригувани от това нетипично заглавие;
- "Стоунър" - великолепен и малко пренебрегван роман. Лично за мен е най-добрият от трите книги на Джон Уилямс, издадени от "Лабиринт", ако бъде разглеждан просто като история;
- "Истанбул червен";
- "Убийството на Командора";
- "Цветът на тишината";
- "Назови ме с твоето име" - ако има протестиращи задето виждат за пореден път това заглавие - е, първата част на книгата е страхотно въздействаща, за сметка на втората. Не мисля, че в друг роман съм попадала на герой, който да чувства толкова болезнено ярко и силно любовта и това е особено впечатляващо за мен;
- "Палми в снега";
- "Хумористична история на българите" - въпреки че е повече историческа, за хумора рядко има граници (когато изключм злободневния политически хумор, разбира се);
- "Хроники на пътуващата котка" - тази книга няма превод на български, но до шевовете си е абсолютно японска по дух и усещане - ей толкова малко му трябва на човек, за да я обича.

Сега, когато гледам, ми е изключително чудно, че наличието на заглавия от жанровете фентъзи и фантастика са доста по-малко. В момента изпитвам значителен глад за тях, което значи, че наистина отдавна не съм била на "твърда диета" от въображение. И сигурно скоро ще мина на такава, но за момента представям някои от впечатлилите ме заглавия:
- "Извисяване" - въпреки че тази книга на Стивън Кинг все още е в моята графа "Коледен Бакман, но писано от друг", историята е приятна и съдържа някаква доза фантасмагории;
- Тук би трябвало да следват серия от томчета на мангата "Маги" (пускам само едно), които се водят уж за деца, но аз изпитвам сантименталност и смятам, че става и за големи, пък!;
- "Прахосмукачката на вещицата" - това е Пратчет за деца? Значи и аз съм дете!;
- "Пенрик - магьосникът от Шалион";
- "Допълнителна примамка" - заедно с още няколко книги от библиотека "Галактики", но тази е най-добрата;
- "Зимата на вещицата" - имам някои забележки от чисто фенско естество и ще ви ги спестя;
- "Нация";
- "Пътешественикът във времето и неговата жена";
- "Река на боговете".

Ще си позволя да вмъкна и разни нехудожествени произведения като например:
- "Атлас на щастието";
- "Щастливей" - това е една от двете автобиографии на български влогъри, които прочетох до момента и смятам че тази е очарователна и наистина щастлива. Не познавам момичето, но ми се иска да съм ѝ фен;
- "За вафлите и хората" - въпреки че ми е малко вулгарна на моменти, смях се искрено, има наистина добри попадения;
- "История на България в картини";
- "Чернобилска молитва".

Време е за детския сектор тук. Донякъде е разбираемо, че досега повечето от прочетените книги, напълнили предизвикателството, са именно книгите за деца. Все пак те имат кратки истории и се четат за десетина минути, както се казва. Това обаче не им пречи да са част от заглавията, будещи усмивки и хубави спомени.
Като начало трябва да се похваля, че и аз най-сетне, след всички на този свят (божке, наистина изглежда така, когато в книжарницата я търсят толкова много деца) прочетох... "Матилда"!
Смятам, че не трябва да пропускам да похваля и "Сбогом, дневнико!", която е най-яката, модерна и свежа книга за по-малките читатели на годината все още и вероятно до края ѝ. Пък и чух някъде, че ще има и продължение, което само може още повече да ме радва.
Ето и някои други:
- "Истории за момичета бунтарки" и своеобразното продължение, ако може така да се нарече, "Истории за деца, които смеят да бъдат различни";
- "Даровете на влъхвите" - въпреки че разказът на О.Хенри не е насочен конкретно към детската аудитория, книгата е просто великолепна;
- "Мортина и омразният братовчед", много ясно, а как да се пропусне и още по-новата книжка от поредицата?;
- "Заек и Мечка" отново са на българския пазар с нови две книжки на есенна тематика (тази е една от тях)... и разискват някои интересни навици, горски проблеми и въпроси за приятелството в своя наивен смешен стил.

И тъй като вече започвам да се чудя дали да не добавя още пет-шест заглавия (ах, извадката е толкова непълна!) е редно да спра дотук. Тъй като всичките получават печат "Препоръчано с надежда да се хареса на още много хора!". А аз ще продължа да презатрупвам горкото си предизвикателство с "книги отгоре"~

"За един по-добър свят"

След дълги пет (?) години на българския пазар посрещнахме последната част от поредицата "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас. И тя сложи край на дългото и трудно пътешествие на опасната наемна убийца с невероятно, трудно и магическо минало.

Въпреки огромното разочарование от българското издание (както и от решението цените на старите книги да се вдигнат тройно и някои от тях да минат с твърди корици, други не; и какво ли още не), когато човек е започнал една история и тази история му е допаднала, гледаш да я довършиш до край. И не съжалявам за това.

Не е честно да се говори за последната част от толкова дълга сага просто така, защото неминуемо ще излязат твърде много спойлери, които ще разрушат удоволствието на онези, които тепърва ще се запознаят със Селена Сардотиен. Аз започнах поредицата с излизането на първата книга на пазара. Тогава "Стъкленият трон" не блестеше с нещо крещящо оригинално, но ми се стори увлекателна и интересна книга за хора, елфи и "мистичната зла тъмна сила". Тук, в този блог, е писано вече за някои от частите на поредицата и ще ни извините, ако някога с нещо сме ви издали изненадите. Аз мисля, че пиша за първи път първа по темата и ще гледам да внимавам!

"Кралство на пепелта" е достоен завършек на дългото приключение, което според героите на книгата не било по-дълго от около година време (което истински ме сащиса, може би аз не съм прочела добре). В тази история има много традиционни похвати и това не е тайна за никого. Хора, елфи и други безсмъртни създания и магьосници обитават един свят, в който ясно долавяме разделението "добро-зло". Враговете са чисто и просто "господари на мрака" в най-типичен стил. Те са зли, защото са могъщо зли и магията им е черна. Разбира се - нашите са добри, защото са прави за всичко и са добри, и магията им е чиста. Все някога ще се изправят едни срещу други и тогава - край на проблемите!

Но няма нищо страшно в това човек да използва като основа подобни познати ситуации, стига да умее да ги развива добре. Маас не е никак лоша писателка, умее да вълнува и да си служи с магията, за да построява историята и света си. Винаги ми е харесвал начинът, по който си служи с хумора и сарказма. Като цяло води всичките си герои прилично... макар че понякога си личи, че има предпочитания, и още как! Или поне човек понякога буквално усеща как главната героиня просто трябва да бъде свръх-жена и над всичко, дори когато не е права (хей, аз онова с Каол не го приемам и никога няма да го забравя!).

Да се говори за "Кралство на пепелта" без фона на всичко, случило се преди книгата... е, безсмислено е. Но понеже обещах да не споменавам много (впрочем - за тази книга се изписа най-малко от цялата поредица, дори и на английски, не знам каква е причината), ще взема да посоча някои неща, които хоресах... или нещата, които не харесах ще излязат повече. Така се получава, когато не можеш да обсъдиш решенията и обратите, които ще доведат до финала на историята...

– В "Кралство на пепелта" не ми хареса общият помпозен стил на изразяване на Маас. Може и преди да го е имало, сега вече съм забравила и не ми е правило впечатление, но тук изобилстваше. Това беше книга, писана почти в стил "О, вий, неразумний". С множество повторения на думи и действия, възхищения, превъзнасяния. Историята сякаш се разказва от задъхано и превъзбудено дете и се допълва от депресираната баба, да речем. Защото моментите на трудности, опасности и тъга са описвани с все същата нестихваща помпозност, но вече и с подсмъркване и стонове (странно е да говориш така за един текст, който четеш, но де да знам... често мога да си представя как би звучал, ако ми го разказваха).

– Така и никога, през всички тези седем книги, аз не можах да харесам главната героиня. Имам чувството понякога, че тя успява да ме накара дори да намразя "силните жени" в книгите. За мен е прекалено горделива, прекалено подсилена, прекалено нахакана... прекалено всичко. Изобщо не харесвам начина, по който Маас като цяло изтиква всички мъжки персонажи на заден план. За бога, не, не и пак не - аз не се кефя на яките мадами и не искам да бъда като тях, за мен няма никакъв проблем един мъж да убие дракон, наместо да го направи жена. Нито едно страдание на героинята не ме жегна през цялото време, именно затова винаги ще си спомням как тъпка, нагрубява и зарязва всички свестни момчета, които Маас можа да измисли (то да беше така само в тази нейна поредица, ама...) И, о, толкова те съжалявам, тъжен неин господин вречен...

– Не харесвам и никога не съм харесвала този план на Маас: "Нека страдат, нека смятат, че това върви към крах и разрушение... ох, дори аз не знам как точно да оправя проблема! Аха! Сетих се! Сега ще върна всичко в релси и ще кажа, че героинята ми е кроила този план през цялото време и че никой не е и подозирал, но всичко ще се оправи!"

Всеки. Божи. Път.

В "Кралство на пепелта" го използва около три-четири пъти.

+ Все пак е видимо, че Маас наистина обича героите си и е почти неспособна да им вреди, въпреки че се очаква всичко да завърши в пепел. Ако и читателят обича героите, той страда и преживява с тях, защото определено се случват гадни работи с мнозина и трябва да се надяваш силно, че все пак наистина ще има нещо хубаво за тях в края. Е, ако лошото е застигнало главната героиня не знам дали важи - както казах, към нея не изпитвам нищо.

Бонус за романтични души - романтика тук бол. Странно хаплива е повечето пъти, но Маас не пропуска да я бутне дори на причудливи места като военен лагер мигове преди сражение. В крайна сметка поне събра добри двойки, което май ѝ е от любимите неща за вършене... дори и когато мели на кайма някой от мъжките персонажи, за да излезе виновен за всичко на света (аз и Лоркан няма да забравя!).

+ Изненадана съм с какво старание са описани битките, което според моите скромни умения и опит, е доста трудно занимание за жена писател. Битките и войната просто са скучни и изморителни, разбирате ли xD. Но Маас е постъпила много отговорно и е изградила всичко много старателно и внимателно. Дори да имаше множество моменти, в които човек можеше да се чувства като наблюдател на "Шлемово усое №2" или пък "Минас Тирит №2" ("Властелинът на пръстените" явно винаги повлиява там, където има и елфи).

Миг за стачкуване - Още от Дориан, не беше достатъчно!!

Та, след като наистина няма чак толкова писано и коментирано за "Кралство на пепелта", и аз следва да се огранича ето точно тук. За мен беше най-важно, че краят се оказа достоен и в никакъв случай не беше оплескан с някоя жестока глупост. В този свят на Маас има хляб, както се казва. И аз го харесвам и обичам, въпреки надутата героиня-божество и стила на писане. Светът все пак може да бъде и по-добър и всички там, сред страниците, се борят за това.

_____________

Друго около поредицата в блога:

"Кралица на сенките"; "Империя на бури"; "Острието на асасина"; "Кулата на зората";

"Кулата на зората" - цитати (и може би спойлери?"

"Цветът на тишината"

Това не е книга за Япония, въпреки че действието ѝ се развива там. И героите са там. Пейзажът е жив и елегантно красив, далечен мираж. Героите са недодялани, но и отлични воини на шогуна. Един от тях ще ни вземе със себе си на път. Животът му е съвсем обикновен. Истините му - не непременно невероятни открития, които човек да не е правил досега никога в живота си. Той е простичък човек, който крие в себе си простичка и ясно чиста мъдрост. Доброта.

Но не става дума за някой, който разсъждава по японски или иначе казано - мистично, странно. Такъв човек можеш да срещнеш навсякъде, просто тук Япония му служи за фон и добавя щипка мистицизъм към неговия обикновен живот.

"Цветът на тишината" е дебютен роман за Йордан Донков, който идва със свое си предупреждение - не отваряй тази книга, ако обезателно си решен да намериш нещо чисто японско вътре. Това е разказ за далечната Страна на изгряващото слънце, но без да има нищо общо с нея. Личи как авторът има познания за страната, но просто ги използва така, както всеки един чужденец би ги използвал правилно. Когато една история иска да излезе от теб, не е задължително да се опитваш да пишеш в стила на автор, какъвто не си. "Цветът на тишината" е българска книга, разсъжденията на героите са разсъждения на европейци, разговорите и философските разбирания за нещата също са напълно западни. "Цветът на тишината" е много приятен и хубав български роман. Едновременно екзотичен и близък до нас.

Тази книга няма за цел да те кара да се променяш насила. Няма за цел и да бъде исторически коректна. А и може ли и без това някой да знае какъв е бил обикновеният войник през онези далечни времена? Може пък да е бил малко или много точно като Като - самурай, когото да разбереш, без да се мъчиш да проникваш в сложните пътища на Бушидо и да се терзаеш защо, за бога, когато някой е постъпил правилно понякога трябва накрая да бъде убит.

Тази книга е разказ за обикновения човек и за обикновените хора. Спокойна, добросърдечна, по свой начин притежаваща простичка мъдрост, за която всички знаем, но по-често забравяме. Иначе казано - това е чудесен дебютен роман, който прочетох с удоволствие и изобщо не се подразних или разочаровах от това, че не срещнах "истинската" Япония вътре. Когато посетиш дадено място, то оставя в теб индивидуален отпечатък... е казал някой някъде, мисля си. В случая на Йордан Донков, Япония му е подарила усещане за кроткост и простота, и красота. И авторът ги е превъплътил в книга.

Вярвам, че почитателите на Япония ще оценят този роман истински. Да обичаш едно място не значи, че трябва да искаш навсякъде и на всяка цена то да присъства в своята пълнота. Духът на Япония съществува в тази книга.

–––––––––––

Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка

• Прекрасно издание на "Фабрика за книги" (където отдавна си мечтая да работя, но, уви, шанс). Корицата е определено запомняща се и работата по книгата в цялост е почти без забележки.
• Все пак има и неща, които да подразнят любителите на всичко японско, а може би и някои професионалисти. Сърцето ми прескача всеки път, когато видя сбъркани транскрибции. И всеки път това звучи като заяждане, но разберете... чувството, което те обзема, е нещо повече от раздразнение. Така че, от един млад японист и приятел на Япония, каквото се сещам в момента: Ятсуками = Яцуками; Ейносуке = Ейноске (тук е най-лошата възможна сбъркана транскрибция, от неправилната текат кървави сълзи!!!); Ватанабе = Уатанабе; даймио = даймьо.
• Да се обърне внимание: Обяснителни бележки за редица японски думи и понятия открихме във втората половина на книгата, въпреки че думите и понятията бяха използвани и в първата половина на книгата.

–––––––––––

> Още за книгата в "Книжни криле"

> Още за автора и книгата

Зимни нощи

Една необикновена руска девойка, която умее да разговаря с вълшебните коне, да вижда духовете пазители и да се изправя смело пред Зимата и Лятото, пред Живота и Смъртта, е отново при нас.

В живота на Василиса Петровна има повече скръб и болка, отколкото радости. Тя винаги е била черната овца в семейството. Непокорна, дива, безстрашна. Тя е принцесата, която не се нуждае от принц на бял кон, защото умее да спасява сама себе си. А сега ще се научи едновременно със себе си да спасява и цяла Рус. Независимо каква е цената, защото сега всички разчитат на нейната крехка смелост.

Още при първата си среща с Вася в "Мечокът и Славеят" човек остава очарован от по-нестандартната история, която се развива в Русия от отдавна отминали дни. Дори е някак приятно изненадващо как човек като Катрин Арден, чиято връзка със славянската държава е просто любовта ѝ към нея - е уловила толкова умело духа и на времето, и на народа. Всичко звучи приятно автентично и е преплетено със сравнително слабо известна на западната публика славянска митология. В тази трилогия се говори за духове и демони, и Баба Яга, но определено се гледа под различен ъгъл от, как да се изразя, традиционното западно фентъзи, може би. Все пак, щом се налага в края на книгите да се добавя и обяснителна бележка за руските имена и това как имали собствено, бащино и фамилно, вероятно на хората нещата тук им се струват доста чудновати, нали?

Приключението на Вася никога не е изглеждало като да върви по утъпкана пътека от цветя и рози. Още в самото начало светът е малко повече сив, отколкото шарен. Заплахата за смърт, тревогите за оцеляването, страхът - те винаги са присъствали и в трите произведения на Арден. Светът просто никога не е розов в тези книги. Този реалистичен похват успя да ме спечели първия път, когато се докоснах до "Мечокът и Славеят". Понякога ти се иска да си знаеш, че всичко ще си бъде наред накрая... само че дали можеш да си сигурен?

Признавам си веднага, че не съм истински фен на героините, които не се нуждаят от принцове. Напоследък те са много модерни, дали защото "приказките разглезват дъщерите ни!" или пък поради друга подобна причина, но по-често се набляга на това. Героинята е по-смела, по-умела и по-невероятна от всички мъжки персонажи. И в "Зимни нощи" (избирам така да наричам поредицата, за мен е абсолютно непонятно защо на първо време името на трилогията не е преведено) виждаме именно това. Вася сама срещу предразсъдъците. Вася сама срещу темите табу. Вася сама срещу големите лоши татари. И срещу горделивите мъже от семейството си, че защо не и срещу хората на Църквата. И срещу магическите типове, независимо дали в стил "съвършеният, но студен рицар на бял кон" (буквално!) или "заплашителният и див мачо". Вася преминава през огън и вода, пораства сама, учи се от грешките си, прави трудни избори. Все преобладаващо сама.

Аз пък избирам да съм си разглезената принцеса и да негодувам за това, че избират да прокудят принца като предател, страхливец и прочие нещастник. Негодувам!

Но негодуванието ми не може да е пречка пред това да призная, че приказният свят на Арден е нещо свежо и едва ли не недостъпно до скоро на пазара. Струва ми се, че книги, носещи подобен дух, които аз поне съм срещала, са единствено тези на Наоми Новик. "Изтръгнати от корен", например, е със сходен приказен сюжет и славянска митологическа тематика. Преди да я срещна и преди "Мечокът и Славеят" не съм попадала на точно подобни произведения. Именно затова смея да ги определя като по-различни от стандартното, дори може би малко по-предизвикателни - те ни пренасят в свят от приказките, но по различен начин от историите, които знаем от деца.

"Зимата на вещицата" завършва историята на Вася, но историята в същото време съвсем не е свършила. Не смея да казвам много, тъй като може и да не е уместно да пиша едва за третата част, но пък... просто за нея ми се говори.

Тук заварваме малкото момиче вече жена. Огън и кръв ще превземат душата ѝ, сълзи и мъка ще тегнат на сърцето ѝ, а в най-трудните моменти ще трябва да бъде по-смела и безразсъдна от всякога. Пътят е все така трънлив, макар че покрай него понякога цъфтят прекрасни цветя за радост и утеха. Тази трета и последна част от трилогията на Арден е красива по свой начин и мъничко горчива. Сякаш знаеш, че всяка битка вероятно е обречена, но също така знаеш, че и трябва да вярваш, че и този път всичко накрая ще бъде добре.

Катрин Арден не умее да описва велики боеве, нито пък има амбициите. Тук няма велики планове и стратегии, а пък няма и любов като в приказките. Но има доверие, смелост, жертвоготовност. Старото и новото са във вечно противоборство, но може би има начин да бъдат заедно и Вася да отвоюва едно бъдеще за всички.

За бъдещето. В крайна сметка всичко се свежда до това - всяка борба е, за да се отвоюва бъдеще, за което се надяваме да е по-добро, светло и чисто. В света на Вася отчаяно се нуждаят от това. Бъдещето, което е за всички.

Човекът, който чете в метрото

            Има едни странни птици в софийското метро, които, видиш ли, предпочитат да четат, докато се возят или пък чакат следващото влакче. Струва ми се, че такива има по целия свят, но аз поглед върху целия свят нямам, затова говоря за нашенските си пътешественици. Случвало се е на всеки (софиянец или гостенин на столицата де) да се размине с такива хора из подземните коридори. Това са онези хора с грижливо подвързаната в дрешка за книги книга. Или пък книга, опакована във вестник в ръце. Или пък гола-голеничка книжна вещ. Все едно, картинката е ясна. Тези хора са единици, макар че, смея да твърдя, напоследък стават малко повече от преди. Идея си нямам защо говоря за тях.

Човек ги вижда навсякъде, просто част от пейзажа. Задължителния щрих в цветната картинка на обществения транспорт под земята. Блъскаш се в тях, докато тичаш да хванеш мотрисата от другата линия на метрото, защото са улисани да дочетат абзаца вървейки, за да не изпуснат историята си. Може би те се блъскат в теб, защото си се изпречил на специалната траектория за безопасен път, която четящият си начертава, докато върви, забил нос в книгата (това умение се прилага и при четене по пътя в надземни условия и се придобива след много часове пътувания по един и същи път).

Идва влакчето, вратите се отварят и вътре заварваш някой да чете в ъгъла. Или е извадил късмет и седи някъде. Или пък буквално е забил нос в книгата, защото е час пик и няма друг начин да се чете, освен с лице, забито в страницата. (И колко ужасен е моментът, в който осъзнаеш, че не можеш да си обърнеш страницата, толкова е тясно и пълно с хора!).

Хората обичат да повтарят неща като „Какво толкова, някой просто си чете!“ или пък „И какво, не сте виждали човек да чете преди, така ли?“, но всъщност картинката е малко по-различна. Не знам какво е да си човекът без книга отсреща, защото аз винаги съм била момичето, което чете в метрото, откакто метрото съществува в сегашния си вид. От години минавам все по един и същи път, приблизително в точно определени часове от деня и ранната вечер и винаги, винаги съм била точно онова, което описах и по-горе – човекът с книгата, който върви, стои или седи и просто си чете.

Това не значи, че не виждам и не чувам какво става около мен. Виждам всички около себе си, които ме гледат напрегнато, сякаш правя нещо твърде необичайно. И онези, които се опитват да разберат заглавието на книгата и остават по-често разочаровани, тъй като четивото обикновено е снабдено с дреха. И онези, които леко се надвесват от лявата или от дясната ти страна, за да почетат и те. (Такива хора може и често да разочаровам – чета бързо и обикновено се правя, че не забелязвам, че и те четат, защото ако разберат, че аз знам, обикновено се засрамват)… О, нека не пропускаме онези, които ме гледат шокирано или обидено, или възмутено, когато се случи да се заливам от смях или хихикам, хванала някаква си книга, вместо телефон.

Но нищо от това няма значение. Никой не може да смути мен, да ме обиди или да ме учуди. Всички сме различни и реагираме различно. Някой ще си помисли за мен, че съм странна. Друг – че правя пози. Трети – че, да, просто си чета. Знаете ли колко точно се интересува четящият в метрото от мнението на околните? Нека хората си зяпат, нека се мъчат да отгатнат какво четеш, докато им се струва неудобно да те попитат направо. Нека снимат, нека се възмущават (случвало се е да чувам колко ненормална съм да чета в час пик, облегнала книга на услужливия гръб на някакъв непознат господин – извинявам се, господине, но явно не сте имал против, много мило от Ваша страна).

Човекът, който чете в метрото, не можеш го спря. Той си има специален вътрешен часовник (повтарям – придобива се чрез тренировки и принципа „проба-грешка“), който му помага да слиза на точната станция, стигайки до края на абзаца си точно навреме. Той е способен – също като мен – да се запише на бойни изкуства и единственото, което овладее, да бъде цаката да стоиш стабилно в движещо се транспортно средство, без да се държиш, за да си държиш книгата, много ясно. Добре де, може и без бойните изкуства, просто прегръщаш някоя тръбичка или дръжка.

Такъв човек овладява изкуството да става и очевидно невидим понякога. Контролата ме е подминавала неведнъж, въпреки че очевидно държа карта и чакам да ми я вземат, за да я проверят (често ти я изтръгват от ръцете, сякаш пари и щипе).

Човекът, който чете в метрото, може би върви с още една книга под ръка. Или пък в чантата. Аз съм способна да извадя нова книга и от книгодрешката, и от чантата, и дори понякога от вътрешния джоб на якето (че няма да се мокри на есенния дъжд, я!). Ще срещнеш такъв човек с някоя огромна тухла (знаете ли какво е чувството да те гледат с ееееей такива очи, докато улисано четеш някоя тухла?). Ще засечеш някой да чете, видимо притеснен (знаете ли, че по закона на четящия в метрото, най-горещата или най-смешната сцена идват точно когато си в метрото и поне двама искат да почетат от страницата ти?).

Ще срещнеш още и четящ човек, усърдно драскащ в книгата си с моливче. Представете си, възмутително! Само че метрото е едно от местата, на които аз поне съм учила най-усърдно точно час преди важен изпит. (А понякога и записки, писани на ръка, също се смятат за чудно нещо от околните. Но неведнъж възрастни и много мили дами са ми пожелавали успех, след като съм им помогнала да разберат къде трябва да се прекачат. Всъщност, ето ви още един момент – човекът с книга в метрото често явно изглежда доста сигурен и надежден. Възрастните дами спират такива хора, за да получат помощ… е, стига четящият да е на тази планета, разбира се).

Ще срещнеш и от онези, които четат на други езици. Английски и руски? Няма проблем. Японски? „О-боже-мой-този-човек-знае-японски-искам-и-аз!!“.

Разбира се, че ги има и онези, които четат на телефона си или се разхождат с електронна книга. Но то е ясно, че тук не става дума за тях. Разбирате ли – тези хора са в крак с времето. А пък онези с хартиените книги – те са си ретро, тотални хипстъри, как смеят!

Та, чудех се… Попаднах на някаква книга, в която става въпрос за момиче, което чете в метрото. Чуждо метро, чужди порядки и така нататък. Видите ли, това момиче вдигало често очи от книгата си и оглеждало хората около себе си, и ги опознавало чрез книгите, които държат и те. Как, чудя се, въобще е способна да вдигне поглед и да оглежда хората… Човекът, който чете в метрото, малко се интересува от това, което правят другите. Той си има своя книга, те пък – други. Клюките стават безинтересни. Край на проблема. Дори не ми е хрумвало да оглеждам пътниците, освен в краткия момент, в който влизам през вратата и търся удобно място за себе си и преносимия си свят. Странна ще да е тази работа. Но пък метрото на онова момиче сигурно също ще да е някое специално.

А пък нашият книжен панаир...

Всички сме наясно, че това е времето от годината, в което всеки, успял предишната седмица да се добере до НДК в София, вече доволно брои улова си от там. Зимният Панаир на книгата! Най-вълшебното събитие на годината въобще, защото е коледно, топло и огромно!

Въобще нуждае ли се от реклама? Аз мисля, че съвсем не.

Освен да си останат насаме с радостта от новите книжни притежания, мнозина обикновено ги споделят и с останалите - снимки, коментари, цели пътеписи! За други това може да изглежда досадно, но книжната радост е книжна радост. Някога и ние правехме пътеписи (или поне единият Книгоядец със сигурност), но никога не сме ги споделяли за "широката публика".

Тази година аз си казах "Защо пък не?"... така че попадате на публикацията "Моят улов от Панаира 2018!!". Това е моментът, в който трябва да решите дали искате да продължите четенето! xD

~~~~

И така... редно е да се каже, че за този Зимен панаир и двете книгоядки бяхме решили да не щадим средства. Понякога, няколко години подред (ние ходим на всички панаири, хъхъ), пропускаме много заглавия, защото си казваме, че може би трябва да се концентрираме върху нещо "смислено". Е, не мога да кажа, че купихме всяка втора книга, попаднала пред очите ни, разбира се, но със сигурност зарадвахме самите себе си с много повече заглавия от преди. Естествено, тъй като сме в голяма степен книжни плъхове, много заглавия вече сме прочели, видели, купили, та и това играе роля, но това са подробности.

Още първия ден, вторник, трябваше да направим справката за това кого ще видим на панаира и къде точно... И, разбира се, след този ден се сдобихме с първи три заглавия. Скромно... Скромно?

"Голяма книга на духовете" от Том Егеланд;

"Бих умрял за теб и други изгубени истории" на Ф. С. Фицджералд;

"Хартиената менажерия и други разкази" от Кен Лиу.

Цялостното оформление на книгата на Егеланд просто е като магнит, да не говорим за илюстрациите вътре и всичко останало. Оказа се, че книгата е за много по-млади читатели, но само я погледнете!! Издателство Персей, страхотни сте!

Хермес удариха право в манията Фицджералд, какво друго е нужно да се каже? Също много елегантна и красива книга, невъзможна за подминаване комбинация.

Еуниката ме изненадаха с присъствието си, но нямаше как да подмина това бижу на Кен Лиу. И ако някой от вас, Еуниката, е попаднал тук случайно, извинявам се, ако съм изглеждала малко груба, понеже в същия онзи ден явно не разполагах с глас и е изглеждало като заповедническо посочване на заглавието. ^^'

И не мога да пропусна жестоката придобивка от Книгодрешки! Лисици завинаги!!

Случи се така, че в два от следващите дни бях на смяна... на Панаира на книгата!

Извинявам се на всички, които може би сме подвели с колегите относно местонахождението на някое издателство и щанд. Разполагахме с малко заглавия и то доста добри, но, разбира се, мнозина търсеха строго определени неща. С онези големи, подробни списъци...

Да работиш на Панаира си заслужава съвсем отделен разказ. Беше вълнуващо, понякога изнервящо. Проблеми в системата, липса на дребни - всички бяха толкова отзивчиви, благодаря! Липса на въженце, с което да си завържем вратата, тесничко помещение (аз му виках Пещерата). Ще се радвам да съм била полезна, въпреки ограниченото предлагане на заглавия и прочие. И ако милите дами, които притежават собствена книжарница и които бяха препратени към мен с въпросите си (аз се падах нещо като "и сам воинът на Сиела е воин тук, в този момент"), попаднат тук някога - ех, така ми се искаше да знам къде е тази книжарница, сигурно е страхотна!

В тези няколко следващи дни, когато излизах от щанда да се разсея, книгоядките се сдобиха с книгата на Джеймс Баучер (издателство Българска история, аз и с вас искам да работя вече xD), Ървинг Стоун и книгата му за Фройд (истински подарък от издателство Ера, макар и да се надявам да беше намалена толкова много само за Панаира), две книги от "кошовете" на издателство Сиела ("Летни дни и летни нощи", "Своенравното хлапе"), които буквално са страшен улов, два календара за следващата година, които предстои да покажем, жестоки са... иии поне четири или повече тайни книги. Тях пък ще си разкриваме на Коледа, както си е традицията.

Сега като се замисля, не можахме да отидем точно навсякъде, където по принцип планирахме. Имаше и много неща, които щяха да ни убедят да си купим, аз съм убедена в това xD. Защото ние понякога много лесно се решаваме. Затова и мен лично ме беше страх да се приближа до издателство Плеяда, например. Простете, панаирни колеги, но знам, че съм твърде лесна жертва. О, не че после ще съжалявам, но колкото и да са средствата, все някога свършват xD Това се отнася и до много други щандове, между другото, поради което не ги споменах, а определено си трябва.

Животът обаче е несправедлив (господин Фея от Колелото на късмета на СофтПрес, простете, че ви цитирам) и догодина отново!

Когато усетът не ни подведе за...

Знаете онова чувство, когато видиш някоя книга и си кажеш "Това ще ми хареса!", без още да знаеш почти нищо за нея. Това, разбира се, се случва и на нас. Дали се дължи на асоциациите, които правим като четем заглавието, или пък влияе корицата... няма значение. Важното е, че едни от най-хубавите книги се намират именно чрез този "читателски усет".

Днешният пост е посветен на хубавите книги, които сме откривали чрез него - и понякога за малко да не вземем, чудейки се дали да се доверим на... своя "нюх" да го наречем. Започваме с...

"Градът на сънуващите книги" от Валтер Мьорс (издателство Оргон/Замония)

Тази книга се споменава много в таговете (или поне всеки път ни се иска да я споменем), които правим, но то просто е неизбежно. От момента, в който прочетох резюмето й в книжарницата се влюбих в стихотворението за Сенчестия крал и във всичките книги, книги и книги, които ми обещаваше корицата. Да не пропускам и факта, че много обичам да има рисунки по страниците - от онези черно-бели, шантави фантазии, които може да създаде играта с мастилото. И макар че често я споменяваме из таговете, при нас си няма ревю, но затова пък можете да видите такова в The Book Journey of the Bloody Raven.

"Румо" от същия автор не бива да остане по-назад, може да хвърлите едно око и на нея тук.

"Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" от Ишбел Бий (издателство Сиела)

Добре, признавам, корицата тук е един от главните виновници, но... това все пак е книга за викторианска Англия в целия й мрачен блясък. И разбира се, ръка за ръка с това вървят лудостта и престъпленията, а също и Смъртта - с главно С, защото тук е герой... Да, мистичното и мрачното са ми на сърце, така като са омесени с "малко" отклонения от нормата.

Ако сте се заинтригували от книгата, мъничко повече има тук + цитатчета, от които би проличало какво имам предвид.

"Библията на дявола" от Рихард Дюбел (издателство Ентусиаст)

Вече разбрахте, че единият Книгоядец си пада по откачените истории. Всъщност очакванията ми за тази книга бяха именно такива. С такъв привкус започваше и самата история. Получих нещо, което не се покриваше много с очакванията ми, но съвсем не означава, че не обичам тази книга с цялото си сърце. Още по-хубавото е, че дойде като изненадващ коледен подарък, за който съм описала впечатленията си ей тук.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Из спомените на другата част от блога (която цял живот си избира книгите предимно по корици... Ще се постарая да сведа нещата до нещо кратичко):

"Абарат" на Клайв Баркър (издателство ИнфоДар) е много добър пример за днешната ни тема. Макар кориците да са малко шантави и странни и вероятно да пробуждат у хората асоциации с нещо детинско и несериозно, все пак това е Баркър! Не мисля, че изобщо някога си помислих, че мога да сбъркам с това заглавие, просто от книгата струеше магията "привличане". Тя е шарена не само отвън, но и отвътре и не само защото има рисунки. Тя е шантава, различна... и страшна.

"Каравал" на Стефани Гарбър (издателство Бард) според мен също заслужава място тук. По принцип много трудно бивам привлечена от книги с рокли на корицата, понеже все ги причислявам към някакъв строго определен стереотипен чиклитов жанр... също както и кориците с полуголи мъже, всъщност. Само че реших да рискувам с "Каравал", защото изданието не разполага просто с някаква си рокля на корицата, то е толкова стилно и красиво, и... и всичко. И не сбърках с книгата, оценявам я много високо. Ето и още - тук.

Поредицата за Никола Фламел на издателство Хермес ми бе предложена, странно защо ли, наред с книги за вампири, когато търсех подарък на площад Славейков за другия Книгоядец. Може би защото тогава беше по-модерно да четеш за вампири, отколкото за магьосници, което си е спорно. Преспокойно можех да отмина и двете предложения, но усетих нещо обещаващо в Никола Фламел. Радвам се, че не пренебрегнах това усещане.

Също някъде из Славейков (поне по спомен) попаднах и на Робин Хоб (издавана предимно от Бард и с една поредица от MBG Books). Повече от половината хора, които ме познават, знаят колко дълбоко в мен е вкоренена вече любовта ми към Робин Хоб. Магията се случи в онзи момент и от тогава - завинаги.

Любопитното от ноември и декември + книжните бижута на годината

Годината отмина и е време за един скромен опит за равносметка. Скромен, защото на някои участници им се искаше да наблъскат още и още, и още книги тук... но целта все пак трябва да е друга. Опитваме се да покажем само онези книги, които ще останат с нас много по-дълго от други. Със сигурност все нещо ще пропуснем, но...

Поне да започнем от акцентите при нас през последните два месеца.

Антология - "Шедьоври на разказа с неочакван край Т.2"

От една страна не мога да кажа, че тази антология е с по-слаб подбор, но от друга... точно на ръба си е. Понякога си мисля, че изпитвам смесени чувства, защото тук се говореше повече за смъртта по начин, по който празничното ми настроение не успяваше да възприеме съвсем. Хм... като цяло се смятам за доволна. Все още не срещам наистина неочакван неочакван край, но имаше много добри заигравки.

Ар Джей Паласио - "Чудо"

По някакъв начин смятам, че съм надраснала с много тази книга. Тя е чисто... човешка, както самата история непрестанно ни повтаря. И да, красива е, мила е, дори мога да я определя като невинна. Оги е прекрасно момче и светът, в който живее е добър. Авторката съвсем целенасочено иска да покаже света като наистина добър. И в това няма нищо лошо.

Брандън Сандерсън - "Душата на императора"

Тази книга е прекрасно преживяване за любителите на добре изграденото фентъзи. Историите на Сандерсън винаги работят, факт. Това е нещо невероятно и невъзможно, магично и вълнуващо, а страниците му дори не са толкова много! Удивително е как пленява, необяснимо.

Браян Маклелан - "Есенната република"

Никога няма да спра да се повтарям, че обичам своя "Старец". Винаги, когато ми посочите тази книга, ще чувате това от мен. Тамас, главният герой на Маклелан, е упоритото магаре, което ме спечели за тази поредица. Имаше и някои неща, които не ми се понравиха (малко повече - тук), но продължавам да обичам поредицата.

Елизабет Маси - "Версай"

Историята на Краля Слънце оживява, този път в книга, писана по сериал. Маси се е справила много добре с описването на случките. Очаквах, че ще е малко суховато, но стилът й се оказа много приятен. Доколкото забелязах, няма добавени сцени, а характера на героите и малкото лични мисли, които намират място в повествованието, са добре описани. Заслужава си да погледнете и сериала - актьорската игра е на ниво.

Елена Павлова и Петър Станимиров - "Пръстенът на нибелунга" 1 и 2

Тези книги са истинско произведение на изкуството. Без значение дали ги гледаме от стойността им като текст или имаме за пример прекрасните илюстрации. Това е нещо, което с радост бих поискала като подарък или сама бих подарила. Това са книги, които едновременно вълнуват и вдъхновяват. От тях се носи истинска мелодия.

Катрин Макгий - "Хилядният етаж"/"Сияйни висини"

Общото ни мнение се върти около думи като "тийн-чиклит" и "футуристична сапунка". Общо взето сюжетът в книгите е положен на максимата "обичам го, но не мога да съм с него и понеже ме е яд - ще се надрусам" и "обичам него, но сега той не ме обича и ще тръгна с друг, но после...". И въпреки, че солим твърде много, сме сигурни, че двете части биха допаднали на любителите на романтичните триъгълници и петоъгълници, а и на предпочитащите тийнейджърски любовни терзания. Плюсът на книгите е нетипичната обстановка, където се разиграват иначе типичните драми.

Марк Лорънс - "Принцът на глупците"/"Ключът на лъжеца"

Лорънс продължава да радва с историите си за Разделената империя - този път главен герой е един красив принц, събрал всички пороци и слабости на човечеството, примесени с хумор. А пълната му противоположност - верен и смел викинг, ще е неговият партньор в опасното и нежелано (за единия) пътешествие. Книгоядците са ви приготвили ревю за първата част и цитати от първа и втора книга.

Милен Русков - "Възвишение"

В романа най-много ми допадна, че автора не поставя велики цели на героите си. Революцията е представена от гледната точка на обикновени хора, които не участват в най-значимите събития, променящи историята. Но са част от цялото, от подготовката, от масата, която е движеща сила. И това прави нещата по-реални и близки, отколкото всеки велик герой би успял да ни накара да ги почувстваме.

Патрик Ротфус - "Името на вятъра"

Доста приятна книга, макар че авторът е твърде подробен. Това наистина си е неговото мото, няма лошо и така нататък, но има моменти, в които започва да изморява читателя си. Като цяло в първата част на тази история, тоест - в тази книга - ние не стигаме кой знае колко далеч. Светът едва сега започва да се развива... а историята на героя е едва на половина, защото много държи да ни разкаже какво е правил дори през по-незначителните дни от живота си. Хубаво е, че Ротфус всъщност е много сладкодумен. Още малко - тук.

Рене Ахдие - "Розата и камата"

Общото мнение за тази книга е, че се оказа слабо продължение на "Гневът и зората", която много харесахме. Втората част обаче има доста проблеми - нахвърляни отгоре-отгоре сцени, без да се задълбочи историята и използване на изтъркани похвати. Романтиката също се оказа слаба - сякаш Ахдие ни съобщаваше факта, че главните герои се обичат, за да не го забравим случайно. Имаше и интересни моменти въпреки всичко - някъде към 200+ страница.

Стивън Кинг - "Дългата разходка"

Виждам тази книга като едно интересно психологическо изследване... в стила на Кинг, разбира се. Тук не става въпрос дали наистина е физически възможно, а се проследява... ефектът. Малко по-подробно - тук.

Тери Пратчет и Нийл Геймън - "Добри поличби"

Една от най-силните книги в този жанр, на която съм попадала. Смях се и се забавлявах страшно много. Това е толкова стопляща и толкова весела история, че ми е трудно да си представя как може да не е добила вселенска популярност. О, може би задето някои определени типове са ядосали Небето и Ада малко повече, отколкото трябва...

Чарлс Мартин - "Планината помежду ни"
Добре де, време е да си призная, че малко плаках на тази книга. Първоначално не вярвах, че изобщо ще ми хареса. Не мога да кажа какво всъщност ме привлече към нея, но не съжалявам и за миг, че срещата ни се осъществи. Тук има топлина и смирена обич, които изглеждат истински и неподправени. Дали го чувствам така просто защото книгата е дошла при мен в правилното време... кой може да каже? Още малко за нея има и тук.

~~~

Дойде време и за другата част от поста, а именно - най-доброто, което сме прочели през годината! Извинете Книгоядец~ за малко нескопосаната работа в слагането на книги в етажерката - представата беше съвсем друга, но, уви, резултатът както винаги е далеч от истината... Все пак поне една от целите е изпълнена - не искахме да ви представяме някакъв сух списък, тъй че хвърлете по едно око просто на кориците. За много от книгите (че май и за всички?) има ревюта в блога, които може да намерите тук.

С мечти за Коледа~

Коледа ще дойде, а какво е такъв празник без книгите под елхата? По този повод сме приготвили отрано едни типично нашенски книжни предложения, които може да ви дадат идея за подарък. Списъците са си много дълги, така че решихме да се ограничим с прочетеното от нас тази година. Предлагаме ви идеи за разнообразни по жанр книги, с които може да зарадвате себе си, или някой друг!

Започваме от малко мрачните неща, но тематиката ни почти през целия месец ноември бе такава, тъй че... "Принцът на тръните" от Марк Лорънс (издателство Бард) ще се хареса на любителите на мрачното фентъзи с доста приятен (е, зависи от настройката и гледната точка) хумор. В подобен мрачен стил смея да отбележа като препоръка и Матю У. Стоувър - "Героите умират", "Острието на Тишал" (издателство Колибри) - кървава история, граничеща с фантастичното, за съжаление явно подценявана от публиката, което е наистина, наистина жалко, защото със сигурност би спечелила сърцата на почитателите на по-суровите истории.

Ако си търсите още фентъзита и фантастика, можем да изброяваме с дни, все пак това ни е специалността, но ограничавайки се само до прочетеното тази година, е невъзможно да не бъдат посочени двете книги на Робърт Дж. Бенет - "Град на стълби", "Град на остриета" (издателство Бард). Трудно ще ме откажете да не ви препоръчам тези книги, много трудно! Много вдъхновяващи, смесващи фантастиката с фентъзито, срещата ми с тях беше изненадваща глътка свеж въздух... трябва да бъдат прочетени от повече хора, трябва! xD
Някак си не бива да прескачаме и заглавия като Стивън Диас - "Елмазеният дворец" (Артлайн) - нещо не чак толкова изненадващо и различно, но все пак приятно.;
Мартин Колев - "Софийски магьосници" (Сиела) - да, несъмнено не чак толкова оригинално, колкото им се иска на мнозина, но също много приятно и по някакъв начин стоплящо.;
В. Е. Шуаб - "Четирите цвята на магията" (Емас) - чудесно заглавие, отново включващо магьосници и магии, много добре представено и подредено.;
Даниел Уолъс - "Мистър Себастиян и черният магьосник" (Артлайн) - една от изненадите ми за годината, мистерията определено си я биваше, особено при положение, че очаквах нещо съвсем друго като история. Например... някаква романтика... защо всъщност...;
Ърнест Клайн - "Играч първи, приготви се" (Интенс) - една от книгите ми фаворити за годината. Просто докосва сърцата на всички геймъри и вече поотраснали такива, пък и не само. Това си е цял алманах за поп културата. Имам и друг стимул за вас - догодина очакваме и филма!;

Стефани Гарбър - "Каравал",  Клифърд Саймък - "Резерватът на таласъмите" (Бард), Айзък Азимов - "Фондацията", Лави Тидхар - "Централна станция" (Бард),

Клер Норт - Първите петнайсет живота на Хари Август (Сиела),

Дейвид Мичъл - Облакът Атлас (Прозорец),

Елена Павлова и Петър Станимиров - "Пръстенът на Нибелунга" (Кибеа)...

(Наистина ни трябва пост изключително и само за фентъзи и фантастика, нали... Споменах ли, че MBG Books май-май замислят третата книга на Маклелан? ♥)

"Музата" от Джеси Бъртън (Сиела) е история за миналото и бъдещето, които се преплитат. Лятото на кървавата гражданска война в Испания дава повод за мистерия, която ще се изясни години по-късно в Лондон. Бъртън пише историята си така, както един художник рисува картина - цветовете и усещанията, които предлага, са в изобилие. А ако отгърнете книгата ще видите, че изобразителното изкуство стои наистина в основата на всичко.

Ако сте се настроили за някое разтоварващо четиво, не подхващайте "Красиви и прокълнати" от Ф. Скот Фицджералд (Ентусиаст) - история за... живота на двама души. Те не се борят за някоя кауза, не са новатори... те са просто обикновени и живеят обикновен живот. Именно заради това е толкова лесно да се асоциираш с тях. И толкова трудно да преглътнеш книгата, защото тук реалността на ежедневните сътресения не може да бъде изолирана.

И, споменавайки Фицджералд, трябва да погледнем и "Един последен поглед" от Джеймс Олдридж (Ентусиаст), където писателят е в главна роля, заедно със своя приятел и противник Ърнест Хемингуей...

В "Тайната история" от Дона Тарт (Еднорог) група колежани извършват убийство. "Тайната история" не е роман за самото плануване и извършване на това действие, а най-вече за причините и последствията от него. Дона Тарт умее да гради сложни образи и да прави историята си заплетена, дори когато още в самото начало разкрива престъплението.

Ако ги срещнете някъде по пътя и се зачудите, все пак дайте шанс и на Кормак Маккарти - "Пътят" (Пергамент Прес) и Даниел Кийс - "Цветя за Алджърнън" (Кибеа). Водят се фантастика, но всичко в мен крещи да ги сложа точно тук, въпреки това.

В началото може да ви се стори, че историята на "Библията на Дявола" от Рихард Дюбел (Ентусиаст) е възможно да се развие по хиляди и хиляди начини. Предположенията са толкова много, че не е сигурно какво се очаква да има в тази книга. От този лабиринт се излиза, оформя се една ясна цел, но малко неща остават сигурни.

В тази "несигурна" част от този дълъг (и кратък) списък ще поместим и книги като трилогията на Луис Монтеро за Търсачите и книгите на Матю Райли (всичките са на издателство Бард) - за истински откриватели... и за Индиана Джоунс.

Някак си струва да споменем и Марк Фрост - "Тайната история на Туин Пийкс" (Бард), която е обсебваща, дори да не помниш много от сериала, самата истина... а и изданието е такава красота!

За Стивън Кинг май дори няма нужда да ви подсещаме...

Любителите на по-кратката форма (сиреч - разказа) да не пропускат "Шедьоври на разказа с неочакван край" (вече два тома) от Пергамент Прес! Докоснете се и до българското - защо не с "Машина за истории" (Литус)? Защо не с някой от сборниците на клуб "Лазарус"? Аз си мисля, че всеки би намерил нещо за себе си в тях.
И, щом ще говорим за българското... ами че "Възвишение" (издателство Жанет-45)! Осъзнавам, че вероятно тази книга е навсякъде, но... е невероятна, и това е най-слабата дума, която може да му хрумне в такъв момент...

А накрая и щипка хумор...

"Фадър наш" от Манос Вуракис (Колибри) - Ето ви едни идеи как да се осъвремени християнството от самия син на Бог... не, не от Иисус, а от другия му син... Вуракис подхожда към темата едновременно със смях и сериозност. Осмива остарелите догми, медиите и съвременните привички на обществото.

И ако случайно не си знаете още - Тери Пратчет веднага в библиотеката! xD

"Добри поличби" на Пратчет и Нийл Геймън (Прозорец) е едно от най-свежите комедийни фентъзита, които ми се случи да срещна тази година и безспорно е част от фаворитите ми за целия период. Комбинацията е фантастично-небивала!

И още по-накрая и послепис~
За много от книгите през времето сме писали това и онова - всичко можете да намерите в акуратно (надявам се) събрани линкове тук.

Октомври в книги и есенни листа

Все още сме в есента, като този път дори сме в крак с нея... или почти.

Липсва ни усещането, че трябва да станем книжни гуру, препоръчвайки книги за празника/празниците, затова смятаме само да си опишем срещите, както правим всеки месец. И, както обича понякога да казва в постовете си една от книгоядките - в бъдеще, кой знае...

По-важното - честит празник!

Артър Конан Дойл - "Шерлок Холмс"

С Шерлок Холмс положението беше: "Не мога да намеря никъде онези издания на издателство "Труд"! Не е честно... Ще го боря на английски!". Речено и сторено!

Жестоко ще излъжа, ако кажа, че Холмс не е от героите, които винаги съм харесвала. Които може би са формирали нещо в мен, кой знае... Проблемът ми с конкретната книга беше единствено, че не предвидих колко претенциозна съм относно викторианския стил. Безспорно не най-изморителното и отегчаващо нещо, което може да ми се случи да срещна (а в някои произведения дори не се усеща), но определено малка пречка. Другият ми проблем се оказа фактът, че в случая на Холмс явно са ми много по-интересни безбройните адаптации, повечето от които вай-вероятно съм гледала...

Джим Бъчър - "Безумна луна", "Смъртоносна опасност"

Харесах си Бъчър от отдавна и Дрезден е страхотен тип. Темата за детективи-магьосници не може да е по-интересна, а пък и господинът си е голям чешит. Двете заглавия са съответно втората и третата книга от поредица, която вече не вярвам да видим преведена докрай. Честно казано, и в двете не се случва нищо кой знае колко оригинално, нито пък има някакво особено развитие в хода на историята. Дори няма развитие в самите герои... Но Бъчър все пак си ми остава симпатичен, магьосникът Хари Дрезден също, дори да стои на едно място.

Джош Малерман - "Червеното пиано"

Ако кажа на още едно място, че не харесах изобщо тази книга, ще се превърна в най-голямата досадница, знам... Но, нали си е моят блог... не ми хареса тази книга xD Според мен е ужасно разхвърляна, доста претупана, с безумен финал... с безумно начало като за начало... и... Ми, изобщо отвсякъде нещо все не изглежда наред. Липсва ми старият Малерман. Дори "Къщата на езерното дъно", която смятам пак за малко по-слабичка, е доста по-добра от "Червеното пиано".

Жао Лихон - "Болка"
И двете не бяхме особено впечатлени от поезията на Лихон. Определено не ни звучи благозвучно. Особено странни са стихотворенията за части от тялото. Не носят определено чувство, просто те карат да си казваш: "Добре, това беше странно". В университета пък ме убедиха, че китайците по принцип не са поетични (и го споменавам само защото може да се има пълно доверие на източника), така че вината май не е в нас.

Марк Лорънс - "Принцът на тръните", "Кралят на тръните", "Императорът на тръните"

Това е... доста специална поредица за Книгоядец~1, особено за четене по време на лекции по философия. (Съжалявам, наистина го правех, признавам си... но то и тук си има философия!). Та, Книгоядец~1 от поне три години се опитва да я пробута на Книгоядец~2 и 2-ката стигна до финала, описвайки накратко впечатленията си тук.

Мелина Маркета - "Добри дни, лоши дни"

Точно както и "Спасяването на Франческа", и този роман на Маркета те докосва нежно. История, която изглежда далечна от нас (та нали се развива чак на другия край на света!), но всъщност ни е близка. Защото всеки е имал и по някой лош ден в живота си. Защото всеки заслужава да получи силата да се бори за добрите дни. "Добри дни, лоши дни" може би ще ви усмихне, ако му дадете шанс. А не е ли това един вид крачка към щастието?

Стивън Кинг - "Дума Ки", "Играта на Джералд"

Тези два романа на Кинг са абсолютно противоположни в моето съзнание. От единия останах очарована, а от другия - предимно разочарована. "Дума Ки" се опитах да опиша, а "Играта на Джералд"... както виждате, не. При нея филмът ми хареса доста повече, защото с всеки изминал ден продължавам да разбирам колко по-логичен беше. А и още повече, че Джеси (главната героиня) там ми беше безразлична, което, повярвайте ми, е по-добре от това да те дразни безумно много.

Тери Пратчет - "Автентичната котка", "Само ти можеш да спасиш света", "Страта", "Тъмната страна на слънцето"

Позволих си да сложа всичките на едно място, понеже този месец очевидно процедираме така... но от всички тези заглавия, най-ярко в съзнанието ми блести "Автентичната котка". Може би задето съм котколюбител, но вярвам, че това си е същинска библия за познавачи! Иска ми се да вярвам, че съм притежавала много автентични котки... много от тях бяха оранжеви!

Колкото до другите книги... радвам се само, че сър Пратчет не се е отказал да пише и че е открил хора в килима си, а по-късно и цяла летяща костенурка в космоса...

Фредерик Форсайт - "Ветеранът"

Става въпрос за този сборник, от който аз съм особено впечатлена. Никога досега, както обикновено, не се бях сблъсквала с Форсайт, но стилът му и идеите му са чудесни и много интересно разиграни като истории. Разказите са пет и определено приковаха вниманието ми. Форсайт е много подреден и последователен, като само на едно място, вероятно в най-дългия разказ, това ми досади съвсем леко. Книгата е много пъстра и в жанрово отношение. Не знам с какво би могла да разочарова когото и да било.

~~~

Други публикации през месеца, в случай че се интересувате от тагове, припомняме:

- It’s Finally Fall Book Tag

- Обратно на училище - книжен таг

А сега се предполага, че борим студа със "Z-та световна война" на Макс Брукс и "Принцът на глупците" от Марк Лорънс (ама разбира се!)

И, хей, остават още два месеца, кой вече трепери над предизвикателството си?