Един живот в миниатюри

Нела Оортман пристига в Амстердам скоро след женитбата си с богатия търговец Йоханес Брант. Но новият й дом не се оказва гостоприемен. Съпругът й е любезен, но отсъства твърде често, а сестра му Марин е решена да покаже на Нела кой е господарят на домакинството. Прислужниците – Корнелия и негърът Ото, са приятелски настроени, но може ли да им се има доверие?

Нела е твърде объркана и потисната от новия си живот. Когато получава сватбения си подарък от Йоханес – умален вариант на цялата им къща, тя намира утеха в подреждането и усъвършенстването на този малък макет. За тази цел използва услугите на миниатюрист. Кой би предположил, че освен да изпълнява задачите, той ще праща на Нела и неща, които не е поръчвала за малката си къща? Миниатюрни предмети, за които никой извън дома не може да знае? Подробности за малък макет, отразяващ тайния личен живот.

„Миниатюристът” ни дава възможност да разгледаме като под лупа животът в Амстердам през XVII в. Нидерландия е една доста непозната дестинация за мен и чувството да се „разходя” из един от градовете й беше доста интересно. Атмосферата е доста специфична - от страниците лъха студ, хората са някак твърде сериозни и обременени. И за това си има причини.

Две неща вълнуват обществото най-силно: парите и Бог. Хората се опитват да лавират между двете, но най-често богатството взема връх. И на човек му остава единствено да се опита да го задържи у себе си, докато ходи на църква и слуша проповеди за аскетичен живот. Защото парите трудно се изкарват и трудно се пазят, а малко лицемерие и фалшива набожност е от полза, за да си останат при теб. Можеш и да не ходиш на църква, но тогава съседите ти ще разберат за това. И ще се зачудят защо. Ако открият отговор, той може да не им хареса. Ако не открият - може да си измислят такъв и тогава на теб няма да ти хареса. Такъв е животът в град, построен на твърде крехки основи.

Съседите те наблюдават, а ти наблюдаваш тях. Но това не значи, че някои тайни не могат да останат скрити. Ако ги пазиш добре и тези, които познаваш правят същото, то всичко ще е наред. И все пак миниатюристът изпраща малки пакетчета с неща, които не си поръчвал. Които съдържат тайни или пък нещо много повече – поглед към бъдещето. Дали Нела само си въобразява, че някой я наблюдава вкъщи?

Никой никога не е съвсем сам в тази къща; все има някой, който гледа или слуша. Нима и тя самата не слуша – стъпките, затварящите се врати, тревожния шепот?

Моралът за едно лицемерно общество е нещо много важно. Хората трябва да видят, че чуждите грехове се наказват и добродетелите не са изчезнали. Предразсъдъци и страх – Нела ще се сблъска и с двете в новия си дом, но дали е достатъчно силна, за да ги избегне и преодолее? И най-вече – ще има ли кой да й помогне в това?

Началото на „Миниатюристът” не успя да ме грабне, точно както беше и в „Музата”. Говореше се твърде много за продажбите на захар, героите ми бяха безлични, историята се „тътреше” . Както и в другата книга на Бъртън, не усетих кога историята е грабнала вниманието ми. Постепенно всички тези недоизречени и скрити неща те оплитат в мрежите си. Трудно е да харесаш героите, защото те ти разкриват все повече свои черти, които не ги показват в много добра светлина. За някои пък трансформацията е точно в обратната посока – неочаквано израснаха пред очите ми. Миниатюристът остава в сянка и се появява, за да остави тайнствен пакет и още по-странна бележка. И после си отива, умело се крие из страниците и бяга от погледа. Достатъчно непонятни са мотивите му и смисълът на действията му, че да не спреш да си задаваш въпроси и да се опитваш да го уловиш. Миниатюристът е там като почти свръхестествено присъствие.

Не съм сигурна какво точно не ми достигна, за да ми допадне историята до край – може би липсата на герой, който да харесам истински или пък чувството, че развръзките в сюжета се бавеха повече от нужното. Освен това много неща за мен остават неизяснени, което не ми се нрави особено. И все пак книгата има своите достойнства, въпреки че не успя да ме заплени съвсем, заради което отнемам една звездичка от оценката й в Goodreads.

„Миниатюристът” е книга за оцеляването сред другите – за борбата да се впишеш. За избора между това да следваш желанията си или да вървиш по добре утъпкания, общоприет път.

Ние сами правим решетките на собствените си клетки.

> Ревю за "Музата" от същата авторка - тук! :)

Векът на сподавените чувства

- Били арестувани. Скоро били осъдени на смърт. Хуста - нея я хвърлили в един кладенец. А Руфина - накарали я да се бори с лъв.

Тереса отбеляза със задоволство, че Исаак и Олив стоят неподвижно и я слушат как разказва своята история, докато сенките размятат черни танцьори по стените и лукът се задушава в тигана.

- Голям лъв. Гладен лъв. En el anfiteatro. Всички хора гледат. Но лъвът не иска да се бие. Не я докосва. Седи, не помръдва.

- И после? - прошепна Олив.

- После те отрязват главата й.

Това е част от историята на картината от неизвестния художник Исаак Роблес, която стои забравена в английска къща. Докато не стане ясно, че боите и цветовете крият нещо много повече от легендата за Руфина и лъвът. Цветното платно има тайни, а ключът за тях е в Испания -  Гражданската война, 1936. Одел Бастиен, която работи като машинописка в галерия, се интересува от историята на картината точно толкова, колкото и от мистериозната Марджъри Куик.

Когато започнах „Музата” променях мнението си с всяка глава. Потръгна ми тегаво, макар и да се подхвърляха някои интересни трохички от тайните на сюжета, които ти се ще да събереш. Тези трошички се умножиха с напредването на историята и тогава вече стана наистина интересно. „Музата” предизвика въображението ми. Накара ме да си представя картините и отделни части от книгата като на филм.

Джеси Бъртън е създала две истории, обединени от четка и бои. Едната представя миналото – животът на семейство чужденци в Испания и срещата им с братът и сестрата Роблес – Исаак и Тереса. Никой в двете семейства не предполага последствията от тази среща, макар да не липсват тайни желания и планове. Другата история пък е за 1967 – картината е само един спомен за 1936, но миналото диктува бъдещето чрез спомена. Миналото има силата да се меси в чуждия живот и да променя съдби.

В основата на всичко като че ли е музата. От муза се нуждаеш, за да твориш, от вдъхновение се нуждаеш, за да създаваш. Музата спохожда и художника, и писателя. А Одел всъщност е писател, нуждаещ се от сюжет. Като че ли Марджъри Куик беше нейният катализатор – причината Одел да желае да се разрови из историята на „Руфина и лъвът” и да разбере истината.

Джеси Бъртън създава книга, в която:

Няма значение каква е истината, това, което хората мислят, става истина.

И все пак Бъртън разкрива цялата история, макар и да оставя чувството, че много неща са неизречени. Оставя и чувство за тъга. Но също така поставя нещата в интересна перспектива - истината не е това, което вярваме, че е. Истината може да е лъжа, но кой би разбрал? Може би от една картина, преживяла две войни?

Героите на Бъртън са далеч от идеализираното. Имат мотиви зад действията си, но тези мотиви съвсем не ги оправдават. Минало или бъдеще, без значение – пак има място за грозни и недостойни постъпки. Разбира се, има място и за много хубави неща, стига човек да е способен да ги оцени. В тази връзка мисля, че Одел Бастиен страда от краен реализъм и егоизъм, пълна неспособност да съчувства. Всъщност повечето постъпки на героите са съвсем очаквани – водени от толкова простички подбуди, че ги отхвърляш като възможности, защото не ти се иска да са истина.

„Музата” е пълна с цвят. Зимата в Лондон през 1967 не може да размие този колорит, нито кървавото лято на Испания да го помрачи. Сякаш четката и боите рисуват върху картината, но всъщност пишат думите. На история, която би трябвало да е тайна и на чувства, останали скрити твърде дълго.

> Ревю за "Миниатюристът" от същата авторка - тук! :)