Бурята надвисва в "Сияйни слова"

"В светлината ветровете идат смъртоносни идат ветровете в светлината"

Наричам тази книга "Голямата червена книга на фентъзито", заради червените й твърди корици под "опаковката". Нещо се е случило със Сандерсън, докато е писал "Сияйни слова". Обикновено втората книга в неговите поредици е тази, която ми се струва малко ненужна. В този случай... поне ако може да се вярва на Goodreads... засега е планирал 10 книги по темата. Тогава как... защо, за бога, Бурята надвисва над героите му още тук, още в самото начало. Не може битката с паршендите да продължи в още осем тома... Трябва да има и нещо повече...

Ето, не е никак честно така! Как ще разбера, а?!

Между другото, аз май все бързам да си права заключения... предишния път бях казала, че сигурно ще мине доста време, преди да сложа ръка на тази тухличка. И колко време мина? Една книга време, ц-ц... Но за това трябва да благодаря на АртЛайн и тяхното навременно дарение за Читалнята. Всичко ще изчета! Само малко време, че покрай Коледа съм заредила елхата xD.

В "Сияйни слова" Рошар продължава да ни се разкрива със своите чудеса и изненади. Магия и духчета обитават въздуха и земята. Един ужасяващ убиец обикаля и сее хаос. Далеч, в пустотата, няколко Върховни принца и един крал се опитват да победят във война, водена вече 6 години... и помежду другото да се надцакат един-друг.

Каладин вече е излязъл от настроението си "Искам да умра", но сега си блъска главата над клетвите и обещанията.

Шалан има нова мисия... и нови приятели. Реално тази книга ни разказа за нея. Страшна жена, честно казано. Ама наистина! Някъде в началото и в средата взе да ме дразни малко, понеже аз вече съм заклет човек на чичо Далинар, а нейните замисли открито са против "семейството". Малко по-късно вече започнах да я приемам... по-нормално.

Не е момичето, което успя да ме спечели... но все пак не е Вин xD Мъглородната Вин е една от най-любимите ми фентъзи героини и първия главен персонаж жена, който да харесвам толкова.

А като говорим за Вин... тук и тази... шарка се повтаря. Вин и Елънд, Шалан и Адолин... то е почти същото! Нарочно ли Сандерсън обича да поставя мъжете в подобна странна ситуация? Вече този модел ми изглежда като "Няма пък аз да съм като другите!" xD Но не отричам, че е интересен, именно защото рядко се използва... Само дето ще ми се скъса сърцето, ако авторът реши да се възползва от възможността за любовен триъгълник. Моля ви се, Сандерсън, моля ви се, не xD Това ще е прекалено жестоко. Не мога да разбера с какво Адолин е заслужил всичко това, честно! Момчето е толкова честно и добро... Всъщност, той е някъде на моите години...

Чакай, вярно... Каладин е по-малък от мен! О, господи... То и Шалан така...

Много съм щастлива за чичо Далинар между другото xD За всеки негов успех скачах от кеф... май наистина съм се причислила твърде много към семейството xD (Забележете все пак, "чичо" вече е неотделимо от името му...)

Гледната точка на Ешонаи в Интерлюдиите много помогна за разбирането на другата гледна точка. Открих и едно чисто и абсолютно забавление в сцените с Шута. Аз много обичам шутовете... за бога, най-разпространеният ми интернет псевдоним е именно спомен за един определен шут. Шутовете са устати змии, владеещи сарказма и всички подобни изкуства до съвършенство. Шутът със сигурност е дори повече от това, което сам признава за себе си... дори и да не признава много с думи. Обичам това създание!

Какво да ви кажа. Един епичен свят се завръща към живота с тази втора книга от поредицата. Всъщност, и да са 10 книги, какво пък, още по-добре. Нека Рошар диша, нека живее. Бурята застига всичко... важното е дали ще продължиш да бягаш пред нея. И колко ще издържиш.

Скали и бури, забравени легенди и истини, лъжи и тайни. Духчета на живота си играят в младите зелени растения. Духчета на смъртта се крият из труповете на убитите. Духчета играят с вятъра. Някои задават въпроси. Други чакат да чуят думите. Чудовища дебнат дълбоко долу, където слънцето стига трудно.

Някои хора кроят планове за убийства и "спасяване на света". Други откриват в себе си... нещо. Дори най-голямото едноръко нищожество може да се окаже изненада в творбите на Сандерсън. Внимавайте с Лопен!

Нищо чудно следващия път да се дивя на Скалата. Оня, с дългото ескимоско име...

Не съм чела "Колелото на времето". Някъде не се ли споменаваше, че Сандерсън иска да напише поредица от такъв тип, или аз го споменах? Все тая, не ми се проверява... Но безспорно това тук е... епично фентъзи. За това вече съм сигурна, че говорих. Това е разказ за цял един свят. Със своя писменост, със своите възходи и падения, с много народи и много лица. Със своята уникална магия, със своите чудеса.

Сега се сетих какво липсва! Един речник с глифи, та да може като при Толкин да заговорим алетски. Може пък да го подхвърля като идея на автора, ако в онзи сайт някога им хрумне да му задават въпроси... само трябва дотогава да си формулирам правилно изречението на английски xD Само за жени, какво ще занимаваме мъжете с "женски писания" xD Не, това просто все ме удивлява...

Сега като гледам книгата опакована и готова за връщане и вече ми липсва... Та нали Бурята едва сега идва?! Та нали предстои най-важното...

П.П. Адолин е моят герой! В края на книгата горе-долу особено. Той си е от семейството на чичо Далинар и си го обичам по принцип, ама вече ме спечели напълно. Вярно, сега неговата съвест сигурно ще се измъчва в продължение на цялата бъдеща книга, но... за бога, момче, право в десетката!!

А дали пък следващата книга няма да е за Ренарин? Този хитрееец xD xD

Проклятие... или по-точно, за да сме като по темата - Отче на Бурята!

Пак нямам търпение...

"Пътят преди целта"

Еха, най-сетне, след цяла огромна вечност, аз да седна да пиша, че съм прочела нещо! Чудо!

Съвсем вярно си е, че книгата все пак е дебеличка. Средно дебеличка, предполагам, ако тръгна да я сравнявам с "Дързост и красота" саги, а.к.а. "Песен за Огън и Лед". Но дебелината в случая не е от особено значение. Тук говорим за Сандерсън, а аз съм почти пристрастена към творчеството му от едно известно време. Представям ви страница първа от моето съчинение разсъждение на тема "Пътят на кралете", книга първа от "Летописите на Светлината на Бурята" (в момента няма значение дали всичко беше с главни букви... нали?)

Както забелязах и при опита ми с "Мъглороден", винаги в началото нещата изглеждат доста

сложни. Трудни. Трудно ти е да си намериш място в необятния нов свят, в който те вкарва конкретния автор. При "Мъглороден" мина доста време, преди да осъзная, че всъщност светът тъне в черна вулканична прах. В "Пътят на кралете" ми отне време да свикна, че тревата се свива в дупчици в земята, че почти няма истински, наши си животни, че всичко е камък... Или, чакайте! Най-вече ми беше трудно да свикна с пъстрата картинка на различните народности. Едни със златиста кожа, други със сива, трети с черно-червена... Добре поне, че запомних, че враговете ни са от последните xD И много жалко, че аз в този свят ще се окажа от по-ниската категория хора, понеже нямам светли очи... Но пък съм жена и поне ще ме научат да чета... Фактът, че мъжете не се занимават с наука, четене и писане, беше доста забавен, поради някаква странна причина...

Но да се върнем малко назад. Признавам си, че съм се научила да съм търпелива със Сандерсън и знам, че накрая той ще ме възнагради. Забелязах и при трите тома на "Мъглороден", че действието се влачи едновременно бавно, но и интригуващо. Точно по същия начин нещата се редяха и тук. Като се замисли човек, почти през цялата първа книга (аз четох изданието, съставено от двата тома) не се случваше кой знае какво. Шалан се занимаваше с идиотския си план (все още не мога да го проумея, изглежда толкова... тъпо), Каладин се въртеше между настроенията "Искам да умра" и "Трябва да им помогна", а Далинар се чудеше дали не е луд. Не знам как е при другите хора, но всъщност аз не забелязах чак толкова тази разтегливост, защото бях заета да изучавам героите и да си търся любимец xD

Този любимец в случая се оказа Далинар. Вероятно си е съвсем в реда на нещата човек, запознат с истината около неговата "лудост" да започне да се дразни на околните, които не вярват на Сиятелния принц. Вярно, леко е обсебен от идеята за честта, но след като това го прави един вид инатлив като магаре, винаги ще се случва нещо интересно покрай него... Тъй като при всяка Буря той има видения, последното например беше интересно и по друга причина. Този, който срещна там... изглежда ми познат... (бтв - Далинар, ако имах възможност, щях да вляза в книгата и да ти разбия главата, заради Меча ><)

Колкото до по-главната личност, Каладин... Неговата "специалност" не ми дойде като гръм от ясно небе, по-скоро изненадата се криеше в Шалан и нейната наставничка. Хм, разкритията при момичетата беше добър удар, Сандерсън xD. Не толкова това с истината за Пустоносните, по-скоро за техните умения...

Това обаче не е история само за трима души. Всъщност тук има едва ли не хиляди личности и много тайни за разкриване. Което ме кара да мисля, че тези Летописи ще изкарат още доста, доста... Няма да имам скоро възможност да погледна втората книга, за да имам представа дали ще позная, но на основата на първите 1022 страници...

По дяволите, та то имаше дори интерлюдии... някакви хора, някъде далеч извън главното действие, занимаващи се с какви ли не неща. Учени, търговци... убийци. (В един от епизодите за личности извън главното действие, "Рисн" си казах - "Аха, ето значи откъде си ти, малък разказ от "Епично""). Отделно имаме Ясна, Шутът, Сет, почти всички от тайфата на Каладин, синовете на Далинар, оня гадняр Садеас, кралят... и прочие, и прочие.

Това е огромен свят. Свят с много и различни раси, с много култури, с много езици. Точно както (сега като споменах "Епично" и се сетих) на един приключенец му се иска. Дай ми много езици за разгадаване. Много системи за управление. Много сложни имена, много карти.

Сандерсън е заложил на... всичко xD

Много пъти вече все сравнявам произведението с "Мъглороден". Постоянно ми се струва, че двете имат прекалено много общи неща. Първата книга не е при мен, за да си припомня точно какво казваше авторът, но като че ли беше, че е замислял Летописите още преди сагата за Мъглородните и така нататък... Ако беше така, то сигурно "Мъглороден" е било нещо като пробната версия на Летописите. Понякога все ми се струваше, докато четях "Пътят на кралете", че "Мъглороден" в този случай ще да е по-добрият му опит... главно защото действието там не се развива на толкова страници например...

Отново имаме подобна система за способностите и при двете произведения. Разликата е, че тук се разчита на скъпоценни камъни, а пък при "Мъглороден" - на метали. Понякога пък ми се струва, например сега, когато още мисля за последното видение на Далинар, че между двете произведения има още нещо твърде, твърде общо. Ако вземем тъмнината от видението на принца и я сравним с Мъглата... Ако Всемогъщия сравним с... Не, ако кажа с кой, някой ще хвърли своята последна книга от сагата за "Мъглороден" по мен, преди да я е дочел xD.

Това е историята на цяла една планета. История за битки, крале и рицари.

Безкрайна борба за оцеляване. Магически мечове и брони. Ценни скъпоценни камъни.

Бури, които рушат и убиват... и носят светлина.

Вече съжалявам, че следващата порция 1000 страници ми се отлага за неопределен брой години напред в бъдещето...

Между другото, сега ми е паднало да се чудя дали съм познала... Предполагам, че този на корицата е самият Далинар... с това наметало все пак.... Дано съм познала... Тогава ще си знам, че нещо не съм в ред с очите, щом бронята ми се вижда зелена xD