Нова среща със Сандърсън - "Мъглороден"

Брандън Сандърсън е автор, който винаги е успявал да ме изуми. Почти завиждам на безкрайното му въображение и умението му да пише толкова леко за неща, които понякога ми се струват ужасно трудни за описание. От друга страна - за бога, нека да продължи да пише! (Е, все още не съм се решила да се запозная с неговия Стоманен човек... дори не знам дали е такъв, но поне според заглавието има стоманено сърце...)

Част от световете на Сандърсън, познати на мен, са светове на бедни хорица, потискани от могъща магическа сила или чудовища (или съвсем малки, но много зли диви тебеширчета), нападащи в тъмното... в мъглата. Това са светове на парните машини и старовремските часовници, на дворцовите интриги и бунтовниците. Не знам, такова чувство ми оставят... а аз никога не претендирам, че знам достатъчно. Но знам със сигурност, че обожавам точно този тип истории - съвсем малко по-напред от Средновековието (но, да, има толкова изключения, все едно е сега).

Ето, че неусетно посочих някои от основните неща, криещи се сред мъглите на "Мъглороден". Съвсем скоро ще се запася с втората част от вкъщи, но пък няма нищо лошо в това да споделя скромното си мнение за тази история на този етап от развитието й~

Някога отдавна лорд Владетеля е спасил света от унищожение. Сега той е безсмъртен бог, който... може да разполага с живота ти както пожелае. Живее спокойно в своята столица Лутадел, заобиколен от благородниците (наследници на онези, които някога са му помагали, кой знае в какво) и издържащ се чрез своите роби скаа. Има си "полиция" от откачени на вид същества (инквизитори), която да дебне за престъпници и незаконни деца на благородниците. На пръв поглед нищо съвсем хващащо. Първите няколко страници слушаме за това колко труден е животът на тези скаа, разбира се, защото трябва да ги опознаем. След това идва магията...
Време е да спомена, че този свят е различен. Унищожение все пак е имало някога, защото сега земята е мъртва, а от небето, покрито вечно с черни облаци, се сипят пепел и сажди. Вечер падат мъглите, гъсти и непрогледни, криещи в себе си опасни чудовища.
Първи въпроси - от какво тогава е спасил лорд Владетеля света? От някаква черна сянка, която никой не разбира? Как е решил кой да бъде благородник и кой - скаа, къде е разликата? Едва ли е само в магията...
Магия ли споменах? Но разбира се... лорд Владетеля не може да не възнагради онези, които са му помогнали в миналото. Подарил им е аломантията. Силата, която владее Вин. Силата, която променя всичко.
Дали още преразказ няма да навреди, чудя се...

Признавам си (за кой ли път), че има много водещи мъжки образи, които могат да се смятат за емблематични, но които аз не харесвам (любимият ми пример е Фродо Бегинс). Само че при водещите женски образи, подобна неприязън се проявява значително по-рядко... не ми се вярва да е само от факта, че мога по-добре да се представя в образа на героинята, но това оставям на хората да решат дали е така.
Та мисълта ми беше за Вин, бедното момиче, оказало се надарено с невероятно могъщество, способна, вероятно, да променя съдби. Не съм много сигурна каква е тайната за успеха както на мъжките, така и на женските образи на Сандърсън. Имам предвид успеха да ми се харесат. Но се получава!
Вин е особено жива, особено остроумна, особено... инатлива. Преди всичко образът й на момиче е много добре предаден, защото има героини, които са, така да се каже "баби в тялото на момичета". Прекалено сериозни за възрастта си, прекалено мъдри за годините си. При Вин не е така, тя е описана като дете и е дете. Струва ми се, че Келсайър, друга главна фигура за историята, би могъл спокойно да я смята за своя дъщеря. Те са си досущ семейство!
Вин се цупи, прави глупави грешки, влюбва се в неправилните хора, не слуша "баща" си... точно както се очаква. С времето тя израства, учи се, дори на това какво се очаква от нея като дама, не само като хвърчащо в мъглите създание.
И през цялото това време около нея Лутадел ври и кипи, замислят се планове за освобождение за народа, реализират се успехи, има падения. Тя е в центъра на водовъртежа, едновременно твърде рано включила се и тъкмо навреме. Неслучайно книгата се казва "Последната империя"... мисля. Тази последна империя, принадлежаща на лорд Владетеля трябва да падне, или поне така искат бунтовниците. Въпросът е как... С убийството на Владетеля, или трябва да има и нещо друго?

Имах намерение да кажа и нещо мъничко за Елънд (може би моят най-любим образ за момента), но ще е по-добре да обърна това мъничко внимание на любопитната аломантия.
Макар това да не е единствената магическа сила, която действа в света на Последната империя, тя е най-важната поне за разглеждания от мен период.
Това е силата, която хората получават от металите. Трябва да си по-бърз? Използвай метала пютриум. Трябва да успокоиш някого? Използвай месинг. Повечето аломанти владеят само една от основните сили, предоставени любезно от няколкото познати метала. Мъглородните обаче ги владеят всичките. Но Мъглородните се срещат рядко... дали?
Беше ми много трудно да се настроя към разбирането на тази нетипична сила. В началото всичко беше един хаос - едни метали Теглели, други пък Дърпали... в крайна сметка е елементарно, когато привикнеш... но и досега не мога да си отговоря на въпроса дали Мъглородните могат да използват желязото в кръвта си?

*****

Това тук ми се струва удачно представяне на някои от основните групи играчи в Последната империя. Несъмнено кандра и големците в края на долния ред са нищо пред неудържимите инквизитори от министерството. Страшнички момчета са...

Радвам се, че намерих този свят. Предстои ми още доста да го разкривам, така че на първо място малко реклама на Вин е достатъчна~ За етапа, на който съм, съм изключително доволна, доволна съм и от края. Да, имаше някои неща, които натъжават, но ако ги нямаше, светът щеше да е прекалено... идеален? Чувала съм, че краят бил тъжен, така че съм подготвена за най-лошото и просто предпочитам "да се чувствам като у дома си в мъглите".

Кутия, облепена със страх

И, по примера на хиляди и хиляди хора, тъй да се каже, намествам се и аз в редицата с изказвания... Но така, с нещо по-мъничко, много по-простичко... Типично за мен.

Преди казах, че не винаги купувам нашумелите неща, но понякога се случва.

Понякога като сега...

Чудя се дали в моето съзнание думата "тревожност" не бие думата "страх" по отношение на този тъмен, злокобен свят зад кориците на дебютния роман на Джош Малерман. Или пък едното неминуемо води до другото, или пък двете са равнопоставени, или пък...
Е, всъщност няма голямо значение. Всичко започва от тревогата и завършва със страха, не е нужно да се опитвам да вниквам в думите твърде надълбоко. Иначе, кой знае... може накрая да отворя очи...
Не е ли толкова простичко? За виждащия човек да ослепее е шокиращо. Да вървиш със завързани очи през улицата, без да знаеш какво те докосва, какво е минало през краката ти, какво има точно на сантиметър от теб... Понякога се е случвало да чувам реплики от типа на "Това го мога и със завързани очи!" или дори съм го използвала лично аз... Хайде да видим сега! Можеш ли, смееш ли да минеш на отсрещната страна на улицата в пълна тишина? Докато някой, нещо... те дебне? В повечето случаи вероятно е само плод на твоето въображение, но можеш ли да бъдеш сигурен? Май в повечето случаи отговорът е "не", а?

Какво е да трябва да бъдеш майка в свят на къщи с прозорци, покрити с одеяла?
Дали любовта се заменя от дълга и студа напълно, в името на оцеляването?
Какво е да си на крачка от нещо, което знаеш, че може да те побърка? То, което няма глас, което те докосва. Което отнема всички онези, които обичаш. Отнема ти всички, които познаваш и те оставя... сам.
Ето това е част от света на Малори. Свят, в който не бива да отваряш очи, ако искаш да останеш себе си. А дали? Кое ли е причината да полудяваш? Това, че си отворил очи, или това, че не си? Кой знае... може пък и да е вярно това, че онова, от което най-силно се страхува човек... е друг човек.

Няколко дни подред от чисто любопитство затварям очи понякога. Книгата те кара да опиташ, за да си представиш какво е.
Всичко си е както обикновено, но светът е различен. Часовникът се чува по-силно, птиците навън пеят по-силно. Малко е странно да усещаш ръцете си пред лицето си и да не ги виждаш...
От една страна не е същото, защото през прозореца навлиза светлина. Но пък ми се струва, че правилото за (няма да цитирам точно) "промеждутъка" си стои донякъде. По-лесно е да затвориш очи... по-трудно е след това да ги отвориш. Какво би могъл да види човек в момента, в който отвори очи и се озове... някъде? Срещу нещо?