Едва ли е нещо чак толкова изненадващо, но за "Тъмните му материи" не знаех кой знае какво. Бях виждала старото пълно издание преди години, в някоя от софийските книжарници, и го бях прелиствала в опит да преценя дали го искам.
Тогава от книжарницата си тръгнах, без да взема нищо (имам досадния навик да помня коя книга от къде съм взела, макар че не знам за какво ми е тази информация) и забравих изобщо за съществуването на това произведение.
Но не толкова отдавна издателство "Бард" преиздадоха същата книга, обединила трите истории на Филип Пулман в едно, само че този път с хубави твърди корици. Подобни тухлички винаги са ми харесвали (и винаги ми е било забавно как хората съсредоточено ме зяпат как ги чета в метрото) и, разбира се, любопитството ми пак се изостри.
Бързам да заявя, че ми е трудно да дам мнение за "Тъмните му материи". Веднага ми направи впечатление колко противоречиви мнения има за тази книга, като в същото време е обявена за една от любимите книги на британците в тяхната версия на "Голямото четене". По-късно си изясних какъв може да е случаят...
Нека първо да започна от това, че историята започва доста... стремително, някак изведнъж. Пулман ни запознава с една девойка на име Лира, която се промъква в стаи, където не й е разрешено и се скрива в един дрешник, когато се оказва, че могат да я заварят там. Ние не получаваме кой знае каква информация за Лира, тя просто се оказва в забранените стаи, където ректора на колежа, в който момичето очевидно живее, води изтъкнатите си гости. Всичко това не е кой знае какъв проблем, но аз пък много държах да разбера що за създание е приятелчето на Лира на име Панталеймон, което е демон, който си мени формите. Оказа се, че в нейния свят всеки си има по един демон, който служи по-скоро за талисманче, или пък е важна част от душата на всеки човек... в зависимост от това как разглежда читателят нещата. Светът на Лира ми се видя доста повърхностно описан в началото, където беше най-важно да навлезем в него. От друга страна - историята звучеше доста по-детски и по някакъв начин може да се счита, че беше представена от гледната точка на самата Лира, което пък я прави някъде около десет-дванадесет годишна... предполагам, че е някъде там, макар че постоянно си меня мнението относно този проблем.
И докато все още се опитвах да се ориентирам, се оказа, че гостът на ректора е не кой да е, ами някой си изтъкнат лорд Азриел, който случайно се оказа чичо на нашата Лира и който се завръщал от далечния Север с важни открития... които отново трябва да тълкуваме по-скоро сами.
Лорд Азриел е открил някаква мистична Прах на Север и професорите от колежа са истински шокирани. След разкритията обаче Лира удобно заспа и ни остави пак да тълкуваме сами случилите се събития.
(Между другото, някъде към този момент разбрах, че по първата книга на Пулман е правен и филм - "Златният компас" от 2007 г. В този момент го потърсих в "Гугъл" и открих, че от корицата на книгата ме гледат Даниел Крейг и Никол Кидман... Хич дори не съм забелязала... И това е Крейг! Никога нямаше да го позная... за първи път ми е наистина симпатичен... макар че не така си представях лорда, но това вече е друга тема.)
За да ви спестя още негодувания от моя страна, ще обобщя, че за мен книгата не е съвсем добре построена. На много места чувствах историята така, все едно изведнъж на Пулман му се е сторило много интересно да вметне, че из града се случва нещо странно и се е зачудил какво ли ще е, ако героите му също се намесят. Ето как Лира просто изведнъж се оказва на път към Севера, като продължаваше да си стои доста слабо представена като главна героиня. Това малко по малко започна да ме кара да губя вниманието си спрямо случващото се. За мен трябва да има поне един герой, който да можеш да опознаеш, за да можеш да преценяваш дали действа правилно или неправилно. Да ти дава някаква гледна точка, буквално казано - да те води за ръка в историята си. Лира не беше героинята, която ми трябваше, но общо взето тя е в самия център и затова се разбирахме лошо. В своята същност тя си е дете и... знам ли, сигурно аз съм загубила нещо детско в мен и изненадващите чудеса и удобства, които изникват от въздуха, вече са ми малко нелепи.
В същото време тя се оказва страхотно добра в тълкуването на странното устройство във формата на златен компас, което умее да показва истината. С него Лира изглежда три пъти по-мъдра, отколкото показва иначе. На мен това ми се видя като доста голямо разминаване в образа.
Струва ми се, че заключението ми трябва да гласи нещо от сорта "Твърде пораснала съм за тази книга". Мисля си, че наистина е така. Моите отрицателни отзиви са свързани със самото представяне на историята, но ако бях по-малка това вероятно нямаше никак да ми пречи. Нервират ме мненията на... други възрастни, от които "Тъмните му материи" е отнесла доста критика. Проблемът се корени в това, че по някое време става ясно, че главният злодей на Пулман се оказва Църквата... и от там нататък половината читатели стават супер ревностни католици, без значение дали досега книгата им е харесвала. (Та сигурно затова британците всъщност я харесват, нали католиците са много лоши xD). До едно време на мен конфликтът с Църквата всъщност ми беше най-интересен, но след това Пулман направи нещо с лорд Азриел (единствената ми надежда за търсения от мен герой) и госпожа Колтър... и ми стана доста тъжно, че пак се загубих.
Четох някъде, че някои хора не препоръчват да даваме тази книга на децата си, но аз пък казвам обратното. Винаги е имало конфликти, свързани с религията, независимо каква точно е тя. И ще ги има. Това, че в случая Църквата в "Тъмните му материи" наподобява толкова много католическата, не е причина да забраняваме цялата книга. А и в крайна сметка децата биха видели в тази книга едно невероятно магическо приключение, пълно с чудеса и цели нови светове за откриване. Със същия успех лошите можеха да са извънземни, тайнствени организации и прочее подобни, за децата щеше да е все едно, не е ли така? Те ще тръгнат по пътя, за да спасят заедно с Лира нейните приятели, отвлечени далеч в студения Север...
