"Книга на мечовете" (издателство Бард, 2018) е антология с разкази в жанра "меч и магия" (но и не само), събрала творения на някои доста популярни имена във фентъзи света, наред с някои, които у нас чуваме само покрай подобни антологии.
Гарднър Дозоа, съставителят на този симпатичен сборник, е свършил работата си добре. Подборът е хубав, има някакво загатнато желание да се върви от абсолютната класика към "по-модерните" разкази в жанра. Книгата има чудесен превод и оформление на български...
Но, както можете да очаквате, от мен има и едно голямо НО, разбира се...
То се крие във факта, че колкото и да е убеден Дозоа в това, че "меч и магия" може да се възроди отново, че има какво още много да ни даде, в "Книга на мечовете" не е съвсем така. В по-голямата част от разказите личи майсторство, има талант и идея, всичко е много хубаво... но същевременно разказите са или откъси от различни светове, които, ако си посещавал, обичаш или не... или пък са някак прибързани, сякаш лимитът от около 40 страници (горе долу всички разкази са побрани на толкова) допълнително е унищожил част от магията. Или пък са донякъде отегчителни, защото не могат да те изненадат. Движат се в точно определените граници на жанра, някак стандартни са, масови, предвидими.
Грубо е да обявявам тази книга в класацията ми "занимателно четиво за плажа или изпът", но определено не съдържа най-вълнуващите творения на авторите си. Това им е лошото на този тип сборници и по принцип - силно ограничената тема, място и възможност за развитие на историята.
Обмислях дали да говоря за всеки разказ по отделно, но все пак основното - това, че повечето са или недовършени, или им липсва магията заради едно или друго - вече е казано. Не мога да кажа нищо лошо за нито една от историите, което говори отново много добре за подбора. Може би съм ядосана само на героинята на Робин Хоб, която е най-малоумното същество на планетата, но това си е съвсем в темата на разказа (който се развива в света на Хоб, по-точно - в Бъкип... и най-странното е, че присъства Фицрицарин Пророка и ние не четем за разсъжденията му, но въпреки това се знае точно какво си мисли xD).
Е, какво пък, за желаещите да прочетат:
"По-добрият печели" на К. Дж. Паркър, с който разказ започва антологията, е класически, симпатичен, но и предвидим. Въпреки това господин киселякът ковач, главният герой, е добра компания. За Робин Хоб вече дадох мнение. Очаквах повече от Кен Лиу, един от новооткритите ми любимци. Макар че "Скритото момиче" си беше напълно в негов стил, липсват ми много по-странните и диви идеи, които този автор дава във вече страшно нахвалената от мен "Хартиената менажерия".
Матю Хюз и неговият "Меч на съдбата" имаха за цел да погледнат на темата в леко ироничен и забавен стил. Мисля, че се е получило добре. Разказът на Кейт Елиът - "Аз съм красив мъж, каза Аполон Врана" е от по-малко харесалите ми. В крайна сметка не схванах това нещо мъж ли е или жена... Но обстановката за развитието на историята беше интересна.
"Тържество на добродетелите" на Уолтър Джон Уилямс също не ме хвана особено. Малко се чувствах като в средновековна Франция, а тази идея не ми е на сърце. Няма много мечове, но има много припадащи лейди. "Присмехулната кула" на Даниел Ейбрахам пък беше отчасти философски разказ за властта и владетелите, отчасти пренаситен с магия, той ми се понрави... имаше си и нещо като Баба Яга!
"Хрунтинг" на К. Дж. Чери беше чиста скандинавска сага, написана е доста добре.
С Гарт Никс имам чувството, че сме се "засичали" и в други подобни антологии, защото и преди съм попадала на двамата приключенци - мъжът, син на вещица, и неговата жива кукла убиец. Разказът "Дълга, студена диря" е доста вълшебен и си признавам, че доста ме и впечатли. (Забележка - дразнех се на думата "богче")
"Когато бях разбойник" на Елън Къшнър ме дразнеше с нещо, но не мога да определя точно с какво. Може би с идеята за някакво надуто момченце, което изкарва пари с опитите си да се прави на велик дуелист, и светът няма значение за него. Беше прекалено противен тип. Мнооого противен тип.
Скот Линч, когото харесах именно от една подобна антология преди време, сега ме вкарва в познати води, така да се каже. "Димът на златото е слава" е точно в неговата категория поучителни разкази за разбойници. "Колгридската главоблъсканица" на Рич Ларсън пък беше хубав разказ с малко пънк, обаче е под въпрос защо точно е намерил място в тази антология, а не примерно в нещо като "Разбойници".
"Злото на краля" на Елизабет Беър беше по-скоро в категорията противни неща (разни личинки, разни изядени хора) с леко загатнат фанатичен феминизъм за подправка. Интересни герои, прекалено много гадост, за да ми хареса наистина.
От Лави Тидхар останах силно впечатлена още когато четох "Централна станция". Поместеният му тук разказ, "Водопадино", беше на доста по-земен език, смея да кажа, и може би единственият, освен този на Гарт Никс, който четох с абсолютен интерес, въпреки че също няма много мечове. Към Дозоа, който се бил чудил дали да го помества - решението да е тук, е правилно!
Сесилия Холанд и "Мечът Тираст" завършва за мен антологията отново с нещо абсолютно класическо за джуджета, прокълнати мечове и омраза, отново в скандинавските земи. Понеже отново си оставам все така несъгласна от присъствието на Дж. Р. Р. Мартин в подобен тип сборници. Всеки път въртя очи с досада. Първо не мисля, че това е непубликуван досега разказ, имам чувството, че съм го чела. Второ - то неговото не е и разказ, а е просто поредната историческа хроника за Вестерос. Мартин е просто рекламата на всеки сборник с фентъзи, нещо, което да декларира, че трябва да си купиш книгата. Просто замества "Бестселър на Ню Йорк Таймс!!!".
