Читателски бележки за "Огънят в мен"

"Огънят в мен" на Даниела Богоева-Гюргакова (Сиела, 2019) е дебютен роман с фантастична корица и магично-романтична история. До последно силно се надявах да успея да оценя книгата с три звезди в Goodreads, защото съм съгласна, че авторката определено има талант, нивото на романа е чудесно като за дебют, а и определено си личи старателното ровене в различни източници, за да се изгради най-малко кабалистичната атмосфера, която цари зад страниците.

Само че реалната ми оценка едва покрива критерия ми (доколкото мога да твърдя, че имам такъв) за две звездички. "Огънят в мен" притежава редица елементи, които донякъде ме разочароваха, а и имам чувството, че обещанията в резюмето на романа са подвеждащи, поне погледнато от сегашното ми положение на вече прочел историята читател.

Към момента нямам друга възможност, освен да оставя тук само своя списък с "усещания", които може би ще дадат неособено добра представа за романа, но пък може би ще посочат по-ясно какво аз не харесах. Списъкът, разбира се, е абсолютно разхвърлян. Знайно е, че имам склонността да звуча заядливо, но е и истина това, че много от нещата наистина са ме подразнили.

– Очаквах роман за магия и магия наистина има, но далеч от първичната представа на всеки, който е посегнал към книгата. Тук става въпрос за различни ритуали, кабалистични. Призовавания, гадания, древни празници. Като идея това не е никак лошо, само че героите ни са някакви гении в този занаят и определено нямат желание да те "посветят" в своя свят. Срещаме ги като вече изградени личности и така и не узнаваме как се познават така добре и защо това е така важно, как са се научили да бъдат това, което са, защо, по дяволите, са свързани. Откъде черпят силата си, откъде произлизат магиите, дарбите и прочие, и прочие. Какво, по дяволите, е бил направил онзи там някъде си, бившият, за да бъде мразен?! Казано накратко - книгата е някак негостоприемна. Тя се развива в наше време и е модерна, но има вътрешен свят, който е недостижим по начина, по който понякога ти се иска да бъде - не се чувстваш поканен да си част от него.

– Като споменах, че героите нямат реално минало, това ми напомня, че и самата главна героиня никак не ми харесва по характер и ми е малко мъчно за избраника ѝ. И... като казах избраник - "Огънят в мен" е чиклит повече, отколкото е книга за магия. Магията е просто нетрадиционен бонус с дъх на ароматни свещи. Даже романът влиза преспокойно в категория "тийн чиклит", ако питате мен. Отношенията на героите помежду им, романтичните свалки, караници, събирания и раздели - това може да се случи и във всеки колеж, във всеки сериал. Разликата може би е в това, че главната героиня е едва ли не велика магьосница и момчето ѝ, което е съвсем обикновено, трябва да си мълчи и да слушка. А ако аз бях на негово място, никога нямаше да си правя труда да се занимавам с тази, примерно защото:

> Войнстващият атеизъм е почти толкова зле, колкото и това, срещу което се бори. Аз също не съм вярващ човек, но проповедите против религията в тази книга граничат с досада. Уж за героинята няма никакво значение дали човекът до нея е вярващ... ама не е така, само да кажеш думата "църква" и започва да бълва атеистичните лафове като картечница. Мамка му, оставете хората на мира! Имам против религиозните проповеди, но определено имам против и проповедите срещу тях, когато се прекалява. Всяко нещо, с което се прекалява, е грозно. (мъдростта на вековете...). Може пък това да идва по причина, че тук се занимаваме с "вещерство" и затова трябва да сме на нож към вярата по закон... но войнстващият атеизъм си е в повече. Човек направо му идва да си изнамери кръстчето и да анатемосва, хахах xD

> "Ох, ама той защо ревнува, не разбирааам"... Дори не искам да започна да коментирам тази линия, просто е един голям "фейспалм".

– "Огънят в мен" всъщност си няма реална история. Нещо се случва в началото, но после все едно никога не се е случило или има спомен за него от време на време. Може отчасти да се дължи на това, че главната героиня явно няма никакъв интерес към това, че нещо ѝ се случва. Много по-важно е да се кара с момчето си, да си спомня бившите си или да бъде с приятелите си. Главната линия от историята за какво ни е и без това, ха! Ще сложим случка да има, после 300 страници само ще обикаляме около нея, ама слабо-слабо и накрая ще я махнем все някак, какво толкова, нищо особено (дори мистерия всъщност няма в цялата работа)... Ето това, викам аз, е слабост в романа.

– Имам чувството, че книгата се е нуждаела от редактор, който да поокастри някои неща. Самата аз знам колко изкушаващо е човек да блъска в разказите си милиарди уточнения, например... и също така знам какъв кеф е да седиш и да ги кълцаш xD. Може би намесата на друг човек щеше да доведе и до по-ласкава атмосфера на историята и по-силно придържане към проблема, зададен в началото.

Да, "Огънят в мен" е "фактологичен роман". Определено съдържа в себе си много информация както за ритуалите и практиките, така и за редица други неща. Но всичко това не го прави чак толкова фантазиен, както беше рекламиран. Ако бъде поднесен на човек, който търси романс, вероятно същият този човек ще бъде заинтересован доста по-силно.

И, отново - следващият дано е по-гостоприемен. Никой няма да убие никого, ако се вметнат един-два по-солиднички абзаца за миналото на главните герои и се отговори на два-три въпроса за тях...

"За един по-добър свят"

След дълги пет (?) години на българския пазар посрещнахме последната част от поредицата "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас. И тя сложи край на дългото и трудно пътешествие на опасната наемна убийца с невероятно, трудно и магическо минало.

Въпреки огромното разочарование от българското издание (както и от решението цените на старите книги да се вдигнат тройно и някои от тях да минат с твърди корици, други не; и какво ли още не), когато човек е започнал една история и тази история му е допаднала, гледаш да я довършиш до край. И не съжалявам за това.

Не е честно да се говори за последната част от толкова дълга сага просто така, защото неминуемо ще излязат твърде много спойлери, които ще разрушат удоволствието на онези, които тепърва ще се запознаят със Селена Сардотиен. Аз започнах поредицата с излизането на първата книга на пазара. Тогава "Стъкленият трон" не блестеше с нещо крещящо оригинално, но ми се стори увлекателна и интересна книга за хора, елфи и "мистичната зла тъмна сила". Тук, в този блог, е писано вече за някои от частите на поредицата и ще ни извините, ако някога с нещо сме ви издали изненадите. Аз мисля, че пиша за първи път първа по темата и ще гледам да внимавам!

"Кралство на пепелта" е достоен завършек на дългото приключение, което според героите на книгата не било по-дълго от около година време (което истински ме сащиса, може би аз не съм прочела добре). В тази история има много традиционни похвати и това не е тайна за никого. Хора, елфи и други безсмъртни създания и магьосници обитават един свят, в който ясно долавяме разделението "добро-зло". Враговете са чисто и просто "господари на мрака" в най-типичен стил. Те са зли, защото са могъщо зли и магията им е черна. Разбира се - нашите са добри, защото са прави за всичко и са добри, и магията им е чиста. Все някога ще се изправят едни срещу други и тогава - край на проблемите!

Но няма нищо страшно в това човек да използва като основа подобни познати ситуации, стига да умее да ги развива добре. Маас не е никак лоша писателка, умее да вълнува и да си служи с магията, за да построява историята и света си. Винаги ми е харесвал начинът, по който си служи с хумора и сарказма. Като цяло води всичките си герои прилично... макар че понякога си личи, че има предпочитания, и още как! Или поне човек понякога буквално усеща как главната героиня просто трябва да бъде свръх-жена и над всичко, дори когато не е права (хей, аз онова с Каол не го приемам и никога няма да го забравя!).

Да се говори за "Кралство на пепелта" без фона на всичко, случило се преди книгата... е, безсмислено е. Но понеже обещах да не споменавам много (впрочем - за тази книга се изписа най-малко от цялата поредица, дори и на английски, не знам каква е причината), ще взема да посоча някои неща, които хоресах... или нещата, които не харесах ще излязат повече. Така се получава, когато не можеш да обсъдиш решенията и обратите, които ще доведат до финала на историята...

– В "Кралство на пепелта" не ми хареса общият помпозен стил на изразяване на Маас. Може и преди да го е имало, сега вече съм забравила и не ми е правило впечатление, но тук изобилстваше. Това беше книга, писана почти в стил "О, вий, неразумний". С множество повторения на думи и действия, възхищения, превъзнасяния. Историята сякаш се разказва от задъхано и превъзбудено дете и се допълва от депресираната баба, да речем. Защото моментите на трудности, опасности и тъга са описвани с все същата нестихваща помпозност, но вече и с подсмъркване и стонове (странно е да говориш така за един текст, който четеш, но де да знам... често мога да си представя как би звучал, ако ми го разказваха).

– Така и никога, през всички тези седем книги, аз не можах да харесам главната героиня. Имам чувството понякога, че тя успява да ме накара дори да намразя "силните жени" в книгите. За мен е прекалено горделива, прекалено подсилена, прекалено нахакана... прекалено всичко. Изобщо не харесвам начина, по който Маас като цяло изтиква всички мъжки персонажи на заден план. За бога, не, не и пак не - аз не се кефя на яките мадами и не искам да бъда като тях, за мен няма никакъв проблем един мъж да убие дракон, наместо да го направи жена. Нито едно страдание на героинята не ме жегна през цялото време, именно затова винаги ще си спомням как тъпка, нагрубява и зарязва всички свестни момчета, които Маас можа да измисли (то да беше така само в тази нейна поредица, ама...) И, о, толкова те съжалявам, тъжен неин господин вречен...

– Не харесвам и никога не съм харесвала този план на Маас: "Нека страдат, нека смятат, че това върви към крах и разрушение... ох, дори аз не знам как точно да оправя проблема! Аха! Сетих се! Сега ще върна всичко в релси и ще кажа, че героинята ми е кроила този план през цялото време и че никой не е и подозирал, но всичко ще се оправи!"

Всеки. Божи. Път.

В "Кралство на пепелта" го използва около три-четири пъти.

+ Все пак е видимо, че Маас наистина обича героите си и е почти неспособна да им вреди, въпреки че се очаква всичко да завърши в пепел. Ако и читателят обича героите, той страда и преживява с тях, защото определено се случват гадни работи с мнозина и трябва да се надяваш силно, че все пак наистина ще има нещо хубаво за тях в края. Е, ако лошото е застигнало главната героиня не знам дали важи - както казах, към нея не изпитвам нищо.

Бонус за романтични души - романтика тук бол. Странно хаплива е повечето пъти, но Маас не пропуска да я бутне дори на причудливи места като военен лагер мигове преди сражение. В крайна сметка поне събра добри двойки, което май ѝ е от любимите неща за вършене... дори и когато мели на кайма някой от мъжките персонажи, за да излезе виновен за всичко на света (аз и Лоркан няма да забравя!).

+ Изненадана съм с какво старание са описани битките, което според моите скромни умения и опит, е доста трудно занимание за жена писател. Битките и войната просто са скучни и изморителни, разбирате ли xD. Но Маас е постъпила много отговорно и е изградила всичко много старателно и внимателно. Дори да имаше множество моменти, в които човек можеше да се чувства като наблюдател на "Шлемово усое №2" или пък "Минас Тирит №2" ("Властелинът на пръстените" явно винаги повлиява там, където има и елфи).

Миг за стачкуване - Още от Дориан, не беше достатъчно!!

Та, след като наистина няма чак толкова писано и коментирано за "Кралство на пепелта", и аз следва да се огранича ето точно тук. За мен беше най-важно, че краят се оказа достоен и в никакъв случай не беше оплескан с някоя жестока глупост. В този свят на Маас има хляб, както се казва. И аз го харесвам и обичам, въпреки надутата героиня-божество и стила на писане. Светът все пак може да бъде и по-добър и всички там, сред страниците, се борят за това.

_____________

Друго около поредицата в блога:

"Кралица на сенките"; "Империя на бури"; "Острието на асасина"; "Кулата на зората";

"Кулата на зората" - цитати (и може би спойлери?"

Зимни нощи

Една необикновена руска девойка, която умее да разговаря с вълшебните коне, да вижда духовете пазители и да се изправя смело пред Зимата и Лятото, пред Живота и Смъртта, е отново при нас.

В живота на Василиса Петровна има повече скръб и болка, отколкото радости. Тя винаги е била черната овца в семейството. Непокорна, дива, безстрашна. Тя е принцесата, която не се нуждае от принц на бял кон, защото умее да спасява сама себе си. А сега ще се научи едновременно със себе си да спасява и цяла Рус. Независимо каква е цената, защото сега всички разчитат на нейната крехка смелост.

Още при първата си среща с Вася в "Мечокът и Славеят" човек остава очарован от по-нестандартната история, която се развива в Русия от отдавна отминали дни. Дори е някак приятно изненадващо как човек като Катрин Арден, чиято връзка със славянската държава е просто любовта ѝ към нея - е уловила толкова умело духа и на времето, и на народа. Всичко звучи приятно автентично и е преплетено със сравнително слабо известна на западната публика славянска митология. В тази трилогия се говори за духове и демони, и Баба Яга, но определено се гледа под различен ъгъл от, как да се изразя, традиционното западно фентъзи, може би. Все пак, щом се налага в края на книгите да се добавя и обяснителна бележка за руските имена и това как имали собствено, бащино и фамилно, вероятно на хората нещата тук им се струват доста чудновати, нали?

Приключението на Вася никога не е изглеждало като да върви по утъпкана пътека от цветя и рози. Още в самото начало светът е малко повече сив, отколкото шарен. Заплахата за смърт, тревогите за оцеляването, страхът - те винаги са присъствали и в трите произведения на Арден. Светът просто никога не е розов в тези книги. Този реалистичен похват успя да ме спечели първия път, когато се докоснах до "Мечокът и Славеят". Понякога ти се иска да си знаеш, че всичко ще си бъде наред накрая... само че дали можеш да си сигурен?

Признавам си веднага, че не съм истински фен на героините, които не се нуждаят от принцове. Напоследък те са много модерни, дали защото "приказките разглезват дъщерите ни!" или пък поради друга подобна причина, но по-често се набляга на това. Героинята е по-смела, по-умела и по-невероятна от всички мъжки персонажи. И в "Зимни нощи" (избирам така да наричам поредицата, за мен е абсолютно непонятно защо на първо време името на трилогията не е преведено) виждаме именно това. Вася сама срещу предразсъдъците. Вася сама срещу темите табу. Вася сама срещу големите лоши татари. И срещу горделивите мъже от семейството си, че защо не и срещу хората на Църквата. И срещу магическите типове, независимо дали в стил "съвършеният, но студен рицар на бял кон" (буквално!) или "заплашителният и див мачо". Вася преминава през огън и вода, пораства сама, учи се от грешките си, прави трудни избори. Все преобладаващо сама.

Аз пък избирам да съм си разглезената принцеса и да негодувам за това, че избират да прокудят принца като предател, страхливец и прочие нещастник. Негодувам!

Но негодуванието ми не може да е пречка пред това да призная, че приказният свят на Арден е нещо свежо и едва ли не недостъпно до скоро на пазара. Струва ми се, че книги, носещи подобен дух, които аз поне съм срещала, са единствено тези на Наоми Новик. "Изтръгнати от корен", например, е със сходен приказен сюжет и славянска митологическа тематика. Преди да я срещна и преди "Мечокът и Славеят" не съм попадала на точно подобни произведения. Именно затова смея да ги определя като по-различни от стандартното, дори може би малко по-предизвикателни - те ни пренасят в свят от приказките, но по различен начин от историите, които знаем от деца.

"Зимата на вещицата" завършва историята на Вася, но историята в същото време съвсем не е свършила. Не смея да казвам много, тъй като може и да не е уместно да пиша едва за третата част, но пък... просто за нея ми се говори.

Тук заварваме малкото момиче вече жена. Огън и кръв ще превземат душата ѝ, сълзи и мъка ще тегнат на сърцето ѝ, а в най-трудните моменти ще трябва да бъде по-смела и безразсъдна от всякога. Пътят е все така трънлив, макар че покрай него понякога цъфтят прекрасни цветя за радост и утеха. Тази трета и последна част от трилогията на Арден е красива по свой начин и мъничко горчива. Сякаш знаеш, че всяка битка вероятно е обречена, но също така знаеш, че и трябва да вярваш, че и този път всичко накрая ще бъде добре.

Катрин Арден не умее да описва велики боеве, нито пък има амбициите. Тук няма велики планове и стратегии, а пък няма и любов като в приказките. Но има доверие, смелост, жертвоготовност. Старото и новото са във вечно противоборство, но може би има начин да бъдат заедно и Вася да отвоюва едно бъдеще за всички.

За бъдещето. В крайна сметка всичко се свежда до това - всяка борба е, за да се отвоюва бъдеще, за което се надяваме да е по-добро, светло и чисто. В света на Вася отчаяно се нуждаят от това. Бъдещето, което е за всички.

Магьосникът от Шалион

"Пенрик - магьосникът от Шалион" (издателство "Бард") обединява шестте кратки новели на Лоис М. Бюджолд в едно голямо издание и ни среща със света на Петимата богове, познати на публиката от други произведения на авторката.

Лично аз никога не съм се запознавала с тях досега. Вероятно може да се говори за това като за пропуск, но пък историите за Пенрик са прекрасно въведение в този чудноват и странно близък магичен свят. Не е страшно да прочетеш книгата, дори и за първи път да виждаш името Бюджолд (според мен повечето почитатели на жанра знаят името поне покрай цикъла фантастики за Вор, аз лично съм се сблъсквала само с тетралогията "Споделящият нож"). Разказите за Пенрик блестят в цветовете на слънцето, в тях има топлина, опасностите са сведени до минимум за сметка на чудодейните измъквания и приключения. Има повече усмивки и смях, отколкото трудности по пътя. Повече добър късмет, отколкото лош. Повече цветове и гледки от света, отколкото сивота. Така че спокойно мога да заявя, че тази книга носи еднакво количество удоволствие и мир на душата. Не знам какъв е истинският свят на Петимата богове, но Пенрик пътува през опасностите и чудатостите му като по вода.

՜՜Пенрик е най-младият син в голямо лордско семейство. Неособено богато семейство, даже никак - просто семейство с титла. Той е "обречен" да се ожени за дъщерята на един търговец на сирене от близкия град - перспектива, която не му се нрави толкова много. Все пак, Пенрик е само на деветнайсет и все още не изпитва желание да обрича живота си на сиренето.

По пътя към сватбата си, той настига други пътници, които се нуждаят от помощ. Най-възрастната от групата им изглежда много болна. Пенрик няма представа как би могъл да й помогне, но се спуска към нея, за да опита.

Старицата се оказва свещена - жена, обречена на храма на едно от петте божества. Това са последните й минути на този свят и, вярна на своя бог, тя дарява на състрадателното момче... своя демон на хаоса, носещ спомена за всичките си предишни приносителки.

Пенрик се оказва "оженен" за цели дванайсет жени, които е обречен да носи в главата си...՜՜

Пенрик се оказа изключително ефирно, състрадателно, красиво и мило момче. Гениално, любопитно и безстрашно, когато се налага. Всичко това едновременно.

В този герой има много слънце и простичък и лек хумор. Странно е по какъв начин дели тялото и живота си с демонично създание, което по логика би трябвало да го направи мрачен и груб... и успява да направи това създание чисто добро, дори когато се налага да правят неособено добри неща, поне според разбиранията на обикновените хора.

Може да се каже, че момчето придобива много от чертите на този демон, което го прави отчасти женствено на пръв поглед създание, съмнително нежно по начин, който кара хората да гледат криво на него в този свят, където Пенрик е истинско изключение от всичко. Но Пенрик държи на себе си и има добре изразена своя самоличност, различна от тази на Дездемона (както той кръщава демона си за удобство). Първото впечатление винаги греши...

Пенрик винаги се намесва в странни неща. Отначало самият той вижда бъдещето си като бъдеще на учен и лечител, което го вълнува. Като че ли наистина това е призванието му. Но все се получава така, разбира се, че той да попадне и някъде другаде междувременно. Ще го преследват заради демона му, или пък ще бъде извикан като свидетел в разследване, или пък ще го натоварят с мисия, в която е готов да се провали от раз... Навсякъде той може да се измъкне. Навсякъде има план, навсякъде му се разминава лесно. Навсякъде научава нещо ново. Както и ние - светът на Бюджолд все повече се разкрива пред нас. Някак остава недостижим, но щедро ни залива с богатствата и чудесата си. Това е страхотно преживяване за един приключенец, смея да кажа.

Жалко е, че някои от героите, които срещаме по пътя си, са като второстепенни в една много дълга пиеса. Както следователят и шаманът, така и Боша и неговата лейди, дори Арисайдия (най-дразнещото проклето магаре на мост, което срещам в книга от години насам!!) - всички те са в сянката. Може би са част от по-подредения и със сигурност по-развит свят на Шалион, който аз не съм разкривала, но въпреки това ми е мъчно повече за това, че тук ги няма на още много, много страници.

За мен беше абсолютно удоволствие да прекарвам времето си в света на Пенрик (който в тези новели остава без име като цяло, всъщност, присъстват имената само на отделни държави). Измина много от предишната книга, която четях толкова бавно, просто за да не свърши.

Признавам, разбира се, че първите три истории са ми по-любими. Те успяват да останат отделно една от друга, представят ни Пенрик с разлики от няколко години (доколкото при него може да има разлики в поведението, всъщност). Другата половина истории са доста по-свързани една с друга и наблягат на съкровени желания и любов много повече, отколкото на чистото приключение. Несъмнено е така, защото героят се превръща от момченце в мъж и светогледът му поне малко се променя, или пък става по-широк... но аз продължавам да предпочитам момченцето. Страхувам се, че мъжът твърде много ми прилича на романтично-драматичните герои, на които съм се нагледала при Робин Хоб (съжалявам, съжалявааам, че пак говоря за това, но Пенрик определено ми прилича на Шута!)

Демоните не могат да убият чистотата на това дете. Нито да почернят красотата и цветовете на неговия свят. Понякога могат да му вгорчат живота, когато му се цупят по женски, но в крайна сметка... всички те живеят заедно. Пенрик и десетте достойни дами (дванайсетте, ако броим лъвицата и кобилата). Способни са на чудеса - простички и невъзможни. И умеят да се борят с несправедливостите. Ама как умеят само...

Фактите относно "Картър & Лъвкрафт"

Искаш ли да ти кажа защо го направих?

Всичко започва с Мартин Сюдам - откачалка, която отвлича малки момчета и междувременно прави собствена психостена в къщата си. До едно известно време е неуловим, но скоро полицията попада на следите му. И то твърде лесно. Сякаш Сюдам сам се предава в ръцете им.Даниъл Картър се занимава със случая на Ловеца на деца, прозвището, с което е известен Сюдам. Но скоро животът му няма да се свързва само с това - полицаят неочаквано се оказва собственик на една малка книжарничка, досега управлявана от Емили Лъвкрафт. Точно така, като писателя. И освен това негова единствена наследница.

Всички тези факти превръщат "Картър & Лъвкрафт" от Джонатан Л. Хауърд (превод на Илиян Лолов; издателство Екслибрис, 2017) в една смесица от криминален роман, хорър и фентъзи с доста интересни обрати. Както сигурно очаквате, разказите на Х. Ф. Лъвкрафт имат голяма намеса тук, но не е нужно човек да ги е чел (като мен), за да навлезе в историята. Самият Дан Картър си няма и понятие от творчеството на писателя, така че - невежите заедно напред! И да си отваряме очите, но не прекалено много, защото не е здравословно.

Както споменах и по-горе, Хауърд заплита една доста интересна мистерия с много въпроси, които да си зададем. Подозрителните неща като цяло са навсякъде в доволно количество, така че да поддържат интереса.

Аз лично бях запленена от историята, докато към края не започна да прихваща елементи на долнопробен американски екшън от типа "ние добрите, срещу злото, хайде хоп с оръжията, напрееееддд!". Но! Но! Момент! Няма да започна да сипя отрова в тази посока, защото именно заради този долнопробен екшън ми дойде изненадващ финалът. Да си помисли човек, че както е тръгнало, така и ще си свърши, но имайте надежда в себе си, не гледайте лошо. Освен това долнопробният екшън не беше от дразнещия тип, така че дори не се налага да го "търпиш", каквито негативни асоциации носи тази дума. Цялата книжка е много приятна (тук се сещате за началото с психостената, нали?), така че ще грабна и втората, защото трябва да знам какво ще се случи. Мисля си, че почитателите на Лъвкрафт също ще останат доволни, въпреки че няма как да знам със сигурност.

Даже покрай всички тези препратки за Х. Ф. Л. вече поглеждам към личната библиотека с "Отвъд стената на съня" (тук може да видите ревю от другия книгоядец за нея) и се чудя да я почна ли и ако я започна дали тази книга няма да направи нещо с мен. <.<

Време е да обърна внимание и на някои технически характеристики. В превода се усещат неточности - например знаем, че даден герой прави нещо, но вместо неговото име е сложено това на другия герой. Освен това има разместени и излишно добавени думи. Ще се радвам, ако се изгладят тези проблеми. Не е трудно да се ориентираш, но пък читателският сензор ги улавя и пищи и пръска червена светлина в мозъка ти. О, освен това от доста време не бях виждала такава изчистена задна корица само с текст - не го казвам в негативен смисъл, просто изпъква пред морето от шарени украси и ме изуми. Корицата също е много сладка, не мога да я пропусна с тези стари книги и лениво пипало отпред.

Огънят, крал на пепелища

От години не се бях сблъсквала с Реймънд Фийст, но ето че тази година от издателство "Бард" на направиха нов подарък - нова среща с този популярен, така да се каже, фентъзист. "Легенда за Огнегривия" звучи просто вдъхновяващо, а заглавието на първия том от поредицата - "Крал на пепелища" - несъмнено хващащо, поне в моите очи. Анотация, разбира се, не видях, защото се доверявам на името на автора, така че нямаше как да изпусна срещата.

Трябва да си призная, разбира се, че срещата ми с Фийст по принцип се състоя с четирите книги от "Войната на студенокръвните", които пък са част от "Сага за войната на разлома". Аз, много ясно, често имам традицията да започвам някоя история от средата, както стана в този случай, но книгите ми направиха много добро впечатление още тогава, въпреки че сама едва ли щях да си ги купя, защото никак не си падах по кориците. Смятах, че историите са малко брутално кървави за моите предпочитания, но и изненадващо реалистични. Помня ги много ясно дори и до днес, още повече, че Фийст ми предложи единствения тип елфи, които да харесвам. За човек, който ненавижда надувките от "Властелинът на пръстените", да види елфите на Фийст беше като да си отвори очите за разнообразието на света.

Но да се върнем към първата част на "Легенда за Огнегривия".

Още в самото начало на книгата, аз веднага си спомних предишната си среща с този автор. Всичко изглеждаше много аналогично. Попадаме на бойно поле, току-що един крал е загубил кралството си и предстои да загуби и семейството си, и живота си. Срещаме двама благородници, принудени по някаква причина да предадат този крал, въпреки че някога са му били другари. Победата я има, но удоволствието от нея - не. Този свят ще загуби повече, отколкото ще спечели, и то само заради амбициите на други, по-слаби крале.

Подготвят се да гилотинират загубилия крал. Първо той ще трябва да види как семейството му загива пред очите му.

През това време се разпространява слухът, че ако избият целия този род, рода на Огнегривите, светът ще бъде унищожен от тайнствено проклятие, което същите тези хора (с огнено червени коси, откъдето идва и името им) носят в кръвта си.

Но въпреки това всички те умират... и светът не свършва.

Дали пък някъде не е останал техен наследник... или всичко това са били бабини деветини... И все пак?

През това време барон Дюмарш, с когото първи се запознаваме, е разкъсван от съжаления и тревоги за бъдещето. Той трябва да помисли добре за земите и хората си, а и за предателството, което е извършил. Не стига предателството, ами и най-добрият му ковач го напуска, а пък и посред нощ някой му връчва тайнствен подарък в палатката. Много опасен дар при това, който баронът трябва да скрие през девет планини в десета, че и по-надалеч...

~~~~

В продължение на много страници бях уверена, че чета "Сага за войната на разлома" и че или не си спомням точно тази част, или пък е друга книга от поредицата. Всичко изглеждаше много добре познато. Ковачът, баронът, битката. Ако вземеше да се появи и някой Ерик, просто щях да си кажа, че явно не си спомням нещата чак толкова добре, колкото твърдях.

Но след това Фийст ни пренася в далечен островен свят, в тайнствена несъществуваща за останалия свят страна. Там се обучават най-елитните убийци и шпиони на света. Нинджите на Фийстовия свят! Много внимателно построен свят, именно на основата на легендите и историите за нинджите, факт. И докато две момчета и едно момиче ни развеждат из странностите на тоя свят, отвъд морето пък проследяваме историята на ковача, който напусна барон Дюмарш, за когото споменах по-горе.

Двете истории рано или късно ще се слеят, това е ясно. Въпросът е... има ли го още наследникът на Огнегривите... и какво ли би станало с него сега...

Като цяло харесах идеята на Фийст, въпреки че все пак книгата не престана да ми изглежда твърде позната. Светът на нинджите е доза свежест сред някои удобни за автора похвати. Темата с ковача е малко досадна на моменти, защото е отчайващо банална в своята същност. Но момчето поне е симпатично.

Мога да определя книгата като реалистична. Може би има магия някъде там, но това може и да са просто детски приказки, доказва ни всекидневието на героите. По-важно е да се научиш да се опазваш жив, без да се надяваш на чудеса всеки път, когато затънеш в проблеми. Това, което си научил с труд и усилие, ще те опази жив. Светът е суров и сив, така че трябва да се стегнеш, ако искаш да си жив.

Звучи като в стила на традиционен фентъзи роман...

Това, което не харесах, беше фактът, че Фийст очевидно е избягал от мнението на редактора си. Или изобщо не е ползвал редактори. Изключително разочароващата част от цялата тази работа, са повторенията и бърборенето. Толкова много празни обяснителни думи за това как се чувства някой и какво изпитва, повтаряни през три страници... толкова отблъскващо досадно е, че дори прави книгата трудна за четене не на едно и две места. За това може да се каже, че съм бяяяяяясна!!

Ох, сега като помислих, започнах пак да вдигам кръвното. Досега можеше и да не личи, но смятам, че романът е написан в доста нисък стил, стига да е правилно да използвам този израз за подобно нещо. Звучи на моменти дразнещо идиотско, сякаш читателите са такива кретени, че трябва да се напомня във всяка една секунда какво си е помислил героят две изречения по-нагоре. Разочарованието ми, всъщност, е толкова голямо, че давам на книгата 3/5 според системата на Goodreads, защото има много малко хора по света, които няма да се обидят, ако разберат, че някак сякаш ги взимат за тъпи. Хубаво де, може само аз да се чувствам така, но мнението ми не успя да се промени и толкова. Жалко, наистина. А пък съм сигурна, че на български даже звучи добре, защото езикът ни е много богат на синоними и можем да разкрасим поне малко този дървен текст (благодаря на преводача за което). Какво ли би ми било на английски, не знам.

Разбира се, игнорирайте ме, ако прецените, че книгата изглежда и по анотация звучи страхотно. Това наистина е така. И признавам, че историята е симпатично класическо Фийст-фентъзи. Но всеки трябва да си каже за себе си...

За книгата още не откривам други ревюта, така че заповядайте линк към местоположението й в:

> Goodreads

> Bard.bg

"Колелото", което трябва да се завърти

Ревю за първа книга от поредицата, "Принцът на глупците" от Марк Лорънс - тук.

Друго ревю на трета част, "Колелото на Осхайм" в блога - ей тук.

(Скоро и цитати от книгата - дотогава можете да намерите цитати от другите две части от линковете към ревютата им.)

Не знаех много за лодките, но това, което знаех, бе, че много често хората, които слизат от тях в края на дълго пътуване, не са същите, които са се качили.

Ето го отново Джалан Кендет - сред горещите пясъци на Сахар, псуващ като някой селяк от поданиците на баба му, но поне със самочувствие на благородник... Къде отиде Снори ли? Какво точно се случи, те двамата дали успяха... Знам, знам. Ще има да се чудите. И да минете през Ада, докато чакате! (Може и през Хел, това вече си зависи...)
Джалан е от онези хора, които предпочитат да знаят, че съдбата не им е отредила никаква роля, за да могат с право да мрънкат срещу тази несправедливост. Че тя си е за предпочитане пред това да знаеш, че имаш някаква роля, и то в света на Разделената империя. Но какво точно ще направи Джал, също си остава далеч в бъдещето. Сега го очаква едно дълго пътешествие...

Може би доста неща в книгата ще се сторят на читателите като някакво излишно бавене на времето - не мога да се съглася с това, но чух такова мнение. Мога само да кажа, че поне ще ви е забавно, докато ви подават локумчето. И току-виж сте се препънали в някоя изненада, докато още не го очаквате.

Като че ли това, което на мен най-много ми хареса в тази книга, е израстването в Джал. А то даже не е и точно "израстване", предвид че той винаги е носил у себе си тези качества, само че така и не са се показвали на показ - или поне не твърде често. Тук има възможност да го видим такъв, какъвто е, без да се прави на принц на глупците. И чувството да гледаш как ти показва, че може да е нещо повече, е прекрасно.

Ще ми се да кажа по нещо и за Снори, само че викингът е себе си и не спира да носи онази сила, която успява да предаде и на околните. Въпреки всичко, през което минава. И никога не омръзва да е някъде наоколо. Червената кралица остава на заден план, което е от една страна жалко, предвид любопитните истории за нея в предишната книга. Синята дама е на още по-заден план, но това не ме ядосва, не чувствам книгата да е загубила. А, помните ли доктор Тапрут? Най-после ще спре да се крие този тип!

Какво друго интересно може да ви очаква? За челите книгите за Йорг Анкрат ситуацията няма да е изненадваща, само че тук фокусът е на съвсем различно място. Все пак останах много объркана от това развитие на нещата в края, тъй като бях останала със съвсем различни впечатления от предишната поредица. Или нещо е недообяснено в този край, или аз не виждам какво пропускам, че да се вържат нещата с книгите за Йорг. Ако попадна на някое интервю с автора, веднага поглеждам дали някой му е задал въпроса "ама как така, то нали...".

А сещате ли се как героите трудно си обясняват технологиите на строителите и понякога е трудно да разбереш какво точно виждат? Едно минусче за мен в края е, че се обърках наистина много кой къде се намира, но това всъщност не затрудни четенето, понеже други бяха по-важните неща.

Като за край на това не толкова приличащо на ревю нещо, просто искам да кажа, че изключително много се радвам, задето тази книга се издаде. Стискам палци и новата поредица на автора да види бял свят на български. ♥

Аз съм лъжец, измамник и страхливец,

но никога, никога, ама почти никога

не бих изменил на приятел.

"Нощен летец" - мракът в разкази и новели

В сборника с разкази и новели на вездесъщия Джордж Р. Р. Мартин, издаден наскоро от издателство Бард, се срещат повече познати на публиката произведения, отколкото непознати. Поне ако се вярва на маркировката в съдържанието, която отбелязва четири от шестте включени истории като вече издавани в сборника "Пясъчните крале". За онези от нас, които пък така и не се решиха да си купят тези пясъчни крале, всичко това си е съвсем ново и общото ми впечатление е положително. Въпреки че в днешно време всички могат да сложат името на точно този автор навсякъде само за престиж, това все пак не намалява таланта му, поне що се отнася до фантастичните му произведения. Мартин е добър фантаст с прекрасно и голямо въображение. Умее да гради светове, макар и понякога идеите му да ми идват малко прекалено брутални. Той с това стана и известен, тъй да се каже...

Но да се върнем конкретно върху произведенията в "Нощен летец", както обикновено съм свикнала да излагам похвалите и оплакванията. Ето ви едно още в началото - някой е бил много гладен и на места текстът изпитва ужасна липса от разни буквички (най-вече в имената на героите) и липсата на някои точици (но липсата на буквички е по-осезаема). Не, че човек не разбира за кого иде реч, но пък поне някой можеше да пусне едно "замести всички" на имената (ма какви прекрасни представи имам за работата с текстове, нали? xD)

"Нощен летец", разказът, дал името си и на самия сборник, е първият сблъсък с вселените на Мартин. Той много напомня за книгата "Приключенията на Тъф" плюс някои нищожни, но доловими препратки към класики, като например "Психо". Аз не мога да кажа, че вече съм някакъв специалист по творчеството на Мартин в сферата на фантастиката, но все пак се виждат ясно загатванията към неговата лична галактика. Познати от други негови произведения планети и звезди плават и в това космическо пространство, от което следва да значи, че се намираме в същия свят като при останалите му произведения. Вселената все пак е необятна, така че място за него също има, нали така?

"Нощен летец" е история за чудноват космически кораб, нает от екип учени да ги отведе почти до края на възможното, за да открият древна и мистична раса извънземни, присъстващи в митовете на безброй народи. Звездолетът принадлежи на странен капитан, който никой никога не е виждал и който се появява само като холопроекция... И наблюдава всички, винаги и навсякъде. Винаги и навсякъде. Но дали замисля зло за своите пътници или сам е жертва на нещо по-голямо...

"Нощен летец" ми хареса, има някакъв класически вид и е като отдаване на почит към старите автори. Малко ми е странно да го описвам така сухарски, но така стоят нещата...

"Свръхконтрол" е следващото произведение в сборника и това, което всъщност ми допадна най-малко. Това е история за една планета, където е разрешено... труповладеенето. Тоест - намираш си мъртвец, превръщаш го в машина, която да контролираш, и отиваш да копаеш ценни вихроперли. Тази идея за мен е отчасти гнусна и отчасти... не знам. Идеята, че човек е способен да стигне до там, че да използва собствените си мъртъвци само за да печели пари едва ли е откритието на века, но по някакъв начин силно ме отблъсква. Отделно от това, разказът няма някакъв същински завършек. Главният герой се изправя срещу "злодея", но няма никакво възмездие. Може би защото властва предимно материализмът в цялата тази работа...

"Уикенд във военна зона" се оказа класически поради друга причина. Както личи и по името му, става въпрос за война, разбира се. Това е разказ от популярния вид "Войната като игра". Ако искаш да си истински мъж - включи се от един от двата отбора, трупай точки, докато дебнеш и убиваш врага, бъди непобедим! Почитателите на военни игри вече могат да играят абсолютно на живо... и абсолютно сериозно могат да си умрат от това. Човечеството явно е постигнало свят без войни, но в такъв свят някои хора изпитват силното желание да бъдат хищници. А пък нашият герой си е пълен... хм, мульо си е точната дума xD Той е всичко, което неговият колега от работата не е, тоест е грозен, дебел, глупав и прочие. И се е записал в играта само защото иска да бъде забелязан от шефа, макар че шефът първо ще забележи перфектният му боен другар, много ясно... Разказът следва строго утъпканата пътека на военните истории от този тип. Нашият мульо накрая успява да надвие несправедливостите... образно казано. Разказът се води от първо лице, така че донякъде е интересно да проследяваме промяната в героя, макар че, честно казано, не можем да говорим за кой знае какви изненади...

"И седем по нивга не убивай човек" е доста интересен разказ на религиозна тематика. Имаме строго общество от, така да ги наречем, амиши, въоръжени с най-модерната техника... срещу туземци с простичка религия - прекланяне пред малки пирамиди, в които "се крие техният бог". Темата е позната - борбата на религиозна основа. Кой бог е истинският, кой има повече право да съществува, кое същество е разумно и кое - не.  Разказът има интересен обрат, макар че лично на мен не ми допадна чак толкова. Отново ми звучеше по някакъв начин незавършен, но не мога да кажа точно поради каква причина.

"Нито пъстроцветните огньове на звездния пръстен" е вероятно един от любимите ми разкази тук, ако не любимият, тъй като историите и без това са малко. Това е строго романтична история - за празнотата, за звездите, за самотата, за красотата. Има някаква нежност в главните герои и някаква изящност, което прави историята доста по-различна от останалите. Мисля, че попада точно в нещата, които търся. Без да е излишно и прекалено романтична, с лека клишираност, която изглежда сладко. Имам чувството, че го описах много нелепо, но определено поражда в мен доста усмивки. Предимно ме зарадва.

"Песен за Лиа" носи почти същия дух, какъвто има и по-горе описаната творба. Романтичност, нежност, обвързана с интересна философска теза. Самотни ли сме, когато сме заедно? Щастливи ли сме, когато сме заедно? Споделяме ли си всичко... ама всичко? Разказът леко нагарча, навлизайки в някои подробности, а шефът на планетата някой трябва да го разстреля, но това е нищо пред стремежа към "истинската любов".

Колелото

Може би някои от вас са забелязали на каква почит се радва авторът Марк Лорънс в нашето скромно пространство. Той успя да спечели книгоядците измежду всички познати и новопоявили се автори на бруталното тъмно фентъзи. Първо с жестокия и кървав Принц на тръните, а после и с нехайния и надарен с непоносимо голямо количество късмет Принц на Червените предели.

Пред Принца на тръните и неговата история, тази на втория понякога бледнее. Цели две книги от поредицата за войната на Червената кралица те карат да се чудиш какво има да се постигне от Джалан Кендет, след като историята на Йорг Анкрат ни е дала достатъчно обяснения. "Колелото на Осхайм", трета книга от поредицата "Войната на Червената кралица" (издадена от "Бард", за което не вярвах, че ще се случи и съжалявам, че не вярвах, бях загубила надежда просто) ни дава дългоочакваният отговор, след стотици мили извървян от главния герой път. За да се окаже... в началото на всичко... образно казано.

Джалан Кендет, за да припомним, е един от множеството наследници на Червените предели - едно от многото на брой кралства, пръснали се из света, след като светът е бил унищожен от нашия съвременен гений (в "Колелото на Осхайм" имаме и някои подсказки как точно се е случило това). Баба му е страшната Червена кралица, за която мнозина говорят, че един ден ще завладее света. На Джалан му стига просто да се възползва от титлата си и да си живее живота. Докато съдбата не му хвърля око, опитат се да го убият и той не се озове на една лодка по реката, обвързан с някакъв огромен туземен викинг на път за еретичния Север. Кофти за Джалан, но той си няма никаква представа колко по-кофти може да стане...

Историята на Джалан винаги ни сблъсква с неща, които по някаква причина вече са се случили

в историята на Йорг. Двамата принцове живеят в една и съща епоха и имат по някакъв много странен начин доста сходни неща. Някой би казал, че са нещо като Ин и Ян, двете лица на една и съща монета, деня и нощта... Те дори се сблъскват лице в лице за няколко кратки мига и това винаги се оказва знаменателно събитие (особено в третата книга за Джалан).

Пътешествието на Джалан винаги е било на стъпка от това да накара читателите да си мислят, че цялата история е безсмислена. Принцът бяга насам, а после натам... но пък винаги попада на много странни артефакти като например Ключа на Локи... или пък на много противни некроманти. Чак в "Колелото на Осхайм" цялата тази дълга разходка най-сетне изглежда като да е напълно и абсолютно целенасочена. Колелото на Осхайм. Мястото, съхранило спомена за падението на човечеството. Някой трябва да отиде там и да промени... нещо. Или всичко.

Какъв по-добър избор от трима северняци (сред които вещица, воин и момченце) и един горд принц на Червените предели... И то докато светът около тях потъва в кръв, ходещи мъртъвци, некроманти, магьосници и кой знае колко още противни неща.

"Колелото на Осхайм" прави доста резки завои в историята на Джалан. Първо се залага на онзи подход, който вече сме видели и при историята на Йорг - редуването на спомена с реалността. След това правим огромно обръщане към една дълга обсада и война, което беше вероятно най-изморителната част. Въпреки изненадата от начина, по който Джалан се преобразява точно в този момент, почти нехарактерно, но пък, честно казано - към по-добро, мисля си - войната седи някак изкуствено прибавена към историята, сякаш именно с идеята да ни бави по пътя към целта. След това ни чака още един рязък, много рязък завой към пътя за Колелото, където нещата странно се объркват. И сякаш се завръщаме в абсолютното начало. Поради някаква причина образът на Джалан вместо да се надгражда там се... разгражда. Съдбата или времето се въртят на обратно.

Решението за края на този дълъг път донякъде ме радва, но и донякъде не съм особено съгласна с него. Толкова много битки и толкова много сблъсъци с нереални и реални неща... това не може да не те промени по по-различен начин. Така че в известен смисъл крия в себе си леко разочарование от "Завъртането". Но иначе симпатизирам на Джалан, дали заради умението да не му пука от нищо, или пък просто защото вижда нещата побъркващо оптимистично, не знам. Явно е, че не си длъжен да бъдеш герой само ако притежаваш качества като доблест, смелост и дрън-дрън. Дори в свят, в който слабите не живеят никак дълго.

Джалан Кендет е лъжец и страхливец (в което никога няма да повярвам!), но никога, никога няма да измени на приятел... А вероятно и на хората.

~~~~~~

Тъй като не намирам към момента други мнения за книгата, припомням какво мислех за първата книга, която се срещнахме за първи път, както и добавям линкове към цитати от книги първа и втора на същата поредица, дело на другия Книгоядец, естествено:

> Цитати от книга първа

> Цитати от книга втора

Мориган Врана има Талант!

Мориган Врана е родена на Срединощ. А това означава, че е прокълнато дете. Носи нещастие на цялата република. Освен това проклятието означава, че тя ще умре на 11-тия си рожден ден. 

Мориган прекарва времето си в писане на извинителни писма и в искрени опити да не пречи на баща си в политическата му кариера. Търпеливо, макар и не без страх, очаква най-тъжния ден в живота си, който, колкото и ужасно да изглежда това, ще бъде най-щастливият за съгражданите й.

И ето, че денят настъпва.

По средата на тягостната последва вечер на Мориган със семейството й, в дома им нахълтва много странен весел и бъбрив гостенин. Магически гостенин... и отвлича момичето!

Така Мориган попада в свят, какъвто преди дори не е могла да си представи като реален. Невърмур. Нейният нов магичен дом. Сега й предстои да спечели мястото си там като докаже тайнствения си талант... само че какъв е той?!

"Невърмур" на Джесика Таунсенд е юношеска книга, сплав от прословутия "Хари Потър" (приликите струят от всяка втора страница), "Питър Пан", щипка "Мери Попинз" за късмет и някои други. Въпреки че книгата не блести с оригиналност, а понякога е и досадно банална в някои отношения (лошите са си смехотворни, според мен ще бъдат и от гледна точка на младите читатели), "Невърмур" има някаква свежа украска, някаква приказност, която е чисто и просто симпатична. Онзи тип привлекателност, който се крие из приказките и заради който прощаваш дори на нескопосаните идеи, когато ги има.

Основният проблем на "Невърмур" е това, че има твърде много заемки, а в допълнение с това историята не се развива достатъчно подробно. Идеите могат да се харесат на младежите на 12-13 (според мен това са по-правилните читатели, отколкото границата 8-11, поради редица неща, свързани с начина на представяне на историята), особено ако не са се запознали с Хари Потър, но според мен е разочароващо да са толкова набързо нахвърляни и неописани. Липсват описания на много от чудните места и случки, на целия свят, независимо магичен или не, като цяло. Нужна е повече работа и по самите герои. Мисля, че Юпитер е най-свежият персонаж в цялата тази работа, може би защото е безстрашен авантюрист, който може да те научи да бъдеш много смел... дори безразсъдно смел. Иначе Мориган и приятелите й успяваха да ме разсмеят (диалозите наистина са много ярки и забавни), но извън това всичките са само стандартните типажи "Хари и Рон, и Малфой" (Хърмаяни май предстои да я гледаме). Лошият изобщо не беше заплашителен, както казах, но затова пък беше качествено бъбрив и съвсем порядъчно като за лош - злобар (и също така много симпатичен и готин тип, което е чудесно - оказа се, най-сетне, че не само грозните физически хора могат да са зли, нали?). Имаме си в допълнение страхотни животни, които добавят цвят и красота на историята - те дори могат да говорят! Също така и неособено добре представена политическа система за Невърмур и полиция. За полицията много се ядосвах, тъй като и в тази поредна книга беше представена като пълна с гадни служители. Значи, вместо да възпитаваме в децата едно чувство на сигурност, че като се обърнат към чичко полицай, ще бъдат защитени, ние обратното - полицията е зла, така ли? <.< Побърках се от раздразнение на тези конкретни моменти...

"Невърмур" е категорично вълшебна книга. Дори пълна с клишета за порасналите читатели, посетили вече не един свят, тя си остава по някакъв начин... е, ами, сладка. Удоволствие е отново да минеш през някой часовник в съвършено различен шантав свят. Да яздиш дракони, да летиш с чадъри, животните да си говорят с теб. В тази книга опасностите и страхът са сведени до абсолютния минимум, така че е просто приятно да направиш разходка из въображението.

Да... Смятам книгата преди всичко за непретенциозна разходка из познат свят, граден на базата на приказки и истории, които всички знаем добре и не се сърдя на авторката, поне не много, за очевидните пропуски. Всъщност, колкото и да си говорим за "пораснали" и "непораснали", аз бих се върнала обратно в Невърмур, ако срещна втората книга на българския пазар някой ден.

Други мнения за книгата към момента на пускането на публикацията:

> "Аз чета"

> "Книжен Петър"

> "Книжни криле"

"Спящите красавици"

Мина доста време, преди да реша най-сетне да отворя книгата "Спящите красавици" (издателство Бард, 2018) на дуо-то Кинг, баща и син. Причината? Съмнявах се дали съчетанието наистина се е получило, а и се доверявам силно на интуицията си относно момента "какво ти се чете сега". С доста по-голяма доза интерес очаквам самостоятелния роман на Стивън Кинг да излезе на български, отколкото очаквах да посетя света на красавиците.

"Спящите красавици" е като отдаване на синовна почит към всичко, създадено от бащата. Невъзможни магически същества и случки, болни хора, често склонни към насилие... Отвратителни сцени на насилие, като говорим за него, и проблеми в семейството... Щипка нежност понякога, просто за да не бъде особено горчиво и още, и още Кинг-ски неща... 

Оуен Кинг твърди, че идеята му е дошла спонтанно, но сигурно не е трудно, ако си отраснал с такива идеи и книги. Аз може да не съм чела достатъчно Кинг-баща, но повече от половината сцени, идеи и похвати ми се струват смътно познати и подобни на тези на бащата. Това, разбира се, може да идва и от съавторството, но ако идеята е само на сина, то не можем да говорим за оригиналност. Единствената новост, както усетих аз нещата, беше различният тип дружелюбен хумор, който ми се струва нехарактерен за Стивън Кинг, поне позовавайки се на прочетеното досега от него. Доста повече оригиналност, въпреки че идеите отново са болезнено познати на феновете на Краля, намирам в сериала "Касъл Рок", който е фаворитът ми за сезона изобщо.

Двамата определят труда си като фентъзи. Аз го определям като симпатична история с твърде много герои, в която реално за никого не може да ти пука, защото или не можеш да ги запомниш всичките... или се разхождат като бледи сенки, независимо от факта, че понякога читателят се пренася в главите им и вижда какво става там. Но не можеш да изпитваш съпричастност, омраза или друго, просто си казваш "Аха, ясно" и продължаваш напред. И ги забравяш. Те се избиват, помиряват, влюбват или разлюбват, но какво от това? Те са безлики актьори в страшно дълга пиеса с основа Библията плюс някои древни вярвания за горските духове (поне според мен)

"Спящите красавици" е по-скоро наивна, и, отново, точи се бавно, страшно бавно... Може би това е с цел да станем близки на героите, но каква ли ще е тази близост, щом чак на 250 страница с изненада открих, че една от по-водещите персонажи е афроамериканка xD.

Удивена съм от леко феминистичния подход към случващото се. Наистина ли се опитват да ни убедят, че, видиш ли, ако мъжете заживеят съвсем сами веднага на секундата настава анархия, а пък ако жените заживеят сами всичко е в ред и хармония? Може и аз да съм сбъркана, но чак пък такава утопия... Да не говорим, че ако свържеш това с нереалистичните персонажи, става още по-съмнително и... всъщност, отегчително. Пък и цялостната визия и поглед над нещата в стил "Америка е единствената засегната от проблема, в частност - само нашият град"...

"Спящите красавици" първо има твърде много страници встъпителна към главната история част и второ - твърде скоростен край. Онова, най-важното, по средата, дори не намира време да те развълнува, а това е много жалко.

Всъщност, не знам защо ми е да говоря за задължителен реализъм във "фентъзи книга", но тази книга дори не беше достатъчно магична. Има поне нещичко в нея, което ме накара да я прочета от-до, без да си помисля да пропусна някоя потенциално скучна част, но какво е това нещо не мога да определя. В Кинг или има магия, или има поне нещо, сходно с магнетичен реализъм, ако мога така да го определя. И тук и двете са много бледи сенки на реалните възможности на Кинг-баща. Колкото до син... С тази книга срещам Оуен Кинг за първи път.

Е, в момента ми е трудно да определя точно положителните качества на "Спящите красавици", защото изпитвам известно разочарование от нея... Затова ще спра дотук, а за онези, които все пак търсят мнението на повече от един човек, предлагам два (към монетна на написването на тази публикация) други погледа:

"Книголандия" / "Аз чета"

И още: "Goodreads" местонахождението на книгата, където също има различни погледи над романа.

Книга на мечовете

"Книга на мечовете" (издателство Бард, 2018) е антология с разкази в жанра "меч и магия" (но и не само), събрала творения на някои доста популярни имена във фентъзи света, наред с някои, които у нас чуваме само покрай подобни антологии.

Гарднър Дозоа, съставителят на този симпатичен сборник, е свършил работата си добре. Подборът е хубав, има някакво загатнато желание да се върви от абсолютната класика към "по-модерните" разкази в жанра. Книгата има чудесен превод и оформление на български...

Но, както можете да очаквате, от мен има и едно голямо НО, разбира се...

То се крие във факта, че колкото и да е убеден Дозоа в това, че "меч и магия" може да се възроди отново, че има какво още много да ни даде, в "Книга на мечовете" не е съвсем така. В по-голямата част от разказите личи майсторство, има талант и идея, всичко е много хубаво... но същевременно разказите са или откъси от различни светове, които, ако си посещавал, обичаш или не... или пък са някак прибързани, сякаш лимитът от около 40 страници (горе долу всички разкази са побрани на толкова) допълнително е унищожил част от магията. Или пък са донякъде отегчителни, защото не могат да те изненадат. Движат се в точно определените граници на жанра, някак стандартни са, масови, предвидими.

Грубо е да обявявам тази книга в класацията ми "занимателно четиво за плажа или изпът", но определено не съдържа най-вълнуващите творения на авторите си. Това им е лошото на този тип сборници и по принцип - силно ограничената тема, място и възможност за развитие на историята.

Обмислях дали да говоря за всеки разказ по отделно, но все пак основното - това, че повечето са или недовършени, или им липсва магията заради едно или друго - вече е казано. Не мога да кажа нищо лошо за нито една от историите, което говори отново много добре за подбора. Може би съм ядосана само на героинята на Робин Хоб, която е най-малоумното същество на планетата, но това си е съвсем в темата на разказа (който се развива в света на Хоб, по-точно - в Бъкип...  и най-странното е, че присъства Фицрицарин Пророка и ние не четем за разсъжденията му, но въпреки това се знае точно какво си мисли xD).

Е, какво пък, за желаещите да прочетат:

"По-добрият печели" на К. Дж. Паркър, с който разказ започва антологията, е класически, симпатичен, но и предвидим. Въпреки това господин киселякът ковач, главният герой, е добра компания. За Робин Хоб вече дадох мнение. Очаквах повече от Кен Лиу, един от новооткритите ми любимци. Макар че "Скритото момиче" си беше напълно в негов стил, липсват ми много по-странните и диви идеи, които този автор дава във вече страшно нахвалената от мен "Хартиената менажерия".

Матю Хюз и неговият "Меч на съдбата" имаха за цел да погледнат на темата в леко ироничен и забавен стил. Мисля, че се е получило добре. Разказът на Кейт Елиът - "Аз съм красив мъж, каза Аполон Врана" е от по-малко харесалите ми. В крайна сметка не схванах това нещо мъж ли е или жена... Но обстановката за развитието на историята беше интересна.

"Тържество на добродетелите" на Уолтър Джон Уилямс също не ме хвана особено. Малко се чувствах като в средновековна Франция, а тази идея не ми е на сърце. Няма много мечове, но има много припадащи лейди.  "Присмехулната кула" на Даниел Ейбрахам пък беше отчасти философски разказ за властта и владетелите, отчасти пренаситен с магия, той ми се понрави... имаше си и нещо като Баба Яга!

"Хрунтинг" на К. Дж. Чери беше чиста скандинавска сага, написана е доста добре.

С Гарт Никс имам чувството, че сме се "засичали" и в други подобни антологии, защото и преди съм попадала на двамата приключенци - мъжът, син на вещица, и неговата жива кукла убиец. Разказът "Дълга, студена диря" е доста вълшебен и си признавам, че доста ме и впечатли. (Забележка - дразнех се на думата "богче")

"Когато бях разбойник" на Елън Къшнър ме дразнеше с нещо, но не мога да определя точно с какво. Може би с идеята за някакво надуто момченце, което изкарва пари с опитите си да се прави на велик дуелист, и светът няма значение за него. Беше прекалено противен тип. Мнооого противен тип.

Скот Линч, когото харесах именно от една подобна антология преди време, сега ме вкарва в познати води, така да се каже. "Димът на златото е слава" е точно в неговата категория поучителни разкази за разбойници. "Колгридската главоблъсканица" на Рич Ларсън пък беше хубав разказ с малко пънк, обаче е под въпрос защо точно е намерил място в тази антология, а не примерно в нещо като "Разбойници".

"Злото на краля" на Елизабет Беър беше по-скоро в категорията противни неща (разни личинки, разни изядени хора) с леко загатнат фанатичен феминизъм за подправка. Интересни герои, прекалено много гадост, за да ми хареса наистина.

От Лави Тидхар останах силно впечатлена още когато четох "Централна станция". Поместеният му тук разказ, "Водопадино", беше на доста по-земен език, смея да кажа, и може би единственият, освен този на Гарт Никс, който четох с абсолютен интерес, въпреки че също няма много мечове. Към Дозоа, който се бил чудил дали да го помества - решението да е тук, е правилно!

Сесилия Холанд и "Мечът Тираст" завършва за мен антологията отново с нещо абсолютно класическо за джуджета, прокълнати мечове и омраза, отново в скандинавските земи. Понеже отново си оставам все така несъгласна от присъствието на Дж. Р. Р. Мартин в подобен тип сборници. Всеки път въртя очи с досада. Първо не мисля, че това е непубликуван досега разказ, имам чувството, че съм го чела. Второ - то неговото не е и разказ, а е просто поредната историческа хроника за Вестерос. Мартин е просто рекламата на всеки сборник с фентъзи, нещо, което да декларира, че трябва да си купиш книгата. Просто замества "Бестселър на Ню Йорк Таймс!!!".

Играта едва започна...

В деня, в който пристъпих в приказката на Каравала, не ми остана никакво търпение тази приказка да продължи. Първата книга на Стефани Гарбър беше приказно и сладко изживяване, за което, признавам, в началото се колебаех дали изобщо да подхвана. Преди да я видя на български в това прекрасно издание с твърди корици и така нататък, и така нататък. И двете части са просто неустоими, особено пък предвид факта, че сравнително рядко се впечатлявам от външния вид на книгата (или не, но в момента така ми се струва).

Тогава, вече повече от година от онзи момент, не сбърках. "Каравал" се оказа повече от чудесна книга. А днес празникът за мен продължава с втората книга на поредицата - "Легендата".

За разлика от възторга, с който приех "Каравал", с "Легендата" изпитах някои трудности. Това може да е във връзка както с изместването на фокуса от едната сестра към другата - главната героиня във втората част е Донатела, а не Скарлет. Но може и да е свързано с доста по-занижените стойности на магията. С това имам предвид доста по-слабото представяне на историята, ако трябва да я сравняваме с цялата пищност и приказност на първата книга. Тук детайлите са само скицирани отгоре-отгоре, което малко ме натъжи.

Но да караме по-подредено.

Спомням си, че в първата книга имах повече интерес Скарлет, главната героиня, да бъде заместена от сестра си. Скарлет беше уплашено и колебаещо се момиче, докато Донатела беше по-борбената и смела. Затова се радвам, че в "Легендата" Донатела зае полагащото ѝ се място. Проблемът обаче се състоеше в това, че историята не набляга на случващото се така, както ми се иска, не беше задълбочено и... мистериозно. Вместо това четем за често нелепите и наивни разсъждения на Донатела през абсолютно цялото време. Решенията, които взимаше, според мен са прекалено, наистина прекалено наивни и никак не помагаха за забъркването на една качествена магическа смес, отделно дори тормозеха действието. Помощните герои около Донатела са твърде отдалечени от нас, като сенки, като имена, които просто да си имаме, но без да опознаваме. Съжалявам искрено за толкова баналното представяне на Принца на сърцата (твърде бързо нахвърляна история, има иначе шанс да се развие чудесно). И съм абсолютно изумена и втрещена от това, че ни разкриха Легендата още към стотната страница. Сериозно? Абсолютно буквално получаваме истината за самоличността му в едно простичко изречение от собствената му уста. Не знам дали аз просто не съм свикнала да внимавам за детайлите, но това си беше... шок. И после още 200 страници никой изобщо не подозираше кой е Легендата... Сериозно?!

И като става дума за Легендата... Начинът, по който Донатела реагира в края на играта, след всичко това, което трябваше да преживеем - обича ли Данте, обича ли Принца на сърцата, обича ли Легендата, обича ли не знам кой си... Това беше безумно. Тя много добре знае защо Легендата реагира така например, но въпреки всичко трябва да си го обвинява за глупости. Джакс (Принца) изведнъж се превръща в не толкова лош лошко... Майката, която Донатела мразеше (макар че преди това обичаше), изведнъж започна да има огромно значение...

Като цяло книгата хич не е построена добре, що се отнася до историята ѝ. Всички досадни повторения на факти и колебания за сметка на вълшебството на Каравала. Всички внезапни нелогични обрати в чувствата на Донатела, абсолютната липса на Скарлет в цялата тази работа... Поне се предполага, че "най-загрижената голяма сестра на света" трябваше да се интересува стотици пъти повече за малката...

"Легендата" не е на нивото на "Каравал", въпреки новия и иначе също толкова силен елемент - орисиите. За свят, базиран на идеята за цирка, орисиите са много цветно и приятно допълнение. Надявам се силно следващата част да е дори с мъничко по-дълбока и подредена и по-пълният образ на Легендата все така да не ме разочарова. Защото въпреки Донатела и всички останали проблеми, Легендата все още е чудесен герой.