28 ноември 2017

В търсене на Името...

"Името на вятъра" от Патрик Ротфус (първа от поредицата "Хрониките на Кралеубиеца") безспорно е една от книгите, които имах желание да прочета от страшно дълго време. Този автор ми направи много добро впечатление още при срещата ни в сборника "Епично", където е поместен разказ, случващ се в същата вселена и с познати вече на читателите герои (главно симпатичния и мистериозен Баст). Замисляйки се сега откривам, че и там, по абсолютно същия начин, в историята сякаш не се случва нищо конкретно, но и се случват много неща. Ето това е най-главното, което улавям при Ротфус. Спокойствието и хармонията са главни действащи лица.

~~~~
"Името на вятъра" ще ни срещне с един съдържател на странноприемница в забутано селце накрай света, както се казва в книгите. Този човек е дошъл на това място наскоро и не всички все още му имат доверие. Довел е и малко странният си и мистериозен помощник. Няма много клиенти, но пък изглежда като добър човек.
Една година не е достатъчна, за да му се доверят хората, но пък явно е достатъчна, за да започнат да се случват странни неща. Демони и чудовища започват да се появяват из пътищата... И, но само може би... търсят един мъж с коса, червена като огън, понастоящем горд собственик на най-непешелившото ханче на света...
Мястото ще открие един пътешественик, който ще се окаже не кой да е, ами самия Летописец. Вероятно няма да открие това място просто от чист късмет. Нещо го е довело. Той има мисия.
Трябва да запише една история...

"Името на вятъра" е историята на едно изключително умно за годините си момче, чиято мечта е да отиде в Университета... За да види Архива. Десетки и десетки книги на едно място! Квоте е син на бард и е част от чудесна пътуваща трупа. Той има истинската възможност да види целия свят и да го опознае. Вроденото му любопитство му помага да попива знания като гъба от всеки, готов да го научи, без значение на какво. Дори на... магия, както си я наричат "простите хорица".
Но един ден... Квоте остава сирак. Ненадейно...
Нима това е краят на историята?
Не, разбира се, че не.

Ротфус ни представя страхотно убедително своя свят - пъстър, цветен, пълнокръвен. Примириш ли се с бавния му ритъм, се чувстваш щастлив. Девизът на Патрик Ротфус е, че не трябва да се бърза за нищо и в нищо. Факт. Тази книга изглежда обемна, но това е така, именно защото Ротфус наистина, ама наистина в нищо не бърза. Не съм сигурна доколко това би се понравило на читателите, макар че трябва да се признае на автора, че умее да борави с езика красиво и прави разказа си обаятелен. В интерес на истината трябва да призная, че съм и малко ядосана от това. Харесва ми как историята тече като бавна и спокойна река, но ми липсват бързеите, че дори и водопадите. Откровено мога да кажа, че имаше няколко момента, в които ми се искаше времето да мине по-бързо. А всъщност, понякога то наистина минаваше бързо по изненадващи начини. По магичен път изчезваха цели дни, или минавахме през тях в галоп и чак след това разбирахме, че сме ги подминали. Беше странно преживяване и все още не съм убедена, че тези липси се дължат само на специфичните думи, с които авторът е избрал да обозначава изминалото време.
Върховните злодеи са все още твърде мистични, но ако се съсредоточим върху "малките" - дори злодеят тип Драко Малфой не е толкова дразнещ, колкото предполагах. Вярно е, всъщност, че понякога се чувствах и по странен начин - все едно чета "Хари Потър" или друга книга, включваща училище за магия. Правилата в Университета, някои преподаватели, някои герои и техни постъпки - нещата наистина много си приличат. (Извън, ама направо извън темата - Елодин ми е любимият луд чудак, трябваше му повече екранно време на този тип).
Едно от най-големите ми съжаления като че ли е това, че видяхме толкова много от този живот, толкова много от хилядите му малки подробности, а цялостната картина все още се губи. Балансът ми е някак нарушен. Не обичам твърде бързите действия, но и не обичам твърде бавните. Ротфус опасно се накланя към "твърде бавните". Да не би да е станал фен на манията "Трябва да напиша поне трилогия, иначе няма да ме признаят за писател"? О, знам, че самият Квоте предупреждава, че разказът му ще му отнеме поне два-три дни... но явно и аз като Летописеца не вярвах в това наистина...

Няма коментари:

Публикуване на коментар