Читателски бележки за "Огънят в мен"

"Огънят в мен" на Даниела Богоева-Гюргакова (Сиела, 2019) е дебютен роман с фантастична корица и магично-романтична история. До последно силно се надявах да успея да оценя книгата с три звезди в Goodreads, защото съм съгласна, че авторката определено има талант, нивото на романа е чудесно като за дебют, а и определено си личи старателното ровене в различни източници, за да се изгради най-малко кабалистичната атмосфера, която цари зад страниците.

Само че реалната ми оценка едва покрива критерия ми (доколкото мога да твърдя, че имам такъв) за две звездички. "Огънят в мен" притежава редица елементи, които донякъде ме разочароваха, а и имам чувството, че обещанията в резюмето на романа са подвеждащи, поне погледнато от сегашното ми положение на вече прочел историята читател.

Към момента нямам друга възможност, освен да оставя тук само своя списък с "усещания", които може би ще дадат неособено добра представа за романа, но пък може би ще посочат по-ясно какво аз не харесах. Списъкът, разбира се, е абсолютно разхвърлян. Знайно е, че имам склонността да звуча заядливо, но е и истина това, че много от нещата наистина са ме подразнили.

– Очаквах роман за магия и магия наистина има, но далеч от първичната представа на всеки, който е посегнал към книгата. Тук става въпрос за различни ритуали, кабалистични. Призовавания, гадания, древни празници. Като идея това не е никак лошо, само че героите ни са някакви гении в този занаят и определено нямат желание да те "посветят" в своя свят. Срещаме ги като вече изградени личности и така и не узнаваме как се познават така добре и защо това е така важно, как са се научили да бъдат това, което са, защо, по дяволите, са свързани. Откъде черпят силата си, откъде произлизат магиите, дарбите и прочие, и прочие. Какво, по дяволите, е бил направил онзи там някъде си, бившият, за да бъде мразен?! Казано накратко - книгата е някак негостоприемна. Тя се развива в наше време и е модерна, но има вътрешен свят, който е недостижим по начина, по който понякога ти се иска да бъде - не се чувстваш поканен да си част от него.

– Като споменах, че героите нямат реално минало, това ми напомня, че и самата главна героиня никак не ми харесва по характер и ми е малко мъчно за избраника ѝ. И... като казах избраник - "Огънят в мен" е чиклит повече, отколкото е книга за магия. Магията е просто нетрадиционен бонус с дъх на ароматни свещи. Даже романът влиза преспокойно в категория "тийн чиклит", ако питате мен. Отношенията на героите помежду им, романтичните свалки, караници, събирания и раздели - това може да се случи и във всеки колеж, във всеки сериал. Разликата може би е в това, че главната героиня е едва ли не велика магьосница и момчето ѝ, което е съвсем обикновено, трябва да си мълчи и да слушка. А ако аз бях на негово място, никога нямаше да си правя труда да се занимавам с тази, примерно защото:

> Войнстващият атеизъм е почти толкова зле, колкото и това, срещу което се бори. Аз също не съм вярващ човек, но проповедите против религията в тази книга граничат с досада. Уж за героинята няма никакво значение дали човекът до нея е вярващ... ама не е така, само да кажеш думата "църква" и започва да бълва атеистичните лафове като картечница. Мамка му, оставете хората на мира! Имам против религиозните проповеди, но определено имам против и проповедите срещу тях, когато се прекалява. Всяко нещо, с което се прекалява, е грозно. (мъдростта на вековете...). Може пък това да идва по причина, че тук се занимаваме с "вещерство" и затова трябва да сме на нож към вярата по закон... но войнстващият атеизъм си е в повече. Човек направо му идва да си изнамери кръстчето и да анатемосва, хахах xD

> "Ох, ама той защо ревнува, не разбирааам"... Дори не искам да започна да коментирам тази линия, просто е един голям "фейспалм".

– "Огънят в мен" всъщност си няма реална история. Нещо се случва в началото, но после все едно никога не се е случило или има спомен за него от време на време. Може отчасти да се дължи на това, че главната героиня явно няма никакъв интерес към това, че нещо ѝ се случва. Много по-важно е да се кара с момчето си, да си спомня бившите си или да бъде с приятелите си. Главната линия от историята за какво ни е и без това, ха! Ще сложим случка да има, после 300 страници само ще обикаляме около нея, ама слабо-слабо и накрая ще я махнем все някак, какво толкова, нищо особено (дори мистерия всъщност няма в цялата работа)... Ето това, викам аз, е слабост в романа.

– Имам чувството, че книгата се е нуждаела от редактор, който да поокастри някои неща. Самата аз знам колко изкушаващо е човек да блъска в разказите си милиарди уточнения, например... и също така знам какъв кеф е да седиш и да ги кълцаш xD. Може би намесата на друг човек щеше да доведе и до по-ласкава атмосфера на историята и по-силно придържане към проблема, зададен в началото.

Да, "Огънят в мен" е "фактологичен роман". Определено съдържа в себе си много информация както за ритуалите и практиките, така и за редица други неща. Но всичко това не го прави чак толкова фантазиен, както беше рекламиран. Ако бъде поднесен на човек, който търси романс, вероятно същият този човек ще бъде заинтересован доста по-силно.

И, отново - следващият дано е по-гостоприемен. Никой няма да убие никого, ако се вметнат един-два по-солиднички абзаца за миналото на главните герои и се отговори на два-три въпроса за тях...

"Цветът на тишината"

Това не е книга за Япония, въпреки че действието ѝ се развива там. И героите са там. Пейзажът е жив и елегантно красив, далечен мираж. Героите са недодялани, но и отлични воини на шогуна. Един от тях ще ни вземе със себе си на път. Животът му е съвсем обикновен. Истините му - не непременно невероятни открития, които човек да не е правил досега никога в живота си. Той е простичък човек, който крие в себе си простичка и ясно чиста мъдрост. Доброта.

Но не става дума за някой, който разсъждава по японски или иначе казано - мистично, странно. Такъв човек можеш да срещнеш навсякъде, просто тук Япония му служи за фон и добавя щипка мистицизъм към неговия обикновен живот.

"Цветът на тишината" е дебютен роман за Йордан Донков, който идва със свое си предупреждение - не отваряй тази книга, ако обезателно си решен да намериш нещо чисто японско вътре. Това е разказ за далечната Страна на изгряващото слънце, но без да има нищо общо с нея. Личи как авторът има познания за страната, но просто ги използва така, както всеки един чужденец би ги използвал правилно. Когато една история иска да излезе от теб, не е задължително да се опитваш да пишеш в стила на автор, какъвто не си. "Цветът на тишината" е българска книга, разсъжденията на героите са разсъждения на европейци, разговорите и философските разбирания за нещата също са напълно западни. "Цветът на тишината" е много приятен и хубав български роман. Едновременно екзотичен и близък до нас.

Тази книга няма за цел да те кара да се променяш насила. Няма за цел и да бъде исторически коректна. А и може ли и без това някой да знае какъв е бил обикновеният войник през онези далечни времена? Може пък да е бил малко или много точно като Като - самурай, когото да разбереш, без да се мъчиш да проникваш в сложните пътища на Бушидо и да се терзаеш защо, за бога, когато някой е постъпил правилно понякога трябва накрая да бъде убит.

Тази книга е разказ за обикновения човек и за обикновените хора. Спокойна, добросърдечна, по свой начин притежаваща простичка мъдрост, за която всички знаем, но по-често забравяме. Иначе казано - това е чудесен дебютен роман, който прочетох с удоволствие и изобщо не се подразних или разочаровах от това, че не срещнах "истинската" Япония вътре. Когато посетиш дадено място, то оставя в теб индивидуален отпечатък... е казал някой някъде, мисля си. В случая на Йордан Донков, Япония му е подарила усещане за кроткост и простота, и красота. И авторът ги е превъплътил в книга.

Вярвам, че почитателите на Япония ще оценят този роман истински. Да обичаш едно място не значи, че трябва да искаш навсякъде и на всяка цена то да присъства в своята пълнота. Духът на Япония съществува в тази книга.

–––––––––––

Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка

• Прекрасно издание на "Фабрика за книги" (където отдавна си мечтая да работя, но, уви, шанс). Корицата е определено запомняща се и работата по книгата в цялост е почти без забележки.
• Все пак има и неща, които да подразнят любителите на всичко японско, а може би и някои професионалисти. Сърцето ми прескача всеки път, когато видя сбъркани транскрибции. И всеки път това звучи като заяждане, но разберете... чувството, което те обзема, е нещо повече от раздразнение. Така че, от един млад японист и приятел на Япония, каквото се сещам в момента: Ятсуками = Яцуками; Ейносуке = Ейноске (тук е най-лошата възможна сбъркана транскрибция, от неправилната текат кървави сълзи!!!); Ватанабе = Уатанабе; даймио = даймьо.
• Да се обърне внимание: Обяснителни бележки за редица японски думи и понятия открихме във втората половина на книгата, въпреки че думите и понятията бяха използвани и в първата половина на книгата.

–––––––––––

> Още за книгата в "Книжни криле"

> Още за автора и книгата

"Търгът" и омразата

"Какво нямаш, когато имаш всичко?

Когато двама обикновени нюйоркски младежи получават неустоимо предложение от загадъчен и страховит мъж, не предполагат, че това ще ги запрати в кървава плетеница от власт, пари, хазарт, алкохол, наркотици и секс.

Посрещнати в имението на ексцентричен милиардер с мъгляво минало, легендарно настояще и извратен вкус, Джим и Джак се сблъскват с пищни партита, смъртоносни правила, жестоки наддавания - и предстои да разберат цената да останеш себе си... или да се промениш завинаги."

"Търгът" е втората книга на Алекс Гор на българския пазар, като този път авторът работи без посредничеството на издателство. Докато първата книга ("Кубът", Фабрика за книги) е по-скоро в жанра на научната фантастика, то "Търгът" е в съвсем друга крайност, която ми хрумва да нарека "реализъм", дори и да не е съвсем вярно. Това е книга за онзи свят на "големите пачки", напълно унищожен от коката, насилието и омразата. Унищожен до степен, в която имаш чувството, че нещата са нереални и твърде гротескни дори за един роман. Това е книга, съвсем наистина пропита с омраза, кръв и жестоко насилие. И всичко това в името на истината... от която никой изобщо не се интересува.

"Търгът" е роман, който хапе, просто защото всичко в него е омраза и желание за власт, и унищожение. Теми, разисквани много пъти, в много книги, по много начини. Не е важно доколко оригинална е или не е тази история, нейната цел (ако изобщо можем да говорим за цели и такива неща тук) е сякаш да свидетелства за грозната, унищожителна и зверска природа на човека, обладан от зло. Злото, което те преследва тогава, когато искаш или си принуден да промениш света около себе си, за да ти е добре (а за останалите - Потоп). А дали е само това? И дали "само любовта е способна да промени всичко", или...

Доколкото виждам от думите на автора в края на книгата, моят светоглед е коренно различен от неговия, също както и вижданията и разбиранията ми по основните теми на книгата - любовта, омразата и прочие. Това може и да ми пречи да оценявам романа така, както се очаква. Може би се отвращавам и възмущавам повече от необходимото на редица пресилени (поне за мен) елементи. Не ми допадат например порнографските детайли, тъй като редица от тях бяха сякаш нарочно засилени, а всъщност бяха ненужни. А и много млади български писатели сякаш натъртват на подобни сцени, сякаш смятат, че сексът едва ли не ще спаси действието или нещо такова. Без такива страници роман като "Търгът" трудно ще съществува, признавам, но пък точно заради тях или заради начина, по който са описани действията, книгата е някак пошла и губи част от стойността си в моите очи.

Всъщност, след като започнах с бележките тип "Любител читател разбира от всичко по малко", нека си излея душата и за разни други неща:

- Стилна корица с един единствен проблем - шрифта на заглавието. Трима души, освен мен, на пръв прочит прочетоха "Гъргът";

- Лично аз никога не бих избрала имената на главните действащи лица да са Джим и Джак. Така и никога не можах да свикна да се ориентирам кой е Джим и кой е Джак. Всъщност, за това може и да е спомогнало още нещо - дали заради липса на редакция или пък напротив - заради много голяма редакторска ножица - имаше голяма доза неуточнения. Кой на кого какво казва, кой на кого какво прави... Заварваме някой (кой?!) да прави нещо на някого... Постоянно неясноти относно кой къде се намира, времето минава, без да сме разбрали как, какво и къде... Въобще, схващате ми мисълта. Човек не е нужно да маха абсолютно всички уточнителни изрази от един текст... аз може да съм само любител редактор, но бих препоръчала да се внимава с тази работа с ножиците;

- Виждам известни проблеми при оформянето на текста (специалистите да ми простят, не мога и не искам да работя с термини). Имаше странно сложени абзаци, много често при пряката реч, които само накъсваха думите по малко изнервящ начин;

- Говорейки за редакцията, също бих препоръчала и малко работа по описанията като цяло. Имаме добри диалози (макар че, признавам, понякога са малко отнесени или помпозни като на филм, а някой биг бос като Би, примерно, не би говорил чак така префърцунено. А някои са леко дебилни поради факта, че са ненужно описателни за дадената сцена, ако пренесем това в реална ситуация, никой просто не би говорил така), но една идея по-слаби описания. Не толкова на заобикалящата героите среда, колкото може би на действията им. С изключение на порнографските сцени и част от тези с насилие, другите могат да бъдат изградени и по-добре.

Иначе книгата има широк обхват. Казвам го в смисъл, че описва голям спектър от най-различни чувства, дори да са предимно в черната гама. Така, дори и да разкриеш тайните на Боса и на Търга рано, това не ти пречи да си причиниш (ако смееш) целия този пожар от опасна злоба. И поздравявам автора за написването на романа, защото за себе си знам, че никога не бих написала нещо за чистата омраза, тъй като преди всичко виждам света изключително положителен и... любвеобилен (?), стига да сравнявам възприятията си с тези на героите, обитаващи "Търгът". Трудно ми е да кажа, че омразата е силно чувство в мен. Но за героите от "Търгът" тя остава единственото истинско нещо. Аз ще продължа преди всичко да ги съжалявам, задето за тях щастието все се изплъзва от рулетката на живота.

~~~~

Други, за които се сещам сега, поглеждайки книгата:

- Като верен аниме фен да попитам: гледали ли сте Kaiji? Брутално грозна анимация, впрочем, но да се обърнем към историята - едно младо, глупаво и бедно гаменче, попада в лапите на безскрупулен и отвратителен мъж с много пари. Кайджи е принуден да играе в редица ужасяващи и садистични игри на късмета, в които, уверявам ви, не се залагат само чипове и стотинки. Ако ви се догледа "Търгът" в цветни краски, то това е най-близкото възможно, което можете да си набавите. Макар че идеите са представени съвсем малко по-различно, цялостната атмосфера няма да ви разочарова.

> Към сайта на автора

> Книги на автора в Goodreads

Железен светилник в мрака

Има книги, които започват скучно и ти иде да ги оставиш на 50 страница. После пък ти стават интересни, въпреки че нищо интересно не се случва. И накрая ти се иска да ги откраднеш от библиотеката, какво беше в моя случай с „Железният светилник” на Димитър Талев. В моя защита ще кажа, че си оставам само с желанието да си я присвоя. :D А ето и за какво иде реч в тегавото начало...

Годината е 1833. Стоян Глаушев е млад, простичък човек от село Гранче. Никому няма да навреди или да каже лоша дума, но се случва така, че убива хрътката на турския бей. От страх за живота си той побягва към най-близкия град – Преспа. Не е много лесно за Стоян да отвикне на селския начин на живот и да бъде приет от местните, но страхът от бея на село го кара да привикне с новото обкръжение. Намира къде да работи и има къде да остане. Султана, Хаджи Серафимовата внучка, не се отнася много топло с него, но не го и гони от къщата си. А и доста се заглежда по новодошлия.

Честно казано, изненадах се как се завъртя историята. Мислех си, че ще се обръща внимание най-вече на Стоян и Султана, а работата излезе много по-мащабна. В Преспа започва борбата срещу гръцкото влияние в духовенството и културата, което е един вид умален, местен модел на църковните борби, водени в същите години. По тези обществени въпроси най-деен е Лазар Глаушев, който се превърна в мой любим герой заради готовността си да се откаже от личното си щастие и самия себе си, ако това ще помогне за общата кауза. И в същото време много ме беше яд именно защото сам потъпкваше късмета си. Ето и друга нишка в историята – любовта също намира живот между страниците под формата на... триъгълник? Не, четириъгълник? В друг случай пък изглежда невъзможна, но това не пречи да е силна.

Трябва да отбележа и мястото на бита, нравите и робския страх на преспанци. Талев е успял да създаде простички хора, повечето от които нямат или рядко таят зли мисли в себе си. Те не се отклоняват от обичаите, живеят кротко и не създават проблеми от страх, че ще разгневят турците. Тъжно е да си привикнал на такъв живот. Но най-хубавото е, че се сплотяват  в беда и искат водачи, които да им светят в мрака. Над тази маса изпъкват характерите. Талев създава запомнящи се образи – на злодеи като Аврам Немтур, който омеква само пред единствената си дъщеря, или на Султана, готова от майчинска обич да протегне ръка и на дявола. И на още много... Някои не чак толкова образовани хора, но те карат да ги обичаш заради добродушието им или пък да ги мразиш заради лицемерието им. Мисля, че точно заради тях обичам тази книга. Героите ме карат да я обичам, докато се страхувам някой да не бъде сполетян от най-лошото, или пък докато се радвам, когато друг си получи заслуженото. Защото градът е съставен от хора, които понякога се сливат в тълпа, обединени от общи идеи - и те тласкат историята напред. Нуждаят се от борбени личности с хъс, които да ги поведат, но без задружните усилия нищо няма да се получи.

Животът в Преспа си върви, с години и години. И нещата се променят. Едва забележимо, непоносимо бавно. Но достатъчно е първо да се запали един светилник, който да хвърля мъждивата си светлина около себе си. Защото обикновено нещата започват с една искра.

Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветстват. Иде, иде - шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувстваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх.

"Убиец" от Васил Панайотов

Станах да затворя прозореца. Вместо това го прекрачих, скочих на тревата, потърсих попътния вятър и с него тръгнах след себе си...

Велин живее охолен живот - има хубава къща с домашна прислужница и собствен бизнес. Също така любовница, две малки деца и съпруга, с която са се отчуждили и сега са по-скоро добри приятели. Но Велин не се радва на нищо от онова, което го заобикаля. Обича децата си, обича по един странен за мен начин и съпругата си, но това не е достатъчно. Нещо му липсва и той не знае какво. Но е решен да го намери, а да търси щастието в свободата му изглежда най-правилния вариант. Не се колебае нито миг. Без претенции за посока, той следва вятъра и скоро той го отвежда до морето...

- Не знам какво точно е свободата. Нито ти, нито аз сме били някога напълно свободни, а вероятно и няма да бъдем. Всеки от нас си има своите страхове и зависимости. Да бъдеш свободен означава да можеш всеки момент да последваш вятъра. Без нищо да трепне в теб. Нищичко. Нито страх, че ще замръкнеш в гората, нито мъка от раздяла с любим човек. Нищо.

Не разбирам Велин Велински, а не ми се случва често да съм толкова объркана от даден персонаж. Отдавам това главно на напълно различните ни гледни точки и представи за свободата, любовта и всички останали вечни въпроси, върху които разсъждава героя. И не само разсъжденията му са толкова странни за мен, ами и самите му действия. Тъй като аз залагам винаги на сигурното, а Велин се е отегчил именно от тази сигурност. Решен е да захвърли всякакви задръжки - наистина каквито се сетите задръжки и го прави доста успешно. Прави го твърде лесно и някак без да се замисли. И може би точно това, че не разсъждава прекалено много над действията си, му позволява да отхвърли общоприетите норми на поведение и да се справи с предразсъдъците си. Той се води главно от инстинктите си, което в моите очи го прави малко повече животно, отколкото е нужно. И точно защото се води от първичното, понякога попадаше в доста неловки и малко комични ситуации.
В "Убиец" Васил Панайотов е спестил всякакви излишни описания - главно на заобикалящата героя среда, която е обрисувана доста семпло. Това несъмнено е една от причините да се посъкрати обема на творбата. Всъщност в книгата липсват и всякакви локуми по отношение на разсъжденията - всичко е стегнато и точно. Поредицата от герои, с които Велин се среща са част от самостоятелни епизоди - не срещаме повече дадените герои, но познанството с тях кара Велински да изостави поредния предразсъдък или цивилизованост. Винаги могат да се включат нови и нови такива случки, които да доразвият и подкрепят гледната точка на героя, но като цяло за обема си книгата е съдържателна.
И все пак мисля, че има нужда краят на книгата да е малко по-описателен, нещата да не се случват толкова бързо. Някои други моменти също се нуждаят от "подсилване", защото невинаги бързата развръзка е въздействаща. Май точните думи са, че книгата е добра, но семпла откъм описания, което отчитам като малък минус.
Изключително ми хареса идеята за убиеца в книгата. Всичко започва със самопризнание от Велин и това те кара да се чудиш как, защо и кога ще се случи убийството, за което става въпрос. Но не говоря само за това убийство, а и за заключението, което прави Велин в края на романа.
"Убиец" е книга за човек, който има нужда да намери себе си. Дали го прави по правилния начин, това само той ще реши. Защото този път не може да се извърви от друг. Той е само твой и е достатъчно да се решиш да го извървиш. Без нищо да трепне в теб.

Направо си се изгубих - още нещо, което винаги съм искал да ми се случи.

"В ярката им светлина"...

 ... е дебютният (нали?) роман на обещаващ,
по мое скромно мнение, млад български автор.

Това е един много добре изграден и подреден фентъзи свят. Предимно остави в мен едно чувство на любопитство по начина, по който Сандерсън го прави. Особено пък ако вземем предвид многотомниците му от последно време, "Летописите". В същото време, Сандерсън, когато му скимне, е дооооста описателен. Всяка тревичка, клонче и цветче имат място сред цялостната картина. Ми, то за да се получи такава тухла, все пак... xD

"В ярката им светлина" напротив, тя е по-изчистена откъм тези понякога досадни пречки, но това не пречи на читателя да усети атмосферата на това чуждо място. Вълшебен свят, в който историята върви сякаш бавно и плавно, докато не стигне до паметната развръзка, след която светът се променя. Това вече, чувството, че действието леко се забавя, докато се стигне до най-същественото, също го има и при Сандерсън.

Да, аз като се замисля за дадено произведение и започвам всичко да сравнявам според него, ама какво да се прави...

Какво ще откриете в тази книга?

Един воин, оцелял в битка, заради която всички сега го смятат за предател, защото уж бил пуснал нашествениците в града.

Интересна религиозна организация и изобщо - матриархално общество... което обикновено е дразнещ за мен елемент, нищо, че съм женско xD Но като с всяка нова религия ми беше интересно да се запозная с обичаите.

Едно чуждестранно момиченце, което всички ненавиждат, но което крие много тайни в себе си, както си му е обичаят.

Или, да си съкратя сама монолога, ще откриете едни много добре изградени герои, също колкото добре е изграден е светът. Рязко открояващи се един от друг, всеки със свои спомени и знания, представени отлично. Дори и децата (все пак те са едни от най-трудните герои за развиване за мен, както вече съм споменавала).

Безспорно няма да намерите постоянни кървави битки. Не, че няма и такъв екшън, но не това е, което трябва да се открие. Има път да се извърви. Тепърва ще дойде опасността и магията ще се развихри. Това е само кроткото начало. Защото нищо не започва, без да е имало някаква предистория, разбира се.

А началото е невинно, почти. Стига да сметнем, че най-малкият син на мразения воин съвсем невинно решава да не ходи на училище заедно с чуждоземното момиче, полу-робиня.

Може би наказанието му за това провинение е именно да падне в една дълбока пещера. Където ще открие нещо. Тайна. Лабиринт.

Винаги има тайна в лабиринта...

Един свят, който аз виждах хем като населен от индианци, хем пък от племена, които никога не са имали никакви контакти с далечните коренни американци. Може би европейски, може би азиатски, не съм се замисляла какви.

Свят, който ще бъде сполетян от нещо. Дори и без да четеш за намеците за това, то трябва да е ясно. Нищо не е мирно за постоянно, когато историята започва, тъй де...

Те ще дойдат...

~~~~

А сега, други впечатления:

Приятна изненада беше за мен и картата, която аз лично наричах "картичка", която си вървеше като "подарък към книгата". Аз рядко гледам карти, понеже мога да се ориентирам добре и без тях, но пък хвърлих очо, естествено.

Много ми е любопитно как е възможно да има само една-единствена река. Добре, отгоре имаме пустиня, но пък... много е постно само с една река xD Можеше един оазис да има горе. Пък и дори да кажем, че е най-голямата река на континента... хм, значи цялата тази земя е необитаема, след като няма другаде вода? Нямам представа защо това толкова ме затормози...

Българската корица е страшно лъскава и по някакъв странен начин ме радва страшно много. Може би на хората в метрото им се е сторило странно, че чета книга с готин мъж на корицата, какво ли са си мислели... Любопитно xD

Април през декември...

...и една кърваво-вълнуваща... жътва...

Има хора, по-талантливи в писането на ревюта от една проста книгомелачка. С много по-красиво подбрани думи, по-смислени изречения и прочие.

Истински ревюта, които сборникът истински заслужава.

А Книгоядец-ът...

Е, той, както обикновено, ви представя своята простичка любителска радост. Достатъчно силна, за да се опита да напише нещичко дори с простички думи. Следва текст, изобилстващ по-скоро от размисли и страсти, отколкото от реално сериозни изречения.

Слагам си това вечно предупреждение, та да не би ако го няма, някой да реши, че е добре да ме даде наааа... Черните кучета xD

~~~~~~~~~~~~~~

Виждате една книга, една... хм... малка книга, която се "хапва" за ден, може би два, или пък три. И която, след като си "хапнал", пуска в теб един ярък, ярък електрически заряд и удря здраво. И след това изведнъж вече искаш отчаяно да започнеш отначало. Превърташ на лента случки и събития, нареждаш ги като пъзел и пак ги разваляш - всякакви моменти от разказите, които най-много си харесал.

Почти напълно точно това малко странно описание ви дава представа какво е настроението ми в момента. Или по-правилното е да се каже - какво е състоянието ми.

Това се казва електрически заряд, хора!!!

Като човек, болезнено незапознат от първа ръка с много книги, които още по-болезнено искам да прочета, гладът ми се събужда с всеки разказ. Малък или голям разказ, без значение. Искам хорър! Искам фантастика! Искам пак чиста доза ужас, моля!

И сега, както се казва, се изправям пред вас като същински ветеран, надупчен с незнайно колко на брой куршума чист кеф. Ами да, ето това е истината. Без да забравяте, надявам се, за електрическия заряд. Май проблемът е, че всеки куршум изглежда зареден със заряд... Аххх, по дяволите! xD

Не бива да очаквате всеки да проявява милост.

Не бива да очаквате всичко да е като "по филмите и книгите".

Понякога чистият ужас побеждава. Или просто розовите очила... падат?

Истории, остри като кинжали. Животинчета с остри зъби, които не те пускат да излезеш, какво остава да си помислиш да забравиш.

Е, сигурно сравненията станаха много, признавам, но всичките са верни. До едно са верни.

Внимание! Дано не се страхувате да се порежете!

Въпреки че аз ви предизвиквам да го направите още сега!

~~~~~~~~~~~~~~

Отделно, като под линия, искам да подчертая, че моят най-най-любим разказ е "Скрежко". Както вече се изразих веднъж - брутален! Когато думите не ти достигат, просто... как друго да опишеш този епикнесс?!

Други куршумчета, които искам да споделя с вас, с надеждата да не издам всичко. Че зарядът наистина не ми позволява!

"Лъстиво сърце" (Лас Вегас не-какъвто-трябва-да-бъде... или точно какъвто трябва да е, хммм?);

"Наемник" (Смея да определя този разказ като... фентъзистки xD В традицията на наемниците... или нещо такова...);

"Водният град" (Чудесен постапокалипстичен свят! Обичам ги тези до полуда!);

"Скрежко" (брррр~ *И се хили с най-широката си усмивка*... И все пак и аз бих си взела едно такова коте в началото...);

"Големият двубой" (Аз съм лаик. Когато играех баскет в училище, изобщо не ме биваше. То май почти в никой спорт не открих себе си. Въпреки това се забавлявах с този разказ, понеже се обаждаше моята аниме душа, която крещеше... Kuroko no Basket!);

"Хотел "Макабър"" (за почитателите на зловещите ваканции, може би. И, незнайно защо - свързвам го и с темата "Зловеща Алиса"...);

"Сурат пазар" (имам един напълно детски, невинен въпрос... А какво става, ако някой рече да ти провери черепа? Или освен лицето можеш да си смениш и костната структура? xD Адски ми е интересно поради някаква причина); 

"Вярна и единствена" (Този разказ ми напомняше за история с български фолклорен корен, обаче не съм много сигурна защо и не смея да го твърдя смело);

"Отмъщение" (йесс, яка тупалка със силна доза галактически привкус... така де, нов свят, купчина яки гъзарийки, както се казва...);

"№24" (ОМГ! Поклон пред спасителя от онези жълто-черни неща. С ръка на сърцето си признавам, че имам фобия от тях! Страхотен разказ!!);

"Черните кучета" (знам аз, че няма милост за някакви такива като мен, ама наистина е страшно! xD И още по-страшно е, че сякаш имам спомен за реална подобна статия някъде из жълтините! Дано си въобразявам xD);

"Самак" (отново, съвсем по случайност, се обажда моята аниме същност... Принцеса Мононоке! Но без никакви елени, богове на гората, а нещо далеч по-страшно. Чудовище, за което отново малко или много са виновни хората... Ама да знаете, самак има и в Мононоке!);

"Странният случай със съдия Фолсъм"(зловещ, тъмен, приковаващ, даже думата "изненадващ" биха описали добре тази история... Вярата е страшна работа... А пък като знам, че и родният ми град е с около 5000 души...);

"Априлска жътва" (гвоздеят на вечерта! Знаете ли кое е дори по-страшното от това да изживееш този неподправен гняв и в същото време удоволствие заедно с тези две момчета? Фактът, че аз ще изляза от университета като педагог и... след това тук... съвсем лекото ми желание да отида в училище започна пак да се изпарява xD)

Летен списък...

Тази година много хора представиха списъци с книги, които ще вземат да четат на плажа, или пък на планина, или пък някъде другаде... и аз бях предизвикана да направя същото, но така и не стигнах до там. Може би защото винаги отбелязвам едни заглавия, а накрая неизменно от преди посочените само едно е същото. Така че е по-добре, когато разопаковам багажа, видя наличните заглавия и реша, че точно ето това е най-подходящото...
В конкретния случай другарчетата ми бяха само три, защото не си давах зор (иначе книгите вкъщи бързо ще свършат xD).
От първото плажно другарче очаквах много, само че...

Роджър Зелазни - Създания от Светлина и Мрак

Неизменно свързвам Зелазни с "Хрониките на Амбър" - книги, които ме накараха да потърся още от този автор. Книги, които малко или много са изградили вкуса ми към фентъзи литературата, насочили са ме към онова, което предпочитам в този вид литература. Защото предпочитания се градят постепенно, а не гениалният Толкин бе този, който исках да чета отново и отново. Робин Хоб и Роджър Зелазни се оказаха авторите, които "знаят" точно какво търся.
В по-късно време се запознах с мъничката книжка "Да умреш в Италбар", малка частица от научната фантастика на Зелазни. И ми беше малко трудно да прекроя образа му. Аз съм от хората, които често сякаш вярват, че един автор си има само едни книги, понеже не си правят труда да търсят много-много. Знам ли, малко е странно за описание, няма значение.
"Да умреш в Италбар" бе възприета трудно от мен точно като роман от Зелазни, но все пак ми хареса. Само че при "Създания от светлина и мрак" нещата хич не стояха така. И ми е мъчно, че трябва да определя тази книга като не-моя книга. Няма много смисъл да се самозалъгвам с това, че точно в онзи момент просто не ми се е четяло подобно произведение. Ами, не стана номера и това си е. През цялото време бях на мнение, че произведението съм го писала аз, само че на три ракии. Толкова отнесено и разбъркано беше. Сигурно тоя талант съм го взела тогава от Зелазни, без да знам xD. Магьосникът и Тот бяха готини образи, но от там нататък другото намаляваше оценката все повече и повече... в момента книгата е в купчината за подаряване, нищо, че тук още не е вписана. И, не, едва ли проблемът е в непълните ми познания по египетска митология, където съм любител. За някои неща нищичко не знам, но дадена книга ми помага да разбера, а тук...
Просто не-моя книга...

За втората книга от морското излежаване пък, аз се чувствам прекалено мъничка, за да говоря. Нито съм кой знае какъв критик (всъщност и това е ужасно голяма дума за човек като мен), нито пък съм големият разбирач.
Затова е по-добре само да кажа, че ми стана мъчно. За автора. Странно усещане, наистина, но пък... е истина. Хората са си го казали - че някои неща оценяваме едва когато сме ги загубили. Защото книгата можем и да преоткрием, но някои неща не можем да променим.
(Просто част от нещата, които минаха през главата ми някъде към края на книгата).

Напук на повечето народ с негативни коментари за тази книга, аз се забавлявах в компанията на господин Свеженов (да де, досещате се, не бях с него на живо, просто съпреживявах с неговите герои~).
След тъгата, която изпитах по-рано, "Анархия"-та ме накара да се усмихвам. Може би хората ще кажат, че няма какво да се смееш на купчина глупави дядковци, две близначки от Русия и Украйна и няколко цигани, ноо... Да четеш точно това на брега на морето, след като едно от ключовите места на действие е Варна... това вече определено е, хм... свежо xD.
Половината от тези, които ще прочетат това някога, сигурно вече са ме отписали. Голяма работа! Като положителен човек, от мен да знаете (макар че отдавна трябваше да го напиша това), тук рядко ще има негативни мнения за книгите... (Тайната е, че не пиша за тези, които не са ми харесали xD).
В случая, книгата за мен си заслужава. Чете се лесно, за ден, може и два в зависимост от свободното време. Ситуацията е типично българска, тук-таме изпъстрена с малко турски дебилизъм xD И малко ромска идилия. Малко телефонни измами, "решителни" араби анархисти и прочие, и прочие.
Признавам, че още не мога да възприема Мария като... толкова умна, изплъзва ми се. Не защото вярвам, че няма и такива цигани, просто в конкретната ситуация, хм... Представях си с майка й да живеят другаде xD
(Ей, и това с онзи командос хич не беше честно, държа да отбележа! Човекът не го заслужаваше!)

Ами, то това е. По малко, но пък най-важното за момента. Сега освен да си продължавам към Тери Пратчет... Не бива да оставям Ринсуинд да се тъпче дълго с шоколади в онази горска къщичка, където всяко дърво си има мнение...

Заминаваме за Ада... и нека Силата бъде с нас!

Някои знаят колко великолепно си прекарах като доброволец на Animes Expo 2015 и как с часове мога да разказвам за всички перипетии и страхотни случки, през които минах (за това с разказването може и да не се досетите, но наистина не е добра идея да ме питате xD).
Споменавам това страхотно събитие, защото докато изпълнявах една от длъжностите си - "пазач на екзалтирани фенове" - имах голямото удоволствие да се запозная (доста набързо, за жалост) с човека, криещ се под псевдонима Ейдриън Уейн. Както разбрах от самия него, а и от снимките в самата книга - не този с ушите. (Господин Блонд, вижте как ви описват!!).
Още по-голям кеф беше, че за мен се изпълни десетата причина от 11-те (10+1 бонус) "защо трябва да си купите тази книга", а именно - даже получих автограф *скача си от кеф*!

Сега, много е важно! Пуснете си това, което да замести героичната музика, и започнете да си повтаряте:
"Аз съм Джърк, Тоби Джърк, и съм..."
Дебел, разплут полицай, който има за задача да залови един от най-опасните престъпници на хилядолетието. Кое трябва да дойде, 32-ри век? Някъде там, сред звездите, несъмнено.

Ако още не се чувствате достатъчно смели да намерите престъпника и сте аниме фенове, пробвайте да си пуснете за фон ей това!
Върши работа, въпреки че младият Денди си е в друга графа безумци... Аз лично се чувствах като в една от неговите истории, в която японците са решили да се избъзикат с класиката и си прекарах един прекрасен ден в опит да спася горкия Джърки от умирачка (убих го само два пъти във втората част, юху!)
И с книгите-игри не съм от най-добре запознатите, но се радвам, че имам тази. Предполагам, че има поне още два-три алтернативни пътища, но тепърва ще ги откривам (нямах търпение да се похваля, разбирате ли...)
А и трябва да си оставям по нещо за времената, в които оставам без книжка - тежки времена. Какво по-добро от това да надвиеш злата Сила, тъй да се каже xD
Хич няма да е лъжа, ако кажа, че това е едно от най-свежите приключения, които провеждам... ами сама, с малко помощ от авторите и в тялото на дебел полицай. Струва си, струва си, струва си!*

Ако пък надъхването с драматична музика не ви се нрави, я вземете да прочетете десетте причини + една бонус защо трябва да си купите тази книга! Бонусът отказва трудно, от мен да знаете!

* Ама защооо не може да съм Хмвсфхтвкдс :P Мързели!