В деня, в който пристъпих в приказката на Каравала, не ми остана никакво търпение тази приказка да продължи. Първата книга на Стефани Гарбър беше приказно и сладко изживяване, за което, признавам, в началото се колебаех дали изобщо да подхвана. Преди да я видя на български в това прекрасно издание с твърди корици и така нататък, и така нататък. И двете части са просто неустоими, особено пък предвид факта, че сравнително рядко се впечатлявам от външния вид на книгата (или не, но в момента така ми се струва).
Тогава, вече повече от година от онзи момент, не сбърках. "Каравал" се оказа повече от чудесна книга. А днес празникът за мен продължава с втората книга на поредицата - "Легендата".
За разлика от възторга, с който приех "Каравал", с "Легендата" изпитах някои трудности. Това може да е във връзка както с изместването на фокуса от едната сестра към другата - главната героиня във втората част е Донатела, а не Скарлет. Но може и да е свързано с доста по-занижените стойности на магията. С това имам предвид доста по-слабото представяне на историята, ако трябва да я сравняваме с цялата пищност и приказност на първата книга. Тук детайлите са само скицирани отгоре-отгоре, което малко ме натъжи.
Но да караме по-подредено.
Спомням си, че в първата книга имах повече интерес Скарлет, главната героиня, да бъде заместена от сестра си. Скарлет беше уплашено и колебаещо се момиче, докато Донатела беше по-борбената и смела. Затова се радвам, че в "Легендата" Донатела зае полагащото ѝ се място. Проблемът обаче се състоеше в това, че историята не набляга на случващото се така, както ми се иска, не беше задълбочено и... мистериозно. Вместо това четем за често нелепите и наивни разсъждения на Донатела през абсолютно цялото време. Решенията, които взимаше, според мен са прекалено, наистина прекалено наивни и никак не помагаха за забъркването на една качествена магическа смес, отделно дори тормозеха действието. Помощните герои около Донатела са твърде отдалечени от нас, като сенки, като имена, които просто да си имаме, но без да опознаваме. Съжалявам искрено за толкова баналното представяне на Принца на сърцата (твърде бързо нахвърляна история, има иначе шанс да се развие чудесно). И съм абсолютно изумена и втрещена от това, че ни разкриха Легендата още към стотната страница. Сериозно? Абсолютно буквално получаваме истината за самоличността му в едно простичко изречение от собствената му уста. Не знам дали аз просто не съм свикнала да внимавам за детайлите, но това си беше... шок. И после още 200 страници никой изобщо не подозираше кой е Легендата... Сериозно?!
И като става дума за Легендата... Начинът, по който Донатела реагира в края на играта, след всичко това, което трябваше да преживеем - обича ли Данте, обича ли Принца на сърцата, обича ли Легендата, обича ли не знам кой си... Това беше безумно. Тя много добре знае защо Легендата реагира така например, но въпреки всичко трябва да си го обвинява за глупости. Джакс (Принца) изведнъж се превръща в не толкова лош лошко... Майката, която Донатела мразеше (макар че преди това обичаше), изведнъж започна да има огромно значение...
Като цяло книгата хич не е построена добре, що се отнася до историята ѝ. Всички досадни повторения на факти и колебания за сметка на вълшебството на Каравала. Всички внезапни нелогични обрати в чувствата на Донатела, абсолютната липса на Скарлет в цялата тази работа... Поне се предполага, че "най-загрижената голяма сестра на света" трябваше да се интересува стотици пъти повече за малката...
"Легендата" не е на нивото на "Каравал", въпреки новия и иначе също толкова силен елемент - орисиите. За свят, базиран на идеята за цирка, орисиите са много цветно и приятно допълнение. Надявам се силно следващата част да е дори с мъничко по-дълбока и подредена и по-пълният образ на Легендата все така да не ме разочарова. Защото въпреки Донатела и всички останали проблеми, Легендата все още е чудесен герой.
