Откъде идваме? Къде отиваме?

"Произход" на Дан Браун (издателство Бард) - заглавието, заради което като навита на пружина месеци наред повтарях, че ще излезе на 27 ноември. Буквално на всеки трети, отправящ въпрос. Това винаги ме е подсещало за излизането на предишната книга на автора - "Ад" - за която дори моето търпение беше много малко и си я купих почти в същия миг, в който я зърнах.
Дан Браун винаги ми е харесвал като писател, въпреки че не отричам някои минуси в неговите творби - например твърде забързаното действие на "Ад" и от време на време и в другите му книги, или честата склонност на главния герой, Робърт Лангдън, да поучава народа за откровено общочовешки истини. Това и разни други неща не могат да ме затормозят, когато историята, която Браун разказва като цяло е интересна и увличаща. Признавам си, че по принцип любимата ми книга на този автор е "Шестото клеймо", а тя съответно е и моя слабост. Така че в тази светлина трябва да споделя, че смятам "Произход" за по-слабо произведение от останалите книги на Браун, които вече познаваме. Но пък не е и съвсем слабо произведение от онези, които слагам в личното си "блато". Бих могла да кажа, че това беше една книга, движеща се по една постоянна крива - издигане, спускане. Смятам, че краят ѝ се намира някъде точно по средата на някакво изкачване, затова оценката ми за нея е завишена, а споменът остава по-скоро положителен.

Не намирам смисъл да преразказвам резюмето на книгата, което можете да видите тук. Вместо това ще се опитам да отсея в кратък вариант какво ми хареса и какво не в "Произход". Вероятно нещата ще трябва да стоят горе-долу така:
- Голяма част от книгата звучи по-скоро като туристически наръчник за Барселона. Това за мен е хем минус, хем плюс. Понеже Дан Браун често си звучи като писател, на който са му платили да води туристи на някое място и му се получава, какво пък... дори аз се снимах с образа на Данте пред къщата му във Флоренция заради Дан Браун...
- Модерната техника изиграва лоша шега не само на професор Лангдън, но като че ли и на самия Браун. За много от сцените придобих доста силната увереност, че Браун няма никаква представа от това, което би следвало да опише. Да, точно поради тази причина професор Лангдън също постоянно не разбира и поне си признава, но пък имам и някакво такова чувство, че е трябвало да се вкарат още съвсем мъничко усилия, щом искаш квантовите компютри и джаджи да играят толкова огромна роля за историята ти. Явно, че "Произход" се откъсва от линията на традицията, от висенето на Лангдън из стари архиви, от лазенето му по покриви на музеи и така нататък, вкарвайки машинариите от модерния свят, но синтезът все още ми се струва калпав.
- Липса на повече от така популярните кодове и шифри, заменени или с "гениалността на Лангдън" или с deux ex machina. При това в комбинация с много слаби "злодеи". Това кара по-внимателния читател или този, който реши да се замисли, да разкрие "свръхсекретните тайни" още към средата на книгата и може би дори да загуби донякъде интерес, понеже на Лангдън очевидно няма да му се наложи чак толкова да се напрегне, за да се справи, на негова страна работят твърде много "могъщи" съюзници. Някак в този случай всичко се обезсмисля... О, затова пък Браун ще ни занимае с драмите на поредната партньорка на професора, за която същият този професор ще стане, разбира се, нещо като духовен баща.
- Опитът на Браун да погледне на религията от друг, различен ъгъл, е нещо доста положително. Честно казано ми е омръзнало от сляпото вървене все по един и същи утъпкан път. Не, че авторът проправя съвсем нов, той пак си е скептик и атеист, но има някаква свежест и промяна. Харесва ми ролята, в която поставя религията, харесва ми отказът от пълната омраза и отричане, до които можеше да стигне, ако беше поискал. Смятам това за нов подход в развитието на историите му. Може и просто да не съм обръщала внимание досега, но се съмнявам, че положителната нотка нямаше да ми направи впечатление.
- Великата тайна... "Откъде идваме" беше приятна тема, неособено оригинална, но пък добре представена, изчистена, точна и ясна. "Къде отиваме" можеше да е много, много по-силна, ако авторът беше използвал като главна точка някоя болест например. Много по-вдъхновяващо би било за хората, ако трябва да се обединяват в мисленето си върху общ проблем, включващ борбата с нещо засега нелечимо, вместо като тема за размисъл да им се пробутва поредната истина от живота. Разочароваща част. Много. Това беше моментът, в който тъкмо си бях казала "Еха, това звучи страшно вдъхновяващо" и в следващия момент бях "Ти сериозно ли, пич..."

"Ад" може и да прочетох по навик (е, хареса си ми), но "Произход" прочетох по-скоро с истинско любопитство. И двете книги за мен не са от най-силните на Дан Браун, но пък "Произход" ми се видя по-добрата. Особено пък защото все пак дава някакъв вид... надежда, че човечеството не е непременно зло.
Извън кратките бележки мога да кажа още, че Уинстън беше симпатичен, макар и не чак изненадващ, а пък принцът беше някак най-безсмисления герой в цялата тази работа. А пък те тръгнали да го обвиняват в нещо си...
Сайтът с жълтите новини беше ненужно допълнение, защото чрез него историята се пришпорваше допълнително. Към края вече започна да дразни, особено ако вече си се досетил за тайнствения им информатор. Да, определено в "Произход" липсват дори опитите на Браун да надъха публиката си и така да я прави нетърпелива. Жалко, особено пък когато станахме свидетели на това как Лангдън, който уж вече е старичък, продължава да оцелява като терминатор, дори притиснат в ъгъла xD.

Приветствие за участниците в Разходката!

Приветстваме участниците в тазгодишната Дълга разходка!

Вие ще успеете!

Само още...

За какво става въпрос?

Е, това е състезание. Едно от най-интересните състезания в Америка, ако трябва да бъдем точни! Взимаме стотина момчета, преминали през специални тестове от различен характер... и ги пускаме по пътя! Те ще се разходят от едната граница на щата до другата, повече над 300 мили пеша... един от тях ще спечели Наградата. Всичко, което си пожелае! Спомняте ли си обиколките на Франция, онези колоездачи? Същото е, но много по-напрегнато! Тук тестваме издръжливостта и духа на млада Америка!

Много ще отпаднат по пътя. Те нямат правото да спират нито за миг, нито да вървят по-бавно от четири мили в час. Който получи три предупреждения в определен срок, задето не спазва правилата, просто ще бъде... отстранен.

Но това изобщо възможно ли е?

А защо да не е? Пред човешките възможности, пред човешкия дух... всички стени падат. Всичко е възможно! Те ще се разходят за ваше удоволствие и ще ви докажат могъществото си!

Дали го правят само за това? Кой знае! Всеки има своя лична причина да се включи. Всеки тръгва на разходката доброволно. Това е игра на решителност, на смелост... връщане назад няма...

~~~~

Наистина няма връщане назад, когато Разходката започне.

Ние не знаем почти нищо за това състезание. То просто съществува и привлича към себе си милиони зрители. Желаещи винаги има. Това е един антиутопичен свят, една различна Америка, в която е съвсем нормално да гледаш как млади момчета се "състезават" в едно ненормално състезание, да се вълнуваш от тяхната смърт... 

"Дългата разходка" на Стивън Кинг звучи напълно нереално. Възможно ли е човек, колкото и добре подготвен да е, да върви без почивка толкова ужасно дълго време? Може би не.

Но всъщност това сякаш не е особено важно.

Това е книга за Тълпата като звяр, като недосегаемо и жестоко чудовище.

Това е книга за един свят, загубил голямо и ценно късче от себе си, от сърцето си, от Доброто. Свят, в който болката е наслада за зрителя, смъртта - просто шоу. Едно жестоко място, в което невинността, надеждата и вярата умират бавно, крачка след крачка.

Всички те са измамени. Вярвали са, че това е само игра, че когато вече нямат сили, просто ще се приберат у дома, леко разочаровани от неуспеха си. Докато са били част от Тълпата, те са вярвали, че Дългата разходка е нещо безобидно...

Но когато застават от другата страна и вратите се затварят зад тях, светът е различен. Светът е далечен. Светът ги отритва. Те тръгват по пътя, за да разберат, че всичко и всички са ги обрекли на смърт, сякаш са просто мишлета, пуснати в огромен лабиринт за забавление на човека. Няма вече достойнство и чест. Поне за тях, участниците, изчезват маските и декорите. Реалността им е разбита. Идва часът на Истината.

Само те ще я разберат. Защото Тълпата остава от другата страна. Те ще ги "подкрепят", ще залагат на тях, но вече ще са толкова далечни... просто чудовищата, които накрая ще си идат у дома и ще забравят всичко.

"Дългата разходка" е много подобна на "Бягащият човек", просто представя Тълпата и колективната "злоба" по различен начин. Остава едно много интересно... бих го нарекла "изследване". Това е книга, която би могла да те разкъса и нарани, ако се вгледаш в хората, в които няма милост и човечност, превърнали се в диваци, опиянени от кръвта. Хора, които могат да изпратят собствените си деца на състезание като Дългата разходка и да ги гледат как умират, едва ли вече са останали напълно хора. Измежду тях има искрици светлина... но сред Тълпата, сред останалите, светлината е потънала в прах и забравена. И това е толкова жестоко и страшно.

Наистина ли не могат да се измъкнат тези участници? Не могат ли да избягат в гората, не могат ли да паднат в реката, не могат ли да се обърнат срещу пазачите си войници, които са ги подкарали като стадо овце по пътя?

Може би биха могли... но когато осъзнават колко близо до тях върви смъртта, как никой и нищо не желае да им помогне, как всички хора са сякаш мъртви отвътре и ги гледат така, сякаш самите участници вече не са хора, а животни... вероятно тогава е твърде късно. Твърде късно за всичко. Тогава е извървян твърде много от Пътя.

Джак Уест отново на прицел!

И тази година издателство Бард ни сблъскват с Джак Уест-младши, един от героите в света на книгите (конкретно - трилърите), около които определено все се случват чудеса с грандиозни мащаби.

Преди години този бивш военен беше натоварен с нелеката задача да открие Седемте чудеса на стария свят. И от тогава не е спирал да се сблъсква с препятствия.

Сега Джак Уест-младши е призован против волята си да участва в най-великите игри на света. Игри, останали в съзнанието на хората през вековете, но определено не точно каквито всъщност са...

Запознах се с Джак Уест в "Седемте смъртоносни чудеса", която е и първата книга от историята за този герой. Там Матю Райли ни вкарва ударно във "филма", защото още в началото ни пренася насред някаква гонка, в която бързо-бързо трябва да се ориентираш. Чувството е малко странно, но пък не липсва и известно любопитство, особено пък ако не си чел отдавна този тип приключенски трилъри (каквито са книгите от този тип в моето съзнание, не знам дали има точно такъв жанр).

Героите изглеждат по някакъв начин опростени и наивни, както и цялата история, ако се замислиш, но в същото време случващото се е изключително запленяващо. Хората, които обичат невъзможните неща, невероятните открития, спиращите дъха забравени съкровища, ще последват Джак Уест до края. И ще го заобичат. Въпреки малко наивните диалози, всичко останало е толкова грандиозно, че те увлича и повлича със себе си. Достатъчно доказателство е това, че я прочетох за ден, ден и половина. Никога няма да забравя страхотната идея за Висящите градини например. Това беше може би най-вдъхновяващата идея, на която съм попадала от години насам.

Същата бързина, порой от чудатости и невъзможно големи за обхващане места и обекти Матю Райли предлага и в "Четирите легендарни царства". Не мога да не призная, че тук вече имаме значително подобрение откъм частта с диалозите. Някои персонажи все още са "недовършени" и незрели, но отново не е дразнещ проблем, защото биваш заслепен от същите невъзможни места, които съзнанието ти трябва да осъзнае и да намести някак в пространството. В двете книги всъщност има и страхотни скици, рисунки и прочее, което добавя много плюсове от мен към Матю Райли. По някакъв начин нещата стават много по... хармонични, когато са ти пред очите по този начин.

Може би минусите се крият в някои нелепости, които касаят решенията на Джак Уест по време на участието му в тайнствените игри. В едно от състезанията буквално си се вбесих от глупостта на нашия човек да зареже с лекота открилата му се възможност... и после да се връща обратно.

Всъщност, и при двете книги мъничко дразни точно този стремеж на автора да се опитва да слага Джак Уест последен в нещо, или пък на ръба. Отлично разбирам, че поставен в повече опасности, героят ще ни забавлява повече, но пък имаше места в "Седемте смъртоносни чудеса", където този стремеж за провал направо беше на път да развали книгата. В "Четирите легендарни царства", за щастие, такива моменти са по-малко.
Джак Уест е типичният герой приключенец - брилянтен историк с военна подготовка. Е, "типичен" що се отнася до съвременното разбиране за героите от книги като тези. Към същото определение се включва и честен, лоялен и всеотдаен, разбира се. Доброто момче срещу лошите, които искат да превземат или унищожат света... Но Джак трябва да победи!

Все говоря за двете книги, но те всъщност са четири...

Аз се впуснах в приключението, започващо от "Седемте смъртоносни чудеса" малко преди да излезе "Четирите легендарни царства" и всъщност пропуснах двете книги, които са по средата... за което в момента мъничко съжалявам. Не, че авторът не предлага достатъчно подробен поглед към миналото, за да се ориентираш, но пропускът си е пропуск. От това, което Райли споменава тук, в четвъртата част от поредицата, съдя, че втората и третата книга са също толкова очарователно приключенски, колкото и първата и четвъртата. Не правете грешката да ги пропускате като мен! Спуснете се в приключението! И то задължително, ако ви се търсят съкровища. Не забравяйте, че конкретният Книгоядец, който пише това, обожава търсенето на съкровища. Та... да си и предупредя, че ако четете на плажа (понеже сме юни все пак), внимавайте с тази книга, защото дори няма да усетите кога ще изгорите xD.

А аз пък най-искрено пожелавам на Матю Райли късмет в преговорите му за сериал/филм, за които споменава в интервюто си в края на четвъртата книга. Би било феноменално, особено ако го направят с нужните средства.

Ангели и демони

Вярата е универсална. Конкретните ни начини за нейното разбиране са условни. Едни се молят на Иисус, други ходят в Мека, трети изучават елементарните частици. В края на краищата всички просто търсим истината, която е по-голяма от нас.

Изчаках един ден, преди на напиша ревюто, за да се уталожат бушуващите в мен емоции. Не се получи съвсем, все още ми е замаяна главата. Нямам представа защо се изненадвам, че книгата така ме порази. Изглежда допускам все едни и същи грешки с историите на Дан Браун.

Този път авторът ни е подготвил следната картина – Робърт Лангдън, професор по символика, е повикан да разгадае илюминатски символ... жигосан върху плътта на убит учен от ЦЕРН. Когато пристига в Швейцария, Робърт разбира, че това няма да е единственото убийство. Древното братство на илюминатите се е сдобило с ново оръжие, с което смята да унищожи най-омразния си враг – Ватикана. Заедно с Витория, дъщерята на убития учен, Лангдън ще се опита да предотврати хаоса. За целта ще трябва да се справи с много трудности. Светът на символите ще оживее, а един ловък убиец не смята да загуби.

Религия срещу наука – кое ще надделее, когато се изправят една срещу друга? Кое е по-силното – вярата в по-висша сила или логиката? И какво би станало, ако има научно доказателство за съществуването на Бог? „Шестото клеймо” задава и отговаря на много въпроси, но също така отправя един лично към теб. В какво точно вярваш ти? Аз все още не съм открила отговора, но най-прекрасното е, че тази книга ме накара да се замисля върху него, както всъщност направи и „Изгубеният символ”.

И всичко това, разбира се, е поднесено с необходимото количество загадки и напрежение. Рецептата, която винаги работи при мен и ме кара да се чувствам ужасно глупава накрая. В случая ми беше хрумнало, че съм разгадала част от загадката още в началото и после прозрях как истината отново щеше да ми извади очите. Но има някакво удоволствие в това да те преметнат и да те оставят без думи – особено по такъв стряскащ начин.

Книгата ми поднесе всичко онова, което очаквах от нея. Но не и преди да премина през вече познатата гама от емоции, която изглежда следвам винаги, без да ми прави впечатление. Разбира се, и тук се нервирах, че не ме хвърлят  в дълбоките води, а ме държат на повърхността – с една дума, липсваше ми това да си блъскам главата над някой казус. Затова пък накрая ме засипаха с такива.

Да не пропусна да кажа и колко ме развълнуваха героите. Хашишинът е просто отвратителен в мислите и действията си... и изключително много ме радваше. Няма логика в това, но също както Малах от „Изгубеният символ” и той ме привлече с гнусното си държание. Ако не беше герой на Браун съм сигурна, че щях да го мразя горещо. В хашишина има една особеност – той се оставя да бъде пионка в нечия игра. За разлика от Сила в „Шифърът на Леонардо”, тук убиецът се интересува само от своето отмъщение, което съвпада с това на илюминатите.

Карло Вентреска пък е... извънредно впечатляващ. Силната му, направо фанатична вяра има своя шанс да се изправи срещу злото и не го изпуска. Първоначално ми изглеждаше доста невзрачен и пасивен, докато не видях, че Ватиканът има в негово лице защитника, от който точно в този момент най-много се нуждае.

„Шестото клеймо” сблъсква двата полюса на магнита с огромна сила. Из улиците на Рим илюминатските клейма ще оставят своята следа. Хаосът ще обхване Ватикана, докато надеждата намалява с всяка изминала минута. И всичко това, защото един човек си е задал въпросите:

Ако не аз... кой?

Ако не сега... кога?

Ревю за:
"Шифърът на Леонардо" - тук.

"Изгубеният символ" - тук.

"Ад" - тук.

„Шифърът на Леонардо” от Дан Браун

„Шифърът на Леонардо” е поредната книга, която чета от Дан Браун – писател, който наскоро стана един от любимите ми. Спогледахме се с онзи господин на корицата под обложката... и нещата бяха ясни. „Шестото клеймо” щеше да почака малко.  Падам си по подобни корици и това си е. Освен това снимковият материал, който е включен в изданието, доста ми помогна да се пренеса мислено на местата, където се развиваше действието. Придобих навика сама да търся изображения, които да ми покажат нагледно обсъждания артефакт или сграда, а сега определено чрез снимките беше доста по-удобно. Но нека видим какво е поредното приключение, което ни е подготвил Браун.

Професорът по религиозна символика Робърт Лангдън този път е в Париж. След лекцията, която изнася, той има среща с уредника на Лувъра – Жак Сониер. Уредникът обаче е намерен мъртъв, а уликите на местопрестъплението са шифрован код. Заедно с криптоложката Софи Нево, Лангдън се опитва да разгадае тайнствените знаци. Те ще го доведат до напълно неочаквани места и идеи, ще му покажат, че много е заложено на карта. Една древна истина е на път да бъде изгубена. Робърт трябва да разбере каква е, защото ако не бъде запазена, Орденът на Сион ще е водил безсмислена битка векове наред, в името на нейното съхраняване. Но онези, които не искат тайната да бъде узната, ще направят всичко възможно, за да спрат професора и Софи. Шеметната надпревара с времето започва...

Обичате ли древни загадки, конспиративни теории, тайни организации и обреди, докато сюжетът се развива динамично? Дан Браун отново ни поднася по много от всичко това – и най-вече разбулване на масовите заблуди по религиозни въпроси. Аз лично се впечатлявам от всяко късче информация в романите му, а и по принцип, тъй че тук останах доволна.

Онези, които заплашват Господ с меч, с меч ще бъдат посрещнати. Непоклатимо и непоколебимо.

Както в „Изгубеният символ”, така и тук главната тема е религията. Но „Шифърът на Леонардо” набляга повече на нещата, които е скрила Църквата от обикновения човек – още в самото утвърждаване на християноството. Хора като Леонардо да Винчи са представили част от истината в творбите си. Но каква всъщност е тази истина? Честно казано, Браун така убедително представя фактите, че може да ме накара да повярвам в какво ли не. И не само тук, а и в другите си произведения. Когато оплетеш толкова много истини, лъжата малко се размива.

А от преплитането  на Ордена на Сион, Opus Dei и Винчи в един роман могат да се получат интересни неща.

Единственият ми сериозен проблем с „Шифърът на Леонардо” е, че ми липсва онази философска нишка в сюжета, каквато открих в „Ад” и „Изгубеният символ”. В историите на Браун харесвам именно това - че те оставя да разсъждаваш върху някой казус, докато в същото време действието върви шеметно. Но пък тайната на Ордена, която се разкри впоследствие, беше толкова любопитна, че просто спрях да мрънкам. Браун ни дава възможност да се досетим какви ще са последствията от евентуалното й разкриване, а това определено придава тежест на цялото лутане на Лангдън из света на символите. Въпреки това отнех една звездичка от оценката в Goodreads. В тази книга има всичко, което харесвам в романите на автора, но не открих онази задълбоченост, която очаквах да намеря. Такъв проблем имах и с „Метеоритът”, но ако трябва да сравня двете, „Шифърът” е на по-високо ниво.

Впечатление ми направи и друго – обикновено героите антагонисти в прочетените от мен книги на Браун, са винаги онези, които следват своите собствени амбиции. Докато тук появилият се още в първите страници Сила е по-скоро последовател. Неговите действия бяха контролирани от хора, които стояха твърде много в сянка. Разбира се, когато дойде моментът за разкритията, аз пак се чувствах като първата глупачка. Винаги, винаги успява да ме подведе. Въпреки че се научих да очаквам обрата в сюжета, до последно не мога да разгадая какъв ще е той. Колкото до Сила като персонаж – той е някак симпатичен. Най-вече заради чистата си вяра в собствените си убеждения, в праведната Църква и онзи, който е спасил животът му и го е направил човек. Въпреки това нещо определено не ми достигна. Авторът не разви неговия образ, а предполагам, че ако поне имаше по-сериозно участие, щях да намеря повече думи за коментар. Същото мога да кажа и за Софи – на нея се обърна известно внимание, но женските образи в книгите му пък са ми безлични. А и по принцип трудно се впечатлявам от тях, така че не мисля да отнемам точки в тази графа.

„Шифърът на Леонардо” е един динамичен трилър, който поднася на всяка страница любопитна информация и напрежение. Поех голяма доза именно от напрежението и това ми пречеше да оставя книгата настрани. Историята е увлекателна и се замислям дали да не я съпреживея отново чрез филма. С риск после да го заклеймя както екранизацията на „Ад”...

Ревю за:
"Шестото клеймо" - тук.
"Изгубеният символ" - тук.
"Ад" - тук.  :)

"Библията на Дявола" чака

Знаете ли, че „Библията на Дявола” съществува? И че е най-големият средновековен ръкопис? А също има и една легенда около написването й... Това е историята на един монах, който загубил вярата си. И който поел на плещите си чудовищен грях.

- Но какво му е оставало тогава на бедния монах?

Бащата на Андрей едва забележимо се усмихна.

- Да се моли.

- Но...

- Точно така. Как да се моли, след като е загубил вярата си? Нали, за да запази упованието си в доброто, на човек му е нужна вяра? Но за да приемем, че съществува и зло, не ни е нужна вяра - това е известно на всеки, който познава поне частица от света.
- Да не искате да кажете, че...

Монахът се разкаял за прегрешенията си и помолил да го зазидат. Докато изкупвал греховете си, той щял да напише книга, която да възвърне знанието, което унищожил. Но още първия ден осъзнал, че ще умре, преди да е готов. Затова избрал...

- Да. Монахът се помолил на дявола.

„Билията на Дявола” е онази нишка, която свързва героите от няколкото сюжетни линии. Първият е Андрей фон Лангенфелс, който като дете е станал свидетел на клането в един манастир. Това е единствената история, която желае да слуша императорът на Свещената римска империя. Онази за лудия монах с брадвата. А докато Андрей се опитва да оцелее в кралския двор, отец Ксавиер е изпратен там с тайна мисия. Той е точният човек на точното място – перфектен. Агнес Вийгант, от друга страна, чувства как всяка опора под краката й се срива. И единственият, който може да я задържи да се падне, е Киприян Клесъл.

С появата на отец Ксавиер и отиването на Андрей в двореца, се създава впечатлението, че ще се акцентира главно в политическите интриги. И макар че те са несъмнено катализатори в развитието на действието, остават ненатрапчиви. Тайните срещи, писма и свръзката с шпиони, са изцяло съдържателни и най-важното - кратки. Колкото до другата част от сюжета – тази за заможната Агнес и Киприян, племенникът на влиятелен епископ, тя ми е особено любима. Темата за влюбеното момиче, на което й е отказано правото да се омъжи по любов, е изтъркана. Но Дюбел успя да я накара да заблести – без да я натрапва, без да я прави сладникава. И именно в това е очарованието й. Отношенията между героите са съвсем прости, понякога твърде приятелски и наивни и именно заради това се влюбих в тях.

Но Киприян не е само любимият племенник. Епископът има свои планове, в чието изпълнение да го включи. По същото време, когато абатът от злополучния манастир с лудия монах изпраща двама духовници, натоварени с ужасна задача. Павел и Бух ще я изпълнят без възражения. В името на християнството.

Киприян беше въплътил в себе си все черти, които ми допадат в един характер – държеше се на положение и премисляше действията си, докато Агнес беше дразнеща, когато опре до любов – сърдеше се като дете, което не е свикнало, че не може все да е на първо място. Андрей пък ми направи ужасно първо впечатление. С времето обаче открих, че макар да показа страхливост и малодушие, може да се бори и да защитава ценното за него с впечатляващ хъс. Павел и Бух имаха кратко участие сравнение с останалите, но особено запомнящ се е образът на заекващия Бух и този на Павел, чиято съвест постоянно го гризе. Отец Ксавиер пък е от тези образи, които можем да срещнем навсякъде по книгите – безскрупулен,  хитър и манипулативен. Той беше единственият, чието минало остана неизвестно и това остави характера му някак без покритие.  Освен това не беше изненадващо и нито едно от действията, които предприе, просто защото образът му е клише.

Рихард Дюбел е включил в романа си исторически личности, които интерпретира свободно и така преплита историите им с измислените си персонажи, че създава впечатлението за достоверност. Единственото, което ти напомня, че това все пак никога не се е случвало, е „Библията на Дявола” и то само заради фантастичния и леко паранормален начин, по който е описана самата тя и силата й.

Романът на Рихард Дюбел поема по неочаквани пътища. В самото си начало те оставя с впечатления, които в последствие коренно се променят. Сякаш в началото си в лабиринт и виждаш по колко много начини може да се развие тази история. Докато постепенно не остане само един път, чийто край е неизвестен. Само знаеш, че на финала е Библията, която кротко чака да я отвориш. Да я прочетеш. И да се промениш. Като монаха, отправил молитва към Луцифер.

Спасение има само в ада

Някои от вас може би ще изтръпнат от ужас, но всяко спасение си има цена.

Сянката е бъдещето. Той е спасението. Той е адът. И смята да промени света. Сянката не ни пита дали искаме да живеем в неговия нов свят. Защото той вече е прозрял истината и единственият начин да ни накара да я приемем, е като изпълни целта си. Но има хора, които  ще се противопоставят на неговото радикално решение. И тези хора могат да бъдат най-неочакваните.

Професорът по символика Робърт Лангдън се събужда в клиника без никакви спомени от последните няколко дни. В болничната стая към него се насочва пистолет... и играта започва. Доктор Сиена Брукс го спасява от смърт и му помага да избяга от преследвачите му, които изникват на всяка крачка. Скоро Лангдън открива две неща – Сиена крие истинската си самоличност, а в сакото му има странен предмет със знака на биологично оръжие върху него. Харвардсият професор няма друг избор, освен да се опита да разбере защо е преследван и какво представлява опасният предмет. Откриването на истината се оказва трудно начинание, а отговорите не могат да излязат наяве без разгадаване на символи в древни сгради и много познания по история на изкуството – неща, които са напълно в специалността на Лангдън. Един от ключовете към загадката е „Божествена комедия” от Данте. Но каква връзка може да има тя с едно предполагаемо биологично оръжие в сакото на професора?

 „Ад” ме спечели още с първите страници с нетрадиционния подход към историята.  Бях шокирана от развоя на събитията още в първата глава! С развитието на сюжета изникваха все повече и повече въпроси без отговор, а действието се развиваше невероятно бързо. Както „Изгубеният символ” (ревю тук), така и "Ад" ме държеше на нокти през цялото време, но въпреки това го имаше и неприятният момент, когато не можех да се отърва от чувството, че героите нямат убедителни (или абсолютно никакви) мотиви зад действията си. Ако в хода на историята направите същата глупава грешка като мен – а именно да се съмнявате в автора, то трябва да знаете, че в „Ад” всичко е перфектно, колкото и преувеличено да звучи. Дан Браун несъмнено знае как да ме накара да стоя до късно за „още една глава”, но най-хубавата част от книгата му е, когато минеш средата и развръзката започне. Аз лично се почувствах адски глупаво, когато осъзнах, че някои отговори са били пред очите ми, а изобщо не съм ги забелязала, но за други обрати в сюжета нямаше как да се досетя. Именно това е най-хубавото. „Ад” е пълна с изненади, които бягат от всяко клише. Въпреки че трябваше да съм го разбрала, когато стигнах развръзката, без всякакви основания смятах, че краят ще е клиширан (къде ми е бил умът?). Но, разбира се, не – той е най-изненадващият и може би най-справедливият завършек.

Мили Боже, нека светът запомни името ми не като на греховно чудовище,
а като на божествен спасител, какъвто знаеш, че съм. Нека човечеството проумее
какъв дар му оставям.

Водещата тема в книгата е пренаселеността на Земята. Дан Браун представя становището на учения Бертран Зобрист (наричащ себе си Сянката) убедително и подплатено с множество факти. Самият герой е изключително харизматичен персонаж. От всяка негова реплика и действие си личи силният фанатизъм и енергия, които влага в идеите си. Според Зобрист населението на земята е надхвърлило нормалните граници и ще продължи да расте, докато не се изчерпат всички хранителни ресурси и човешкият вид не измре от глад. Ученият смята, че обществото не прави нищо, за да спре своето самоунищожение. Кой тогава ще вземе нещата в свои ръце? Кой, ако не той? Кога, ако не сега?

Ако искате повече чиста вода на глава от населението, ви трябват по-малко хора на тази планета. Ако искате да намалите вредните емисии от колите, ви трябват по-малко шофьори. Ако искате океаните и моретата да възстановят популациите си от риба, ви трябват по-малко хора, които ядат риба!

Освен темата за прираста на населението, книгата е и едно приключение из света на изкуството – картини, литература и религиозни символи. Могат да се научат много любопитни факти за тях, а също така и за множество известни туристически обекти. Всичката тази информация има отношение към действието и спомага за развитието му, така че книгата е както наситена с мистерия, така е и изключително образователна.

Много неща няма да очаквате в „Ад”, но от началото е ясно едно:

За да стигне до рая, човек трябва да мине през ада.

Ревю за:

"Шестото клеймо" - тук.

"Шифърът на Леонардо" - тук.

"Изгубеният символ" - тук.

Цитати от книгата - тук.

Тайна, скрита пред очите на всички

„Древните тайни, Робърт, са родили много митове... но това не означава, че самите те са измислица.”

“Изгубеният символ” от Дан Браун е една много въздействаща история за всичко онова, което гледаме, но не виждаме. Това е книга, която поднася любопитна информация за малко известни факти от най-различни области на науката и мистичното. И ни предлага една нова гледна точка към света, предизвиква ни да погледнем на познатото от друга перспектива. 

Сюжетът се развива в рамките на едно денонощие, но всички онези бурни събития, които предстоят да се случат, започват с телефонно обаждане. Професорът по символика Робърт Лангдън е помолен да изнесе лекция във Вашингтон, но когато пристига в столицата, разбира, че нещо ужасно се е объркало. Оказва се, че приятелят му, видният масон Питър Соломон, е отвлечен от изключително умен и находчив психопат - Малах, който иска професорът да му разкрие загадката на Древните тайни, пазени от масоните. Лангдън няма друг избор, освен да играе по неговите правила, ако желае да спаси приятеля си. В същото време Катрин Соломон, сестра на Питър, също е на път да открие какво е сполетяло брат й. Нито тя, нито професорът обаче подозират, че се замесват в една много сложна и оплетена игра, която застрашава не само Питър, но и още много животи.

„Понякога легендите, които съществуват векове, не съществуват безпричинно.”

„Изгубеният символ” ме спечели още с първите си страници. Действието абсолютно никога не спира, на всяка страница се крие изненада, която поражда въпроси или им дава отговор. Всяка липсваща частичка от загадките обаче се поднася постепенно и точно навреме, така че да си на нокти от началото до края. Стилът на писане с лекота те пренася на мястото на действието, все едно си във филм, и няма нито едно излишно описание. Едно от нещата, които много ми допадна, е, че научих много за древните символи, масонството и ноетиката (наука, която обединява модерните технологии и древния мистицизъм. Според ноетиката човешката мисъл може да влияе на околния свят и да го променя и това може да се докаже), за това, че съществуват широкоразпространени заблуди относно тълкуването на думи като „апокалипсис”, че има технологии, за които си нямах идея, че вече са създадени и се използват.

„Ако историята изобщо ни е научила на нещо, това е, че странните идеи, които осмиваме днес, някой ден ще се приемат за безспорни истини.”

Всички герои имат перфектно изградени характери и предизвикват интерес с мислите и действията си. Лангдън е закоравял скептик, който не желае да повярва в съществуването на никакви Древни тайни, независимо колко доказателства получава, че е възможно да има такива. Катрин е изключително находчива и целеустремена, Питър Соломон пък се отличава с мъдрост, благ характер и изключителна упоритост. Но Малах е този, който ми направи най-голямо впечатление. Вълнуващо е да се опитваш да предвидиш действията на един психопат, но е още по-интересно да се пробваш да разкриеш мотивите, които го движат. Доста дълго време мислех, че той няма подбуди, които да го накарат да започне и да продължи да преследва целта си толкова фанатично. Не трябваше да се съмнявам, че всичко ще е перфектно... още тръпна от разкритието в последните страници!

Друго страхотно нещо в тази книга е посланието. След всяка страница се замислях колко възможно е човек грешно да тълкува  света около себе си. За това, че общоизвестните факти ни създават стереотипи на мислене, от които можем да излезем, само ако започнем да ги тълкуваме по друг начин– тогава те се преобразяват от нещо сложно, в нещо много просто. И изглеждат толкова възможни и истинни. Тази книга ме накара да си задам въпроси, които не ми бяха хрумвали досега. Въпреки, че се засягат сериозни теми, всъщност всичко е представено по лек за четене начин – така, че да те развълнува и да продължиш да мислиш дълго след като затвориш книгата. Нещо повече – Браун ни предлага не само въпроси, но и отговори. Дали ще ги приемем или не, зависи изцяло от нас. 

„Изгубеният символ” ми доказа, че има тайни, които се крият пред очите на всички.
Че най-сложните неща обикновено са прости.

Ревю за:
"Шестото клеймо" - тук.
"Шифърът на Леонардо" - тук.
"Ад" - тук.

Цитати от книгата - тук.