"Спящите красавици"

Мина доста време, преди да реша най-сетне да отворя книгата "Спящите красавици" (издателство Бард, 2018) на дуо-то Кинг, баща и син. Причината? Съмнявах се дали съчетанието наистина се е получило, а и се доверявам силно на интуицията си относно момента "какво ти се чете сега". С доста по-голяма доза интерес очаквам самостоятелния роман на Стивън Кинг да излезе на български, отколкото очаквах да посетя света на красавиците.

"Спящите красавици" е като отдаване на синовна почит към всичко, създадено от бащата. Невъзможни магически същества и случки, болни хора, често склонни към насилие... Отвратителни сцени на насилие, като говорим за него, и проблеми в семейството... Щипка нежност понякога, просто за да не бъде особено горчиво и още, и още Кинг-ски неща... 

Оуен Кинг твърди, че идеята му е дошла спонтанно, но сигурно не е трудно, ако си отраснал с такива идеи и книги. Аз може да не съм чела достатъчно Кинг-баща, но повече от половината сцени, идеи и похвати ми се струват смътно познати и подобни на тези на бащата. Това, разбира се, може да идва и от съавторството, но ако идеята е само на сина, то не можем да говорим за оригиналност. Единствената новост, както усетих аз нещата, беше различният тип дружелюбен хумор, който ми се струва нехарактерен за Стивън Кинг, поне позовавайки се на прочетеното досега от него. Доста повече оригиналност, въпреки че идеите отново са болезнено познати на феновете на Краля, намирам в сериала "Касъл Рок", който е фаворитът ми за сезона изобщо.

Двамата определят труда си като фентъзи. Аз го определям като симпатична история с твърде много герои, в която реално за никого не може да ти пука, защото или не можеш да ги запомниш всичките... или се разхождат като бледи сенки, независимо от факта, че понякога читателят се пренася в главите им и вижда какво става там. Но не можеш да изпитваш съпричастност, омраза или друго, просто си казваш "Аха, ясно" и продължаваш напред. И ги забравяш. Те се избиват, помиряват, влюбват или разлюбват, но какво от това? Те са безлики актьори в страшно дълга пиеса с основа Библията плюс някои древни вярвания за горските духове (поне според мен)

"Спящите красавици" е по-скоро наивна, и, отново, точи се бавно, страшно бавно... Може би това е с цел да станем близки на героите, но каква ли ще е тази близост, щом чак на 250 страница с изненада открих, че една от по-водещите персонажи е афроамериканка xD.

Удивена съм от леко феминистичния подход към случващото се. Наистина ли се опитват да ни убедят, че, видиш ли, ако мъжете заживеят съвсем сами веднага на секундата настава анархия, а пък ако жените заживеят сами всичко е в ред и хармония? Може и аз да съм сбъркана, но чак пък такава утопия... Да не говорим, че ако свържеш това с нереалистичните персонажи, става още по-съмнително и... всъщност, отегчително. Пък и цялостната визия и поглед над нещата в стил "Америка е единствената засегната от проблема, в частност - само нашият град"...

"Спящите красавици" първо има твърде много страници встъпителна към главната история част и второ - твърде скоростен край. Онова, най-важното, по средата, дори не намира време да те развълнува, а това е много жалко.

Всъщност, не знам защо ми е да говоря за задължителен реализъм във "фентъзи книга", но тази книга дори не беше достатъчно магична. Има поне нещичко в нея, което ме накара да я прочета от-до, без да си помисля да пропусна някоя потенциално скучна част, но какво е това нещо не мога да определя. В Кинг или има магия, или има поне нещо, сходно с магнетичен реализъм, ако мога така да го определя. И тук и двете са много бледи сенки на реалните възможности на Кинг-баща. Колкото до син... С тази книга срещам Оуен Кинг за първи път.

Е, в момента ми е трудно да определя точно положителните качества на "Спящите красавици", защото изпитвам известно разочарование от нея... Затова ще спра дотук, а за онези, които все пак търсят мнението на повече от един човек, предлагам два (към монетна на написването на тази публикация) други погледа:

"Книголандия" / "Аз чета"

И още: "Goodreads" местонахождението на книгата, където също има различни погледи над романа.

Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕД!

Още едно ревю може да прочетете в блога тук.

На другия край на тръбо-

провода е само Дери.

Просто Дери.

И...

Като по-малка, с моята склонност да свързвам факти и да ги трансформирам в моя реалност на базата на асоциации и усещания, си мислех че То е някакъв психопат, който отвлича деца в каналите и кой знае какво прави там с тях. С това впечатление си останах много дълго и продължавам да си мисля, че всъщност не е лоша идея за сюжет... но не е и нещо, което би написал Кинг. Все трябва да включи някаква свръхестествена сила в цялата картина, нали? Поправете ме, ако греша с моите наблюдения от малкото прочетени книги на Кинг.
Всъщност "То" е не просто книга за чудовище, което примамва малки деца с балончета (надявам се, че поне вие сте разбрали, че е чудовище, а не човек и психопат...). От една страна, да, това е книга за нещо много зло, нещо, което вероятно е доста гладно и което умее да пази територията си. То живее в Дери - откога и защо не е толкова важно, колкото простия факт, че То убива много. И често.
От друга страна... това е книга за всички деца, които се превръщат във възрастни и бавно губят усещането какво е безразсъдно да не спираш на знак СТОП с колелото,
(хай-йо, Силвър, напред!)
или да се смееш щастливо след някое наистина плашещо преживяване. Тези случки от детството на тези деца се запечатват някъде там, дълбоко в съзнанието и ако се вгледаш, вече като възрастен (ако наистина искаш да се вгледаш), назад в търсене на смисъла от тези спомени, в края на тръбопровода може да е само едно място, едни личности, една случка. В детството се намира онова, което ни формира като възрастни... и в случая, краят и началото на всичко е То.
(и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?)
"То" е нещо наистина мащабно - това е историята на един цял град, предадена понякога от спомените на местните, друг път разгърната през очите на деца, които творят бъдещето... а и на остарелите деца, които пък трябва да се справят с проблемите на това бъдеще - да ги разрешат вече окончателно, вече не като на игра.
И ужасът намира място сред всичко, макар че за мен впечатляващи (но не и страшни) бяха само онези моменти, в които То беше на заден план. Онези, в които не чудовището, а хората извършваха злото. И го извършват, защото са подтикнати от мъж в клоунски костюм. Както каза наскоро другият книгоядец в блога, когато стана въпрос за чудовищата на Кинг - може би в основата на всичко е вярата, че хората поначало не са зли, докато някоя мрачна сила не ги подтикне да извършат зверство.
А да се изправиш срещу който и да е ужас когато си дете и когато си възрастен... оказва се, че двата варианта носят много различни усещания и резултати. Децата някак успяват да опростят нещата, може би поради вярата си в неща, които възрастните са се постарали да отхвърлят от мислите си, заклеймявайки ги като "детинщини". Възрастните имат склонност да усложняват нещата... и това може да ги препъне.
А какво е То всъщност и може ли да бъде победено? Дали е вечно, или напротив, може лесно да бъде убито? И от какво толкова се страхува? Защото наистина, То го е страх...
Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Майк, Стан... възрастни или деца, те знаят, че трябва да се изправят срещу чудовището и да се опитат да го спрат. Защото поради някаква причина са от малкото, които усещат присъствието на То
(и Костенурката не може да им помогне)
и имат силата да го наранят.

Бъди верен, бъди храбър, бори се.

Останалото е мрак.

Приветствие за участниците в Разходката!

Приветстваме участниците в тазгодишната Дълга разходка!

Вие ще успеете!

Само още...

За какво става въпрос?

Е, това е състезание. Едно от най-интересните състезания в Америка, ако трябва да бъдем точни! Взимаме стотина момчета, преминали през специални тестове от различен характер... и ги пускаме по пътя! Те ще се разходят от едната граница на щата до другата, повече над 300 мили пеша... един от тях ще спечели Наградата. Всичко, което си пожелае! Спомняте ли си обиколките на Франция, онези колоездачи? Същото е, но много по-напрегнато! Тук тестваме издръжливостта и духа на млада Америка!

Много ще отпаднат по пътя. Те нямат правото да спират нито за миг, нито да вървят по-бавно от четири мили в час. Който получи три предупреждения в определен срок, задето не спазва правилата, просто ще бъде... отстранен.

Но това изобщо възможно ли е?

А защо да не е? Пред човешките възможности, пред човешкия дух... всички стени падат. Всичко е възможно! Те ще се разходят за ваше удоволствие и ще ви докажат могъществото си!

Дали го правят само за това? Кой знае! Всеки има своя лична причина да се включи. Всеки тръгва на разходката доброволно. Това е игра на решителност, на смелост... връщане назад няма...

~~~~

Наистина няма връщане назад, когато Разходката започне.

Ние не знаем почти нищо за това състезание. То просто съществува и привлича към себе си милиони зрители. Желаещи винаги има. Това е един антиутопичен свят, една различна Америка, в която е съвсем нормално да гледаш как млади момчета се "състезават" в едно ненормално състезание, да се вълнуваш от тяхната смърт... 

"Дългата разходка" на Стивън Кинг звучи напълно нереално. Възможно ли е човек, колкото и добре подготвен да е, да върви без почивка толкова ужасно дълго време? Може би не.

Но всъщност това сякаш не е особено важно.

Това е книга за Тълпата като звяр, като недосегаемо и жестоко чудовище.

Това е книга за един свят, загубил голямо и ценно късче от себе си, от сърцето си, от Доброто. Свят, в който болката е наслада за зрителя, смъртта - просто шоу. Едно жестоко място, в което невинността, надеждата и вярата умират бавно, крачка след крачка.

Всички те са измамени. Вярвали са, че това е само игра, че когато вече нямат сили, просто ще се приберат у дома, леко разочаровани от неуспеха си. Докато са били част от Тълпата, те са вярвали, че Дългата разходка е нещо безобидно...

Но когато застават от другата страна и вратите се затварят зад тях, светът е различен. Светът е далечен. Светът ги отритва. Те тръгват по пътя, за да разберат, че всичко и всички са ги обрекли на смърт, сякаш са просто мишлета, пуснати в огромен лабиринт за забавление на човека. Няма вече достойнство и чест. Поне за тях, участниците, изчезват маските и декорите. Реалността им е разбита. Идва часът на Истината.

Само те ще я разберат. Защото Тълпата остава от другата страна. Те ще ги "подкрепят", ще залагат на тях, но вече ще са толкова далечни... просто чудовищата, които накрая ще си идат у дома и ще забравят всичко.

"Дългата разходка" е много подобна на "Бягащият човек", просто представя Тълпата и колективната "злоба" по различен начин. Остава едно много интересно... бих го нарекла "изследване". Това е книга, която би могла да те разкъса и нарани, ако се вгледаш в хората, в които няма милост и човечност, превърнали се в диваци, опиянени от кръвта. Хора, които могат да изпратят собствените си деца на състезание като Дългата разходка и да ги гледат как умират, едва ли вече са останали напълно хора. Измежду тях има искрици светлина... но сред Тълпата, сред останалите, светлината е потънала в прах и забравена. И това е толкова жестоко и страшно.

Наистина ли не могат да се измъкнат тези участници? Не могат ли да избягат в гората, не могат ли да паднат в реката, не могат ли да се обърнат срещу пазачите си войници, които са ги подкарали като стадо овце по пътя?

Може би биха могли... но когато осъзнават колко близо до тях върви смъртта, как никой и нищо не желае да им помогне, как всички хора са сякаш мъртви отвътре и ги гледат така, сякаш самите участници вече не са хора, а животни... вероятно тогава е твърде късно. Твърде късно за всичко. Тогава е извървян твърде много от Пътя.

Беше ЧЕРВЕНА!

При жесток инцидент на строителна площадка Едгар Фриймантъл е буквално смазан и губи дясната си ръка.

Но оцелява.

Новият му живот, изпълнен със страдания, го отвежда на почти безлюден остров, където да постигне мир със себе си.

На остров Дума Ки Едгар е откъснат от света. Съседите му през повечето време са само една стара жена и нейният помощник. И морето, разбира се. Морето, което ще научи Едгар... да рисува.

"Дума Ки" (издателство Бард, 2017) ми донесе онова, което всъщност очаквах от "То"... и което същевременно усетих при "22.11.63". Както вече се знае, аз не съм специалист по Кинг, а и не претендирам да бъда такъв, затова спокойно мога да споменавам "скандални" факти от типа, че има нещо много по-привличащо за мен в новите произведения на Кинг... или пък? Не мога да го заявя с категоричност, но "Дума Ки" все пак е от по-новите романи на Краля и безспорно носи по-особен тип усещания.

В "Дума Ки" я има онази странна магична атмосфера, зародила се по чиста (или кой знае всъщност?) случайност около съвсем обикновена личност с обикновена професия. Тази личност в случая претърпява инцидент (нещо много подобно на "Мъртвата зона", честно казано) и животът й никога повече не е същият, защото се докосва до "онова отвъд". А онова отвъд е... То. Тоест, ние имаме в "Дума Ки" една интересна смесица от по-ранни идеи на Кинг, които са приведени в действие с помощта на главен герой, приличащ на този от по-късната (нали така беше?) "22.11.63". Фриймантъл е мъж на средна възраст с приятно чувство за хумор, може би понякога мъничко замечтан и отнесен, особено... човешки като образ. Той е човек, като теб и мен, със слабостите си и силните си страни, с грешките си и така нататък. Много по-бързо успява да те включи в живота си от други, по-стари герои на Кинг, с които съм имала срещи. Животът му е някак по-реален. Дали е свързано с това, че той е герой от един по-нов свят, свят, в който сме съвременници, не мога да кажа. Може би и това има отношение, защото е едно да се впускаш в спомените за онова далечно детство и друго е всичко да се случва сега.

Имам чувството, че историята на "Дума Ки" би станала ясна за всички. Островът е пълен с мистерии, ужасяващи мистерии, дълбоко заровени тайни. Разбира се, новите дарби на нашия Едгар ще го отведат далеч в тъмнината, където ще трябва да се бори за оцеляването си... а е много вероятно и да не е само за своето. Отново, както и преди, откриваме, че кошмарите и ужасите живеят с нас, че винаги са с нас... и понякога не можем да си позволим повече да затваряме очи пред тях.

Това То, което обитава тази книга, е друго То... И все пак има нещо общо с всяко друго То. Няма име, не подлежи на конкретно описание, но е древно и зло. И Едгар ще печели и ще губи битките си с него, докато не дойде времето всичко да се реши веднъж или завинаги.

За разлика от То от "То" тук злото имаше по-плътен, по-омагьосващ вид. Точно такова То очаквам - едно едва ли не разумно същество, което действа от сенките потайно, внимателно. Което дебне, анализира и плаши не с простите техники на "най-големия ти детски страх", а с много по-коварни заплахи, доказано възможни като истина. Едно То, което наистина познава хората, което възнамерява да си играе с тях на котка и мишка... и което някак си струва да победиш. Което знаеш, че трябва да надвиеш, дори с цената на живота си... стига да си наистина, ама съвсем истински смел. И смелостта ще има нови измерения...

Посрещнах първата част на "То" възторжено, а краят на същия роман ми подейства разочароващо. "Дума Ки" пък смятам за много по-добро произведение изобщо. С комбинацията си от познати вече техники при Кинг и симпатичния Едгар, с красотата на топлата Флорида и шепотът на морето, този роман определено излиза на предното място. Той е топъл... и зловещ... и мистериозен... и забавен. Много неща, които можеш да поискаш от Стивън Кинг, можеш да откриеш из страниците.

Или поне нещата, които аз искам от Кинг... а аз всъщност съм скромна душа.

Достатъчно е всичко да започне от една голяма розова къща на брега на морето. Съвсем, съвсем обикновена къща, с прекрасен изглед. Много подходяща за художници...

"Кутията" на Кинг и Чизмар

- Ела и седни до мене.
Гуенди се приближава, чувства се като насън.
- Нали няма... да ми направите нещо лошо, господин Фарис?

Денят е 22 август 1974-та. Гуенди Питърсън всеки ден изкачва Стълбището на самоубийците, докато децата от площадката наблизо надават радостни крясъци, а други тренират бейзбол в съседство. Всеки ден е така, но днес... Пейката под дърветата не е празна. Там седи мъж, който иска да си побъбри с Гуенди.

Господин Фарис иска да даде на момичето кутия - с копчета в различни цветове, които се натискат трудно (и това е много, много добре) и лостчета. Щом ги дръпнеш, от слотовете се появяват сребърни долари, или пък малки шоколадчета с формата на животинки. Още преди да я види, кутията вече е била собственост на Гуенди. И момичето я отнася вкъщи.

- А какво представлява червеното копче?
- Каквото поискаш, а ти ще поискаш, притежателят на кутията винаги иска. Нормално е. Желанието да научаваш и правиш разни неща е в сърцето на човешката раса. Изследователството, Гуенди! То е едновременно и болестта, и лекът за нея.

"Кутията на Гуенди" от Стивън Кинг и Ричард Чизмар е като мрачна приказка. Има го напрежението - чувството, че колкото и да се опитваш да забравиш нещо, то винаги ще те преследва.

След като взима кутията, животът на Гуенди малко по-малко се връща в рамките на обикновеното - тя има да мисли за училището, за приятелките си и за всичко друго, което изпълва ежедневието на една ученичка. Кутията определено има място в живота й, но тя вече е готова да я забрави. И ето, че мракът се разсейва и отстъпва място на сигурността и светлината.

"Кутията на Гуенди" има както магнетична корица и илюстрации, така и сюжет, в който фентъзи нотките все присъстват някъде там за фон. Но не забравят да напомнят за себе си. Това е едно от нещата, които харесах - усещането на магия.

Самата идея за кутията и най-вече отговорността, с която едно малко момиче е натоварено, е стряскаща. А каква ли точно отговорност носи, самата Гуенди не знае. Дали трябва да я пази, или напротив? Може би трябва да натисне копчетата по свое усмотрение и да промени, каквото според нея трябва да се промени?

Не си представях така "Кутията на Гуенди" и се изненадах от това колко малко "разтърсвания" има в книгата. Обемът и едрият шрифт допълнително усилват впечатлението, че действието върви скорострелно и сякаш няма време за нещо по-плашещо да се случи.

Сюжетът е интересен и стилът ми хареса - усетих Кинг, но за Ричард Чизмар не мога да кажа нищо (за пръв път го чух като име). Но ми липсваше допълнително напрежение. Както и споменах по-горе, всичко се развива прекалено бързо и колкото и да ме погълна действието, все очаквах нещо, ако щете и грандиозно, да се случи накрая. А не стана точно така. За кутията пък така и не се разбра повече от онова, което се разбра в началото. Какво в действителност правят останалите копчета? Черното копче, което е по-добре никога да не натискаш? Щеше ми се книгата да е по-дългичка и този мой читателски проблем да се реши.

Но във финала, въпреки че не съвпадна с очакванията ми за "спиращ дъха", нещо ми допадна. Дава една по-различна гледна точка.

В историята има пропуски - при това големи. Кой всъщност е човекът с черното бомбе, който иска да си побъбри с Гуенди? Какво прави черното копче? Накрая ти се струва, че усещаш отговора - точно както Гуенди усеща на какво се дължат промените в живота й. Но пък и не можеш да бъдеш сигурен.

Получих среща с нещо...ТО

 Имах честта да се запозная с... нещо.

Древно, зло, немислимо и ужасяващо.

За което само едно единствено определение е достатъчно, за да го опише. Не изцяло, но все пак... дава му плътност, макар и да е необхватно.

То е То.

И ако преди едно десетина и малко повече години някой дойдеше и ми кажеше, че след време ще посегна към тази книга, сигурно само щях да се изсмея.

Имах услужливо въображение като дете. И твърде услужливо за нещата, които децата намират за страшни. Помня един слънчев, хубав летен ден, когато си помислих, че мога да съм смела и да прочета "Тъмната половина" на Кинг, понеже "Щамът "Андромеда" на вече не помня кой, беше страшна, но пък я преживях. "Тъмната половина" не се оказа много удачна за хлапе на 11 с услужливо въображение. Тогава забравих за Кинг. Начинът, по който сенките ме плашеха, никак не ми хареса.

Но после мина време. Нещата се променят. И децата порастват. И, както героите в този конкретен роман, дори и да си запазил нещо детско в себе си, вече не виждаш страшните сенки чак толкова страшни. Чудиш се как ли, по дяволите, си могъл да мислиш такива щуротии.

То винаги се крие някъде там, някъде в дебрите на спомените ти. За тях беше така, за мен сигурно е така, за всички вероятно е така. Но силата му избледнява...

Защото То е всеки твой страх - необятен и ужасяващ. В който потъваш и в който си сам, и който те преследва. Нещото в мазето, на тавана, под леглото ти. Създание от кошмарите ти. Онзи безумно страшен човек ей там, в тъмното, който май също те преследва.

Когато си дете, страшните неща са много.

И още по-страшно е, защото всичко, всичко е истина. Няма никакво съмнение в това.

Градчето Дери в щат Мейн никога не е изглеждало като нормално градче. Когато Амбърсън от "22.11.63" веднъж отиде там, нищо не беше като хората. Дери беше нещо особено злокобно.

В "То" мястото си е все същото, а дори и годината е почти същата. Но през очите на децата градчето си изглежда съвсем обикновено. Вярно, странни и немислими неща се случват понякога. Например... изчезват деца. Умират деца.

Първата жертва е малкият Джордж, загинал в нелеп инцидент (може би?) в един бурен ден. Болката, която изпитва брат му, Бил, ще го бележи завинаги.

През онази далечна 1958-а година на Бил и неговите нови приятели им предстоят много неща. Най-вече им предстои да надвият ужаса. То - вечното и безсмъртното.

~~~

Иска ми се да споделя какво почувствах след срещата си с тази история и ще го направя като я разделя на две части. Така излиза романът в България от доста време, струва ми се, така го прочетох и аз в най-новото му издание.

На първо място трябва да кажа, че бях очарована от "То - част първа". Атмосферата беше напрегната и зловеща, както се полагаше. То беше също толкова мистично и ужасяващо, колкото му се полагаше. Децата бяха страхотни (дори Ричи с нелогичните му глупости). Можеш да повярваш, че в тъмното наистина има магия. Можеш да повярваш, че няма по-истинско от Него. И страхът е обоснован. Мракът се прокрадваше, но понякога светлината бе твърде ярка за него. Светлината на приятелството. Сигурността, че когато не си сам, когато си с другите, То не може да те докосне, не може да ти навреди. Няма по-голяма сила от тази на приятелството. Да имаш около себе си хора, които да те разбират, да ти вярват и да бъдат достатъчно смели да отидат с теб навсякъде. Дори да се изправят пред най-големите си страхове, ако се наложи.

И всичко това, всяка простичка истина, всяка малка победа срещу тъмнината и злото, беше капчица очарование. Дори и капчица смелост. Защото ако те могат, значи можеш и ти. Всички заедно ще победим чудовищата!

Дори Дери беше чаровно местенце, дори когато знаеш, че в него има някаква необяснима болест. През детските очи светът е пълен предимно със светлина и всичко е хубаво. Накрая винаги трябва да побеждава доброто, защото просто така трябва.

Вярвах, че така трябва да бъде, защото и те вярваха. Но историята е такава, че трябва да стигнеш до края на втората част, за да си сигурен.

А "То - част втора" не беше това, което всъщност търсех. Когато те пораснаха и То сякаш се сви в мислите им, магията се загуби. Беше страшна магия, да, имаше право да бъде някак по-бледа в мислите им, но всъщност когато вярата им сякаш се промени, всичко се промени. И въпреки че, да, разбира се, когато си голям, светът вече не е толкова страшен... не беше честно. Сякаш вече не беше... истинско.

Те не помнеха какво са сторили преди 27 години, когато са се изправили пред То като деца. Някой ден, много скоро, ще си спомнят. Тогава ще отидат при Него отново...

Припомнянето беше представено от онзи Кинг-ов похват, който аз си наричам "локумничене". Толкова бавно, толкова страшно бавно! Магията, страхът от Него, страхът и странното натрапчиво притеснение, което ти оставяше То в част първа... тук ги нямаше. 

Затова краят на романа не ми хареса. Не го почувствах. Не почувствах всъщност нищо. Очарованието в мен окончателно си отиде още когато си спомниха какви са ги вършили в каналите преди 27 години. Защото, разбирате ли, аз приех пушенето например, макар да го смятам за отвратително при 11-12 годишни деца... Но други неща няма да приема, независимо от това кой би ги защитил убедително. Например повторното "свързване" или както мъжкараната Бевърли го нарече, не си спомням, ще си остане отвратителна и нелепо ненужна сцена за мен, която окончателно уби в мен доброто настроение.

Не дотолкова, че да не пиша на тази втора част 4 звезди. Кинг ги заслужава дори само заради простата истина, че, по дяволите, нещата наистина трябва да са такива. Магията наистина не блести толкова силно, когато вече си пораснал. Вече не я виждаш с очите на дете. Но де да беше тази втора част лишена и от локумите и от безумните си сцени в края... Де да можеше То все още да е толкова убедително злокобно, безсмъртно, неразрушимо... Не знам защо не мога да се примиря с факта, че страшното един ден вече не е страшно. Просто не знам. Изпитах от Него разочарование като свръх добре подготвен воин, който се изправя срещу пършаво магаре, когато е очаквал лъв.

За мен "То" не беше просто история за доброто срещу злото. Може би не просто история за приятелството срещу самотата. В тази история има частичка смелост и светлина, вяра, че нищо не е невъзможно. Аз не бих прочела тази книга на дете, но почерпих от смелостта на децата и дори мога да твърдя, че, да... магията наистина е жива.

N. и лудостта на числата

Реалността е мистерия, д-р Бонсейнт, а ежедневната форма на нещата е покривката, която мятаме върху нея, за да замаскираме светлината и мрака й. Но има места, където тази покривка се прокъсва и реалността изтънява. И лицето отдолу надзърта през нея... Нивата на Акърман е едно от тези места. Защото когато погледнеш – когато се приближиш до камъните, както направих аз, и ги погледнеш... Можеш да видиш лицата. И то не човешки лица. Лица на зверове. И чудовища. А може да е просто игра на светлината.

В нивата на Акърман има седем камъка. Но пък може и да са осем. Седем или осем? Не можеш да вярваш на Н. Той е просто един пациент на психиатър. Самият Н. не знае... брои ги отново и отново, но това не помага. Само някои числа смята за добри, други – за лоши, а кръговете и диагоналите му се струват правилните форми, така трябва да се подреждат всички неща. По-безопасно е.

В главите ни има врати. Врати, които пречат на лудостта да помете разума, както се изразява и Стивън Кинг, макар да не го цитирах дословно. „N.” ме отведе до моята врата и ме спря там, за да разкаже историята си. Не я открехна, просто не беше нужно да го прави, за да постигне ефекта. Погледът ми вървеше по рисунките и буквите... и по едно време започнах да броя камъните в нивата. Седем камъни – по вратата нещо драска едва доловимо. Осем камъни – всичко е наред, няма нито звук.

Всъщност ми се струва малко излишно да споменавам колко добре се е справил Кинг. Диалозите са кратки и точни, което определено спомага за усилването на въздействието. В илюстрациите също си личи, че е вложено много старание. Рисунките са доколкото е възможно реалистични, определено ми бяха по вкуса, а и доста добре се вписваха в духа на самата история. Представени са ни документи по случая, за да го почувстваме по-реален, с тук-таме закрити думи от ключове, чаши и т.н., че да ни е яд, че не сме се добрали до някое късче информация. Може пък точно то да е от значение, кой знае?

За отворените краища пък обикновено мрънкам. В случая обаче ще си мълча, защото имам чувството, че цялата магия и въздействие на „N.” ще се загубят, ако всичко се разкрие. Да, наистина е жалко, че останаха въпроси, макар и не тъй много, това да се има предвид.Те ми глождят любопитството и ме връщат отново и отново към историята. „N.” се чете бързо, както може да се очаква, но пък това не пречи на историята да се развие и доста неща да се случат.

Впрочем, в това ревю са използвани 463 думи, което е лошо число. Внимавайте и вие да не започнете да броите. ;)

Имаше напеви.

Напеви някъде дълбоко измежду камъните, дълбоко от мрака.

Става все по-странно.

Не. По-силно.

Става по-силно.

Животът е игра на ези-тура...

Кой може да разбере кога и защо животът му ще се преобърне?

Джейк Епинг е просто гимназиален учител по английски.

Докато не открива път към миналото в закусвалнята на своя приятел Ал...

Прекрачиш ли през Заешката дупка (една много добра аналогия с онзи проход, който открива Алиса) се пренасяш в 1958 година. Можеш да се върнеш обратно в настоящето, но всяко ново завръщане в миналото е рестарт – всичко, което си направил през престоя си в миналото се заличава, ако се върнеш отново в него. Но можеш да останеш колкото си искаш в миналото. Стига да си способен да се изправиш срещу него.

Приятелят на Джейк – Ал, има причина да разкрие невероятната си тайна. Той е тежко болен и разбира, че няма да доживее, за да завърши мисията си. А тя е да предотврати убийството на президента Джон Кенеди в Далас през 1963. Защото, ако той оцелее, много лоши неща няма да се случат.

Когато има начин да промениш миналото, е доста изкушаващо да не го направиш, нали?

Джейк минава през Заешката дупка и възприема нова самоличност – Джордж Амбърсън. Да предотврати убийството на президента съвсем не е единствената му цел. Набелязал си е поне няколко неща, които да предотврати, но си няма идея колко много други ще изникнат впоследствие.

Животът е непредсказуем... като игра на ези-тура.

В началото на книгата Джордж мисли единствено как да изпълни задачите. Планира всяка своя стъпка и се придържа към плана, като гледа да ограничи светските си контакти. Това го правеше за мен някак безличен и бездушен. Въпреки че книгата се водеше от първо лице сякаш нищо не го вълнуваше освен предотвратяването на убийството. И тъкмо когато изглежда, че цялата книга ще се върти около вероятният убиец на Кенеди – Лий Осуалд и Джордж, който не спира да го следи...

Появява се Сейди Дънхил. Да, имаме любовна история, но ако си мислите, че е нещо блудкаво, сложено за разнообразие, жестоко грешите. В началото държанието на Сейди за мен беше прекалено наивно, някак лигаво и глупаво. Но в началото виждах и Джордж различно. В последствие това „бягане от темата на книгата” се превърна в най-прекрасната й част. Защото не всичко в живота на гимназиалния учител се заключаваше в шпиониране на Лий и съпругата му. Той започна да води един нов живот, с нови хора, с нови приключения. Докато едното му „аз” си остана бездушно, другото се прояви като един прекрасен човек. И Сейди също се оказа много по-различна. Показа характер, даже повече, отколкото някой очакваше.

Освен че цялата тази друга линия на историята изглежда като пълнеж, не мога да отрека, че имаше и много други напълно излишни моменти. Виждах, че може спокойно да се мине и без тях, но... те бяха толкова хубави. Животът ни също е пълен с едни такива напълно излишни моменти, нали? Но ги има. И това ни прави наистина реални. В тези малки моменти откриваме, че живеем. Предполагам, че именно това е била целта на включването им. Да направи нещата по-истински, независимо че това ще увеличи обема на книгата.

Двойнственият живот на Джейк (това име започна да се споменава изключително рядко в книгата, но аз винаги го наричам така, въпреки че ви занимавам с „Джордж” в ревюто. Това е, за да свикнете по-лесно с промяната) не минава много гладко и това не се дължи само на страха да не бъде разкрит. Той си има един много по-могъщ враг от Лий – самото време.

Защото миналото не желае да бъде променяно. Опиташ ли се да го промениш, то се съпротивлява упорито. И колкото по-голяма е потенциалната промяна, толкова по-ожесточена е съпротивата му.

И то се изправя срещу него като тракаща машина с остри зъби. Отправя заплахи, а понякога само намеци, които трудно могат да бъдат разбрани. Ако не вярвате в ефекта на пеперудата, сега е момента да помислите отново. Защото с наближаването на датата 22 ноември 1963 пеперудата не спира да размахва криле. Реагира на всяка една малка промяна. Но Джордж няма намерение да се откаже. Заради онзи по-добър свят, който би могъл да настъпи, когато отново се върне в своето време.

Ако не сте гледали сериала 11/22/63 – хвърлете му един поглед. Има огромни различия и те може би щяха да ме подразнят, ако бях подхванала първо книгата. Но пък е един интересен поглед към историята, а актьорите се въплъщават идеално в персонажите.

Цитати от "Зеленият път" на Стивън Кинг

Не намирам правилните думи за тази книга. Не намерих и за филма... Надявам се цитатите да ви харесат, а още по-добре, ако ви подтикнат да прочетете книгата. :)
Преводът е на Крум Бъчваров, издателството - Бард (2003).

Това се случи през 1932 година, когато щатският затвор все още се намираше в Студената планина. Разбира се, там беше и електрическият стол.
Затворниците се шегуваха със стола, така както хората винаги се шегуваха с неща, които не могат да избегнат. Наричаха го "Стария Светльо" или "Големия Мокрьо". Майтапеха се със сметката за електричеството и за това как директорът на затвора Мурс щял да опече тази есен пуйката си за Деня на благодарността, тъй като жена му Мелинда била прекалено болна, за да готви.

- Оставяте ли лампите да светят през нощта? - веднага попита той сякаш едва беше изчакал да му дам тази възможност.
Примигнах срещу него. Новодошлите в блок Е са ми задавали много странни въпроси - веднъж даже за големината на бюста на жена ми - но никога не ме бяха питали за това.
Кофи малко нервно се усмихваше, сякаш знаеше, че ще го помислим за глупак, но не можеше да направи нищо.
- Защото понякога малко ме е страх от тъмното - обясни той. - Ако е на някое непознато място.
Измерих го в целия му ръст и се почувствах странно трогнат. Знаете как е, трогват те и човек не вижда лошата им страна, не вижда как изковават ужасите си като демони в ковачница.

Винаги им обещавах накрая, щом Зеленият път престанеше да е мит или предположение и се превърнеше в нещо, което наистина трябваше да изминат. Ще пратите ли това писмо на брат ми, с когото не сме се виждали от двайсет години? Обещавам. Ще кажете ли петнайсет молитви за успокоение на душата ми? Обещавам. Може ли да умра с духовното си име и да се погрижите да бъде написано на надгробния ми камък? Обещавам. Само така човек можеше да ги накара да седнат на стола, който се намираше на края на Зеления път, без да полудеят.

- Мислите ли, че ако човек искрено се разкайва за греховете си, може да се върне в най-щастливото за него време и завинаги да остане да живее в него?

На кино спасението е евтино. Невинността също. Даваш петак и получаваш да него действителната му стойност. Истинският живот струва повече и в голямата си част отговорите са различни.

Усмихваше ми се. Не ме харесваше. Може би даже ме мразеше. И защо? Не зная. Понякога няма причина. И точно това е страшното.

А може би, помислих си аз, всички ние бяхме циркови мишки и тичахме наоколо, съвсем смътно съзнавайки, че Господ и цялото му небесно войнство ни наблюдава през целофановите прозорци на бакелитовите ни къщички.

Изкуплението беше всемогъщо - то бе ключалката на вратата, която затваряте към миналото.

Човешката ръка е като полуопитомен звяр - през повечето време се държи добре, но понякога избягва и захапва първото нещо, което види.

"Бурята на века" и нейното древно зло

 "Дайте ми това, което искам, и ще ви оставя на мира."

Непретенциозният остров Литъл Тол - парче скала сред вълните - скоро ще бъде посетен от невиждана досега буря. Бурята на века. Невиждани количества сняг и студ ще сковат земята.

Но бурните ветрове не са страшни. Страшно е онова, което носят със себе си. Зло, древно колкото света, може би по-древно и от самия него. Магнетично, ужасяващо, всепоглъщащо, всезнаещо.

То ще поиска нещо от хората на този остров. Защото знае, че в малките градчета "умеят да пазят тайни". Бурята на века ще бъде неговият миг да вземе онова, което желае. Само нещо мъничко. Нещо, дадено доброволно. След това мирът ще се възстанови.

Може би...

Андре Линож крачи по улиците, отрупани със сняг, и кани след себе си Бурята. Бастунът му потропва тихо, нечуто. Дръжката му, оформена като вълча глава, се зъби зловещо. В очакване. Не остава много време до пиковия час на бурята, а преди това Линож ще трябва да покаже на местните, че не се шегува. Или поне чувството му за хумор няма да им се хареса.

~~~~~

И на мен за първи път ми изпадна възможност да се запозная с роман, написан под формата на сценарий, който все пак си остава преди всичко роман. В началото си мислех, че разпределението по роли, описанията и прочие елементи само ще ме объркват, но не беше така. Картината си остава пълна, жива и магнетизираща. Все пак... говорим за Кинг ;) Това се казва да ти прожектират филм в главата!

Зима е и... след първите десетина страници, които определям като въвеждащи, се запознаваш с Андре Линож. Един изключително силен образ на необоримото зло. Древното, неумолимо, вечно зло. Може и да има начин да го надвиеш... но този начин още не е известен. Може и никога да не стане известен. Не всяко Зло, изглежда, си има слаба страна. Поне с такова впечатление оставаш.

Той не е страшният вълк от детските приказки. По-зловещ е от него. Той е пълен с грехове, но това очевидно не му пречи. Да, древен е. По-древен от светците. Може би е самият Дявол. Кой би се усъмнил?

Единственото, което не му е позволено, е да взима насила това, което най-много желае. Но това е твърде малка пречка за него. Твърде, твърде малка...

"Родените в похот, станете на прах.

Да дойдат при мене родените в грях."

В действителност образът на Андре Линож за мен беше най-пълнокръвния и най-интересен в книгата. Цялостното му държание е по някакъв начин енигматично. И ако във филма актьорът действително е успял да улови цялата тази сила в образа, аз ще му сваля шапка, както се казва. Всичко случващо се беше в сянката на Линож, а без него нещата ставаха някак безцветни... като затишие пред буря бе всяка сцена, в която го очакваш да се появи. За да се случи нещо. Понякога знаеш какво ще стане. Може би знаеш всеки път... но го очакваш. Търсиш го. Страхуваш се от него. От неговата древност и от това, което знае. А Линож знае всичко.

По някое време бях започнала да се дразня от начина му на действие. Логичен, между другото. Първо покажи на хората защо не трябва да ти отказват, подсигури се, а после поискай. Мъдро. Просто започва да те тормози към края какво ще е това, което той ще иска. Може би вътре в себе си вече си го осъзнал, но просто искаш да го чуеш и да ти е спокойно, че си познал. 

Всички останали герои бяха просто като кукли в ръцете му, разиграващи неговия театър, осъдени да се страхуват по негова воля. Той прави всичко така лесно. Не вярвам и за миг да се е усъмнил, че ще загуби. Същество като Андре Линож не може да загуби. Това е просто пределно ясно. Той идва от друго време и хората все още са съвсем беззащитни в лапите му. Цялото му излъчване говори за това.

Съчувствието ми към загубилите играта е твърде малко, реално погледнато. Подразниха ме поне в едно от действията в книгата. С нещо дребно, да, но понеже знаеш, че всичко е... обречено да се промени...

Тук доброто просто не оцелява точно по начина, по който те го очакват. Някои много явно "не умеят да губят". В известен смисъл Линож предложи даже нещо хубаво. Донесе смърт, но и подари живот, значи можем да смятаме, че и Дявола умее да отсъжда сравнително право. Да запазва равновесието. Че не видяха ли и самите герои, че дори и Светото писание се оборва само себе си?

Естествено, че винаги ще има губеща страна. Че винаги поне един ще страда. Ако вместо Дявола имахме ангел насреща, страдащият щеше да е господин кмета. Шантава логика, но малкия Дони би заслужил такова превъзпитание поне xD.

Отивам да сравня книгата с филма. Струва ми се, че сега би изглеждал дори по-величествено. По-заплашително. Знае ли човек, може да му се случи нещо като с ремастъра на "То". И би ми било много любопитно.

"Аз съм малко чайниче,
                            тумбесто и сладко..."