Мъглороден - Героят на времето

"Героят на времето ще бъде отхвърлен от сънародниците си.

Но той ще ги спаси.

Не е воин, макар че ще трябва да се сражава.

Не е роден крал, но ще стане крал."

Най-сетне свърши мъчителният период на българския студент, наречен сесия. Всъщност - на всеки един студент по света, разбира се.

Сесията ми пречи най-много с това, че не отделям достатъчно внимание на литературата, която истински искам да прочета. Ако, както винаги повтарям, имаше специалност "Фентъзи и фантастика" в някой факултет, сигурно щях да съм отличник там (или поне да се старая да бъда), но...

Е, ето, че сега постепенно ще се връщам към ритъма си. Съвсем естествено, нещата започват от там, където поредицата, с която досега мечтаех, приключи... или не съвсем?

Както ми беше обещано от мненията, които съм чела преди време, в третата част от сагата за Мъглородните, трагедията се преплита с вярата, тъгата с щастието. Звучи като встъпителна реч за някакво велико произведение от типа на "Илиада", но пък ми се струва, че е нещо на място.

Тъй като бях готова за край, който да е едновременно и щастлив, и тъжен, този път раздялата с поредната история е по-лесна. Всички загадки са разрешени, чудесата са факт, Вярата е възвърната.

Имаше два основни момента в моето възприемане на книгата, които явно най-много се нуждаят от споделяне:

Докато мъчителната война за оцеляването на човечеството се водеше из страниците на "Мъглороден", не можех да не си спомня по някакъв начин за Крис Бънч. Вярно, няма много общо между творбата на Сандърсън и трилогията за "Кралят" на Бънч, освен може би... войната.

Поредицата на Бънч (доста нечетен автор, поне доколкото аз виждам нещата, защото рядко съм попадала на човек, който го знае) беше първата, която ми даде една наистина реална картина на войната, с нейните ужаси, с нейните жестокости, непоносимото й тегло. Затова понякога ми се струва, че няма по реално представена война от тази на младия Дамастес. И с помощта на толкова реално непоносимата жестокост на Бънч, всяка нова книга, в която има смърт и разруха, става някак по-истинска.

Трябва да благодаря на Бънч, че ми подари тази катастрофална картина на събитията от този род, защото вече няма битка, която да не е тъмна и жестока. Не, че преди не съм осъзнавала истината или че битката не е била жестока, но от "Кралят-маг", "Кралят-демон" и "Кралят-воин" познавам добре чувството да нямаш никаква надежда, никаква вяра - чувство, което се предава дори на читателя.

Така че тук, в "Мъглороден", където светът бива засипван с пепел, където светът умира, а боговете му си отиват с него, аз отново открих какво е да знаеш, че надежда няма. Също както при похода на армията на Дамастес през ужасите на непознатата империя, Елънд беше повел своите хора, търсейки спасение, през море от сажди.

И двамата - Дамастес и Елънд - по душа толкова чисти личности, се надяваха да намерят търсеното накрая. Защото ако бяха загубили надежда, светът щеше да е загинал много по-отдавна.

Всъщност, надежда и вяра...

Ако мога да си позволя да звуча като ученичка с есе по литература, именно надежда и вяра откривах през цялото време, във всички страници от "Мъглороден", сега го виждам по-добре. Надеждата, че спасение ще има, вярата, че някой (или нещо) ще спаси човечеството.

Келсайър, Вин, Дух, Сейзед, Елънд - всеки от тях беше олицетворение на надеждата в очите на хората.

Имаше и още толкова много "спасители"...

Понякога идеята на автора е малко далеч от теб, а понякога е близо. В случая, дали така ми се струва, или пък е истина... Дали Сандърсън просто има таланта да докосва по-лесно, или пък идеята да се научиш да вярваш истински просто е присъща на хората...

Е, което и да е, това е истината, която се разкрива накрая. Истината, която книгата за мен крие и както се "разкри" пред мен накрая. Че...

Всяка една вяра е с нещо неточна, но пък във всяка има по зрънце истина. 

И обединени, знанията от всяка една вяра, мъртва или все още съществуваща...

ще възстановят света.

Ще ми липсват удивителните тайни на ТенСуун и останалите кандри - същества от типа, за който винаги ще завиждам на Сандърсън, че може да създава. Удивително магични, пълни със загадки, които да те привличат. Ще ми липсва Сейзед, изгубен между истината и лъжата, вярата и атеизма, докато не намери онова, което винаги бе търсил.

Всъщност, ще ми липсват всички, безкрайно много. От странното създание, с което Елънд си комуникираше като че да си говореше с мим, та до Марш, с удивителната си воля да се бори срещу онова, което е създадено да руши.

Вярно, има продължение на историята. Мисля, че дори и след 300 години ще има по някой познат образ, хм... Дори ще има нова книга! Както винаги, когато се докосна до нова поредица, изведнъж се появява продължение и аз нямам нищо против (друг пример - Ририя).

Като че ли вече нямам търпение да видя каква каша биха забъркали наследниците на героите в новия стар свят...