01 декември 2015

Старият непознат Марс


Аз определено не мога да се числя към хората, които са израснали с онзи Марс, пълен с живот и определено не-зелени човечета. Никак не познавам онзи Марс, за който съставителят на сборника "Старият Марс" - Джордж Р. Р. Мартин - говори.
Що се отнася до разказите за Вселената от подобен тип, аз съм по-скоро съвсем невръстно дете на Зелазни... По-скоро дъщеря на приключенията от нов тип. Израснала с екипа, минаващ през Старгейт или онези, които пътуват през звездите в Стар Трек. Познанията ми за планетите сред звездите вероятно са формирани първоначално с Междузвездните войни... Дете съм на една купчина филми, чиито имена вече отдавна не помня, но ярко си спомням как героите в тях се опитваха да укротят Червената планета.
Ами... не знам... от една страна няма особена връзка... но няма значение.
Много от тези споменати филми и разкази вероятно са базирани на старата основа, за която Мартин споменава във въведението към сборника. Нямам представа. До скоро дори не знаех, че Марс може... да пее.

Поредицата разкази в този сборник за мен изглеждаха като едно цяло. Сякаш различни градове в различни точки от Червената планета, които разказват историята си. Не усещах голямата времева разлика между отделните истории... мисля, че това ми донесе повече удоволствие от приключението.
Какво значение имаше, че на някои места марсианците бяха зелени, а на повечето - с по-тъмна кожа и златни очи? Че понякога имаха повече пръсти, бяха по-високи или говореха друг вид език? Струваше ми се, че просто може да се приеме, че из планетата могат да се намерят всякакви. Ние, земляните, също не сме напълно еднакви, нали?
Светът ги обединяваше. Червени пясъци и империи, отдавна изчезнали от повърхността. Вода, която на места е изчезнала напълно, а на места става все по-малко. Земляни заселници, които в повечето време се борят, за да създадат условия за живот за своята раса.
Тайнствени писмености, велики руини... и почти непрестанни песни от червения свят.
Марсианците често общуват с песен. С телепатия, спомени или простички жестове.
Планетата пее. Понякога гневно, понякога с печал. Това може би беше най-магическото откритие за мен.
Няма никакво значение дали Марс е такъв сега, точно в момента, или не е. Какво значение има какво намира нашата малка машинка, пратена горе, на онази далечна планета? Какво ме интересува мен! Аз видях Старият Марс. Онзи Марс, пълен с... магия.

Чувствам се като пълен лаик, но в същото време... ама аз съм си!
И развинтеното ми книгоядско въображение не изпитваше никакви проблеми с действителността, изправена пред нереалното. Ха! Както всеки инат може да каже - че откъде пък знаете дали под пясъците на Марс наистина няма живот!
Пък и все още следя с интерес плахите програми на НАСА относно пращането на корабчета към четвъртата планета. Понякога разкази като тези в "Старият Марс" изглеждат много реално приложими, дори и без да има марсианци...

Колкото до всеки разказ поотделно - няма смисъл да се разлокумчвам. Харесаха ми както леко тъжните истории, така и тези, изпълнени с напрежение, и онези, изпълнени с трепетно очакване на чудо. Фаворитът ми безспорно обаче е "В гробниците на марсианските крале" от Майк Резник. Допаднаха ми Скорпиона и неговото венерианско "куче" Мерлин, още повече с начина, по който си комуникираха. Напомняха ми на герои, които обичам. Понякога на Фиц и неговия другар (на Робин Хоб), понякога на... Ейдриън и Ройс на Съливан xD.
Много ме забавляваха разказите за мореплаватели, тръгнали с дървените си корабчета към непознатото или попаднали там случайно. Особено симпатичен беше и разказът, който съдържаше историята на едно семейство, съставено от татко-татко и дъщеря.
Два или три разказа не ми допаднаха, разбира се. Във всеки сборник има по нещо за всекиго и просто тези разкази не бяха за мен. Но няма значение... Струва ми се, че сега ми се ходи и на Венера...

Няма коментари:

Публикуване на коментар