Летни дни и...

"Летни дни и летни нощи" (Сиела, 2016) - сборник с YA разкази за любовта, слънцето, младостта, силата в това да бъдеш заедно с някого...

На пръв поглед изданието е изключително симпатично - корицата и всичко останало (въпреки че аз продължавам да се оплаквам от СтефЪни, да плача с кървави сълзи, когато се загледам продължително, защото не мога да си обясня какво прави това име различно от другите Стефани-та).

Ако мога да си позволя малко лирично отклонение обаче, в тази книга има някакъв проблем. Или пък не е книгата виновна, а аз самата. Представяйки си разкази за лятото и любовта по начина, по който аз бих разбрала тази тема, половината от историите тук отпадат, дори само заради елемента на трагедия, който съдържат. От една книга за истории с млади хора, които срещат Любовта не вярвам да се очаква да наранява и да съдържа реализъм. Как трябва да си представя, че чета тези разкази през лятото - безкрайното, топлото, чудното, различното - и да страдам заради болката, наслоена вътре, вместо да вярвам все по-силно, че през този сезон се случва истинска магия. Не е ли лятото (поне според този сборник) сезонът, който да ни убеди, че имаме време за всичко и това време е безгрижно, красиво, мъничко несериозно...

Хм... Явно сама съм си виновна. Май само покрай Коледа се случват безгрижни чудеса, изпълнени с повече радост, отколкото понякога е възможно да откриеш в дадена ситуация. А аз по принцип съм зимно дете и вярвам повече в магията на снега, сигурно затова не разбирам магията на разтапящия се асфалт.

Не съм сигурна дали имам любим разказ тук, но най-много се доближава, предполагам, този на Лев Гросман, което всъщност ме изненадва. Той обаче е чак накрая. Я да се върнем от началото да видим имаше ли и нещо друго (ще пропускам наличието на трагедиите, за да не се окаже, че се оплитам твърде много в подробностите, важни за "изненадата")...

"Глава, люспи, език, опашка" на Лий Бардуго се вписва добре в лятната тема. Тук се говори за това как да оцелеем в най-големия пек и в тишината на града, когато половината от населението му е някъде другаде. И за магията на очакването да се появи тайнственото непознато момче, което с всяко изминало лято става все по-специално. Бардуго залага на магията с късче приказни мотиви, станали популярни съвсем наскоро и в друг тип изкуство, освен литературата (но не мога да посоча, за да не ви насочвам за решаването на загадката, дори и решението да се вижда кристално ясно, според мен). Разказът не е лош като въвеждаща история, но не мога да кажа, че ще го запомня с нещо повече от приликата му с други произведения.

"Краят на любовта" на Нина Лакор също мога да причисля като добър пример за летен разказ. Тук се залага още един тип мотив по темата "любовта към различния" (в първия разказ отгоре също можем да я открием... както и навсякъде из сборника, де). Разказът на Лакор представя копнежа на едно момиче по друго момиче - простичко, ясно, реалистично и, разбира се, с надеждата, че отхвърляне няма да има, защото любовта е най-силната магия. А лятото пък трябва да е сезонът на чудесата, както вече се разбрахме. След време обаче и този разказ няма да си спомням с нещо отличително.

"Последна съпротива в Синегор" на Либа Брей е нещо, което следва стандартната процедура за смес от нещо-като-комедия + някакъв-некадърник + момичето-на-мечтите-което-не-ме-поглежда. Можем да наречем резултата "класическа комеди-зомби ненормалност" или... ами нещо такова. Неудачникът всъщност е симпатичен, но по някакъв начин историята е леко досадна, вероятно заради клишетата си. Поне всички герои в нея съзнават, че са част от клише и нещата някак се уравновесяват.

"Нездрави удоволствия" на Франческа Лия Блок е... ъх... Първо - как трябва да харесам героите, като те участват само като инициали тук, каква връзка трябва да имам с тях? Трябва да сметна, че историята е истинска само защото не се споменават имена ли? Второ - това е разказът, който най не заслужава да е тук, защото е всичко, което любовта и лятото не бива да дават, ако искаме да вярваме в тяхната сила. Иначе казано - историята е първата локва депресия, в която да се удавиш, нещо като "Ха-ха, ти си мислеше, че сега ще ти е хубаво, приятно и красиво, но аз ще унищожа вярата ти в хубавия живот с отвара от реализъм, за да ти вгорча надеждите, че и ти можеш да имаш магическо лято като младежите, за които чете преди мен!"

"След деветдесет минути завийте на север" на СтефЪни Пъркинс ще остане в съзнанието ми с твърде обилното описание на това колко "мазна" и потна била героинята, как краката на главния герой били толкова космати и мъжествени, облечени за първи път в къси панталони и... ами, да, схващате, че идеята за романса малко ми минава на заден план, по-скоро историята ми остава в съзнанието с леко гнусен привкус, колкото и да се опитвах да се абстрахирам. Кълна се, че не е, защото е на авторката с онова име (аз рядко поглеждам заглавието на дадена история, дори и имената на главите в големите романи), просто не е моят тип история и цивренето на главната героиня с нейните "кърпички за мазнина" ми идва банално.

"Сувенири" на Тим Федерле е история за момче, влюбено в друго момче, вероятно в отговор на историята на Лакор. Проблемът на главния герой беше, че е голямо мрънкало и депресар, който просто не си позволи да повярва, че магията наистина работи за него. Всъщност, историята е близо до това да бъде обявена от мен за "недостойна" да участва тук, но депресарят, да си призная, ме кефи с абсолютното си мрачно настроение. Човек ще си помисли, че е супер досадно да чете за безкрайния поток от оплаквания и себеомраза, но ако имаш настройката да упорстваш и да видиш докъде ще е падението на този тип...

"Инерция" на Вероника Рот съдържаше елемент на фантастика, но всъщност беше крайно безинтересен, без да мога да дам конкретна причина за това чувство. Пресъздаваха се случки, нахвърляни скучно, без да се улови силата на темата, която се търси (която все пак е любовта, да не забравяме). Малко приличаше на сборник от клиширани послания доста повече от другите клишета, разхвърляни из разказите.

"Любовта е последното прибежище" на Джон Сковрон е абсолютно клише по отношение на създаването на връзките и дори е вбесяващо мелодраматичен разказ в някои отношения, но при все това има един-два сладки момента. Авторът се опитва да подражава по някакъв начин на Лемъни Сникет, имаме лабиринт и "лоши" момче и момиче, които събират отдавна търсещи се сърца... но всъщност като цяло си е вбесяващо мелодраматичен разказ.

"Късмет и довиждане" на Бранди Колбърт разработва все по-популярната тема за присъствието на чернокожите навсякъде. Напоследък има все повече филми изцяло с актьорски каст от афроамериканци. А разказът на Колбърт е нещо като сценарий за подобен филм. Аз не изпитвам проблеми с това, освен че ми е трудно да си ги представям. Все пак в България тези хора се срещат доста по-рядко, не са част от ежедневието ни (малкото от тях, които са, едва ли смятат, че животът тук е лесен - само като се качат в метрото и всички погледи са приковани в тях като в атракция, горките).

"Чисто нова атракция" на Касандра Клеър има фентъзи елемент. Харесва ми идеята за карнавала, но мина доста време преди наистина да повярвам, че фентъзи елементът всъщност го има. После имах повече интерес към демоните, отколкото към любовната история, а тя и без това беше слабичка. И не беше малко слабичка...

"Хиляда начина, по които всичко това може да се обърка" на Дженифър Е. Смит е с твърде дълго заглавие, напълно ненужно... но няма значение, май само аз имам предпочитания към кратките заглавия. Тук имаме момиче на седемнайсет, което незнайно как работи в детски лагер като възпитателка на шестгодишни хлапета. Мисля, че в България това много трудно може да бъде уредено и през цялото време само това ми беше в главата... Но иначе това лято ще е различно за нашето момиче, не само защото в групата й с дечица се включва дете, класифицирано със синдром на Аспергер... а и защото нашето момиче е влюбено в един от съучениците си от класа по испански от цяла година и това лято... ще ги събере, разбира се. Някак поне. С помощта на поредица странни обстоятелства, едно момченце, което чака майка си да го прибере от училище и... силата на това да си упорит и никога да не се отказваш.

Вероятно това е от любимите ми два разказа, всъщност.

"Картата на мъничките съвършени неща" на Лев Гросман, както посочих и по-горе, се оказва любимият ми разказ в сборника, за мое изумление. Аз познавам Гросман като автор на книга за училище за магьосници-наркомани, които се опитват да обяснят магията чрез физика. Много напушени и болни тийнейджъри бяха, факт. В този разказ пак имаме доста голямо количество физика, доста математика (чувствам се късметлийка, че наскоро прочетох "Флатландия", която книга се оказа главен мотив) и, естествено, клишета. Но главният герой беше някакъв безгрижен тип, който добре знаеше колко точно е тъп, когато биваше тъп. Беше съобразителен, въпреки това и даже мъничко забавен, което спаси разказа от Дъното. Че даже и доста добре си го задържа на повърхността, защото беше точно толкова дълъг и изчерпателен по темата, колкото трябваше, без излишни неща.

"Нощен летец" - мракът в разкази и новели

В сборника с разкази и новели на вездесъщия Джордж Р. Р. Мартин, издаден наскоро от издателство Бард, се срещат повече познати на публиката произведения, отколкото непознати. Поне ако се вярва на маркировката в съдържанието, която отбелязва четири от шестте включени истории като вече издавани в сборника "Пясъчните крале". За онези от нас, които пък така и не се решиха да си купят тези пясъчни крале, всичко това си е съвсем ново и общото ми впечатление е положително. Въпреки че в днешно време всички могат да сложат името на точно този автор навсякъде само за престиж, това все пак не намалява таланта му, поне що се отнася до фантастичните му произведения. Мартин е добър фантаст с прекрасно и голямо въображение. Умее да гради светове, макар и понякога идеите му да ми идват малко прекалено брутални. Той с това стана и известен, тъй да се каже...

Но да се върнем конкретно върху произведенията в "Нощен летец", както обикновено съм свикнала да излагам похвалите и оплакванията. Ето ви едно още в началото - някой е бил много гладен и на места текстът изпитва ужасна липса от разни буквички (най-вече в имената на героите) и липсата на някои точици (но липсата на буквички е по-осезаема). Не, че човек не разбира за кого иде реч, но пък поне някой можеше да пусне едно "замести всички" на имената (ма какви прекрасни представи имам за работата с текстове, нали? xD)

"Нощен летец", разказът, дал името си и на самия сборник, е първият сблъсък с вселените на Мартин. Той много напомня за книгата "Приключенията на Тъф" плюс някои нищожни, но доловими препратки към класики, като например "Психо". Аз не мога да кажа, че вече съм някакъв специалист по творчеството на Мартин в сферата на фантастиката, но все пак се виждат ясно загатванията към неговата лична галактика. Познати от други негови произведения планети и звезди плават и в това космическо пространство, от което следва да значи, че се намираме в същия свят като при останалите му произведения. Вселената все пак е необятна, така че място за него също има, нали така?

"Нощен летец" е история за чудноват космически кораб, нает от екип учени да ги отведе почти до края на възможното, за да открият древна и мистична раса извънземни, присъстващи в митовете на безброй народи. Звездолетът принадлежи на странен капитан, който никой никога не е виждал и който се появява само като холопроекция... И наблюдава всички, винаги и навсякъде. Винаги и навсякъде. Но дали замисля зло за своите пътници или сам е жертва на нещо по-голямо...

"Нощен летец" ми хареса, има някакъв класически вид и е като отдаване на почит към старите автори. Малко ми е странно да го описвам така сухарски, но така стоят нещата...

"Свръхконтрол" е следващото произведение в сборника и това, което всъщност ми допадна най-малко. Това е история за една планета, където е разрешено... труповладеенето. Тоест - намираш си мъртвец, превръщаш го в машина, която да контролираш, и отиваш да копаеш ценни вихроперли. Тази идея за мен е отчасти гнусна и отчасти... не знам. Идеята, че човек е способен да стигне до там, че да използва собствените си мъртъвци само за да печели пари едва ли е откритието на века, но по някакъв начин силно ме отблъсква. Отделно от това, разказът няма някакъв същински завършек. Главният герой се изправя срещу "злодея", но няма никакво възмездие. Може би защото властва предимно материализмът в цялата тази работа...

"Уикенд във военна зона" се оказа класически поради друга причина. Както личи и по името му, става въпрос за война, разбира се. Това е разказ от популярния вид "Войната като игра". Ако искаш да си истински мъж - включи се от един от двата отбора, трупай точки, докато дебнеш и убиваш врага, бъди непобедим! Почитателите на военни игри вече могат да играят абсолютно на живо... и абсолютно сериозно могат да си умрат от това. Човечеството явно е постигнало свят без войни, но в такъв свят някои хора изпитват силното желание да бъдат хищници. А пък нашият герой си е пълен... хм, мульо си е точната дума xD Той е всичко, което неговият колега от работата не е, тоест е грозен, дебел, глупав и прочие. И се е записал в играта само защото иска да бъде забелязан от шефа, макар че шефът първо ще забележи перфектният му боен другар, много ясно... Разказът следва строго утъпканата пътека на военните истории от този тип. Нашият мульо накрая успява да надвие несправедливостите... образно казано. Разказът се води от първо лице, така че донякъде е интересно да проследяваме промяната в героя, макар че, честно казано, не можем да говорим за кой знае какви изненади...

"И седем по нивга не убивай човек" е доста интересен разказ на религиозна тематика. Имаме строго общество от, така да ги наречем, амиши, въоръжени с най-модерната техника... срещу туземци с простичка религия - прекланяне пред малки пирамиди, в които "се крие техният бог". Темата е позната - борбата на религиозна основа. Кой бог е истинският, кой има повече право да съществува, кое същество е разумно и кое - не.  Разказът има интересен обрат, макар че лично на мен не ми допадна чак толкова. Отново ми звучеше по някакъв начин незавършен, но не мога да кажа точно поради каква причина.

"Нито пъстроцветните огньове на звездния пръстен" е вероятно един от любимите ми разкази тук, ако не любимият, тъй като историите и без това са малко. Това е строго романтична история - за празнотата, за звездите, за самотата, за красотата. Има някаква нежност в главните герои и някаква изящност, което прави историята доста по-различна от останалите. Мисля, че попада точно в нещата, които търся. Без да е излишно и прекалено романтична, с лека клишираност, която изглежда сладко. Имам чувството, че го описах много нелепо, но определено поражда в мен доста усмивки. Предимно ме зарадва.

"Песен за Лиа" носи почти същия дух, какъвто има и по-горе описаната творба. Романтичност, нежност, обвързана с интересна философска теза. Самотни ли сме, когато сме заедно? Щастливи ли сме, когато сме заедно? Споделяме ли си всичко... ама всичко? Разказът леко нагарча, навлизайки в някои подробности, а шефът на планетата някой трябва да го разстреля, но това е нищо пред стремежа към "истинската любов".

Танц с дяволи/"Дяволиада"

"Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни..."

А. Далчев ("Дяволско", 1927 г.)

В нашата българска литература има място и за великолепните диаболични стихове на Атанас Далчев (1904-1978). Вдъхновяващи, зловещи, красиви, страшни... Никога преди срещата ми с този великолепен творец дори не бях подозирала, че такава литература изобщо съществува. Това беше една от срещите, случили ми се в училище, които мога да броя като "открехващи" към нещо непознато дотогава.

И така... за стиховете знаех и ги обичах.

Но пренебрегвах или просто не се интересувах от възможността да съществува и диаболична българска проза. Сега твърдя с пълна увереност, че издателство "Милениум" повдигна и тази завеса към истината за взора ми, както е казал поетът. Сборникът "Дяволиада" (2018 година) ни предоставя възможност за среща с цели четирима представители на "дяволското" литературно течение. Имена, които преоткрих... и такива, които научих, след като чувам за първи път. Чувствам се толкова щастлива от придобитото ново знание!

Имената, с които ни запознава сборникът "Даволиада" са съответно тези на Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов. Темите, които ги обединяват, са страшното, готическото, сатанинското, смъртта, страхът. Светът, в който ни канят, невинаги е светъл и прекрасен. Защото в света понякога се случват и лоши неща. Понякога се сблъскваме с тях, независимо дали сме го искали. Можем ли да се изправим срещу страха, срещу тъмнината, срещу зловещата усмивка на дявола, който незнайно защо е избрал да преследва точно нас, точно сега... Ето това е "Дяволиада". И всички разкази са сякаш доказателство, че "дяволът" е бил винаги около нас, винаги в нас, винаги готов да те последва от ъгъла. Трябва да бъдеш винаги готов... да бъдеш смел.

~~~~~

За авторите в книгата е дадена достатъчно информация, затова няма да цитирам биографичните данни, а ще се опитам да предам чрез тях онова, което ме завладя в книгата...

Светослав Минков, първият представен в "Дяволиада" автор, е добре познат като име на всички ученици (надявам се xD). Лично аз си спомням, че бях значително разочарована от "Дамата с рентгенови очи", която е включена в задължителната програма, вече не съм сигурна точно за кой клас. "Рекламата" в учебника за Минков го представяше в съвсем друга светлина в очите ми и разказът никак не удовлетвори очакванията ми. От онзи момент, когато го оставихме назад в учебника, аз забравих за автора. Бях малко учудена, когато видях името му на корицата на настоящата книга, признавам си, без да има конкретна причина за това. Срещата ни беше изненадваща.

Сега заявявам, че преоткривам автора. Ученикът в мен е пораснал достатъчно, за да оцени разказите на Минков в  "Дяволиада", може би? Те, разказите, са често много кратки, от порядъка на страница и половина. Повечето от тях са пряко свързани с българското село. Селото и дяволското - преплетени в една фантастична, сатанинска, магическа прегръдка. Фолклорът се превръща в нещо живо, дишащо. Произведенията на Минков тук са сякаш "тъмната магическа страна" на "българите от старо време". Страхотно и по някакъв начин изключително ново преживяване за човек, свикнал да чете за българското село само в краските на теглото, тъгата, много рядко за щастието.

Любимият ми разказ на Минков от сборника е "Устрел" - абсолютно точен пример за чувствата, породени от творчеството му, които описах по-горе.

Владимир Полянов беше име, което чувам за първи път. Именно той е любимият ми автор от сборника. Безумие, дебнещ мрак, съновидения - това са разказите на Полянов. Почти явно е колко се набляга на темата, че демоните често се намират в самите нас. Историите са бълнувания, кошмари... които създаваме най-често ние, а си мислим, че е някой друг. Авторът има изключително красив начин на изказване, трудно човек би го отличил от някой негов западен събрат. Полянов често поставя героите си извън България, затова атмосферата му е някак автентично западна, но в същото време, ако той изрично не посочваше мястото на действието, всичко можеше да се случва и тук, например в столицата.

Изключителна загуба е, че този автор не е чак толкова известен сякаш (аз го чувам за първи път и предполагам, че не съм сама). Невероятно талантлив е. Харесвам еднакво всичките му произведения, включени в сборника. Още повече, че те наистина са сякаш обединени от една обща тема - борбата не с онова, което е около теб, а онова, което е вътре в теб.

Георги Райчев е сякаш опонент на Полянов, що се отнася до темата на неговите разкази. Докато за Полянов посочих, че демонът е в човека, то при Райчев демоните са навсякъде около нас. Те ни преследват, понякога ни набелязват за жертви без видима причина. Понякога правят света около ни нереален, невъзможен, луд. Попадаме в мрежите на чисто зла сила... а понякога и защото светът просто е станал такъв. Войната, гладът, отчаянието, самотата - всички те могат да бъдат наши демони. Светът на Райчев е карнавал, маскарад, а зад маските се крие истина, която често нямаме сили да погледнем в очите. Тук героите сякаш танцуват с лудостта и тя им се присмива.

Единствено при Райчев имаше някакъв проблем с текстовете (някои печатни грешки), но иначе любимият ми разказ е "Lustig" (чак сега проверих, явно, че думата означава "Забавен"?) - история за нищетата, за отчаянието, за това как, когато целият ти живот сякаш рухне, търсиш вината у оня, който не е достатъчно силен, за да ти се опълчи. Явно дори и когато някога си го обичал... Това е всъщност един разказ трагедия... но с изненадващо удовлетворителен за мен край.

Чавдар Мутафов е представен в "Дяволиада" само с един свой разказ. Този човек е написал най-голямата енигма в целия сборник. "Смъртен сън" съдържа в себе си бясно танцуващи пред очите ти символи и загадки, удавя те в река от нереалност, откъсва те напълно от нормалното. Това е наистина странно произведение, написано с един особен, "философски" тон. Този разказ е "труден" и "тежък", този разказ е... Е, все още е загадка за мен. Той представя "мисълта за смъртта". Търси отговор за смъртта и онова, което бди оттатък... но дали успява да намери отговорите?

"Хартиената менажерия", други разкази, спомени и блянове II

А ето и втората част на темата за сборника "Хартиената менажерия" на Кен Лиу, за който един пост не успя да ми стигне. Дори не мога да уловя цялата доза нестандартно и странно вълшебство, с което е пълен. Може би така е по-добре... Всеки сам трябва да го прецени, именно както авторът ни е оставил да направим при повечето си истории.

Спрях се при "Илюстрована книга по сравнително познание за напреднали читатели". Разказът отново е от серията "родител-дете", за която вече стана дума. Но, за разлика от няколкото други, е една идея по-отнесен. Нещо в него не беше докрай изкусурено. Дали бяха твърде ненужните термини, или пък е бил просто нахвърлян отгоре-отгоре, не мога да кажа. Предполагам, че това значи, че не съм "напреднал читател". Е, едно със сигурност ми хареса: "Има много начини да кажа, че те обичам в тази студена, тъмна, притихнала вселена..."

"Вълните" - абсолютно феноменален полет на въображението. Истински китайски блян. Започва отново с традиционна китайска легенда за едно от трите древни върховни божества, минава през суровата научна фантастика и се извисява в... песен. Красива постройка - оставя ти възможност да мечтаеш, оставя ти малко гняв, оставя и надежда. Едновременно е приказка и "отговор за началото на световете". Мисля, че е вероятно най-любимото ми произведение в сборника.

"Моно но аваре", което лично аз като любител на друг вид транскрибция на японския език чета като "моно но ауаре" (разликата определено си я има, пък!), улавя с великолепна точност японската същност на всички неща. Бит, всекидневие, светоглед... В този разказ няма нито един ред, който да е не-японски. И когато хората казват, че им е трудно да разберат японците, ето го насреща Кен Лиу. Историята отново представя човечеството в търсене на ново бъдеще, но както го вижда един японски младеж. Неговите спомени, неговата душевност, жертвоготовност, човечност... и безкрайната красота на всички малки неща. Това е "моно но ауаре".

"Всички вкусове" е може би единственият разказ, на който мястото не е в този сборник, според моето скромно мнение. Той започва с разказ за друг от древните висши китайски богове, а после преминава към историческата сцена. Китайците златотърсачи в Америка и срещата им с едно малко американско момиче. Историята по-скоро проследява опитът им да се научат "да бъдат американци", а фантастичната част бе вмъкната чрез приказни митове и легенди. Лиу ни насочва към някои определени изводи, но като цяло разказът не отговаря на цялостната визия на "Хартиената менажерия". А пък беше може би най-дългият.

"Кратка история на Транстихоокеанския тунел" ни представя какво би станало, ако хората имаха смелостта да измислят такъв амбициозен проект... и реално да го изпълнят. Чудесен разказ. Този път главният герой е чист представител на Формоза (Тайван), представен също толкова любопитно. Само че разказът завършва по някакъв неопределен начин незадоволително, което е жалко.

"Майсторът на съдебните спорове и Царят на маймуните"... какво мога да кажа за това? Първо, че обожавам Царя на маймуните - страшно популярен герой не само в Пекинската опера, но и в ужасно много произведения и в Китай, и в Япония. "Пътуване на Запад" е класическо китайско произведение за един добродетелен монах, тръгнал да търси свещените сутри на Буда. Тази история е вдъхновила толкова много автори! В случая на Кен Лиу Царят е послужил повече като фон за представяне на класически разказ от типа "китайският съдия". Тук китайският съдия обаче е злодеят. Иначе всичко останало е каквото го познаваме от произведенията на Робърт ван Хюлик, например. Историята не може да се похвали с особено голяма фантастичност, но определено може да се разглежда като патриотична. Призив за опазване на спомен.

"Човекът, който сложи край на историята: документален филм" е последният разказ в сборника. Фантастичното в него отново служи само за най-обща основа, докато се разглежда историческата тема за "Отряд 731", или погледнато в по-общ план - японските издевателства в Китай по време на Втората световна война. Фантастиката се изразява в това, че е открит начин да се пътува във времето до тези или други събития с помощта на физиката, но по-важен за разказа е моралът. В началото моята същност на историк беше бясна от това по какъв начин се съсипва историческото наследство. Например - след като не беше даден шанс на "историците професионалисти" да се възползват от "машината на времето", а вместо това там бяха пратени обикновени хора, близки на жертвите из лагерите... извинете, това е като да изпратиш при тежко болен, нуждаещ се от сложна операция, не специалист лекар, а най-близкият до сърцето му човек. И на този близък да дадеш скалпела и да му кажеш "оперирай, ти си му близък"... Страхотна логика...
Дозата успокоение идва чак в последните страници от разказа, където нещата поне се обръщат към разглеждането на философския проблем за истината. Най-искреното послание тук, обаче, си остава, че чудовища няма... "Ние сме чудовището".

"Хартиената менажерия", други разкази, спомени и блянове I

Тази очарователна книга абсолютното би могла да бъде книжното удоволствие за всички колеги историци, философи, филолози и изследователи на Далечния Изток. "Хартиената менажерия и други разкази" на Кен Лиу (Издателство Еуниката, 2017) прекрасно улавя мечтите, въображението, миналото и надеждите за бъдещето на свят, който сякаш живее в различна от нашата реалност. Това е свят, изграден от чужди представи, от "блянове", далечни идеи, на които трябва да посветиш време, за да започнеш да разбираш. Тази книга е предизвикателство, сблъсък с култури, почти непознати у нас, или пренебрегвани по някакви причини. Да, прекрасен сборник, заслужил всички признания, които е спечелил. Едновременно с това е трудна за препоръчване книга, защото... наистина е различна. Но научната фантастика винаги е имала правото да предлага нови и невиждани досега пътища към света, нали в това е смисъла й.

Чудесна работа от страна на непознатото за мен досега издателство "Еуниката". Единственото нещо, за което остана да мрънкам, е липсата на разстояние между някои абзаци. Понякога беше доста трудно веднага да съобразиш, че историята се е върнала към друг герой от историята, или е преминала няколко години напред, или друго. Което определено беше леко нервиращо... но това са бели кахъри.

Сега ще споделя в няколко изречения някои впечатления от разказите, с което, общо-взето, планирам да изразя изненадата си от това колко чуждестранни ми изглеждат (дори когато не съм чак толкова доволна от някой завършек). Всъщност, не толкова чуждестранни сега... но щеше да е прекрасно да ги срещна в началото на магистърската си програма, щяха да са неоценима помощ за "борбата за вникване в азиатската култура".

Ще направя това в два поста, просто защото планирам много да се захласвам...

Първият разказ в сборника, "Как някои разумни видове създават книги", мога да окачествя като "блян". Това е странно понятие на Изток, с трудно определимо значение. Разказът е... мечта, сън, вяра. Полет на въображението през непознати несъществуващи (може би? Кой знае наистина...) земи. Навсякъде, в цялата Вселена, всички създават книги. Красиво встъпление.

"Промяна на състоянието" е нежна любовна история с нереален привкус. Звучи нереалистично, но пък всъщност не е трудно да й повярваш. Сред думите има скрита надежда, че можеш да бъдеш достатъчно смел за... промяна на състоянието. Ако пожелаеш.

"Идеалната комбинация" мога да окачествя като "стандартен" фантастичен разказ. Всъщност, не мога да кажа, че е от любимите ми. Малко ме подразни поредната драматизация на проблема "социалните мрежи в интернет ще унищожат живота ни" - точно каквото представлява целия разказ. Аз може все още да съм си наивна и глупава, но подкрепям главния герой в началното му състояние. В края на разказа все още не съм сигурна на чия страна съм. Като цяло съм изморена от темата. Хората ще кажат, че не съм права да "забравям да мисля за проблема"... но аз предпочитам да направя точно това.

"Наслука" е прекрасна история. Тя започва като нещо искрено... китайско... и се превръща отново в онзи неопределим източен "блян". Преобразява се, минавайки от митичното към механичното... и от механичното към мечтата. Старото се приобщава към новото, но запазва невероятната си магия в свят от машини, в свят, съществуващ в едно "ами ако...". От миналото към бъдещето, изпълнено с тракането на колела, с облаци пара, с викториански облик. Където тя, лисицата, древното наследство на Китай, бяга покрай релсите и машините, неуловима. Един от разказите ми фаворити, както вероятно си проличава.

"Литеромант" има исторически характер, тъй да се каже. Разказът е за разделянето на Тайван от Китай. Историята е гледана през очите на невинно дете, което няма никаква представа от "великите политически събития", поради което за него всички хора са равни. Няма "комунисти", няма "борци за правото". Просто старият литеромант (гадател на бъдещето по йероглифи), неговият внук и бягството от самотата. За нещастие, детето прави невинна грешка, заради която за новите му приятели се отприщва адът. Резултатът е брутален и ужасяващ. Интересното при Лиу е, че представя всичките си герои, независимо от народността и разбиранията им, без конкретно да взима страна. Ти преценяваш, ти отсъждаш, просто фактите са на лице. Това е изкуство, характерно на Изток, което винаги съм уважавала. Поглед над света, който не осъжда, няма претенциите да те води по някаква утъпкана пътека. Представя ти едната гледна точка, после и другата. И от теб зависи как ще интерпретираш.

"Симулакрум" разглежда идеята за отношенията родители-дете. В книгата има немалко представяния на идеята, всъщност. Все пак тези отношения са особено вкоренени в културите на Изток. В този разказ Лиу работи с идеята за детето, което отказва да види родителя си различен от онази представа, изградена в миг на неразбиране. Историята има горчив привкус, както и няколкото други на същата тема.

"Редовен клиент" мога да определя като класическо криминале, ако изключим това, че полицията вече е въоръжена с така наречения "Регулатор", който помага на хората й да действат "по-разумно и по-добре да преценяват нещата". Главната героиня обаче си остава класически детектив - с болезнено минало, изправена пред аналогичен на болезнен за нея случай. Убиецът също е класически. Като разказ "Редовен клиент" не е никак лош, но не мога да кажа, че беше чак толкова впечатляващ. Също така е от серията за отношенията "родител-дете".

"Хартиената менажерия", също от серията "родител-дете", прогаря рани. За него е трудно да се говори, защото представя идеята за детето "беглец", отвърнало поглед от произхода си. Детето, осъзнало грешките си твърде късно. История мечта и магия, след която можеш да се питаш единствено "Защо", съжалявайки това нещастно, глупаво хлапе.

... Скоро и част II, поради това, че тук, долу, започнах да не виждам текста, а това ми се случва за първи път...

Неочаквани разкази за втори път

Ревю за първия том от антологията може да видите тук!

Първоначално имах намерение коментарът да си остане само в Goodreads, но пък излезе доста дългичко и си казах "защо пък не?". Знам, че изглежда обемно, но просто разказите са си много и нямаше как. С по няколко думи за впечатленията ми, по-надолу:

По-слаб подбор на разказите, сравнение с тези от том 1. Тези в началото на сборника не са лоши, но и не са нищо особено. И тук, както и в първи том, най-силните творби са в края. И добре, че е така, за да затвори човек последната страница с хубаво чувство! Чакам трети том, дано там има повече наистина добри попадения.

Кратък коментар на всеки разказ:

"Черната котка" от Едгар Алан По - хорър мотиви и очакван край, но пък иначе приятно за четене. Напомня ти да уважаваш котките. :D
"Виелица" от Александър Пушкин - сега... за мен този разказ може да се обясни единствено чрез стереотипа за пияния руснак. Неочакван, но и малко невъзможен край.
"Фаталист" от Михаил Лермонтов - доста стойностни размисли имаше, но е толкова отнесено, че по едно време загубих връзката кой какво се опитва да докаже и какво в крайна сметка се доказа. Тук проблема може и да е в мен, тъй като не бях много съсредоточена.
"Тайната" от Ги дьо Мопасан - подразни ме този разказ, края ми се видя доста глупав.
"Мълчанието на лейди Ан" от Саки - при този автор не е трудно да познаеш края, но пък поне разказва увлекателно. В случая чаках главния герой най-после да се сети какъв е проблема с доста нетърпение.
"Лора" от Саки - идеята за живот след смъртта, представена хумористично.
"Хрътките на съдбата", пак от Саки - за пръв пък авторът да успее да ме увлече така и да нямам търпение да дочета разказа. А накрая какво? Почувствах се супер излъгана и преметната и то в лошия смисъл. Можеше да се вложи повече старание в края.
"Целувката", "Почтена жена" от Кейт Шопен - изключително дразнещи. В първия има опит за хумор, който мен не ме достигна, а във втория... твърде настървено съм настроена към него. Разочарована съм по отношение на всяка една част от тези два разказа.
"Нощ във Венеция" от Едит Уортън - неочакван край, но не и впечатляващ . Това е един от най-дългите разкази и е доста разлокумен.
"Римска треска" от Едит Уортън - пак разлокумен, но пък краят ме зарадва. Някои хора, колкото и да опитват, не могат да бъдат истински приятели с определен човек. Това е разказ за приятелството само на думи. А когато вече си дама на години и няма много какво да криеш, не криеш и фалшивото приятелство. Интересно е какви неща могат да се кажат в такива моменти на откровение.
"Последният лист, "Кактусът", "Реабилитация", "Сърца и ръце" от О. Хенри - когато стигнах до неговите разкази си казах "слава богу, ето нещо, което ама наистина си заслужава в този сборник от-до!". И наистина - тези разкази крият красиви послания, те са забавни и иронични, понякога въздават справедливост и са... шедьоври.
"Присмехулникът“ от Амброуз Биърс - фантастичното се преплита с реалността, но някак не съм доволна от резултата.
"Една лятна нощ" от Амброуз Биърс - такава черна ирония е, че просто няма как да не те усмихне.

"Сделка с щрауси" от Хърбърт Уелс - много забавна идея и в същото време чудесно разказана. Не е нещо особено, но е много любопитно.
"Завещанието" от Вирджиния Улф - не ми се щеше историята да тръгва в посоката, в която тръгна. Това ощети разказа в моите очи, но пък ми беше доста интересна цялата загадка. Когато починалата ти съпруга ти завещае дневниците си, какви ли неща може да откриеш вътре?
"Повереното богатство" от Рабиндранат Тагор - божичко! Признавам си, че се потресох и дори и сега като се сетя ме побиват тръпки. А като имам предвид, че такива неща са се случвали наистина... не ми се мисли. Това е още едно бижу на сборника - просто няма как да знаете какво ще се случи. Какви ли неща не се мътят в хорските умове...
"Човекът с двата пищова" от Стюарт Едуард Уайт - ех, този Див Запад! Ех, този уестърн, моя детска любов, запазила се и досега... Няма как да не се радвам на този разказ! Очакван край, а и общо взето всичко се върти около "крадат ми добитъка", но си има чар тук и това си е!
"Лотарията" от Шърли Джаксън - може да те накара да седиш и да премигваш срещу книгата, докато се чудиш дали си разбрал правилно. Краят идва доста изведнъж и е необясним, но пък определено стряска.
"Среща с любовта" от Суламит Иш-Кишор - моя безспорен фаворит на сборника! Всичко му е прекрасно, по-добро е дори от "Последният лист" на О. Хенри. Толкова е трогващо и ми се иска такива срещи да са се случвали наистина някъде.
"Човекът, който не попита защо" от С. С. Форестър - това е от онези разкази тип "какво би се случило, ако знаехме съдбата си". Не бях впечатлена, но пък разказът не беше лош.
"Безмилостен" от Уилям де Мил - жестоко и справедливо, право в десетката и още какво ли не... отново доста черно, усмихна ме.

"Бдение" от Норман Спинрад - прекрасно и много докосващо. Един от най-силните разкази тук. Научна фантаскита, в която се намесва доста генетика. Биологът в мен, същият, който ми подхвърля тихичко в час по български "Вътрешната красота на Йовковите герои има фенотипна проява!", е просто очарован от идеята за доминантен белег за безсмъртност. 
"Обаждане от отвъдното" от Уилям Нолън - много хубава идея, опит за игра със съзнанието и очакванията, но завършека беше слабо изразен и това провали нещата.
"И избягах само аз, за да разкажа" от Роджър Зелазни - ако сте чели "Красиви и прокълнати" от Фицджералд, тогава знаете какво е доброто да се окаже по-лошо от злото. Е, тук просто рониш тихично сълзи вътрешно.
"Копче, копче" от Ричард Матисън - ужасно жестоко. Когато нямаш склонност към лакомия не можеш да усетиш в пълнота какво му е примамващото на предложението, което отправят към героите, но дори и така съм доста впечатлена. Освен това има нещо адски вярно в този край, което оставя всичките ти възражения с вързани ръце и запушени усти да гледат лошо в ъгъла.

Сборникът "Наследници" от Ивайло Иванов

Всичко започна с една "Машина за истории"... Взех лист и химикалка и записвах всяко непознато име.  И така попаднах на произведенията на Ивайло Иванов в "Читанка". Започнах с първото, което ми попадна  – „Наследници”.  Оказа се любопитна и забавна история за неволите, които може да си навлече един богаташки син на католик покрай Ватикана. Остави ми добро впечатление, но не и повече от това. Е, после пък подхванах останалите разкази... и това беше достатъчна причина да помоля автора за копие от сборника „Наследници” – в случая на листа, защото не му беше останала повече от една бройка. Прекрасен жест е, че реши да я принтира (и да ми даде автограф)! А сега вече, за самите разкази...

Научна фантастика и фентъзи, български фолклор, човешка драма, малко религия, хорър нотки, хумор, маймуни и фокуси (или пък магия?) – всичко това го има в разказите, но и нещо много повече. Във всеки срещах по нещо различно – дали ще е змей или пък нова технология. То ме докосна не с оригиналността си, а с красотата на посланието. Защото понякога не е важно каква е историята - дали е впечатляващо нова идея или има обрат, който ще те изненада. В повечето случаи няма нищо от това и пак е прекрасно. За мен значение имат надеждата и вярата, които ги има из тези страници – под формата на мост, малко магия или пък очи, които гледат към най-високите върхове. В тези разкази има по нещо за силата на човешкия дух и мечтите, по малко за всичко, което ни се иска да вярваме, че е истинско. И още за доброто след лошия край и осъзнатите грешки – наши и чужди. Със сигурност ще пропусна нещо в това изброяване, защото всяка една история носи по частица от споменатото, но и безброй други свои особености.

И както във всеки сборник или цялостно творчество, има и разкази, които са по-слаби - като например "Верига". Не защото са разказани зле, а понеже бледнеят пред силата на други. Лично за мен „Татко” е най-впечатляващо откъм послание и смисъл. „По пътя незнаен”, където пророкувах целия сюжет още в първите редове, но пак останах изненадана (това ако не е антитеза! :D), „Пътища назад”, където по-скоро предусетих накъде отиват нещата.... те и още много също са сред любимите ми. Няма да обяснявам подробно колко сълзи се изляха. Има един момент, в който хем ти е тъжно заради края, хем се радваш, че си прочел един текст, който така да си резонира с душата ти.

А текстове има - не чак толкова много, поне на пръв поглед, но и не малко. Все още не съм изчела всичко, а и се надявам, че винаги ще има някое ново, което да ме зарадва.

Ето и някои линкове - с разрешението на автора, към различни произведения:

В "Читанка" - много от любимите ми разкази.

Разказът "Завръщане"

Разказът "Покоряване" - честно да си кажа, започва малко тегаво, но обезателно му дайте шанс.
Разказът "Реликт"

Неочакван край ме застигна...

Неочаквано и изведнъж... приключих с една прекрасна антология, която ми се искаше да е поне три пъти по-дебела. И вероятно ще бъде, понеже за моя радост тази книга е отбелязана едва като том първи. Страхотно!

Ако сте пропуснали да обърнете внимание на "Шедьоври на разказа с неочакван край" на издателство "Пергамент Прес" е наистина жалко, особено пък за онези от вас, които са почитатели на късия разказ или пък разказите изобщо. Всъщност смятам, че при толкова много автори, ще има поне един за всеки. Разказите са наистина разнородни и наистина много интересни. И пристигат при нас в красиво книжно тяло, въобще наистина изпипана работа откъдето и да погледнеш. Едва тази година, покрай излизането на същата тази антология, забелязах, че "Пергамент Прес" имат и още заглавия, издадени все в този стил, страшно ми харесват (поради което си взех и "Пътят" от Кормак Маккарти и в момента съжалявам, задето не си взех и книгата на Джером К. Джером, но акълът ми на Панаира остава по рафтовете...).

Разказите в тази антология са разнородни. Някои от тях ни водят в Дивия Запад, а други - в близкото или далечно бъдеще. Някои надникват в света пред XX век, други още по-назад във времето. А съществуват и съвсем немислими светове.

Целта на всички автори, които си правят компания тук, е да ви изненадат. Независимо дали ще използват за своята цел ужаса, иронията, комедията или някой друг похват, те трябва да направят така, че да се случи немислимото.

А всички те са страхотни писатели. Признавам си, че имаше доста имена, които не ми бяха известни, но пък ни най-малко не бях разочарована от тях. Нито пък "по-неизвестните" отстъпваха на "по-известните" в нещо. Подборът е изключително добър.

Вече споменах в Goodreads веднъж, че имам един малък личен проблем. В мен работи някакво тихо анализаторско компютърче, което ми подсказва неочаквания край, преди да съм стигнала до него. Съвсем истинското удоволствие от четенето на шедьоврите с неочакван край би било да бъдеш наистина изненадан и дори шашнат. Аз сама си пречех на това удоволствие, защото постоянно стигах до извода. Ако не броим три-четири от разказите, където наистина не очаквах края...

Просто стискам палци на всички вас, които тепърва ще се сблъскате с кратките истории, да не попадате в собствения си капан. Оставете ги да ви изненадат. Останете да се чудите как, за бога, нещата успяха да се объркат така. Или пък да стане такова немислимо чудо. Или се посмейте. Или пък, все пак... се опитайте да отгатнете...

За мен повечето от разказите бяха истински отличници, но не мога да не спомена фаворитите си, просто би било някак... като загуба. Ще се опитам да отсея "най" от "най", дори само за да разбера дали ще мога...

"Натрапници" на Саки, който е и въвеждащ разказ, веднага ме впечатли със страхотния си обрат в края, отчасти и защото още не се бях пригодила към темата и в мен не пееше догадката "Ами сигурно ще стане...". Разказът е загатнато хумористичен, макар и леко забързан, вероятно за да се хване в рамките на "кратък" (което за Ф. С. Фицджералд не знам какво точно значи, неговият разказ беше най-дълъг... колко странно типично!)
"Мамонът и стрелецът" на О. Хенри вече беше от отгатнатите от мен, но това хич не го лишава от точките, които му давам. Изключително свеж и забавен. Това се отнася и до втория  и третия разказ на автора, публикувани тук, макар че при тях вече се обзалагам, че всички малко ще се позачудят какво им беше неочакваното.
Моят малък диамант, който си открих в антологията, несъмнено е "Дамата и тигърът" на Франк Стоктън. Нестандартна и завладяваща идея. И изключителен... край? Питам се, защото авторът предлага на читателя си сам да избере, а изборът е едва ли не невъзможен. Ха! "Едва ли не" ли казах? Невъзможен! Толкова ме... дразни! Толкова ти лази по нервите! Как може!! Просто е уникален! (А аз лично избирам тигъра, макар че ако отговорът е това, би било твърде жалко).
"Диамантената огърлица" на Мопасан също е един от разказите, за които предчувствието ми не работеше както трябва. По някакъв начин тъжна история и то с ужасен финал, ако се замислиш... същото важи и за "N.B." на Джоузеф Хол. Донякъде лесно предвидим и адски нечестен!

"Маймунската лапа" на У. У. Джейкъбс вероятно е доста популярен, защото със сигурност съм го чувала някъде или съм го гледала анимиран/филмиран. Обикновено семейство и една магическа маймунска лапа, която изпълнява желания. Спомням си го с доста по-страшен финал, но и този не беше лош.

Из останалите пропуснах доста, за които сега ми се пише, но е толкова ужасно това, че все още няма с кого да ги коментирам, така че да не ме е страх, че ще издам преобръщащата тайна. Бързо някой да захапе тази книга!

Машината за истории печата чудеса

Изберете своята история, защото историите винаги се случват, понякога не точно на нас, често не точно сега, но винаги са нечия истина, сън или мечта, дори едновременно.

„Машина за истории” е събрала много и различни фантастични разкази. Всеки един разказ е отделна вселена, различен сюжет, различен поглед към света. Всеки един те отнася до ново кътче на Земята и Вселената, а понякога дори в границите на човешкото и нечовешкото съзнание. Или много по-далеч.

Историите в сборника включват наградените разкази от Конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян за 2012-2016г. Вътре обаче няма да намерите само произведения на млади или пък вече утвърдени автори. Има илюстрации на Калин Николов, поместени са и спомени на писатели за срещите им с Агоп Мелконян, а също и кратко интервю с него на тема фантастичната литература.

Някои от разказите в сборника (по-точно тези от 2014) вече ги бях чела, но още в момента на тяхното публикуване в Сборище на трубадури, така че нямах против да опресня паметта си. Останалите обаче за мен бяха непознати, както и техните автори. Много от тях получават първото си литературно отличие именно с награждаването си от този конкурс. И заслужават и други награди, защото наистина умеят да пишат.

А историите, които са написали всички участници, вълнуват. Ограничението за краткия обем на творбата съвсем не им пречи да разгърнат въображението си. В много от разказите се развива един привидно обикновен сюжет и едва последните редове преобръщат цялата ти представа за историята. И понеже във всички творби има по нещо фантастично, през цялото време се чудиш къде ще те изненадат. В други пък ти е ясно какво ще се случи. Но това просто няма значение, защото моментът преди края е по-важен. А понякога разказите нямат общо с познатото – авторът те хвърля на напълно непозната планета, говори ти за странни технологии, или пък ти представя сюжета от гледната точка на извънземно, което се опитва да разбере човека. Но не, не всичко се свежда до взаимоотношенията на хората с други форми на живот, с природата или пък на човек с човека. Понякога предметите също печелят главната роля. Дали обаче веднага ще откриете, че не човек ви разказва историята?

Моят най-любим разказ от целия сборник е „Шесто чувство” на Мишо Гръблев. И не само защото от него струи свеж хумор, въпреки че този похват изигра доста голяма роля. "Шесто чувство" ме спечели най-вече с нестандартната си история. Допадна ми, че всеки един от авторите, както Гръблев, се е постарал да потърси (и е намерил) по нещо оригинално за сюжета си. Или ако не оригинално, то поне правилния подход, с който да разкаже сюжета си.

Разбира се, както във всеки сборник, имаше и разкази, които не ме впечатлиха достатъчно. Други пък изобщо не ми харесаха. Но споделям мнението, че в „Машина за истории” всеки може да избере своята. Защото има от всичко и за всеки по малко. Всеки един сюжет е различен, всяка една идея в него е полет на мисълта и те отвежда до ново място. Но най-вече всички тези истории се докосват до теб и те карат да се вълнуваш. Дали ще оставят възхищение, тъга, страх или пък раздразнение, ако някоя творба не ти е харесала, няма значение. Важното е, че всяка е успяла да те развълнува. Нали това трябва да правят историите?

Винаги ми се е струвало, че е хубаво да разказваш истории. Това е форма на кротко психическо заболяване.

- Агоп Мелконян

Цитати: разкази & автобиографична проза от Фицджералд

Срам, срам, че съм си запазила толкова малко цитати... Само последните два са от автобиографичната проза.
Изданието е на "Народна култура"; 1986. Преводът е на Пепа Дочева и Рада Шарланджиева.
Ако ви е любопитно, цитати от "Отсам рая" има тук.
А за разказите и автобиографичната проза - тук.

Хората над четирийсет години рядко могат да бъдат убедени в нещо завинаги. На осемнайсетгодишна възраст убежденията ни са като върхове, от които гледаме, а на четирийсет и пет са може би пещери, в които се крием.
- "Бърнис се подстригва"

Започнете с една отделна личност и преди да сте се усетили, ще се окаже, че сте създали типичен образ; започнете с типичен образ и ще се окаже, че не сте създали нищо.
- "Младият богаташ"

Зачуди се дали тя не умееше да води разговор, защото никой не й обръщаше внимание, или никой не й обръщаше внимание, защото не умееше да разговаря.
- "Бърнис се подстригва"

Веднъж стъпил на дългия покрит пристан, човек попада в някаква призрачна страна, която вече не е тук, но и все още не е там. Особено нощем. Мъглявият жълт свод е изпълнен с викове и отекващи гласове. Чуваш грохот на камиони и тракане на сандъци, оглушителното дрънчене на крановете и долавяш соления дъх на море. Преминаваш бързо, макар че имаш достатъчно време. Миналото, континентът остават зад гърба ти, бъдещето е онази ярко осветена паст в корпуса на парахода, а мрачната и шумна пътека е доста обърканото ти настояще.
- "Бурният рейс"

На нас не ни е съдено да усещаме онези редки моменти, когато хората са с отворени души и тогава и най-нежното докосване би могло да ги погуби или излекува. Само миг по-късно и вече никога няма да можем да ги достигнем- И най-ефикасните медикаменти не биха могли да ги излекуват, нито най-острите ни думи ще могат да ги убият.
- "Базил - най-големият хлапак"

Светът съществува само в твоите очи - и в твоето понятие за него. Можеш да го направиш толкова голям или малък, колкото поискаш. А ти насила се опитваш да станеш дребно хилаво човече. Боже мой, ако стигна някога до срива, ще направя тъй, че и светът да рухне с мен. Чакай! Светът съществува само в твоето възприятие за него, следователно далеч по-добре е да кажеш, че не ти, а той се е сгромолясал.
- "Крахът"

Сега мисля следното: естественото състояние на усещащия зрял човек е овладяното нещастие.
- "Крахът"

Огледалата пречупват реалността

Положително ревю за друг сборник на Геймън от друг книгоядец - "Внимание, психоспусък!" - тук!

Докоснато от когото трябва, огледалото се превръща в магически предмет, който ще ти покаже всякакви въобразими неща и... едно-две невъобразими.

“Дим и огледала” е втората ми среща с разкази от Нийл Геймън. Чела съм „Внимание, психоспусък!” и по мое мнение малко от разказите там са наистина добри. Онова, което ми е правило впечатление при досегашните ми срещи с автора, е че има страхотни идеи, които обаче не развива до край. Това са истории с потенциал, които свършват в нищото, някак кухи и безлични. Но е вярно и това, че идеите му са изключително разнообразни и нестандартни. И когато реши да ги изпипа до край, го прави блестящо.

„Дим и огледала” започна с онзи тип разкази, които за мен стартират, развиват се и завършват, без да събудят никакъв интерес у мен. Казах си, че вероятно ще е същото като с „Внимание...”, а именно, че ще има 3-4, които да ми допаднат, а с останалите ще си загубя времето.

„Промени” е първият разказ от сборника, който ми направи впечатление. Не какво да е, ами невероятно впечатление. Основа на сюжета е новото лекарство „Рестарт”, изобретено за борба срещу рака. Очаква се от него да няма странични ефекти. Естествено, има. Но никой не е подозирал, че „Рестарт” ще смени пола на болните. Въпреки тази „малка” подробност, медикаментът започва да се приема глобално...

„Стария Шогот” – Бен случайно се озовава в английското градче Инсмут, където сградите носят странни имена като „Безименният храм” и кръчмата „Книгата на мъртвите имена”. И никой не изрича името на Х. П. Лъвкрафт. Е, това не пречи на Бен да завърже любезен разговор за творчеството му с местните хора... добре де, нека е просто жители.

„В търсене на момичето” – тя вечно е на 19. Снима се във всички еротични списания под псевдоними, но е все една и съща. Той вече е остарял, но е решен да я открие.

 „Може да ги доставим на едро” – убийствено! С малко щипка ирония, абсурди и лудост. Какво ще направите вие, ако ви кажат, че ще ви струва ужасно евтино да убиете 100 човека? Вероятно нищо? Главният герой не мисли така и има кой да го насърчи.

„Живот в стил ранен Муркок” – ето това е един от разказите, който е прекрасен до момента на своя край. Вероятно се целеше да е неочаквано, но на мен ми се видя прекалено несвързано с историята. А тя всъщност разказва за едно дете, което предпочита повече измисления свят от любимите си книги, отколкото друго.

„Чужди части” – Геймън има много странни разкази, но този е просто... Не можех да повярвам какво чета. Саймън е болен от венерическа болест, въпреки че наистина няма как да я е прихванал. До тук добре. Само дето с болестта идват едни странни симптоми...

„Мишка” – радвам се, че авторът остави това си произведение на въображението на читателя. Знам, че можеше да го завърши подобаващо. И съм благодарна, че това не стана, защото щях да потръпвам при думата „мишка” и „ембрион” в продължение на месеци.

 „Вкус” – wtf?! Стига бе... както в „Чужди части” и тук има момент, когато е „до тук добре, а сега какво... става, дявол го взел?!”. Жиголо и някаква красавица. Няма да сбъркате много в посоката на разказа. Може би.

„Сладкишчета” – ама много обича да пише за бебета! Когато животните си отидат, има бебета. С тези бебета... хей, знаете ли, пропуснете този разказ. Да не кажете, че не съм предупредила. Мъничък е и без това.

„Убийствени мистерии” – оставих се магията да ме оплете. Радвах се, че ми остават още и още страници, в които бездомника да разкаже историята си. За Сътворението, на което е станал свидетел. За мъртвия ангел и убиецът му. За Луцифер... Началото на разказа и краят му някак не ми се вързаха със същинската част, но това не развали впечатленията ми.

„Сняг, стъкло и ябълки” – всички знаем историята за Снежанка. Тук е моментът да изтъкна още едно нещо, което ми направи впечатление в разказите, които харесах. Читателят предусеща какво ще се случи. Той е знаел, че когато Снежанка каза на кралицата „Гладна съм.”, тя няма да иска ябълки, а кръв. И тук гледната точка се променя. Усещането за познато, за комфортната зона на приказката, изчезва. Снежанка не е просто красиво момиче без сърце в гърдите си (в буквалния смисъл). Като финал на сборника, това беше изключително силен разказ. Още ме кара да потръпвам, а и да се възхищавам на начина, по който Геймън е преобърнал приказката. Сигурно има и други „тъмни” варианти, по които е разказана тя. Но аз винаги ще помня уродите в гората, принцът, който си пада по мъртви жени. И разбира се, Снежанка. Гладна. Дебнеща в гората.

В тези разкази има много лудост. Понякога сдържана, или пък едва доловима. Друг път се излива от страниците, пращи, вие и те удря с всяко изречение. В „Дим и огледала” има върколаци, вампири, заразни компютърни игри и неочаквани демони на неочаквани места, хора-лисици, метачи на сънища...

Това са герои в истории с неочакван край. И не е случайно, че:

Историите приличат на огледала. Помагат ни да си обясним как работи светът, или как не работи. Също като огледалата, историите ни подготвят за идния ден. Отвличат вниманието ни от онова, което дебне в тъмното. 

Всички обичаме разбойници, само че понякога...

Само че понякога някак не успяваме да ги открием там, където би трябвало да са.

Имаме пред себе си един солиден, красив том, който веднага привлича половината от читателите с името Джордж Р. Р. Мартин, а другата половина - вероятно просто с отличния си книжен вид или нещо подобно. Говорим за тухлата "Разбойници", разбира се. Между другото, това да изпишеш имената на най-известните автори в антологията си на корицата е добре познат похват, обаче това "и много други" си е направо почти обидно, ако питате мен xD. Всеки път ме кара да се хиля необосновано.

Според господин Мартин разбойници можем да открием абсолютно навсякъде. Това може и да е така, само че в антологията "Разбойници" някои от господата и госпожите, които търсим, са избягали толкова далеч от идеята, колкото изобщо е възможно. Човек трябва да приложи много философска мисъл, за да изведе причината, поради която конкретният разказ изобщо се намира в антология с такова заглавие.

Всичко може да се открадне? Разбира се. Смъртта, живота, природата (вероятно), разни други абстрактни неща... Неща, които изобщо не можеш да свържеш с идеята за разбойници. Бога ми, имаше дори разкази, в които не можеш да откриеш самия разбойник. Авторът сякаш се опитва да ти избоде очите с него, но героят нито ти става близък, нито пък може да те впечатли особено, нито... нищо. Просто разказ, който се върти някъде в най-далечната орбита около темата, на един косъм разстояние от това да не влезе в нея. Макар че явно всичко в крайна сметка може да влезе в тази антология. Новите автори са повече, отколкото познатите такива. Това изобщо не е нещо лошо, разбира се, освен ако човек не се дразни от всяка биологична справка, която гласи колко супер-дупер-мега известно е лицето, написало разказа. Извинете, но това е все едно да сложите мен сред четири-пет известни имена и да напишете колко съм известна, защото за удоволствие пиша еди-какви си разкази и даже имам блог... (Публикуваните по подобен като в антологията начин, които четат това, да не се обиждат, но лично аз се дразня малко от тези неща. Ако взема да напиша книжка, там вече мога да се изкарам световноизвестна, но на фона на по-популярните изглежда глупаво някак...)

Няма лошо в това една антология да обедини разкази от всякакви жанрове. От обикновените кримки до научните фантастики. От комедията до драмата. Както казват хората, а и аз съм съгласна с това - неминуемо по този начин винаги ще има една част от публиката, която да не харесва едните разкази и да предпочита другите.

Малко ми е жал за хората, които обичат да си подреждат книгите по жанрове. Това нещо е такава манджа, че май трябва да е на отделен рафт.

За разлика от предишната антология, на която попаднах ("Старият Марс"), в "Разбойници" проблемът беше доста по-сериозен от гледна точка на това, че явно... темата не е достатъчно благодатна? Може би е дори ограничаваща, поради което, както споменах, някои автори просто се опитват да ти натикат в лицето качества на героите си, които вероятно те обикновено не притежават. Доста по-добре се бяха справили авторите (някои от които се повтарят) в антологията "Епично" , може би защото аз съм почитател на жанра, или може би защото не са били затваряни зад ограничителни заглавия, колкото и да твърди Мартин, че всеки пише за разбойници и така нататък.

Ще обърна съвсем кратко внимание на всеки разказ, или поне за някои ще се опитам...

Първият разказ в антологията принадлежи на Джо Абъркромби и явно трябва да служи като отправна точка за останалите. "На никого не му е лесно" е напълно в стила на Абъркромби, действен, бърз, хаотичен, динамичен, хапещ. Когато авторът има много повече пространство, вероятно може да го направи дори по-добре, но като за антологията е един доста класически пример за разказ с разбойници. Точно това, което очакваш да четеш в книги с такова заглавие. Хитри крадци си подхвърлят някаква мистична пратка нагоре-надолу, използвайки най-различни достойни за киното похвати. Мисля, че това е разказът, който най-добре се вписва в цялостната идея на антологията, поне по начина, по който аз разбирам заглавието.

"Какво работиш?" на Джилиан Флин се оказа доста симпатичен разказ, в който могат да се намерят пресечни точки с хорър жанра и аз го определям като един от най-силните разкази в антологията. Викторианските къщи винаги имат стил, особено когато са обитавани от малки странни момченца... Но тук се крие и друга интересна изненада...

"Странноприемницата на седемте благословии", на Матю Хюз се върти около темата за разбойниците, отново в по-класически вариант, като има леки комедийни отсенки. Не е особено лош, но пък и не е нещо особено. Понеже се развива в приличен фентъзи свят, има от мен повече точки.

"Пукнатата чаша" на Джо Р. Лансдейл може да се числи по-скоро към криминалния жанр и ако се абстрахираме от досегашните фентъзи и хорър разкази, бих казала, че е добър. Може би мястото му не е точно там обаче, понеже много рязко изважда читателя от пътечката, която вече си е направил. Твърде рязко, за да се хареса на всички, според мен.

"Тони Фустанели" на Майкъл Суонуик пък е от съвсем другата страна на Лансдейл. Разказът за Тони е доста футуристичен. Даже съвсем малко объркващ. Представя ни една отново класическа тема за парична измама, но някъде далеч в бъдещето, където вече има формула за превръщане на човек в зомби, някои хора вече не са точно хора, и прочее. Даже за мен беше малко странно и трудничко да се ориентирам. Иначе краят беше съвсем естествено очакван.

"Доказан произход" на Дейвид Бон също беше предвидим като развитие, отново сложен не точно където трябва, понеже от бъдещето рязко ни свалят отново "на земята", тоест - в настоящето. Въпреки това ми хареса като разказ, измамите с предмети на изкуството рядко са били толкова увлекателни.

"Опасно ретро" на Кери Вон е... извинете, ама за какво ставаше изобщо дума тук? Къде бяха разбойниците? Какво изобщо трябваше да се случи? Имаше ли изобщо някакъв смисъл, освен, че ме ядосаха с това, че провалиха готиния федерален агент? Сериозно, влизаме в едно магическо кабаре, поне според главната героиня, играем карти, чакаме някаква пачавра да ни обърне внимание, помагаме на Ромео и Жулиета, притесняваме се от случайно влезлия полицай... и нищо. Нито имаше някакъв свестен край... Ако разбойниците са играчите на карти или самите главни героини, то определено връзката с темата е на път да се скъса...

"Една година и един ден в Терадан" на Скот Линч може и да е сложен там, за да се опита да ти оправи лошия вкус в устата след Вон. Чувала съм за Линч преди и имам голямо желание да се запозная с книгите му, но не са ми попадали досега. Колкото до разказа му - той е наистина симпатичен. За пореден път ще кажа - предвидим, да, но все пак, симпатичен. Той би се харесал дори на по-малките читатели, а ако стилът му е такъв и в останалото му творчество, значи е голяма свежарка. Вещици, роботи и "пенсионирани" магьосници и крадли... Идеята престъпниците да служат като улични лампи още ме разсмива...

"Откраднатата музика" на Брадли Дентън ни връща към съвсем тривиалния, обикновен свят. Аз така и не разбрах главният герой чернокож ли е или бял, постоянно се натякваше на това, обаче в крайна сметка не стана много ясно и се отказах да го тълкувам. Разказът освен това малко досажда след определено време, а пък е леко дългичък. Липсваше му малко напрежение, така че човек да не заспива веднага, понеже още в началото всичко се изяснява.

"Дяволски метал" на Чери Прийст е избягал малко далеч от темата с разбойниците, също като разказа на Кери Вон. Даже малко е стъпил в някаква дълбока религиозна тема, която накрая те кара да мислиш само "К'во прочетох току-що?".

"Смисълът на любовта" на Даниел Ейбрахам беше симпатичен разказ с уникално описан готин град от кашони... буквално. Струва си този свят да се развие, наистина. Точно светът прави разказа интересен и привличащ, повече, отколкото това, което се случва. Макар че и главният герой беше доста добре представен, дори и в самото начало срещата ни да не тръгна добре.

"По-добър начин да умреш" на Пол Корнел беше малко... странен. Комбинация от научна фантастика, фентъзи и трилър. Светът му беше доста сложен като за нещо кратко, но Корнел се беше справил добре, с изключение за края (мое лично мнение).

"Среща със злото в Тир" на Стивън Сейлър.. Ами... добре. Много интересен разказ, включващ Древния свят, много умело представен. Може би му липсва само повече... не самобитност, ама как ли се казваше... Всъщност, не, по-добре, че не звучи архаично. Щеше да е много натоварващ. Присъствието на "легендарните разбойници" беше напълно ненужно иначе. Нямаше нужда от допълнително осигуряване на ситуацията, тоест - ако хората не разберат защо разказа е тук, да се осланят на историята с крадците. Наистина нямаше нужда.

"Товар от слонова кост" на Гарт Никс разполага с много пълнокръвни герои (или иначе казано - поне с по-интересни такива), но, както и по-голямата част от останалите разкази - с не чак толкова велика история, така да кажем, но пък за сметка на това с много магия. Което за мен си е плюс.

"Диаманти от текила" на Уолтър Джон Уилямс е може би един от "най-обикновените" разкази, с които се срещаме, защото ни запознава с един актьор, който иска да стане много известен, но който си страда от своите малки слабости. Например от това постоянно да ни натяква колко бил уродлив. Това присъства толкова много пъти, че е нещото, което запомняш веднага като второ заглавие за разказа. Актьорът освен това е и малко наркоман, но и малко истински измамник... което обаче не е чак толкова изненадващо. По някакъв странен начин, когато свързваш професията му със случващото се и... ти се вижда нормално.

"Керван за никъде" на Филис Айзенстайн ме впечатли главно с това, че става въпрос за пустинята, а аз обичам истории за пустинята. Оазиси, кервани, парещо слънце... и един музикант. Това очаква всеки, успял да стигне до този разказ (за феновете на фентъзито може да се окаже трудно, наистина). В този разказ има още и мистерия и малко драма, които са съчетани доста добре, така че го слагам сред онези, които мога да нарека свои фаворити.

"Любопитният случай с мъртвите съпруги" на Лайза Татъл е много свеж разказ, при това доста бързичък и много в стила на Шерлок Холмс и подобните му, точно както е обещано. Краят пак не ми допадна, отново не смятам, че е точно като за антология от типа на "Разбойници" (а по-скоро за нещо класическо детективско или подобно), но все пак... Англия, детективи и джентълменски случки, какво повече да искаш?

"Как маркизът си върна любимото палто" на Нийл Геймън е типично негова история. Свежа, шантаво магическа, добре позната, особено на челите книгата, в която се споменава Маркиза. Долен Лондон е твърде необятен, за да не искаш пак да се върнеш в него. Съвсем случайно. Цялата история, точно като "Коралайн", е по-скоро насочена към по-младите читатели, но това не пречи да искаш да скитосваш там. Геймън определено може да очарова със световете си. Дори само заради присъствието му тук вече имам повече настроение да приключа книгата. Сигурно точно затова е сложен накрая, честно казано. Но дотук беше и единственият, който искрено ме накара да се засмея (повтарям, не правете като мен в метрото... аз просто съм свикнала да изглеждам ку-ку).

"Специална премиера" на Кони Уилис също ме забавлява много. Аз не съм най-големият киноман на света, но определено гледам доста филми и доста често ходя на кино. Конспирацията, която се върти тук, хем е забавна, хем дори може да се осъществи, ако вече не се е някъде по света, знае ли човек. За мое успокоение, винаги намирам билети за филмите, които искам да гледам. И за мое още по-голямо щастие, винаги ги дават наистина. Защото героите тук срещат един мъничък проблем... Има и още нещо - каква толерантност! Невероятно! Тук, в България, хората вече мрънкат, ако са втори на опашката, а в този разказ на никого му няма нищо!

"Дървото на мълнията" на Патрик Ротфус беше втората ми среща с този автор, с който от доста време имам желание да се запозная по-добре, но все не мога да стигна до неговото творчество. Не, че е единствен, но все пак чувствам, че пропускам нещо добро. Разказът му странно ми напомни на творение на Рей Бредбъри, но в същото време с допълнение от някой друг, наистина талантлив. Да. И предишния път Ротфус ме впечатли, сега също. Има много открояващ се стил. Светът му е много идилистичен, много успокояващ и много магичен. 

"Принцът разбойник, или Братът на краля" на Джордж Р. Р. Мартин може би ще е интересен на някой върл фен на "Песен за огън и лед"... или може би не. Този откъс от историята на Вестерос присъства и в голямата червена книга, наречена "Светът на огън и лед" и е по-скоро под формата на историческа справка, а не на разказ. За голямата "енциклопедия" е напълно приемлив, но за антология като "Разбойници" не е добър избор. Стои сухо и вероятно дразнещо и объркващо за хората, които нямат представа от събитията във Вестерос. Авторът да не би да разчита, че цял свят е длъжен да знае всичко за неговия свят? Колкото и известен да е...