Тези, които преди не говореха много...

Признавам, че "Посланическото градче" на Миевил първоначално ме обърка и леко намуси. Това беше породено главно от странния, ама много странен, начин на... "изложение на повествованието". Не е типично за мен да използвам подобни "мъдри" слова, така че не се смейте, ако не е поставено правилно xD

Преди да се сетя, че това все пак е Миевил и да му простя отчасти тази първа част от книгата (понеже той нали се е зарекъл да пише странно фентъзи), всичко ме дразнеше до една степен. И все още се чувствам тъпа относно някои неща. Например, какво, по ангелите, е "имер"? Обикновеното космическо пространство? Хиперпространство? Четвърто измерение?

Хората се потапят в него и изплуват до други планети и места, но някак си не можах да го свържа с нещо по-разбираемо като тези, изброените горе. Аз съм фентъзи фен, дами и господа, обичам научната фантастика, но, за жалост, невинаги мога да имам мисленето на физик, астроном и прочие професии, далечни от моята... Това не ми пречеше в мечтите си да искам да плувам в Космоса, но в реалността пречи много, нали... Отделно от това, че съм голям кашкавал и съм късогледо, и прочие...

Ама оставете ме мен, това беше част от мусенето ми относно непонятната дума.

Поуспокоих се след първоначалните страници на объркване и успях да се харесам с книгата. Въпреки че реално не съм филолог по образование, може би само по интереси, донякъде, темата беше интересна и за мен.

В едно далечно, далечно градче, в безкрая, хора и извънземна разумна форма на живот живеят заедно. В бъдеще, където сме стигнали далеч, далеч, осъществили връзка с хиляди други мислещи форми. В бъдеще, където има една по-различна свобода и малко по-различни хора, но все пак сме запазили и част от това, което имаме и днес.

Посланическото градче е спирката в самия край, отвъд която спирка няма нищо друго... или просто хората ги е страх да пристъпят. На тази малка планета това е единственото човешко градче, където местните жители, наричани Домакини (или ариеки в зависимост от случая), ни помагат да оцелеем.

Домакините са уникални същества, а тяхната уникалност се дължи на езика им. Те притежават две усти, от които излизат два различни по тип гласа, които съставят едно единствено изречение. Но това не е всичко...

Те нямат език такъв, какъвто ние имаме. Те се нуждаят от сравнения, за да изкажат реалните неща около себе си. Не могат да лъжат. Не могат да видят нещо, което не е или не е било. Не могат да кажат какво ще бъде, ако нещо не е било. Те не разбират обикновения ни език като език, а само като шум, издаван от, вероятно, някакви странни двуноги животни.

С тях могат да разговарят единствено Посланиците. Човек и неговият двойник, които едновременно да изразяват една и съща мисъл и да я изговарят също толкова едновременно на Езика.

Докато един ден... човешкото в управляващите на Бремен, планетата, която се води... хм, управляваща за всички наоколо... не се събужда.

Ако едно място не може да се управлява от Бремен, тогава за какво ни е? Ако едно място не е подчинено...

Бремен успяват да измислят начин, с който Домакините да бъдат подчинени. Но какво става, когато плановете не излизат точно така, както са построени?

Лъжата... какво означава за нас лъжата и как тя променя света? Езикът... Как той променя света? Мислим ли света по различен начин, когато езикът е друг? Когато езикът не е просто език и когато започнем да го превръщаме в език?

Ето това може да се каже, че е и философска тема. Това ми хареса. Беше странно, по някакъв начин вълшебно и малко напрегнато. Промяната имам предвид. Прераждането в нов свят, който е стар. Извънземни очи, разкриващи тайната на човешкия говор и смисъла му.

Да общуваш с думи ,които могат да имат хиляди други значения.

Да общуваш без звук.

Дали тези неща са част от това, което ни прави хора?

Дали чрез тях все пак хората не направиха от Домакините нещо повече от просто разумни същества с чужди начини за съзнаване?

Имаше и още една линия, която проследявах в книгата на Китайския порцелан. Това как ние отново унищожихме един вид цивилизация, заменяйки го с нещо, което ни е по-познато. Така го почувствах аз. Така го видях.

За пореден път променяме цял един друг свят. Явно хората са обречени все това да правят. В този смисъл, "Отровата на Алкория" носеше доста истини със себе си, лесно достижими, но все пак истини. Където и да отидем, все нещо омазваме, казано с мои думи...