Една Америка през очите на онези, които хората са донесли със себе си... много, много, много отдавна...
В "Американски богове" на Нийл Геймън видях една странно позната Америка. Въпреки че никога не съм стъпвала в онази далечна земя, знаете как читателите понякога са убедени, че познават разни места само защото някой автор ги е повозил с колата си из тях, да речем.
Това беше една Америка с безкрайно огромни хоризонти. Една Америка на хиляди вериги за бързо хранене. Една Америка, която по странен начин прилича на тази на Джон Стайнбек.
Безкрайни пътища, тук-там някоя бензиностанция, диви птици в небето, по-скоро скучни пейзажи, малки градчета, огромни разстояния.
Земя, в която хората сами са довели... свои богове.
Тази книга не беше точно онова, което очаквах. Както е и по-добре да бъде от една страна, за да може книгата винаги да те изненадва с нещо.
Но "Американски богове" за мен дойде прекалено... американска. По онзи странно американско-сив начин американска. В онзи стил, чрез който "Гроздовете на гнева" на Стайнбек ни разказва за един тъжен свят. В онзи стил, в който донякъде пропаднали детективи запиват по баровете, бленувайки за нещо, което може и никога да не е било, освен в мечтите им. За една страна, където много са дошли, вярвайки в нещо, което май не се е оказало точно така. Сив свят.
Да, може би трябва да е сив. Сив заради отчаянието, заради загубената вяра, заради тъгата по отминалото време. Защото Американските богове са боговете на целия свят, носени в сърцата и душите на тръгналите да търсят щастие. Забравени с времето, обречени да бъдат загубени. В битка с боговете на новия свят. Медии, интернет, пари...
Старият Всеотец ще направи опит да се изправи срещу новата сила. Да опази малкото останали от онова далечно време. Старият Всеотец ще се опита да обедини онези, загубили надежда. Затова ще тръгне на път. И ще вземе със себе си Шадоу - млад мъж, току-що излязъл от затвора, който... вероятно е специален, разбира се.
Докъде обаче ще стигне старецът в борбата си? Кой всъщност е той? Кой пък е Шадоу?
Загубих Геймън в тази книга, за да получа една много протяжна история за безкрайно пътуване, в което реално нямаше истинска магия, а само сурови парчета истини. Имаше моменти, в които онзи добре познат Геймън се завръщаше, но не се задържаше много.
Загубих Геймън, за да получа сивота и забвение. Безкрайно висене в една и съща точка, едно американизирано висене, сред обикновени странни хора. Сиви дни, прекарани край масите на застаряващи богове и други магични същества, обречени на смъртта.
Как да ви кажа... обещаваха ни невероятен свят на божества, където обаче не пристъпихме. Обещаваха ни велика битка, в която не участвахме много. Обещаваха ни прелестен свят на чудеса, но него го нямаше. Дори го нямаше онова чувство, от което ти е мъчно, понеже знаеш, че те наистина си отиват. Боговете. Даже нямаш и стимул да ги подкрепиш. Пък трябва ли да има, чудя се... Аз нали съм човек... значи се води, че съм избрала да ги забравя. Нещо такова...
Даже смея да си призная, че по едно време ми стана досадно. Много досадно.
Макар че признавам, че за да напишеш такава книга, със сигурност са отишли доста ровения из разни легенди, митологии и прочие, досещате се... Историите на господин Ибис например бяха великолепни. Ако има само негова книга, ще ми донесе много повече радост. Гарантирам още от сега.
Аз си представям история с богове доста по-различно. И този мой "усет към нещата" беше неприложим към произведението на Геймън този път. Може би заради очакването за повече магия и повече магически зрелища... Може би защото... какво, защото съм пораснала с магьосници, дракони и друг тип магическа храна? Може би...
Няма коментари:
Публикуване на коментар